Адвокатът

10

Тази сутрин пристигам в кантората чак около десет. Преди да изляза от къщи, позвъних на Сюзан, споделих с нея оскъдната си информация и я посъветвах да не закача Брауър, докато не поговорим. Нямам ни най-малко желание тя да тормози свой подчинен само защото е помогнал на ченгетата. Би намирисвало на натиск върху свидетел, тъй че предпочитам да не я замесвам в подобни истории. Наложи се да приключим разговора набързо, защото Сюзан щеше да води децата на футболна тренировка — включително и Сара.

Когато влизам в кантората, лампите светят, секретарката е на мястото си, но Хари липсва. Пратил съм го в Дел Мар да видим дали Джона няма да сподели с него нещо, което е премълчал пред мен. Все още не съм изкопчил ясен отговор къде е бил снощи. Тази сутрин разговаряхме почти до пет. Джона разправя, че бил потиснат и разгневен, затова, като напуснал кабинета на Сюзан след неуспешния заговор срещу Суейд, карал напосоки няколко часа, докато се озовал на плажа, където го прибрали ченгетата. Не помни да се е срещал или разговарял с някого. Няма що, ако чуят подобна история, ченгетата ще изреват от възторг.

Когато сядам зад бюрото, край телефона ме чака спретната купчинка съобщения. Прелиствам ги. Едно привлича вниманието ми. Хоакин Мърфи иска да се видим на обяд. Поглеждам времето на приемане. Обадил се е малко след девет. Набирам номера му — вероятно на яхтата.

След няколко сигнала вече се каня да затворя, когато той най-сетне вдига слушалката.

— Ало.

— Здравей, Мърфи. Обажда се Пол Мадриани.

— Получил си съобщението — казва той.

— Имаш ли някакви сведения?

— Имам нещо по-добро. Моят източник иска да се срещнете.

Двайсет минути по-късно Мърфи ме взима с колата си от тротоара край входа на ресторант „Бригантина“. Наближава единайсет и само адреналинът ме крепи в борбата с недоспиването.

Сядам до него и той извива глава да ме погледне. Прегърбил се е над волана. Този път е по бермуди и хавайска риза с щамповани цветя колкото баскетболни топки.

— Изглеждаш гроги — казва той.

— Къде са ти гирляндите от цветя? — питам аз.

— Нали съм тръгнал по работа, та рекох да карам малко по-консервативно.

Мърфи потегля на север по Ориндж Стрийт и подхвърля:

— Имал си тежка нощ, а?

— Защо мислиш така?

— Чух по телевизията новината за Суейд. — Той извърта очи да види реакцията ми. — Разправят, че била простреляна от минаваща кола. Работа на някоя хлапашка банда. Я кажи, да не е излязла нова мода — разведени бели мъже със спрей в едната ръка и пищов в другата?

— Не е точно така. Ако ченгетата не грешат, искам да кажа. По-скоро е била простреляна вътре.

Той ме поглежда така, сякаш не е сигурен дали ме разбира правилно.

— Седяла е в колата на убиеца, преди да я гръмнат.

— А! Загазил ли е клиентът ти?

— Зависи чия гледна точка ще предпочетеш — моята или неговата. В момента ченгетата изследват под микроскоп килимчето от колата му.

— Пада си оптимист, а?

— И на дупката вика „геврек“ — казвам аз.

— Някои обстоятелства са в твоя полза.

— Кажи ми поне едно.

— Стотина души са искали да убият онази жена — казва той.

— Тук си прав.

— Обзалагам се, че в момента се опитваш да ги откриеш всичките.

— Има такова нещо.

Вестниците и местните медии пускат неясни намеци, че полицията открила предполагаемия убиец на Суейд. Засега името на Джона не се споменава.

— Предположих, че скоро ще ти се струпа много работа на главата — казва Мърфи, — затова реших да не изчаквам. Моят човек предпочита да се срещнете лично. Извън кантората.

— С какво разполага?

— Ще чуеш от него. Но и аз открих нещичко за оная Джесика. Общи сведения. Имала е поне десетина дребни присъди, преди да я приберат. Нищо сериозно. Най-вече джебчийски кражби.

— Кажи нещо по-ново.

— Пробвала се е и във фалшифициране на чекове, но за дребни суми. Движела се с много колоритни приятели. По някое време се заели с квартирни кражби. После дошла онази история с наркотиците.

— Какво разбра за приятелите? Някакви имена? — питам аз. Дотук Хари не е успял да открие почти нищо.

— Едно име изниква навсякъде — казва Мърфи. — Джейсън Кроу.

Познато ми е, но не се сещам откъде.

— Работил е на аерогарата — допълва Мърфи. — Като носач.

— А, спомних си.

Същият, за когото разправяше Хари.

— Чух, че известно време двамата с Джесика живели заедно. Говорят още, че бил неин доставчик. Хапчета, марихуана, кокаин — всичко намирал. Свързал я с хора, стоящи нагоре по веригата.

— Така ли се е замесила?

— Вероятно. Моят човек може да знае повече.

— Разкажи ми за него. Защо е цялата тази тайнственост?

— Такава му е работата — отговаря Мърфи. — Той и неговият партньор хвъркат редовно към Мексико като прелетни птици, само че по-често. Подозирам, че работи за правителството… под прикритие.

— За нашето или за тяхното?

— За нашето. Така мисля.

— Чудесно.

— Сам разбираш, работата му не е много спокойна. Няма да ти каже нито името си, нито за кого работи.

— А ти знаеш ли името му?

Мърфи поклаща глава.

— Тогава откъде си сигурен, че можеш да вярваш на информацията?

— Давал ми е и друг път сведения. Винаги са излизали точни. Мен ако питаш, сигурно е от Отдела за борба с наркотиците. Виждал съм го с един тип в голяма кола с мексикански номер. В багажника имаше автомати.

— Може да ходят на лов.

— И за това им трябва „Деклер и Кох МР–5“ със заглушител? — Той ме поглежда така, сякаш би трябвало да се сетя веднага. — Знаеш ги, ако си гледал атаката на ФБР срещу сектата „Давидов клон“. В добро състояние струват по два бона парчето. А спипат ли те с такова чудо, особено ако има и заглушител, не ти мърдат пет години строг тъмничен затвор. Веднъж ги проследих до Мексико. Само кимват на митничарите и си продължават по пътя.

— Къде отиваме?

— На ресторант — казва Мърфи.

— Защо ли се чувствам като герой от „Кръстникът“?

— Не бой се. Няма да има пистолет в тоалетната.

— Точно това ме плаши.

Той се разсмива.

— Няма страшно. А сега за твоята приятелка Джесика. Тя и онзи хубавец Кроу разработили далавера на аерогарата. Той проверявал багажите и събирал адреси от етикетчетата. После заедно с неколцина приятели ходел по къщите да провери дали има хора. Нали знаеш — неприбрани вестници, поща и тъй нататък. Ако някъде им се сторело тихо, влизали и обирали всичко до шушка. Така изгърмял Кроу. Някакъв любопитен съсед викнал ченгетата. Интересното обаче е, че при ареста на Джесика са намерили улики срещу нея. Вещи, които я свързвали с Кроу и обирите. Но не предявили обвинения.

— Може да е било нещо дребно.

— Ти на вещи за триста бона дреболия ли им викаш?

Неволно подсвирквам.

— Защо са я пуснали?

— Питай моя човек, като се видите — казва Мърфи.

Сийпорт Вилидж е истински морски Дисниленд, само че без въртележките. Магазини навсякъде. Хората сноват насам-натам по широкия булевард край залива, ближат сладолед и се озъртат за някоя пейка, където да отморят нозе.

Днес обаче има затишие. Редки туристи зяпат витрините и се чудят какво да си отнесат за спомен.

Изкачваме се по стъпалата към една площадка над булеварда, съединяваща две магазинчета. Стигаме до входа на ресторант. Затворено е.

— Сигурен ли си, че е казал да се срещнем тук?

Вместо отговор Мърфи почуква с ключовете си по вратата. След две-три секунди ни отваря някакъв мъж с черно спортно сако, торбести панталони и черно памучно поло.

— Как си, приятелю? — възкликва той. — Влизайте.

Не е просто висок, а грамаден — някъде над двата метра. Сигурно си поръчва дрехите в някоя фабрика за палатки. Половината му лице се крие зад огромни черни очила, извити като предно стъкло на кадилак от шейсетте години. На лявата му ръка виси златен ролекс колкото огледалото на телескопа „Хъбъл“. Той протяга ръка на Мърфи, после ме поглежда.

— Как сте?

Усещам как ме проучва иззад необятните тъмни стъкла. Рядката му кестенява коса е зализана назад и стегната на опашка.

— Боб ви чака на терасата.

Той кимва навътре и Мърфи повежда колоната.

Усещам с тила си горещия дъх на великана, докато пресичаме празния ресторант към терасата над морето. Когато излизаме на открито, виждам партньора му. И той е почти толкова едър. Подпира се на парапета и ни гледа с усмивка.

— Хей, Мърф. Отдавна не сме се виждали. Как е бизнесът?

Говори на Мърфи, но през цялото време гледа мен.

— Горе-долу — казва Мърфи.

— Това сигурно е твоят човек?

Мъжът до парапета има размерите на неголяма планина. Рамене и задник като на състезател по сумо, тъмни очила почти колкото тези на неговия колега. Къдравата руса коса е почнала да оредява над слепоочията, а мускулите по загорелите му ръце биха накарали Попай Моряка да скърца със зъби от завист.

— Боб, запознай се с Пол — казва Мърфи.

Протягам ръка и дланта ми изчезва в шепата му. Неволно си спомням ръката на татко, когато бях шестгодишен.

— Пол?… — Той се привежда към мен и в гласа му прозвучава неприкрит интерес към фамилията ми.

— За приятелите съм просто Пол, Боб.

Усмихвам се, вадя тъмните очила от джобчето на ризата и си ги слагам. Терасата заприличва на кадър от евтина кримка.

Лицето на Боб е осеяно с кратери като лунен пейзаж.

— Сядайте — кани ни той.

Мърфи е действал дискретно. Не е разкрил нито името ми, нито защо разпитвам за Джесика Хейл.

Придърпваме столове и сядаме около маса, която май не е бърсана от Коледа насам. Боб опира лакти върху стъкления плот, после ги оглежда подозрително.

— На това еколозите му викат вещество с неустановен произход. — Той се разсмива и изтупва мръсотията. — Ама онези от данъчното са виновни. Не си поддържат имуществото. Нали видяхте Джак?

— Видяхме го — казвам аз.

— Затвориха му заведението преди няколко месеца. За неплатени данъци. Имаме още няколко такива местенца. Не бързаме да се отървем от тях. Много са удобни… за срещи с приятели.

— А откъде ще вземем обяда? — пита Мърфи.

— Мислех, че вие го носите. — Боб се разсмива оглушително. Не прилича на човек, склонен да пропуска обяда. — Ако пратя Джак да порови зад бара, сигурно ще открие някоя бутилка. А може пък Пол да се изръси за един обяд, като приключим. — Той ме поглежда така, сякаш очаква да отворя портфейла и да му покажа номера на кредитната си карта. — Е, значи търсиш Джесика Хейл. Мога ли да попитам защо?

Делови е. Кара направо.

— Питай си — казвам аз.

Погледите ни се сблъскват въпреки черните очила.

— Мислех, че ще споделяме информация — казва той.

— Първо ти.

— Какво искаш да знаеш?

— Защо федералните власти са я пуснали да се измъкне от обвинението за контрабанда на наркотици?

— А ти как мислиш? — пита Боб.

— Защото в замяна сте искали нещо от нея.

Той изпъва показалец и прави въображаем изстрел.

— Какво сте искали?

— Това вече е втори въпрос.

— Да, но ти не отговори на първия.

— Защо питаш?

— Сега пък отговаряш на въпроса с въпрос. Добре. Предполагам, че щом е взимала наркотици, може пак да навлезе в същия коловоз, ако изобщо го е напускала. Стари навици, стари приятели. Доставчикът може да знае къде е. А ти може да го познаваш. Току-виж, съм налучкал следа.

— Няма да налучкаш.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото и ние я търсим. Дължи ни някои сведения. Не изпълни своята част от сделката. Проверихме старите й свърталища. Не е посещавала нито едно. Сигурни сме. Притиснахме хората там. Ако я бяха виждали, щяха да пропеят.

— Какво искате от нея? — питам аз.

— Чувал ли си за човек на име Естебан Онтаверос?

— Не.

— Известен също като Ел Чико, Хефе, Енфермо де Амор. Последното означава „болен от любов“.

— Тоя тип не страда от липса на самочувствие — казва Джак.

— Смята се, че е свързан с убийството на осемнайсет души в едно градче северно от Енсенада преди около година. Може да си чел във вестниците. Избили деца и жени. Едната била бременна. Извели всички на двора, накарали ги да легнат по очи и почнали да стрелят с автомати. Истинска екзекуция.

Боб взима плик от съседния стол, вади гланцова фотография девет на дванайсет и я слага пред мен. На нея висок мургав мъж с хлътнали бузи разговаря с друг над покрива на спряла кола. Другият е с гръб към обектива, но конската опашка, телосложението и бичите рамене поразително ми напомнят за Джак. Снимката е зърнеста, вероятно правена от разстояние и увеличена.

Поглеждам и свивам рамене. Поклащам глава.

— Не съм го виждал.

— Сделки с наркотици. Докарва ги от Чиапас. Търговец. Или ако искаш, наречи го доставчик.

— По-скоро би го нарекъл клиент — обажда се Джак.

— Не ставай груб. — Боб поглежда своя партньор, после пак се обръща към мен. — Мексиканците разправят, че Онтаверос имал самолети колкото за цяла авиокомпания. И девиз.

— Само че не е, „Хвъркай с радост в небесата“ — добавя Джак.

— Plata or plomo — казва Боб. Поглежда ме въпросително. — Схващаш ли?

Поклащам глава.

— Сребро или олово — превежда той. — Подкуп или куршум. Не приемеш ли пари от него, поръчай си погребение. Някога работеше като свръзка между южните доставчици — Гватемала, Колумбия, Коста Рика. Напоследък обаче все по-често идва на север и пуска корени в Щатите. Има връзки с картела Тиахуана. Те държат половината граница между САЩ и Мексико. Другата половина е на картела Хуарес. Разправят, че били десет пъти по-мощни от американската мафия в златната й епоха. Всяка година хвърлят за подкупи повече, отколкото харчи мексиканското правителство за цялата си полиция.

— Около два пъти повече — добавя Джак.

Казва го тъй, сякаш не е пропуснал да се облажи, но благоразумно запазвам тая мисъл за себе си.

— Пет години държахме този Онтаверос под наблюдение — продължава Боб. — Един от големите ни успехи беше Джесика Хейл. Тя живя с Онтаверос повече от година. Ходеше му на гости да обикалят лъскавите курорти — Акапулко, Канкун, Косамел. От време на време му правеше и услуги. Прехвърляше мексиканска стока през границата.

— Но според нас това не беше най-важно във връзката им — обажда се Джак.

— Ти май си стоял в спалнята да ги снимаш — казвам аз.

— При нас няма речено-казано — отсича той. — Искаш ли снимки, можем да ги направим.

— Бас държа, че можете.

— Джесика знаеше важни подробности за дейността му — казва Боб. — Тя е единственият свидетел, който може да докаже участието на Онтаверос в търговията на едро.

— Освен това знае къде са заровени труповете — допълва Джак. — Говоря буквално. Разприказва ли се, онези приятели ще го приберат на сянка за дълго, може би доживотно. — Той махва с ръка настрани, вероятно към Мексико. — А при нас в два-три щата биха му боднали една инжекция с нещо повече от неговата стока. Ето, това можеше да ни даде Джесика.

— Но не ви го е дала, нали?

— Не спази докрай условията на сделката — казва Боб. — Разказа това-онова, даде показания срещу няколко души — капка тук, капка там. Помогна ни да спипаме дребните риби. Арестувахме част от клиентите на Онтаверос, спънахме дейността му за кратко време. Но после Джесика се изпари и останахме с пръст в устата.

— Според хората, които сключиха сделката — казва Джак, — тя не е изпълнила задълженията си. Много им се иска да я докопат. А сега кажи какво общо имаш с тази история.

— Джесика не ме интересува особено. Търся детето й, осемгодишно момиченце. Съдът прехвърли родителските права на дядото и бабата.

— А ти работиш за тях?

Кимвам.

— Адвокат ли си? Или детектив?

— Ще ти кажа, ако ми кажеш за кого работите.

Джак само се усмихва, опитвайки се да прочете нещо в очите ми иззад черните очила.

— Родителите на Джесика знаят ли нещо? За приятелите, за сделките, къде може да бъде…

— Ако знаеха нещо, сега нямаше да съм тук.

— Знаели са за Золанда Суейд — казва Джак.

Поглеждам Мърфи. Човек с толкова много връзки трябва да ги подхранва, да пуска по нещо, иначе ще пресъхнат. Но той бързо вдига длани.

— Вече го знаеха.

— Поставихме Золанда под наблюдение преди около месец, веднага след изчезването на Джесика — казва Боб. — И тук възниква един въпрос: защо не ни каза за нея?

— Пазя тайните на клиента си — отговарям аз.

Боб взима вестник от съседния стол и го хвърля на масата пред мен. Над централните две колони се мъдри тлъсто заглавие:

— Можем да сметнем този източник за пресъхнал — казва Джак. — Значи смяташ, че Суейд е помогнала на Джесика и детето да изчезнат?

— Така предполагаме — потвърждавам аз. — А вас какво ви насочи към Суейд?

— Знаехме, че Джесика се е свързала с нея.

— Писма от затвора — пояснява Боб. — Там пощата се преглежда. Когато излезе, вече имаше уговорена среща със Суейд.

— И с кого още? — питам аз.

— Това вече са лични въпроси. — Той се усмихва, сякаш съм нарушил някакви неписани правила. — Нямаш ли представа къде е?

— Надявах се да узная от теб.

— Ако знаехме, щяхме да я приберем — казва Боб.

— Докато има какво да се прибира — добавя Джак.

— Какво намекваш?

— Не само ние я търсим.

— И Онтаверос ли?

Боб се запъва само за част от секундата.

— Би било разумно да си сътрудничим — казва той. — Поддържай връзка.

— Защо?

— Имаме общи интереси. Ти искаш детето. Ние искаме майката. На Онтаверос никак не му харесва Джесика да скита насам-натам с опасни тайни в главата.

— Макар че не го е издала? Ако говориш истината, тя е излежала две години, без да спомене името му.

— Онова си е за тогава — казва Джак. — Днес е друго. Тия хора страдат от хронично безпокойство. Професионално заболяване. Освен това имаме сведения, че преди да загази, тя е измъкнала доста пари. Вероятно с тях се издържа сега — пари, получени срещу наркотик, който пренесла през границата две-три седмици преди ареста. Онтаверос и неговите приятели си ги искат. Но най-много искат да я премахнат. А това, по моя преценка, може да причини сериозни неприятности на детето.