Загадъчният мистър Куин

Глава XI Краят на света

Мистър Сатъртуейт беше дошъл в Корсика заради херцогинята. Беше необичайно преживяване за него. На Ривиерата се чувстваше сигурен за удобството си, а удобството означаваше много за мистър Сатъртуейт. Но макар че обичаше удобството, той обичаше и херцогинята. По свой безобиден, джентълменски и старомоден начин, мистър Сатъртуейт беше сноб. Харесваше каймака на обществото. А Херцогинята на Лийт беше най-истинска херцогиня. Нямаше разни чикагски месари в родословното й дърво. Беше дъщеря на херцог и съпруга на друг херцог.

Иначе беше доста раздърпана стара дама, която обичаше да носи украшения от черни мъниста по дрехите си. Имаше изобилие от диаманти в старомодни инкрустации и ги носеше така, както и майка й някога — безразборно накичени по нея. Някой веднъж беше предположил, че херцогинята стои насред стаята, а камериерката й я замеря с брошки, както й дойде. Тя щедро даряваше благотворителни организации, грижеше се добре за своите наематели и близки, но беше невероятно стисната за дребни суми. Молеше приятелите си да я карат с колите си и пазаруваше в евтини магазини.

На херцогинята и бе хрумнала прищявката да отиде в Корсика. Кан я отегчаваше и беше влязла в неприятен спор със собственика на хотела относно цената на стаите й.

— Вие ще дойдете с мен, Сатъртуейт — заяви решително тя. — Няма защо да се страхуваме от скандали на нашата възраст.

Мистър Сатъртуейт беше доста поласкан. Никой никога не беше споменавал скандал във връзка с него дотогава. Беше твърде незабележителен. Скандал… и херцогиня — пикантно!

— Много е живописно — каза херцогинята. — Бандити и разни други такива. И е невероятно евтино — така съм чувала. Мануел беше определено нагъл тази сутрин. Тези хотелиери имат нужда някой да ги постави на мястото им. Не могат да очакват при тях да идват хората от висшето общество, ако продължават така. Казах му го направо.

— Според мен — вметна мистър Сатъртуейт — дотам може да се лети удобно. От Антиб.

— Сигурно излиза доста скъпичко — отбеляза остро графинята. — Нали ще се осведомите?

— Разбира се, ваша светлост.

Мистър Сатъртуейт беше все още в приповдигнато настроение, въпреки че неговата роля явно щеше да бъде тази на куриер, ползващ се с благоволение.

Когато научи цената на полета със самолет, графинята твърдо отказа.

— Да не мислят, че ще платя такава безбожна сума, само за да се кача в една от отвратителните им опасни машини?

Така че заминаха с кораб и мистър Сатъртуейт прекара десет часа в много неприятни условия. Като начало, тъй като корабът отплаваше в седем, той реши, че на борда ще поднесат вечеря. Но нямаше никаква вечеря. Корабът беше малък, а морето — бурно. Мистър Сатъртуейт пристигна в Аячо рано сутринта ни жив, ни умрял.

Графинята, напротив, беше съвсем свежа. Нямаше нищо против неудобството, ако по този начин усещаше, че пести пари. Ентусиазирано обсъждаше гледката на кея — с палми и изгряващо слънце. Като че ли цялото население се беше събрало за пристигането на кораба. Спускането на трапа беше посрещнато с развълнувани викове и указания от всички посоки.

— On dirait que jamais avant on n’a fait cette manoeuvre la5! — обади се един пълен французин, застанал до тях.

— Камериерката ми цяла нощ страда от морска болест — обяви херцогинята. — Това момиче е пълна глупачка.

Мистър Сатъртуейт се усмихна измъчено.

— На това му казвам прахосване на добра храна — продължи херцогинята напористо.

— Получила ли е някаква храна? — попита мистър Сатъртуейт завистливо.

— Случайно донесох малко бисквити и блокче шоколад на борда със себе си — каза херцогинята. — Когато разбрах, че няма да поднесат вечеря, дадох повечето на нея. По-низшите класи винаги вдигат такъв шум, ако се наложи да минат без едно ядене.

С триумфален вик спускането на трапа беше завършено. Носачите, приличащи на шайка бандити от музикална комедия, се втурнаха на борда и изтръгнаха ръчния багаж на пътниците с груба сила.

— Елате, Сатъртуейт — подкани го херцогинята. — Искам гореща вана и кафе.

Същото искаше и мистър Сатъртуейт. Но не успя напълно да осъществи желанието си. В хотела ги посрещна кланящият се управител, който им показа стаите. До тази на херцогинята имаше баня. Мистър Сатъртуейт обаче беше насочен към една баня, която като че ли беше към нечия чужда спалня. Вероятно беше неоснователно да се очаква, че толкова рано сутринта водата ще бъде гореща. По-късно пи силно черно кафе, сервирано в каничка без дръжка. Щорите бяха вдигнати, прозорецът на неговата стая бе широко отворен и хладният утринен въздух нахлуваше с аромата си. Замайващ синьо-зелен ден. Келнерът долу оживено махаше с ръка, за да привлече вниманието им към гледката.

— Аячо! — обяви той тържествено. — Най-красивото пристанище на света!

И си тръгна бързо.

Докато гледаше яркосиния залив и снежните планини зад него, мистър Сатъртуейт почти беше склонен да се съгласи с него. Довърши кафето си, легна на леглото и заспа дълбоко.

На закуска херцогинята беше в прекрасно настроение.

— Тъкмо от това имате нужда, Сатъртуейт — каза тя. — Измъкнете се от този ваш прашен старчески свят. — Тя огледа през лорнета си стаята. — Какво виждат очите ми! Та това е Наоми Карлтън Смит!

Посочи едно момиче, което седеше само на маса до прозореца. Момиче със закръглени рамене, което седеше приведено. Роклята й сякаш беше ушита от някакъв кафяв чувал. Черна й коса висеше несресана на кичури.

— Художничка? — попита мистър Сатъртуейт.

Винаги успяваше да класифицира хората.

— Точно така — отвърна херцогинята. — Или поне се смята за такава. Мислех, че се мотае в някоя забутана част на земното кълбо. Бедна като църковна мишка, горда като Луцифер и с бръмбари в главата като всички от рода Карлтън Смит. С майка й сме първи братовчедки.

— Значи е от рода Ноултън?

Херцогинята кимна и без да чака подканяне продължи:

— Тя сама си е най-злият враг. А е умно момиче. Замеси се с един крайно неблагонадежден младеж. Един от онези творци от Челси. Пишеше пиеси, поеми или някакви други упадъчни съчинения. Никой не ги четеше, разбира се. После открадна нечии бижута и го хванаха. Не помня колко му дадоха. Мисля, пет години. Но сигурно си спомняте? Беше миналата зима.

— Миналата зима бях в Египет — обясни мистър Сатъртуейт. — В края на януари се разболях доста сериозно от грип и лекарите настояха да замина за Египет. Пропуснах много неща.

В гласа му се долови нотка на истинско съжаление.

— Момичето ми изглежда потиснато — заяви херцогинята, като вдигна още веднъж лорнета си. — Не мога да го позволя.

На излизане тя спря до масата на мис Карлтън Смит и потупа момичето по рамото.

— Е, Наоми, ти като че ли не ме помниш?

Наоми се изправи неохотно на крака.

— Да, помня ви. Видях ви да влизате. Помислих си, че едва ли ще ме познаете.

Тя бавно провлачваше думите с пълно безразличие.

— Когато привършиш обяда си, ела да поговорим на терасата — заповяда херцогинята.

— Добре.

Наоми се прозя.

— Шокиращи маниери — каза херцогинята на мистър Сатъртуейт, изнасяйки се величествено. — Всички от фамилията Карлтън Смит са такива.

Изпиха кафето си навън на слънце. Бяха седели около шест минути, когато Наоми Карлтън Смит бавно излезе от хотела и се присъедини към тях. Тръшна на един стол с неприлично протегнати напред крака.

Странно лице, с тази остра брадичка и хлътнали сиви очи. Умно, нещастно лице — лице, което беше на косъм от красотата.

— Е, Наоми — започна нетърпеливо херцогинята. — С какво се занимаваш?

— О, не знам. Само убивам времето.

— Рисуваш ли?

— По малко.

— Покажи ми нещо.

Наоми се ухили. Властният маниер на херцогинята само я забавляваше. Влезе в хотела и излезе отново с портфолиото си.

— Няма да ги харесате, херцогиньо — предупреди тя. — Говорете, каквото си искате. Няма да ме обидите.

Мистър Сатъртуейт приближи малко стола си. Беше заинтригуван. Херцогинята изглеждаше явно недоволна.

— Не мога дори да си представя как трябва да се окачат тези картини — оплака се тя. — Господи, детето ми, никъде няма небе с такъв цвят, нито пък море.

— Така ги виждам аз — отвърна невъзмутимо Наоми.

— Уф! — възкликна херцогинята, докато разглеждаше друга рисунка. — От нея ме побиват тръпки.

— Това е целта — отвърна Наоми. — Правите ми комплимент, без да искате.

Беше странен, вихрено нахвърлян етюд, изобразяващ едва разпознаваема бодлива круша. Сиво-зелена, с петна от ярки багри там, където плодовете блестяха като скъпоценности. Мистър Сатъртуейт потръпна и обърна глава настрани.

Видя Наоми да го наблюдава и да кима съчувствено.

— Разбирам ви — каза тя. — Но животът си е такъв, гаден.

Херцогинята прочисти гърло.

— В днешно време, изглежда, е доста лесно да си художник — отбеляза саркастично тя. — Няма нужда да се стараеш, да търсиш приликата. Само полагаш малко боя — не знам с какво, но, във всеки случай, не с четка…

— С палитров нож — обясни Наоми, отново широко усмихната.

— Загребваш, колкото успееш — продължи графинята, — нахвърляш я по платното и ето на! Всички казват: „Колко интересно“. Е, нямам търпение да се занимавам с такива неща. Дайте ми…

— Хубава картина с куче или кон, от Едуин Ландсиър.

— И защо не? — поиска да знае херцогинята. — Какво му е лошото на Ландсиър?

— Нищо — отвърна Наоми. — Не е лош. И вие не сте лоша. Повърхността на нещата винаги е приятна, лъскава и гладка. Уважавам ви, херцогиньо — вие имате сила. Честно сте се борили с живота и сте се оказали отгоре. Но хората, които са отдолу, виждат долната страна на нещата. И това също е интересно.

Херцогинята се вторачи в нея.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш — обяви тя.

Мистър Сатъртуейт все още изучаваше скиците. Той осъзна, за разлика от херцогинята, техническото съвършенство, което те криеха. Беше озадачен и възхитен. Вдигна поглед към момичето.

— Ще ми продадете ли една от тези, мис Карлтън Смит? — попита той.

— Можете да вземете, която искате, за пет гвинеи — отговори безразлично момичето.

Мистър Сатъртуейт се поколеба една-две минути и после избра един етюд с бодлива круша и алое. На преден план имаше ярко клонче жълта мимоза. Аленият цвят на алоето сякаш танцуваше в картината и се опитваше да се измъкне от неумолимата, геометрично строга композиция на продълговатата бодлива круша и сабления мотив на алоето.

Той леко се поклони на момичето.

— Много съм щастлив, че се сдобих с нея и мисля, че направих изгодна сделка. Някой ден, мис Карлтън Смит, ще мога да продам тази рисунка на много добра цена… ако поискам!

Момичето се наведе напред, за да види коя е взел. Той видя как изражението й се променя. За пръв път тя наистина забеляза съществуването му и в бързия поглед, който му хвърли, имаше уважение.

— Избрахте най-добрата — каза тя. — Много… много се радвам.

— Е, предполагам, че знаете какво правите — отбеляза херцогинята. — И сигурно сте прав. Чувала съм, че сте голям познавач. Но не ме убеждавайте, че тези нови глупости са изкуство, защото не са. Но да не спорим. Чуйте сега. Аз ще остана тук само няколко дни и искам да видя нещо от острова. Предполагам, че имаш кола, Наоми?

Момичето кимна.

— Отлично — каза графинята. — Ще отидем някъде утре.

— Има само две места.

— Глупости. Има багажник. Вярвам, че ще сместим там мистър Сатъртуейт?

Мистър Сатъртуейт трепетно въздъхна. Беше забелязал корсиканските пътища тази сутрин. Наоми го наблюдаваше замислено.

— Страхувам се, че колата ми няма да бъде подходяща за вас — заяви тя. — Това е една ужасно разнебитена стара бричка. Купих я на старо, просто без пари. Най-много мен да изкачи догоре и то с увещания. Но не мога да взема пътници. Тук в града, обаче има доста добър гараж. Можете да наемете кола оттам.

— Да наемем кола ли? — възкликна херцогинята скандализирана. — Каква нелепост. Кой е този хубав, малко прежълтял мъж, който пристигна с една четириместна кола точно преди обяд?

— Сигурно имате предвид мистър Томлисън. Той е пенсиониран индийски съдия.

— Това обяснява жълтата му кожа — заяви херцогинята. — Страхувах се, че може да е жълтеница. Изглежда ми доста порядъчен господин. Ще поговоря с него.

Същата вечер, когато слезе за вечеря, мистър Сатъртуейт откри херцогинята, нагиздена в черно кадифе и диаманти, да говори важно с притежателя на четириместната кола. Тя му махна заповеднически.

— Елате тук, мистър Сатъртуейт. Мистър Томлисън тъкмо ми разказва ужасно интересни неща. И знаете ли? Той е готов утре да ни заведе на екскурзия с колата си.

Мистър Сатъртуейт я изгледа с възхищение.

— Трябва да влизаме за вечеря — обяви херцогинята малко по-късно. — Моля, заповядайте на нашата маса, мистър Томлисън, за да продължим разговора си.

— Много приятен човек — обяви тя по-късно.

— С много приятна кола — добави мистър Сатъртуейт.

— Немирник — упрекна го херцогинята и го удари по кокалчетата на пръстите с парцаливото черно ветрило, което винаги носеше. Мистър Сатъртуейт изскимтя от болка.

— Наоми също ще дойде — продължи херцогинята. — Със своята кола. Това момиче трябва малко да види свят. Много е затворена в себе си. Не бих казала, че е егоцентрична, но е напълно безразлична към всички и всичко. Не сте ли съгласен?

— Не мисля, че е възможно — отвърна бавно мистър Сатъртуейт. — Искам да кажа, интересът на всеки човек е насочен към нещо. Разбира се, има хора, които се въртят около себе си… но съм съгласен с вас, че тя не е от този тип. Тя е напълно незаинтересована от себе си. И все пак има силен характер… трябва да има нещо. Първо си помислих, че е изкуството й, но не е. Никога не съм виждал човек, толкова откъснат от живота. Опасно е.

— Опасно ли? Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че нещо сигурно я е погълнало изцяло, а това винаги е опасно.

— Сатъртуейт! — възкликна херцогинята. — Стига глупости! Слушайте сега за утре…

Мистър Сатъртуейт я слушаше. Такава беше обичайната му роля в живота.

На следващата сутрин тръгнаха рано, като взеха обяда за из път. Наоми, която беше прекарала шест месеца на острова, щеше да води. Мистър Сатъртуейт отиде при нея, докато тя седеше и чакаше тръгването.

— Сигурна ли сте, че не мога да дойда с вас? — попита той умолително.

Тя поклати глава.

— Ще ви бъде много по-удобно отзад в другата кола. Добре тапицирани седалки и така нататък. Това е обикновена стара таратайка. Ще подскачате във въздуха всеки път, когато минаваме по неравностите.

— Разбирам. А и моторът ще се натовари при изкачването. Наоми се изсмя.

— О, казах го само, за да ви спася от ролята на багаж. Херцогинята спокойно би могла да си позволи да наеме кола. Тя е най-стиснатата жена в цяла Англия. Но се държи мъжки за годините си и не мога да не я харесвам.

— Значи все пак мога да дойда с вас? — попита мистър Сатъртуейт нетърпеливо.

Тя го изгледа с любопитство.

— Защо толкова държите да дойдете с мен?

— Иска ли питане? — Мистър Сатъртуейт направи смешния си старомоден поклон.

Тя се усмихна, но поклати глава.

— Не това е причината — каза тя замислено. — Странно… Но не може да дойдете с мен. Днес не.

— Може би някой друг ден — предложи учтиво мистър Сатъртуейт.

— О, друг ден! — изсмя се тя внезапно и смехът й се стори много странен на мистър Сатъртуейт. — Друг ден! Е, ще видим.

Тръгнаха. Минаха през града и продължиха покрай дългата дъга на залива. Навлязоха във вътрешността на острова, пресякоха една река и се върнаха към брега с неговите стотици малки пясъчни заливчета. После започнаха изкачването. Малко по малко, завой след завой, нагоре и все нагоре по мъчително криволичещия път. Синият залив остана далеч под тях, а от другата му страна Аячо блестеше на слънцето — бял като призрачен град.

Наляво, надясно, главозамайващи бездни ту от едната, ту от другата им страна. На мистър Сатъртуейт леко му се виеше свят, освен това му беше малко лошо. Пътят не беше широк. Продължиха да се изкачват.

Стана студено. Вятърът духаше направо срещу тях от заснежените върхове. Мистър Сатъртуейт вдигна яката на палтото си и я закопча плътно под брадичката си.

Стана още по-студено. От другата страна на залива Аячо все така беше окъпан в слънчева светлина, но тук гъсти сиви облаци започваха да затулват слънцето. Мистър Сатъртуейт престана да се възхищава на гледката. Копнееше за хотела с парно отопление и за удобно кресло.

Пред тях малката двуместна кола на Наоми караше право напред. Нагоре и все нагоре. Като че ли се бяха изкачили на върха на света. От двете им страни имаше по-ниски хълмове, които преминаваха в долини. Насочиха се право към снежните върхове. А вятърът се носеше срещу тях, остър като нож. Изведнъж колата на Наоми спря и тя погледна назад.

— Пристигнахме — каза тя. — Това е Краят на света. Не мисля, че случихме най-добрия ден.

Всички слязоха. Бяха стигнали до мъничко селце от половин дузина каменни къщи. Внушителното му име беше изписано с букви, високи по един фут.

— Коти Киавери.

Наоми сви рамене.

— Това му е официалното име, но предпочитам да го наричам Края на света.

Тя тръгна и мистър Сатъртуейт тръгна с нея. Отминаха къщите. Пътят свърши. Както беше казала Наоми, това беше краят. Границата на бездната, началото на отвъдното. Зад тях беше бялата панделка на пътя, а пред тях — нищо. Само далеч, далеч долу — морето…

Мистър Сатъртуейт си пое дълбоко въздух.

— Необикновено място. Човек чувства, че тук би могло да се случи всичко, че може да срещне… кого ли не…

Той спря, тъй като точно пред тях на една скала седеше един човек с обърнато към морето лице. Не го бяха видели дотогава и внезапната му поява им подейства като фокус. Сякаш се бе появил от нищото.

— Чудя се… — започна мистър Сатъртуейт.

Но точно в този момент непознатият се обърна и мистър Сатъртуейт видя лицето му.

— О, мистър Куин! Колко странно! Мис Карлтън Смит, да ви представя моя приятел мистър Куин. Той е много необикновен човек. Наистина сте такъв, повярвайте ми. В решаващия момент…

Той спря с усещането, че е казал нещо много важно и все пак, да го убият, не би могъл точно да го назове.

Наоми се ръкува с мистър Куин с обичайната си рязкост.

— Дошли сме на пикник — каза тя. — И ми се струва, че скоро ще измръзнем до кости.

Мистър Сатъртуейт потръпна.

— Може би — попита той несигурно — ще намерим някое местенце на завет?

— Наистина духа — съгласи се Наоми. — Все пак си струва да се види, нали?

— Несъмнено — Мистър Сатъртуейт се обърна към мистър Куин. — Мис Карлтън Смит нарича това място Края на света. Доста подходящо име, а?

Мистър Куин кимна бавно няколко пъти.

— Да… много подходящо име. Струва ми се, че човек само веднъж в живота си идва на подобно място — място, от, където няма вече накъде да продължи.

— Какво искате да кажете? — попита остро Наоми.

Той се обърна към нея.

— Е, обикновено човек има някакъв избор, нали? Наляво или надясно. Напред или назад. Тук отзад има път, а напред — нищо.

Наоми го изгледа втренчено. Изведнъж потръпна и тръгна към другите. Двамата мъже я последваха. Мистър Куин продължи да говори, но вече със спокоен тон.

— Онази малка кола ваша ли е, мис Карлтън Смит?

— Да.

— Вие ли карате? Да се стигне дотук, трябват доста здрави нерви. Завоите са твърде опасни. Едно отклонение на вниманието, едно отказване на спирачката и — през ръба… надолу… надолу… надолу. Много лесно може да стане.

Вече бяха настигнали другите. Мистър Сатъртуейт представи приятеля си. Някой го подръпна за ръкава. Беше Наоми. Тя го изтегли настрани от другите.

— Кой е този? — попита разпалено тя.

Мистър Сатъртуейт я погледна изумен.

— Е, не съм много сигурен. Искам да кажа, познавам го от няколко години… от време на време се натъкваме един на друг, но не го познавам истински…

Той спря. Думите му бяха безполезни, защото момичето до него не го слушаше. Тя стоеше с наведена глава с ръце на кръста.

— Той знае разни неща — заяви тя. — Знае ги… Откъде знае?

Мистър Сатъртуейт нямаше отговор. Можеше само да гледа тъпо, неспособен да си обясни бурята, която я разтърсваше.

— Страхувам се! — промълви тя.

— От мистър Куин ли се страхувате?

— Страхувам се от очите му. Той вижда нещата…

Нещо студено и мокро капна върху бузата на мистър Сатъртуейт. Той погледна нагоре.

— О, вали сняг — възкликна той, силно изненадан.

— Хубав ден за пикник — отбеляза Наоми.

Тя с усилие беше възстановила самоконтрола си.

Какво да правят сега? Дадоха се куп идеи. Снегът заваля гъсто и бързо. Мистър Куин направи предложение, което всички приеха. В края на реда къщи имаше малка каменна хижа и всички се втурнаха към нея.

— Имате провизии — каза мистър Куин, — а там сигурно ще могат да ви направят кафе.

Беше малко заведение, доста тъмно, тъй като единственият тесен прозорец не го осветяваше кой знае колко, но от единия край идваше приятна топла вълна. Стара корсиканка тъкмо хвърляше наръч клони в огъня. Той пламна и на светлината му новодошлите осъзнаха, че преди тях бяха дошли други.

Трима души седяха на края на голата дървена маса. На мистър Сатъртуейт се стори, че в сцената има нещо нереално, а в хората — нещо още по-нереално.

Жената, която седеше на края на масата, приличаше на херцогиня — по-точно на популярната представа за херцогиня. Беше идеалната грандама. Аристократичната й глава беше високо вдигната, внимателно фризираната й коса беше снежнобяла. Беше облечена в сиво — меки драперии, които падаха около нея в артистични гънки. Една дълга бяла ръка подпираше брадичката й, а другата държеше филия, намазана с пастет от гъши дроб. От дясната й страна седеше мъж с много бледо лице, черна коса и очила с рогови рамки. Беше прекрасно облечен; В момента главата му беше отметната назад, а лявата му ръка бе протегната, като че ли се канеше да издекламира нещо.

От лявата страна на белокосата дама седеше дребен плешив мъж с весел вид. След първия поглед никой не му обърна повече внимание.

Настъпи кратка пауза, после херцогинята (истинската херцогиня) пое нещата в свои ръце.

— Ужасна буря, нали? — каза мило тя, като се приближи и се усмихна с онази целенасочена и делова усмивка, която вършеше чудесна работа при благотворителни акции и срещи с разни комисии. — Предполагам, че сте попаднали тук неволно, както и ние? Но Корсика иначе е прекрасно място. Всъщност, пристигнах едва вчера.

Мъжът с черната коса стана и херцогинята с мила усмивка се настана на мястото му.

Белокосата дама проговори.

— Ние сме тук от една седмица.

Мистър Сатъртуейт трепна. Можеше ли човек, който веднъж беше чул този глас, да го забрави? Той отекна в каменната стая, изпълнен с чувство, с изящна меланхолия. Стори му се, че е казала нещо прекрасно, запомнящо се, изпълнено със смисъл. Думите идваха от самото й сърце.

Бързо се обърна към мистър Томлисън.

— Човекът с очилата е мистър Вайс, режисьорът, нали знаете.

Пенсионираният индийски съдия изгледа мистър Вайс доста неодобрително.

— И какво прави? — попита той. — Деца ли?

— О, не, за бога — възкликна мистър Сатъртуейт, шокиран от самото споменаване на нещо толкова грубо във връзка с мистър Вайс. — Пиеси.

— Мисля, да изляза за малко навън — заяви Наоми. — Тук е твърде горещо.

Гласът й, висок и остър, накара мистър Сатъртуейт да подскочи. Тя се отправи почти сляпо към вратата, като отблъсна мистър Томлисън настрана. Но на вратата се сблъска с мистър Куин, който й пресече пътя.

— Върнете се на мястото си и седнете — заповяда той.

Гласът му прозвуча властно. За изненада на мистър Сатъртуейт момичето се поколеба за момент и после се подчини. Седна на края на масата — възможно най-далеч от останалите.

Мистър Сатъртуейт се премести по-напред и атакува режисьора.

— Сигурно не ме помните — започна той. — Казвам се Сатъртуейт.

— Разбира се! — Една дълга, костелива ръка се протегна и обхвана неговата в болезнено ръкостискане. — Драги. Странно е, че се срещаме тук. Познавате мис Нън, разбира се?

Мистър Сатъртуейт подскочи. Нищо чудно, че този глас му беше познат. Хиляди хора в цяла Англия бяха потръпвали под тези прекрасни, наситени с чувство тонове. Розина Нън! Великата темпераментна актриса на Англия. Мистър Сатъртуейт също беше попадал под магията й. Тя нямаше равна на себе си в интерпретацията на някоя роля — в изтъкването на най-фините нюанси. Винаги беше мислил за нея като за интелектуална актриса, която разбира и вниква дълбоко в душата на образа си.

Можеше да бъде извинен, че не я е познал. Розина Нън беше непостоянна във вкусовете си. Двадесет и пет години от живота си беше блондинка. След едно пътуване в Щатите се беше върнала с гарвановочерни кичури и се бе захванала с трагични роли. Този стил „Френска маркиза“ беше последната й прищявка.

— О, между другото, това е мистър Джъд, съпругът на мис Нън — обясни Вайс, представяйки небрежно плешивия мъж.

Розина Нън беше се омъжвала няколко пъти, както добре знаеше мистър Сатъртуейт. Явно, мистър Джъд беше последният.

Мистър Джъд беше зает с разопаковането на пакети от кошницата до себе си. Той се обърна към жена си.

Още малко пастет, скъпа? Последната филия не беше така дебело намазана, както ти обичаш.

Розина Нън му подаде филията си, като простичко промърмори:

— Хенри измисля най-магически ястия. Винаги оставям кухнята на него.

Звярът трябва да се храни — каза мистър Джъд и се засмя. Потупа жена си по рамото.

— Глези я като кученце — промърмори меланхоличният глас на мистър Вайс в ухото на мистър Сатъртуейт. — Дори нарязва храната й. Странни създания са жените.

Мистър Сатъртуейт и мистър Куин разопаковаха обяда. Твърдо сварени яйца, студена шунка и сирене грюйер бяха подредени по масата. Херцогинята и мис Нън като че ли бяха потънали в тихи изповеди. Дочуваха се фрагменти с дълбокия контраалт на актрисата.

— Хлябът трябва да бъде леко препечен, нали разбирате? А отгоре — само много тънък слой мармалад. Намазват се и се поставят във фурната за една минута — не повече. Направо са превъзходни.

— Тази жена живее, за да яде — промърмори мистър Вайс. — Това е целият й живот. За нищо друго не може да мисли. Спомням си, че в „Ездачи към морето“ — нали знаете — „И колко хубаво и спокойно ще бъде тогава…“. Не можех да получа ефекта, който исках. Най-после й казах да си мисли за сладки с ментов крем, тя много ги обича. Веднага получих ефекта — един замечтан поглед, който стига до самата ти душа.

Мистър Сатъртуейт мълчеше. Спомняше си.

Отсреща мистър Томлисън прочисти гърлото си, приготвяйки се да се намеси в разговора.

— Разбрах, че правите пиеси, а? Аз също обичам хубавите пиеси. „Калиграфът Джим“ е, това е пиеса.

— Господи! — възкликна мистър Вайс и цял потръпна.

— Една малка глава чесън — каза мис Нън на херцогинята. — Кажете на готвача си. Чудесно е.

Тя въздъхна щастливо и се обърна към съпруга си.

— Хенри — каза жално тя, — а хайвера даже още не съм го видяла!

— Почти си седнала на него — отвърна радостно мистър Джъд. — Сложи го зад себе си на стола.

Розина Нън бързо го измъкна и усмивката й огря цялата маса.

— Хенри е прекрасен. Аз съм ужасно разсеяна. Никога не знам къде слагам нещата.

— Както онзи ден, когато опакова перлите си в несесера за баня — напомни й Хенри. — И после го забрави в хотела. За бога, доста телеграми и телефонни разговори проведох този ден.

— Те бяха застраховани — въздъхна мечтателно мис Нън. — За разлика от опала ми.

Спазъм на сърцераздирателна мъка премина по лицето й.

Няколко пъти в компанията на мистър Куин мистър Сатъртуейт се бе почувствал, като че ли играе в пиеса. В момента отново имаше тази илюзия. Беше като сън. Всеки имаше своята роля. С думите „моят опал“ сякаш дойде неговият ред. Той се наведе напред.

— Вашият опал ли, мис Нън?

— При теб ли е маслото, Хенри? Благодаря. Да, моят опал. Беше откраднат. Така и не успях да си го върна.

— Разкажете ни — помоли мистър Сатъртуейт.

— Родена съм през октомври… така че опалите ми носят късмет и затова исках някой наистина красив. Чаках дълго време за него. Казваха, че този е един от най-съвършените в света. Не много голям — горе-долу колкото монета от два шилинга — но какъв цвят, какъв блясък…

Тя въздъхна. Мистър Сатъртуейт забеляза, че херцогинята помръдва и като че ли не се чувства удобно, но вече нищо не можеше да спре мис Нън. Тя продължи и прочувствените извивки на гласа й придаваха на историята звученето на тъжна древна сага.

— Открадна го един млад мъж на име Алекс Джерард. Пишеше пиеси.

— Много добри пиеси — намеси се професионално мистър Вайс. — Веднъж една от неговите пиеси се задържа в продължение на шест месеца.

— Вие ли я направихте? — попита мистър Томлисън.

— О, не — отвърна мистър Вайс, шокиран от идеята. — Но знаете ли, веднъж наистина си помислих да го направя.

— В нея имаше прекрасна роля за мен — продължи мис Нън. — Казваше се „Децата на Рашел“ — макар че в пиесата нямаше героиня на име Рашел. Той дойде да поговори с мен за нея — в театъра. Хареса ми. Беше хубав и много плах, горкото момче. Спомням си… — върху лицето й се възцари прекрасно замечтано изражение, — как той ми купи сладки с ментов крем. Опалът беше на тоалетката. Той е бил в Австралия и разбираше от опали. Вдигна го към светлината, за да го разгледа. Предполагам, че след това го е пъхнал в джоба си. След като си тръгна, видях, че опала го няма. Вдигна се голям шум. Спомняте ли си?

Тя се обърна към мистър Вайс.

— О, спомням си — изръмжа той.

— Откриха празната кутийка в стаята му — продължи актрисата. — Уж беше ужасно закъсал, но на следващия ден внесе голяма сума в банката. Опита се да се оправдае с това, че негов приятел заложил пари на някакъв кон от негово име, но не можа да доведе този приятел. Каза, че сигурно е сложил кутийката в джоба си по погрешка. Прозвуча доста неубедително, не мислите ли? Наложи се да дам показания в съда. Излязоха снимки във всички вестници. Рекламният ми агент каза, че се е получила много добра реклама за мен, но бих предпочела да си върна опала.

Тя поклати тъжно глава.

— Искаш ли малко сладко от ананас? — попита мистър Джъд.

Мис Нън светна.

— Къде е?

— Дадох ти го току-що.

Мис Нън погледна зад себе си и пред себе си, претърси сивата си копринена кесийка и после бавно придърпа една голяма пурпурна копринена торбичка, която беше на пода до нея. Започна да изважда бавно съдържанието и на масата, за голям интерес на мистър Сатъртуейт.

Там имаше пухче за пудра, червило, малка кутийка за бижута, чиле прежда, още едно пухче за пудра, две носни кърпички, кутия шоколадови бонбони, емайлиран нож за разрязване на хартия, огледало, малка тъмнокафява дървена кутийка, пет писма, един бадем, малко квадратче бледоморава китайска коприна, парче панделка и крайче от кроасан. Най-накрая се появи консервираният ананас.

— Еврика! — възкликна тихо мистър Сатъртуейт.

— Моля?

— Нищо — отвърна мистър Сатъртуейт бързо. — Чудесен нож за хартия.

— Нали? Някой ми го подари. Вече не помня кой.

— Това е индийска кутийка — обади се мистър Томлисън. — Изкусна изработка, нали?

— И тя ми е подарък — каза мис Нън. — Имам я от дълго време. Винаги стоеше на тоалетката ми в театъра. Не че е кой знае каква хубост.

Кутийката беше от обикновено тъмнокафяво дърво. Отваряше се отстрани. От горната й страна имаше две пластинки, които можеха да се въртят.

— Може и да не е хубава — засмя се мистър Томлисън. — Но се обзалагам, че никога не сте виждали друга такава.

Мистър Сатъртуейт се наведе напред. Беше развълнуван.

— Защо казахте, че е изкусно изработена? — попита той.

— А не е ли?

Съдията се обърна към мис Нън. Тя го погледна неразбиращо.

— Предполагам, че не трябва да им показвам номера, а?

Мис Нън продължи да гледа неразбиращо.

— Какъв номер? — попита мистър Джъд.

— За бога, не знаете ли?

Той огледа учудените лица.

— Чудна работа. Мога ли да взема кутийката за момент? Благодаря.

Той я отвори.

— А сега, нека някой да ми даде нещо, което да сложа в нея — не много голямо. Ето едно малко парченце сирене грюйер. Ще бъде много подходящо. Слагам го вътре и затварям кутийката.

Той я повъртя минута-две в ръцете си.

— А сега вижте…

Той отново отвори кутийката. Беше празна.

— Гледай ти… — започна мистър Джъд. — Как го направихте?

— Съвсем просто е. Обръщам кутийката обратно и премествам лявата пластинка наполовина, после затварям дясната пластинка. А сега, за да извадим парчето сирене, трябва да направим обратното. Дясната пластинка се превърта наполовина, а лявата се затваря, като кутийката все още се държи обърната наопаки. А сега — фокус-мокус!

Кутийката се отвори. Всички на масата ахнаха. Сиренето беше там, но имаше и нещо друго. Нещо кръгло, което блестеше с всички цветове на дъгата.

— Моят опал!

Гласът й прозвуча като звук от ловен рог. Розина Нън се изправи, притиснала ръце към гърдите си.

— Моят опал! Как е попаднал там?

Хенри Джъд прочисти гърло.

— Ами… Роузи, момичето ми, сигурно ти самата си го сложила там.

Някой стана от масата и изскочи навън, на чист въздух. Беше Наоми Карлтън Смит. Мистър Куин я последва.

— Но кога? Да не би да искате да кажете…

Мистър Сатъртуейт я наблюдаваше, докато проумее истината. Отне й повече от две минути да я схване.

— Искате да кажете миналата година, в театъра…

— Нали знаеш — каза Хенри извинително. — Ти наистина забутваш нещата. Спомни си какво направи с хайвера преди малко…

Мис Нън мъчително следваше собствените си умствени процеси.

— Просто го пъхнах вътре, без да се замисля, а после съм обърнала кутийката и съм направила фокуса случайно, а после… — Най-сетне й просветна. — Но значи Алекс Джерард не го е откраднал, в крайна сметка. О! — Последва гърлен, трогателен, вълнуващ вик. — Колко ужасно!

— Е — каза мистър Вайс, — сега това може да се поправи.

— Да, но той е в затвора от цяла година. — И тогава тя ги озадачи. Обърна се остро към херцогинята. — Кое е онова момиче — онова момиче, което току-що излезе?

— Мис Карлтън Смит — отвърна херцогинята — беше сгодена за мистър Джерард. Тя… тя го прие много тежко.

Мистър Сатъртуейт тихичко се измъкна. Снегът беше спрял. Наоми седеше на каменната стена. Държеше скицник, наоколо бяха разпръснати цветни пастели. Мистър Куин седеше до нея.

Тя подаде скицника на мистър Сатъртуейт. Беше съвсем бегло нахвърлена рисунка, но гениална. Калейдоскопична въртележка от снежинки с една фигура по средата.

— Много добре — оцени я мистър Сатъртуейт.

Мистър Куин погледна небето.

— Бурята свърши — отбеляза той. — Пътищата ще бъдат хлъзгави, но не мисля, че сега ще има злополука.

— Няма да има злополука — заяви Наоми. Гласът й беше наситен с някакъв смисъл, който мистър Сатъртуейт не разбра. Тя се обърна и му се усмихна — внезапна, замайваща усмивка. — Мистър Сатъртуейт, ако искате, можете да пътувате с мен на връщане.

Тогава той разбра докъде я беше довело крайното отчаяние.​

— Е — каза мистър Куин, — трябва да се сбогувам с вас.

Той се отдалечи.

— Къде отива? — попита мистър Сатъртуейт, взрян след него.

— Връща се, откъдето е дошъл, предполагам — отвърна Наоми със странен глас.

— Но… но там няма нищо — каза мистър Сатъртуейт, тъй като мистър Куин беше тръгнал към онова място на ръба на скалата, където за пръв път го бяха забелязали. — Нали самата вие казахте, че това е краят на света.

Той й върна скицника.

— Много добре. Много точна прилика. Но… защо сте го нарисували в карнавален костюм?

За един кратък миг погледът й срещна неговия.

— Така го виждам — отговори Наоми Карлтън Смит.