Загадъчният мистър Куин

Глава IX Мъртвият Арлекин

Мистър Сатъртуейт вървеше бавно по Бонд Стрийт и се наслаждаваше на слънчевата светлина. Грижливо и изискано облечен, както винаги, той се беше отправил към галерията „Харчестър“, където имаше изложба на някой си Франк Бристоу. Беше нов и досега неизвестен художник, който обаче даваше признаци, че може внезапно да се превърне в последен вик на модата. Мистър Сатъртуейт беше покровител на изкуствата.

Щом влезе в галерията „Харчестър“, веднага го познаха и го поздравиха с радостна усмивка.

— Добро утро, мистър Сатъртуейт. Мислех си, че непременно ще се отбиете. Познавате ли работата на Бристоу? Прекрасна е — наистина прекрасна. Направо уникална.

Мистър Сатъртуейт си купи каталог и премина през открития сводест проход в издължената зала, където бяха изложени работите на художника. Бяха акварели, изпълнени с такава изключителна техника и финес, че наподобяваха цветни гравюри. Мистър Сатъртуейт бавно вървеше покрай стените, изучавайки и, като цяло, одобрявайки изложбата. Помисли си, че този млад човек заслужаваше успеха си. Тук имаше оригиналност, особено виждане и много овладяна, строга техника. Имаше и недостатъци, разбира се. Това можеше да се очаква. Но имаше и нещо, много близко до гениалност. Мистър Сатъртуейт постоя пред една малка творба, представяща Уестминстърския мост, задръстен от автобуси, трамваи и забързани пешеходци. Миниатюра, но великолепно изпълнена. Забеляза, че беше наречена „Мравунякът“. Продължи нататък и изведнъж си пое рязко дъх. Въображението му бе пленено.

Картината се наричаше „Мъртвият Арлекин“. Предният й план представяше мраморен под от шахматно разположени бели и черни квадрати. В средата му лежеше по гръб, с прострени ръце Арлекин, облечен в черно-червен костюм. Зад него имаше прозорец, а отвън през него във фигурата на пода се взираше някой, като че беше същият човек, очертан от червените отблясъци на залязващото слънце.

Картината развълнува мистър Сатъртуейт по две причини. Първата беше, че разпозна, или поне си помисли, че разпознава лицето на човека от картината. То носеше определена прилика с мистър Куин — познат, с когото мистър Сатъртуейт се бе срещал няколко пъти при доста тайнствени обстоятелства.

„Сигурно не греша — промърмори си той. — Ако е така, какво означава?“

Мистър Сатъртуейт знаеше от опит, че всяка поява на мистър Куин носи някакво особено значение.

Както вече беше споменато, имаше и друга причина да бъде заинтригуван. Разпозна и фона на картината.

„Стаята с балкона в Чарнли — каза си мистър Сатъртуейт. — Странно… и много интересно…“

Вгледа се още по-внимателно в картината, чудейки се какво точно е имал предвид художникът. Един Арлекин — мъртъв на пода, а друг Арлекин го гледа през прозореца — или може би същият Арлекин? Сатъртуейт бавно тръгна покрай стените, взирайки се в другите картини, но с невиждащи очи. Умът му си остана зает със същото. Беше развълнуван. Животът, който тази сутрин му изглеждаше малко досаден, вече не беше такъв. Очевидно се намираше в навечерието на вълнуващи и интересни събития. Приближи се до масата, където седеше мистър Коб, управителят на галерията „Харчестър“, когото познаваше от много години.

— Бих искал да купя номер 39 — каза той, — ако вече не е продадена.

Мистър Коб погледна в счетоводната книга.

— Перлата на короната — промълви той, — малка скъпоценност, нали? Не, не е продадена. — Той назова цената. — Добра инвестиция, мистър Сатъртуейт. Догодина по това време ще ви струва три пъти повече.

— Винаги го казвате в такива случаи — усмихна се мистър Сатъртуейт.

— Е, и не съм ли бил прав? — попита мистър Коб. — Вярвам, че, ако решите да продадете колекцията си, мистър Сатъртуейт, няма да има и една картина, която да ви донесе по-малко, отколкото сте платили за нея.

— Ще купя тази картина — заяви мистър Сатъртуейт. — Ще ви платя с чек.

— Няма да съжалявате. Ние вярваме в Бристоу.

— Млад ли е?

— Двадесет и седем-осем годишен, струва ми се.

— Бих искал да се запозная с него — каза мистър Сатъртуейт. — Дали би приел някой ден да вечеря с мен?

— Мога да ви дам адреса му. Сигурен съм, че няма да пропусне такъв шанс. Името ви означава много в артистичния свят.

— Ласкаете ме — упрекна го мистър Сатъртуейт. Тъкмо понечи да си тръгне и мистър Коб каза:

— А, ето го и него. Ще ви го представя веднага.

Той стана от бюрото си. Мистър Сатъртуейт го придружи до един едър, непохватен млад човек, облегнат на стената и изучаващ широкия свят иззад барикадата на намръщената си физиономия.

Мистър Коб ги запозна и мистър Сатъртуейт произнесе кратка, любезна реч.

— Току-що имах удоволствието да придобия една от вашите картини — „Мъртвият Арлекин“.

— Е, нищо не губите от това — нелюбезно отвърна мистър Бристоу. — Много добра работа е, макар че аз го казвам.

— Виждам — съгласи се мистър Сатъртуейт. — Работите ви силно ме интересуват, мистър Бристоу. Необичайна зрелост за толкова млад човек. Чудя се дали бихте ми направили удоволствието да вечеряте с мен някой път? Зает ли сте тази вечер?

— Всъщност не — отвърна мистър Бристоу, все още без никаква видима проява на любезност.

— Тогава удобно ли ви е в осем часа? — продължи мистър Сатъртуейт. — Ето визитната ми картичка с адреса.

— О, добре — отговори мистър Бристоу. — Благодаря — добави той със забележимо закъснение.

„Млад човек, който няма високо мнение за себе си и се страхува, че светът може да сподели виждането му“.

До такова заключение стигна мистър Сатъртуейт, докато излизаше на озарената от слънцето Бонд Стрийт, а преценките му за другите хора рядко се отклоняваха от истината.

Франк Бристоу пристигна към осем и пет и намери домакина си да го очаква заедно с още един човек. Другият гост беше представен като полковник Монктън. Седнаха на масата за вечеря почти веднага. Овалната махагонова маса беше подредена за четирима и мистър Сатъртуейт промърмори в обяснение:

— Очаквах един приятел, мистър Куин, да се отбие — каза той. — Не зная дали случайно не го познавате. Мистър Харли Куин?

— Аз никого не познавам — изръмжа Бристоу.

Полковник Монктън се взираше в художника с хладния интерес, който би могъл да събуди в него някой нов вид медуза. Мистър Сатъртуейт се опитваше да поддържа разговора в любезен дух.

— Бях специално заинтересуван от тази ваша картина, тъй като ми се стори, че разпознавам мястото на действието — стаята с балкона в Чарнли. Прав ли съм? — След кимването на художника той продължи: — Колко интересно. Самият аз съм отсядал няколко пъти в Чарнли. Може би познавате някого от семейството?

— Не! — заяви Бристоу. — Такива семейства изобщо не биха се заинтересували от мен. Отидох там с екскурзионния автобус.

— Боже мой! — възкликна полковник Монктън, само за да каже нещо. — С автобус! Боже мой.

Франк Бристоу го изгледа смръщено.

— Защо не? — запита яростно той.

Горкият полковник Монктън доста се стресна. Погледна умолително към мистър Сатъртуейт, като че ли казваше: „Вие може и да се интересувате от тези примитивни форми на живот като учен. Но защо въвличате и мен?“

— О, тези автобуси са ужасни — защити се той. — Така те подмятат при всяка неравност!

— Ако човек не може да си позволи Ролс Ройс, му се налага да пътува с автобуси — възрази свирепо Бристоу.

Полковник Монктън го гледаше втренчено. Мистър Сатъртуейт си помисли: „Ако не успея да поуспокоя този млад човек, ще прекараме много бурна вечер…“

— Чарнли винаги ме омагьосва — продължи той. — Бил съм там само веднъж след трагедията. Мрачна къща… и има нещо призрачно в нея.

— Така е — съгласи се Бристоу.

— Всъщност има два истински призрака — обясни Монктън. — Казват, че Чарлз I се разхожда нагоре-надолу по балкона, носейки главата си под мишница — но вече съм забравил защо. Освен това там е и Плачещата дама със сребърната кана, която винаги се явява след смъртта на някого от фамилията Чарнли.

— Глупости — изсумтя презрително Бристоу.

— Съдбата на тяхното семейство наистина беше незавидна — вмъкна бързо мистър Сатъртуейт. — Четирима носители на титлата са загинали от насилствена смърт, а последният лорд Чарнли се самоуби.

— Потискаща история — съгласи се мрачно Монктън. — Бях там, когато се случи.

— Нека да помисля… трябва да беше преди четиринадесет години — спомни си мистър Сатъртуейт. — Оттогава къщата е затворена.

— Това не ме учудва — забеляза Монктън. — Трябва да е било ужасен шок за младото момиче. Бяха женени само от месец, едва се бяха върнали от сватбеното си пътешествие. Устроиха голям маскен бал, за да отпразнуват завръщането си у дома. Точно когато гостите започнаха да пристигат, Чарнли се заключи в Дъбовия салон и се застреля. Това не подхожда на един мъж. Моля?

Той обърна остро глава наляво и погледна мистър Сатъртуейт с извинителен смях.

— Започват да ми се привиждат разни неща, Сатъртуейт. За момент ми се стори, че някой седи в това празно кресло и че ми казва нещо. — След една-две минути той продължи: — Да, беше страхотен шок за Аликс Чарнли. Тя беше едно от най-хубавите момичета, които можете да срещнете, и преливаща от онова, което се нарича радост от живота. А сега самата тя е заприличала на призрак. Всъщност не съм я виждал от години. Мисля, че живее в чужбина през повечето време.

— А момчето?

— Момчето е в „Итън“. Какво ще прави, когато навърши пълнолетие — не знам. Но не вярвам да се върне отново в старото имение.

— От него би излязъл Монктън чудесен народен увеселителен парк — отбеляза Бристоу.

Полковник го погледна със студено презрение.

— Не, вие всъщност не мислите така — вмъкна мистър Сатъртуейт. — Не бихте нарисували онази картина, ако го вярвахте. Традицията и атмосферата са нещо неуловимо. Нужни са векове, за да се създадат, а ако ги унищожите, не бихте могли да ги възстановите отново за двадесет и четири часа. Той се изправи. — Господа, да отидем в стаята за пушене. Имам там няколко снимки от Чарнли, които бих искал да ви покажа.

Едно от хобитата на мистър Сатъртуейт беше любителската фотография. Освен това се гордееше с книгата си „Домовете на моите приятели“. Въпросните приятели бяха, разбира се, възхитени. Книгата обаче представяше мистър Сатъртуейт в доста по-снобска светлина, отколкото той заслужаваше.

— Това е снимка на стаята с балкона, която направих миналата година — каза той. Подаде я на Бристоу. — Както виждате, снимано е почти под същия ъгъл, който е използван във вашата картина. Този килим е чудесен — жалко, че снимките не могат да покажат цветовете му.

— Спомням си го — каза Бристоу. — Прекрасни багри. Грееше като пламък. Но все пак изглеждаше малко не на място там. Размерът му не беше подходящ за тази голяма стая с черно-белите й квадрати. Никъде другаде в стаята няма килим. Той разваля целия ефект — прилича на гигантско кърваво петно.

— Може би това ви е дало идеята за картината? — предположи мистър Сатъртуейт.

— Може би — промълви замислено Бристоу. — Ако се съди по външността, човек по-скоро би избрал като декор за трагедия съседната малка стая с ламперия.

— Дъбовият салон — намеси се Монктън. — Да, това наистина е обитаваната от духове стая. Там има ниша, в която са се криели проповедниците — подвижен панел до огнището. Според преданието някога самият Чарлз I веднъж е бил укрит там. Двама души са намерили смъртта си при дуел в тази стая. И там, както казах, се застреля Реджи Чарнли.

Той взе снимката от Бристоу.

— О, това е килимът от Бухара — възкликна. — Струва поне две хиляди лири, според мен. Когато аз бях там, стоеше в Дъбовия салон — там му е мястото. Изглежда нелепо върху този огромен под с мраморни плочи.

Мистър Сатъртуейт гледаше празното кресло, което беше приближил до своето. После каза замислено:

— Чудя се кога ли е бил преместен?

— Трябва да е било наскоро. Спомням си един разговор за него в самия ден на трагедията. Чарнли казваше, че той наистина заслужава да се пази във витрина.

Мистър Сатъртуейт поклати глава.

— Къщата беше запечатана незабавно след трагедията и всичко беше оставено точно, както си е.

Бристоу се намеси с въпрос. Беше изоставил агресивните си маниери.

— Защо се е застрелял лорд Чарнли? — попита той.

Полковник Монктън се размърда притеснено в креслото си.

— Никой така и не разбра — отвърна неопределено той.

— Предполагам — каза бавно мистър Сатъртуейт, — че все пак наистина е било самоубийство.

Полковникът го погледна с внезапно удивление.

— Самоубийство — повтори той. — Разбира се, че беше самоубийство. Драги приятелю, самият аз бях в къщата.

Мистър Сатъртуейт погледна празното кресло до себе си и, вътрешно усмихвайки се като че ли на някаква скрита шега, която останалите не можеха да разберат, тихо изрече:

— Понякога години по-късно човек вижда нещата по-ясно, отколкото би могъл в дадения момент.

— Глупости — изръмжа Монктън, — пълни глупости! Как можеш да виждаш нещата по-добре, когато в паметта ти те вече са неясни, вместо ясни и бистри?

Но мистър Сатъртуейт получи подкрепа от неочаквана посока.

— Разбирам какво имате предвид — каза художникът. Бих казал, че сигурно сте прав. Въпрос на пропорции, нали? А вероятно и на нещо повече от пропорции. Относителност и така нататък.

— Ако питате мен — заяви полковникът, — всички тези измислици на Айнщайн са просто куп глупости. Както и спиритизмът и другите бабини деветини! — Той се огледа яростно и продължи: — Разбира се, че беше самоубийство. Та нали аз практически видях как се случи със собствените си очи?

— Разкажете ни — помоли го мистър Сатъртуейт, — за да можем и ние да видим със собствените си очи.

С донякъде смекчена ярост полковникът се намести по-удобно в креслото си.

— Всичко стана съвсем неочаквано — започна той. — Чарнли изглеждаше съвсем обикновено. В къщата беше отседнала голяма компания за този бал. Никой не би могъл да предположи, че ще вземе да се застреля точно когато започнаха да пристигат гостите.

— Би било проява на по-добър вкус, ако беше почакал, докато си тръгнат — забеляза мистър Сатъртуейт.

— Разбира се. Да извършиш такова нещо е проява на много лош вкус.

— Нехарактерно — добави мистър Сатъртуейт.

— Да — призна Монктън, — не беше в стила на Чарнли.

— И все пак е било самоубийство?

— Разбира се, че беше самоубийство. Бяхме трима или четирима души на площадката на стълбите. Аз самият, онова момиче Острандър, Алджи Дарси — о, и още един-двама. Чарнли мина през хола долу и влезе в Дъбовия салон. Младата Острандър каза, че изглеждал ужасно и очите му гледали втренчено — но, разбира се, това са глупости — тя дори не е могла да види лицето му от мястото, където стояхме. Но той наистина вървеше малко прегърбен, като че ли мъкнеше целия свят на раменете си. Едно от момичетата го повика, мисля, че тя беше нечия гувернантка и лейди Чарнли я беше включила в списъка на поканените от добрина. Носеше съобщение за него. Тя извика: „Лорд Чарнли, лейди Чарнли би искала да знае…“ Той не й обърна внимание и влезе в Дъбовия салон. Захлопна вратата и чухме как ключът се превърта в ключалката. После, една минута по-късно, чухме изстрела. Втурнахме се надолу към хола. Има втора врата от Дъбовия салон, която води в стаята с балкона. Опитахме се да я отворим, но тя също беше заключена. Накрая се наложи да разбием вратата. Чарнли лежеше на пода — мъртъв — с пистолет близо до дясната си ръка. Е, какво може да е било, освен самоубийство? Нещастен случай ли? Не ми ги разправяйте тия. Има само една друга възможност… убийство — но няма убийство без убиец. Предполагам, че ще признаете това.

— Убиецът може да е избягал — предположи мистър Сатъртуейт.

— Невъзможно. Ако имате парче хартия и молив, бих могъл да ви нарисувам плана на къщата. Има две врати в Дъбовия салон: едната — към хола, другата — към стаята с балкона. И двете врати бяха заключени отвътре и ключовете бяха в ключалките.

— А прозорецът?

— Беше затворен и капаците му бяха залостени.

Възцари се тишина.

— Е, това е — заключи триумфално полковник Монктън след малко.

— Явно е така — призна тъжно мистър Сатъртуейт.

— Между другото — започна полковникът, — въпреки че преди малко се присмивах на спиритизма, не мога да не призная, че в тази къща и особено в стаята цареше някаква дяволска атмосфера. Има няколко дупки от куршуми в ламперията — резултати от дуелите, които са се състояли в тази стая, а на пода има странно петно, което винаги се появява отново, въпреки че са сменяли паркета няколко пъти. Предполагам, че сега на този под има друго петно от кръв — кръвта на горкия Чарнли.

— Много кръв ли имаше? — попита мистър Сатъртуейт.

— Много малко… странно малко — така каза лекарят.

— Къде се бе прострелял? В главата ли?

— Не, в сърцето.

— Това не е лесен начин за самоубийство — отбеляза Бристоу. — Ужасно трудно е да се разбере къде точно е сърцето. Аз никога не бих го направил по този начин.

Мистър й поклати глава. Чувстваше неясно, недоволство. Беше се надявал да стигне до нещо — без да знае до какво.

Монктън продължи:

— Зловещо място е Чарнли. Разбира се, самият аз не съм виждал нищо.

— Не сте ли виждал Плачещата дама със Сребърната кана?

— Не, сър, съвсем не — натърти полковникът. — Но сигурно всеки прислужник в имението би се заклел, че я е виждал.

— Суеверието е наследство от Средновековието — издекламира Бристоу. — Все още са останали следи от него тук-там, но, слава богу, постепенно се освобождаваме от него.

— Суеверието… замисли се мистър Сатъртуейт. Погледът му отново се върна върху празния стол. — Не мислите ли, че то понякога… може да се окаже полезно?

Бристоу се взря в него.

— Полезно ли? Странна дума.

— Е, надявам се, че вече сте убеден, Сатъртуейт намеси се полковникът.

— О, да — отвърна мистър Сатъртуейт. — На пръв поглед изглежда странно толкова безсмислено е от страна на току-що женен, млад, богат мъж, който тъкмо празнува завръщането си вкъщи… странно е… но съм съгласен, че от фактите няма измъкване. — Той тихо повтори: — Фактите… — И се намръщи.

— Предполагам, че никога няма да разберем най-интересното — каза Монктън. — Какво стои зад всичко това? Разбира се, имаше слухове, всякакви слухове. Знаете какво говорят хората.

— Но никой не знаеше нищо определено — промълви замислено мистър Сатъртуейт.

— Това не е загадка от криминален роман, нали? — отбеляза Бристоу. — Никой не е спечелил от смъртта му.

— Никой, освен едно неродено дете — каза мистър Сатъртуейт.

Монктън цъкна с език.

— Тежък удар беше за горкия Хюго Чарнли каза той. — Веднага щом се разбра, че ще има дете, той трябваше, запазвайки приличие, да стои на тръни и да чака да види дали ще е момиче или момче. Доста тягостно чакане беше и за кредиторите му. Накрая се оказа момче и всички те бяха разочаровани.

— Вдовицата много ли беше разстроена? — попита Бристоу.

— Горкото дете — въздъхна Монктън. — Никога няма да я забравя. Тя не заплака, не изпадна в нервна криза или нещо такова. Беше като… замръзнала. Както ви казах, тя затвори къщата много скоро след това и доколкото знам, оттогава си стои затворена.

— Значи нямаме никаква представа за мотива — засмя се тихо Бристоу. — Друг мъж или друга жена — трябва да е било или едното, или другото, а?

— Така изглежда — съгласи се мистър Сатъртуейт.

— Бих се обзаложил, че е друга жена — продължи Бристоу, — тъй като хубавата вдовица не се е омъжила отново. Мразя жените — добави той безстрастно.

Мистър Сатъртуейт се подсмихва. Франк Бристоу видя усмивката и се подразни.

— Може да се подсмихвате — каза той, — но съм прав. Те развалят всичко. Месят ти се в живота. Застават между теб и работата ти. Те… само веднъж съм срещал жена, която беше… е, да кажем, интересна.

— Бях убеден, че има такава жена — отвърна мистър Сатъртуейт.

— Не е това, което си мислите. Аз срещнах я съвсем случайно. Всъщност… беше в един влак. И какво от това — добави той настъпателно, — защо хората да не се запознават във влакове?

— Разбира се, разбира се — успокои го мистър Сатъртуейт, — влакът не е по-лош от другите места.

— Идваше от север. Бяхме сами във вагона. Не знам защо, започнахме да разговаряме. Не знам името й и не вярвам да я срещна някога отново. Не знам дали искам. Може… да се разочаровам. — Той замълча, мъчейки се да намери думи да се изрази. — Тя като че ли не беше истинска, нали разбирате. Такава една потайна. Като хората, които слизат от планините в галските приказки.

Мистър Сатъртуейт кимна леко. Въображението му лесно обрисува сцената. Позитивният и реалистичен Бристоу срещу една сребриста, призрачна фигура — потайна, както се бе изразил.

— Предполагам, че ако му се случи нещо ужасно, толкова ужасно, че да е почти непоносимо, човек би могъл да стане такъв. Можеш да избягаш от реалността в свой собствен свят, обаче, разбира се, след известно време може и да не успееш да се върнеш.

— Това ли се е случило с нея? — попита любопитно мистър Сатъртуейт.

— Не знам — призна Бристоу. — Тя не ми каза нищо — само предполагам. Човек трябва да гадае, ако иска да стигне донякъде.

— Да — съгласи се бавно мистър Сатъртуейт. — Човек трябва да гадае.

Той вдигна поглед, когато вратата се отвори. Погледна с очакване, но думите на иконома го разочароваха.

— Сър, една дама иска да ви види по много спешна работа. Мис Аспасия Глен.

Мистър Сатъртуейт се надигна изумен. Знаеше името на Аспасия Глен. Та кой в Лондон не го знаеше? Отначало известна като Жената с шала, тя беше изнесла серия от соло представления, които бяха превзели Лондон като буря. С помощта на шала си тя представяше множество различни герои. Шалът можеше да бъде качулка на монахиня, шал на мелничарка, селска кърпа за глава и десетки други неща. И във всяко въплъщение Аспасия Глен беше съвършено различна. Като човек на изкуството мистър Сатъртуейт силно й се възхищаваше. Но до днес никога не се беше срещал с нея лично. Нейното посещение в такъв необичаен час силно го заинтригува. С няколко извинителни думи към гостите си той напусна стаята и прекоси хола към гостната.

Мис Глен седеше точно в центъра на голямо канапе, тапицирано в златист брокат. Разположила се така, тя доминираше в стаята. Мистър Сатъртуейт веднага усети у нея стремеж да доминира и в ситуацията. Странно, че първото му чувство бе неприязън. Беше искрен почитател на изкуството на Аспасия Глен. Нейната личност, както я беше виждал на сцената, беше привлекателна и симпатична. Тогава му изглеждаше по-скоро мечтателна и вдъхновена, отколкото властна. Но сега, лице в лице със самата жена, доби напълно различно впечатление. Имаше нещо твърдо, дръзко и волево в нея. Беше висока и мургава, може би около тридесет и пет годишна. Несъмнено беше много хубава и явно залагаше на този факт.

— Моля да ме извините за неочакваното посещение, мистър Сатъртуейт — започна тя. Гласът й беше звучен, дълбок и омайващ. — Няма да казвам, че отдавна искам да се запозная с вас, но наистина съм щастлива, че имам повод. Колкото до идването ми тази вечер — засмя се тя, — е, когато искам нещо, не мога да чакам. Когато искам нещо, просто трябва да го получа.

— Какъвто и да е поводът, довел такава очарователна дама като гост в дома ми, той е добре дошъл за мен — отвърна мистър Сатъртуейт със старомодна галантност.

— Колко сте мил — отбеляза Аспасия Глен.

— Разрешавате ли, мила госпожо — попита мистър Сатъртуейт — да ви благодаря за удоволствието, с което толкова често сте ме дарявали… докато съм седял в партера?

Тя му се усмихна радостно.

— Пристъпвам направо към целта. Днес бях в галерията „Харчестър“. Видях там една картина, без която просто не мога да живея. Поисках да я купя, но не можах, тъй като вие току-що я бяхте купили. Така че… — тя замълча. — Толкова много я искам — продължи след малко. — Драги мистър Сатъртуейт, просто трябва да я имам. Донесох чековата си книжка. — Тя го погледна с надежда. — Всички казват, че сте страшно мил. Свикнала съм хората са добри с мен, разбирате ли. Това е много лошо, но какво да направя.

Значи такива бяха методите на Аспасия Глен. Мистър Сатъртуейт остана хладно критичен към тази демонстрация на женственост и позата на разглезено дете. Би могло да се очаква, че това ще му въздейства, но не се получи. Аспасия Глен беше сгрешила. Беше го преценила като застаряващ дилетант, който лесно може да бъде размекнат от една хубава жена. Но зад галантните си маниери мистър Сатъртуейт имаше хладен и критичен ум. Той умееше много правилно да преценява хората, каквито са всъщност, а не каквито искат да се представят пред него. Виждаше пред себе си не очарователна жена, която моли за изпълнение на някаква прищявка, а безмилостна егоистка, решена да постигне своето по някаква неясна за него причина. И беше напълно сигурен, че Аспасия Глен няма да постигне своето. Нямаше да отстъпи от картината с мъртвия Арлекин заради нея. Той бързо затърси в съзнанието си най-добрия начин да отклони искането й без излишна грубост.

— Сигурен съм — каза той, — че всички изпълняват прищевките ви, щом им се открие възможност, и то с най-голямо удоволствие.

— Значи наистина ще ми дадете да взема картината?

Мистър Сатъртуейт поклати глава бавно, със съжаление.

— Страхувам се, че е невъзможно. Разбирате ли — той направи пауза, — купих тази картина за една дама. Подарък е.

— О! Но сигурно…

Телефонът на масата иззвъня остро. Като промърмори някакво извинение, мистър Сатъртуейт вдигна слушалката. Чу слаб, студен глас, който сякаш идеше от много далеч.

— Мога ли да говоря с мистър Сатъртуейт, моля?

— Мистър Сатъртуейт е на телефона.

— Обажда се лейди Чарнли, Аликс Чарнли. Сигурно не ме помните, мистър Сатъртуейт, от толкова години не сме се виждали.

— Скъпа Аликс. Разбира се, че ви помня.

— Исках да ви помоля нещо. Бях днес на изложбата в галерията „Харчестър“. Там имаше една картина, наречена „Мъртвият Арлекин“. Сигурно сте познали на нея стаята с балкона в Чарнли. Аз… бих искала да притежавам тази картина. Била е продадена на вас. — Тя замълча. — Мистър Сатъртуейт, имам причини, поради които искам тази картина. Бихте ли ми я препродали?

Мистър Сатъртуейт си помисли: „Това е истинско чудо.“ Докато говореше в слушалката, беше благодарен, че Аспасия Глен чува само едната част от разговора.

— Ако приемете подаръка ми, това ще ме направи много щастлив. — Чу зад себе си остро възклицание и бързо продължи: — Купих я за вас. Наистина. Но чуйте, скъпа Аликс, искам да ви помоля за една голяма услуга, ако обичате.

— Разбира се. Мистър Сатъртуейт, толкова съм ви благодарна.

Той добави:

— Бих искал да се отбиете у дома, сега.

След кратка пауза тя тихо отговори:

— Веднага идвам.

Мистър Сатъртуейт остави слушалката и се обърна към мис Глен.

Бързо и ядосано тя попита:

— За тази картина ли говорихте?

— Да — отговори мистър Сатъртуейт. — Дамата, на която я подарявам, ще дойде тук след няколко минути.

Изведнъж лицето на Аспасия Глен разцъфна с усмивка.

— Ще ми дадете ли възможност да я убедя да ми отстъпи картината?

— Да, ще ви дам възможност да я убедите.

Чувстваше се странно развълнуван. Беше се оказал в центъра на драма, която се развиваше към някакъв предначертан край. Той, зрителят, играеше главната роля. Обърна се към мис Глен.

— Ще дойдете ли с мен в съседната стая? Бих искал да се запознаете с двама мои приятели.

Той задържа вратата отворена, за да я пропусне, прекоси хола и отвори вратата на стаята за пушене.

— Мис Глен — каза той — позволете да ви представя на един свой стар приятел, полковник Монктън. Мистър Бристоу — авторът на картината, от която така се възхищавате.

Изведнъж се сепна, когато трета фигура стана от креслото, което бе оставил празно до своето.

— Мисля, че ме очаквахте тази вечер — забеляза мистър Куин. — Във ваше отсъствие се представих на приятелите ви. Много се радвам, че успях да намина.

— Скъпи приятелю — възкликна мистър Сатъртуейт. — Аз… справях се, доколкото мога, но… — Спря го леко насмешливият поглед на тъмните очи на мистър Куин. — Позволете да ви запозная. Мистър Харли Куин, мис Аспасия Глен.

Дали му се стори или тя наистина леко се отдръпна? Странно изражение пробяга по лицето й.

Изведнъж Бристоу се намеси шумно.

— Открих го!

— Какво сте открили?

— Успях да разбера какво ме озадачава. Има прилика — определено има прилика. — Той се взираше любопитно в мистър Куин. — Вие виждате ли я? — обърна се той към мистър Сатъртуейт. — Не виждате ли в този господин определена прилика с Арлекин от моята картина, с човека, който наднича през прозореца?

Този път не си въобразяваше. Ясно чу мис Глен да си поема рязко дъх и дори видя как тя отстъпи крачка назад.

— Споменах ви, че очаквам някого — каза мистър Сатъртуейт триумфално. — Трябва да ви кажа, че моят приятел, мистър Куин, е изключителна личност. Умее да разкрива тайни. Помага на хората да видят нещата.

— Вие медиум ли сте, сър? — попита полковник Монктън, оглеждайки със съмнение мистър Куин.

Последният се усмихна и бавно поклати глава.

— Мистър Сатъртуейт преувеличава — тихо отвърна той. — Един-два пъти, когато сме се срещали, той направи някои необикновено добри дедуктивни заключения. Защо отдава това на мен — не мога да кажа. Предполагам, че от скромност.

— Не, не — прекъсна го развълнувано мистър Сатъртуейт. — Не е така. Вие ме карате да осъзная неща — такива, които отдавна би трябвало да съм осъзнал — които на практика съм видял… но без да си дам сметка какво съм видял.

— Звучи ми дяволски заплетено — промърмори полковник Монктън.

— Не чак толкова — възрази мистър Куин. — Проблемът е там, че ние не се задоволяваме просто да наблюдаваме нещата — ние бързаме да прикачим погрешни интерпретации към всичко, което виждаме.

Аспасия Глен се обърна към Франк Бристоу.

— Искам да знам — попита нервно тя — откъде ви дойде идеята да нарисувате тази картина?

Бристоу сви рамене.

— И аз не знам — призна той. — Има нещо в това имение — Чарнли, искам да кажа, което обсеби въображението ми. Голямата празна стая. Терасата отвън, всички тези приказки за духове и разни такива неща. Тъкмо чух разказа за последния лорд Чарнли, който се застрелял. Какво ли е да си мъртъв и духът ти да продължава да живее? Сигурно е странно. Да застанеш навън на терасата и да гледаш през прозореца собствения си труп, да виждаш всичко.

— Какво искате да кажете? — възкликна Аспасия Глен. — Да виждаш всичко…

— Е, щяхте да видите какво се е случило. Щяхте да видите… Вратата се отвори и икономът обяви пристигането на лейди Чарнли.

Мистър Сатъртуейт отиде да я посрещне. Не я беше виждал от близо тринадесет години. Спомняше си я, каквато беше на времето — жизнерадостно, сияещо момиче. А сега сякаш видя Снежната царица. Много хубава, бледа, тя сякаш не ходеше, а по-скоро се носеше, като снежинка, подмятана от леден вятър. В нея имаше нещо нереално. Толкова студена, толкова далечна.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — възкликна мистър Сатъртуейт.

Поведе я към гостите. Тя понечи да отправи лек жест на поздрав към мис Глен, но спря, когато дамата срещу нея не й отговори.

— Извинете — промълви тя, — не сме ли се срещали някъде?

— Сигурно на някое представление — отвърна мистър Сатъртуейт. — Това е мис Аспасия Глен, лейди Чарнли.

— Много се радвам да се запознаем, лейди Чарнли — отвърна Аспасия Глен.

В гласа й изведнъж се усети лек презокеански акцент. Мистър Сатъртуейт си спомни едно от сценичните й превъплъщения.

— Познавате полковник Монктън — продължи мистър Сатъртуейт, — а това е мистър Бристоу.

Той забеляза внезапно порозовелите й бузи.

— Срещали сме се и с мистър Бристоу — каза тя с лека усмивка. — В един влак.

— И мистър Харли Куин.

Наблюдаваше я внимателно, но този път в очите й не проблесна разпознаване. Предложи й стол и после, като седна сам, прочисти гърло и заговори малко нервно.

— Сега… това е едно доста необичайно малко събиране. Всичко се върти около тази картина. Мисля… мисля, че ако поискаме, бихме могли да… изясним нещата.

— Нали няма да провеждате сеанс, Сатъртуейт? — попита полковник Монктън. — Тази вечер сте много странен.

— Не — отвърна мистър Сатъртуейт, — не точно сеанс. Но моят приятел, мистър Куин, вярва — а аз съм съгласен с него — че човек може, като се върне назад в миналото, да види нещата, каквито са били, а не както са изглеждали.

— В миналото? — попита лейди Чарнли.

— Говоря за самоубийството на съпруга ви, Аликс. Знам, че това ви причинява болка…

— Не — отвърна Аликс Чарнли, — не ми причинява. Вече нищо не може да ме нарани.

Мистър Сатъртуейт си спомни думите на Франк Бристоу. „Тя като че ли не беше истинска, нали разбирате. Беше потайна. Като хората, които слизат от планините в галските приказки.“

„Потайна“ — така я беше нарекъл. Това я описваше точно. Неясно отражение на нещо друго. Къде беше тогава истинската Аликс? Мисълта му бързо отговори: „В миналото. Четиринадесет години ни делят от нея.“

— Скъпа — каза той, — плашите ме. Приличате на Плачещата дама със сребърната кана.

Тряс! Една чаша с кафе на масата, точно до лакътя на Аспасия, падна и се разби на пода. Мистър Сатъртуейт възпря извиненията й. Помисли си: „Приближаваме се. Приближаваме се с всеки миг… но към какво?“

— Нека се върнем към онази нощ преди четиринадесет години — започна той. — Лорд Чарнли се е самоубил. По каква причина? Никой не знае.

Лейди Чарнли леко се размърда в креслото си.

— Лейди Чарнли знае — рязко го прекъсна Франк Бристоу.

— Глупости — възрази полковник Монктън. После спря и се загледай в нея със странно негодувание.

Погледът й беше отправен към художника. Изглеждаше, така сякаш той изтегля думите от устата й. Говореше, леко клатейки глава, а от гласа й оставаше усещане като от снежинка — студенина и мекота.

— Да, прав сте. Знам. Затова, докато съм жива, няма да се върна в Чарнли. Затова, всеки път, когато синът ми Дик поиска да отворя имението и отново да заживея в него, му казвам, че е невъзможно.

— Ще ни кажете ли причината, лейди Чарнли? — попита мистър Куин.

Тя го погледна. После, като хипнотизирана, заговори тихо с детска естественост.

— Ще ви кажа, щом искате. Сега вече нищо няма голямо значение. Открих сред документите му едно писмо и го унищожих.

— Какво писмо? — попита мистър Куин.

— Писмо от момичето… от онова нещастно дете. Тя беше гувернантка на Мириам. Той… той е имал връзка с нея — да, докато е бил сгоден за мен, точно преди да се оженим. И тя… тя също щяла да има дете. Така пишеше в писмото. Смятала е да ми каже всичко. Нататък, знаете. Той се застреля.

Тя се огледа уморено и мечтателно като дете, което е повторило добре заучен урок.

Полковник Монктън си издуха носа.

— Боже мой! — възкликна той. — Ето какво било. Е, това напълно обяснява нещата.

— Не напълно — каза мистър Сатъртуейт. — Не обяснява едно нещо. Не обяснява защо мистър Бристоу е нарисувал тази картина.

— Какво искате да кажете?

Мистър Сатъртуейт погледна към мистър Куин, като че ли за кураж, и явно го получи, тъй като продължи:

— Да, знам, че ще ви прозвучи налудничаво, но тази картина е фокусът на цялата история. Всички ние сме тук тази вечер заради нея. Искам да кажа, че тази картина е трябвало да бъде нарисувана.

— Имате предвид особеното излъчване на Дъбовия салон?

— Не — отговори мистър Сатъртуейт. — Не Дъбовия салон. Стаята с балкона. Това е! Духът на мъртвеца стои отвън на прозореца, гледа навътре и вижда собствения си труп на пода.

— Не може да го е направил — възрази полковникът, — тъй като трупът беше в Дъбовия салон.

— Да предположим, че не е било така — отвърна мистър Сатъртуейт. — Да предположим, че е бил точно там, където го е видял мистър Бристоу във въображението си — върху черните и бели плочи пред прозореца.

— Говорите глупости — намеси се полковник Монктън. — Ако е бил там, нямаше да го намерим в Дъбовия салон.

— Освен ако някой го е пренесъл там.

— А в такъв случай как щяхме да видим Чарнли да влиза в Дъбовия салон? — попита полковник Монктън.

— Но не сте видели лицето му, нали? — попита мистър Сатъртуейт. — Искам да кажа, видели сте само как един мъж в карнавален костюм влиза в Дъбовия салон…

— С перука и дрехи от брокат — уточни Монктън.

— Точно така. И сте го помислили за лорд Чарнли, защото момичето го е повикало по име.

— И защото, когато разбихме вратата след няколко минути, там беше само трупът на Лорд Чарнли. Не можете да избегнете това, Сатъртуейт.

— Не — съгласи се мистър Сатъртуейт обезкуражен. — Вярно… освен ако не е имало някакво скривалище.

— Не казахте ли нещо за нишата на проповедниците в онази стая? — вметна Франк Бристоу.

— О! — извика мистър Сатъртуейт. — Да предположим, че… — Той махна с ръка за тишина и вдигна другата си ръка към челото. Сетне бавно и колебливо заговори: — Имам една идея… може би е само идея, но мисля, че всичко съвпада. Да предположим, че някой е застрелял лорд Чарнли. Застрелял го е в стаята с балкона. После той… и още един човек… са завлекли трупа в Дъбовия салон. Оставили са го там с пистолета до дясната му ръка. Сега стигаме до следващата стъпка. Трябвало е да изглежда, че лорд Чарнли е извършил самоубийство и то без да буди никакво съмнение. Мисля, че това е могло да бъде направено много просто. Човекът, облечен в брокат и перука, преминава през залата към Дъбовия салон и някой, за да бъде всичко сигурно, го повиква като лорд Чарнли от площадката на стълбището. Той влиза, заключва и двете врати и стреля в дървената ламперия. В тази стая вече е имало дупки от куршуми, ако си спомняте, една повече не би била забелязана. После се скрива тихо в тайната ниша. Вратите са разбити и хората нахлуват вътре. Изглежда сигурно, че лорд Чарнли се е самоубил. Никой дори и не допуска друга хипотеза.

— Мисля, че това са глупости — възрази полковник Монктън. — Забравяте, че Чарнли е имал напълно достатъчен мотив за самоубийство.

— Писмо, открито по-късно — отвърна мистър Сатъртуейт. — Лъжливо, жестоко писмо, написано от много умна и безскрупулна млада актриса, която искала един ден самата тя да стане лейди Чарнли.

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа, че момичето е действало заедно с Хюго Чарнли — отвърна мистър Сатъртуейт. — Разбирате ли, Монктън, всички знаят, че този човек е бил негодник. Мислел, че със сигурност ще наследи титлата. — Той рязко се обърна към лейди Чарнли. — Как се казваше момичето, което е написало онова писмо?

— Моника Форд — промълви лейди Чарнли.

— Монктън, Моника Форд ли повика лорд Чарнли от площадката на стълбите?

— Да, сега като го споменахте, май тя беше.

— О, това е невъзможно — възкликна лейди Чарнли. — Аз… аз се срещнах с нея. Тя ми каза, че е истина. Видях я само веднъж по-късно, но със сигурност не може да се е преструвала през цялото време.

Мистър Сатъртуейт погледна през стаята към Аспасия Глен.

— Мисля, че би могла — тихо възрази той. — Мисля, че тя има голяма артистична дарба.

— Има само едно, с което не сте успели да се справите — каза Франк Бристоу. — На пода на стаята с балкона би трябвало да има кръв. Със сигурност е имало. Не биха могли да я почистят в бързината.

— Така е — призна мистър Сатъртуейт, — но биха могли да направят нещо… нещо, което да им отнеме само една-две секунди… да хвърлят върху кръвта килима от Бухара. Никой не е виждал килима от Бухара в стаята с балкона преди онази нощ.

— Сигурно сте прав — отвърна Монктън, — но все пак онези петна кръв е трябвало да бъдат почистени по-късно…

— Да — съгласи се мистър Сатъртуейт, — по-късно през нощта. Една жена с парцал и леген би могла да слезе по стълбите и да почисти кървавите петна доста лесно.

— Ами ако някой я види?

— Не би имало значение — отговори мистър Сатъртуейт. — Сега говоря за нещата, както са били. Казах „жена с парцал и леген“. Но, ако бях казал „Плачещата дама със сребърната кана“, — биха я взели за нея. — Той стана и се приближи до Аспасия Глен. — Точно това сте направили, нали? — попита той. — Сега ви наричат „Жената с шала“, но през онази нощ сте изиграли първата си роля — Плачещата дама със сребърната кана. Затова съборихте чашата с кафето от масата преди малко. Изплашили сте се, когато сте видели картината. Помислили сте си, че някой знае.

— Лейди Чарнли протегна бялата си ръка и обвиняващо каза: — Моника Форд! Сега ви познах.

Аспасия Глен извика и скочи на крака. Отблъсна дребния мистър Сатъртуейт на страна с властно движение и застана разтреперана пред мистър Куин.

— Значи съм била права. Някой наистина е знаел! О, всички тези глупости не успяха да ме измамят. Всички тези преструвки, че сега откривате тайната. — Тя посочи мистър Куин. — Вие сте били там. Гледали сте отвън на прозореца. Видели сте какво направихме с Хюго. Знаех си, че там има някой, който ни гледа — усещах го през цялото време. И все пак, когато поглеждах, нямаше никой. Знаех, че някой ни наблюдава. Веднъж ми се стори, че ми се мярна някакво лице на прозореца. През всички тези години този спомен ме плашеше. Защо нарушавате мълчанието си сега? Това искам да знам!

— Може би, за да могат мъртвите да намерят покой — отвърна мистър Куин.

Изведнъж Аспасия Глен се втурна към вратата и застана там, като хвърли няколко предизвикателни думи през рамо.

— Правете, каквото искате. Бог знае, че има достатъчно свидетели за онова, което казах. Не ме интересува, не ме интересува. Обичах Хюго и му помогнах в онова ужасно дело, а той ме заряза след това. Умря миналата година. Можете да пуснете полицията по следите ми, ако искате, но както каза онзи дребен съсухрен старец, аз съм доста добра актриса. Трудно ще им бъде да ме открият. — Тя блъсна вратата след себе си. В следващия момент се чу и затръшването на външната врата.

— Реджи! — извика лейди Чарнли. — Реджи! — По лицето й се стичаха сълзи. — О, скъпи мой, скъпи мой — сега вече мога да се върна в Чарнли. Мога да живея там с Дики. Мога да му кажа какъв е бил баща му — най-добрият, най-прекрасният човек на света.

— Трябва много сериозно да помислим за това какво може да се направи по въпроса — заяви полковник Монктън. — Аликс, скъпа, ако ми позволите да ви изпратя, ще се радвам да разменя няколко думи с вас.

Лейди Чарнли се изправи. Приближи се до мистър Сатъртуейт, постави двете си ръце на раменете му и го целуна много нежно.

— Толкова е прекрасно да заживея отново, след като така дълго съм била мъртва — въздъхна тя. — Чувствах се като умряла, наистина. Благодаря ви, скъпи мистър Сатъртуейт.

Тя излезе от стаята с полковник Монктън. Мистър Сатъртуейт се взираше след тях. Едно изръмжавате откъм Франк Бристоу, когото беше забравил, го накара рязко да се обърне.

— Прекрасно създание — каза замечтано Бристоу. — Но не е дори и наполовина толкова интересна, колкото беше преди — добави той тъжно.

— У вас говори художникът — отбеляза мистър Сатъртуейт.

— Е, вече не е същата — продължи мистър Бристоу. — Предполагам, че няма да бъда много топло посрещнат, ако някога се натрапя в Чарнли. Не искам да ходя, където не съм желан.

— Драги млади човече — каза мистър Сатъртуейт. — Ако мислите малко по-малко за впечатлението, което правите на другите хора, мисля, че ще се чувствате по-мъдър и по-щастлив. Също няма да е зле да освободите ума си от някои много старомодни предразсъдъци, един, от които е, че произходът има каквото и да било значение в модерния свят. Вие сте един от онези снажни млади мъже, които жените винаги смятат за хубави, и вероятно, ако не и сигурно, сте гениален. Просто си го повтаряйте по десет пъти, преди да си легнете всяка вечер, и след три месеца отидете и посетете лейди Чарнли в имението. Това е моят съвет към вас, а аз съм стар човек със забележителен житейски опит.

По лицето на художника изведнъж се разля очарователна усмивка.

— Ужасно сте добър с мен — каза той внезапно и сграбчи ръката на мистър Сатъртуейт. — Безкрайно съм ви задължен. А сега трябва да тръгвам. Много ви благодаря за една от най-необикновените вечери, които някога съм прекарвал.

Огледа се, като че ли да се сбогува с още някого, и тръгна.

— Сър, вашият приятел си е тръгнал. Не съм забелязал кога. Той е доста странна птица, нали?

— Идва и си отива много внезапно — отвърна мистър Сатъртуейт. — Това е характерно за него. Човек невинаги го вижда как идва и си отива.

— Като Арлекин — отбеляза Франк Бристоу. — Невидим е. — И се засмя сърдечно на собствената си шега.