Адвокатът

32

Поглеждам часовника. Седем и петнайсет. Слънцето почва да залязва над плажа като оранжева огнена топка, слизаща бавно зад канарите в края на полуострова.

След известно проучване успяваме да открием пътя, който лъкатуши нагоре зад къщите. На два пъти се изкачваме и слизаме по него. Зад всяка сграда има малък паркинг.

До номер три няма кола и ни остава да се чудим дали обитателите са там.

— Може да не кара кола — казва Сюзан.

— Може да сме сбъркали мястото — отвръщам аз.

— Не.

Сюзан е категорична. Сега чете инструкциите на бутилката с етер и съобразява как да не прекалим с дозата.

— Знаеш ли как се използва това чудо?

— Сипваш мъничко на парче плат и го притискаш върху носа и устата — обяснява Сюзан. Вече е купила от хотела малка хавлиена кърпа за тази цел. — Трябва само да я приспим за няколко секунди, докато й вържем ръцете и краката.

— Гледай да не дишаш, докато вършиш тая работа предупреждавам я аз.

— Знам.

Също като двама глупави разбойници ние седим в колата и четем от бутилката инструкции как се отвлича човек. Срещал съм подобни гении — всичките с дългосрочни присъди в разни места за лишаване от свобода.

— Един въпрос.

— Какъв? — раздразнено пита Сюзан.

— Ами ако й прилошее? Ако повърне?

Сюзан не е помислила, че Джесика може да се задуши със запушена уста. Тя оставя бутилката в голямата плажна торба до въжето, хавлиената кърпа и лепенките.

— Добре. Няма да използваме етера. Просто ще се помъчим да я уговорим.

Въпреки желязната си решителност Сюзан почва да губи кураж.

— Ако налети на бой, ще трябва да й запушим устата, преди да се развика.

— Ще я удържа — казвам аз. — В това време ти й слагаш лепенка на острите зъбки.

Сюзан се усмихва зловещо.

— Не можем да й позволим да позвъни на ченгетата. Няма да стигнем до аерогарата.

— Знам.

Проверили сме всички полети от Лос Кабос. Няма нищо за Сан Диего, но има вечерен самолет до Лос Анджелис. Излита малко след девет, тъй че не ни остава много време.

Огледали сме внимателно снимките на Джесика и Аманда, които Джона ми показа при първото си идване в кантората.

Ако някак сме сбъркали мястото, планът е тутакси да изскочим навън, да обясним, че сме искали да огледаме и да си тръгнем, но само след като видим детето.

Всички сгради имат само една врата, без заден вход. Не са много големи, просто няколко тесни стаички. От задната страна опират в скали и пустинни храсти.

На половината път нагоре в склона е вграден стар бетонен резервоар. Някой го е надраскал с черни надписи. Спираме в сянката му малко настрани от пътя. Отпускам облегалката и се излягам назад.

Наближава седем и двайсет и девет, когато в една от сградите светва прозорец.

— Това ли е?

Изправям се зад волана.

— Да.

— Поне знаем, че има някой — казва Сюзан.

Светлината изведнъж се променя, по щорите плъзват танцуващи меки отблясъци. Вътре гледат телевизия.

Оставяме колата намясто. Хрущенето на чакъла по паркинга зад къщата само ще привлече внимание.

Сюзан премята на рамо плажната торба и чантата си. Обута е с удобни маратонки.

Тръгваме нагоре. От резервоара до къщите има стотина метра. Наближавайки, гледаме мълчаливо отблясъците по прозореца. Когато достигаме малкия изравнен паркинг зад номер три, чуваме звука на телевизора — драматична музика от мексиканска сапунена опера, после рекламен глас се опитва да продаде нещо. Ако е Джесика, значи е понаучила испански. Опитвам се да надникна през прозореца. Безуспешно. Щорите са спуснати плътно.

Заобикаляме към входа отпред. Оттук виждаме басейна и светлини в някои други къщи, както и ниски градински лампи покрай стъпалата.

— Нека да почукам — прошепва ми Сюзан, докато слизаме по тясната пътека.

Предоставям й инициативата.

Вратата е боядисана в яркочервено. Сюзан почуква. Не знам дали ни чуват. Сюзан опитва още веднъж, по-силно.

Изведнъж телевизорът млъква. Зад вратата се чуват стъпки. Очаквам да се открехне и над веригата да надникнат плахи очи. Вместо това вратата се отваря широко и преди да кажем нещо, жената ни обръща гръб и тръгва навътре. Дори не успявам да я огледам.

— Подранили сте — казва тя. — Не ви очаквах преди осем.

Продължава да върви с гръб към нас през сенките на сумрачната дневна към осветената врата в другия край.

Ние стоим пред отворената врата.

— Всичко събрах. Само една чанта. Нали така казахте? — подвиква жената откъм другата стая.

— Точно така — отговарям аз.

Поглеждам Сюзан. Тя е слисана не по-малко от мен. Все пак влизаме и затваряме вратата.

Следваме стъпките на жената през хола.

— Не казвай нищо — прошепвам аз на Сюзан.

— Само да напиша чек — обажда се жената. — Една минутка.

Минаваме през вратата и попадаме в кухнята. Жената се е привела над масата и попълва чек. Отстрани е включен малък телевизор, точно такъв имаше и Сюзан.

— Къде сте паркирали? Не чух кола.

— Малко по-надолу — отговарям аз.

— Само още минутка. Ама вие наистина знаете как да усложнявате нещата. — Жената се озърта откъм масата. Луминесцентните лампи озаряват лицето й. За пръв път го виждам ясно. — Сигурни ли сте, че не може да си взема багажа? Само телевизор, портативен компютър и малко дрехи.

Косата й е черна и по-дълга, не изрусена като на снимката. Дрехите също са различни, по-изтънчени — черен панталон и обувки с висок ток. Но лицето е същото, особено около очите. Има изящни черти, тънък нос и високи скули. А и ръстът съвпада. Може да е тя, но не съм сигурен.

— Съжалявам — казвам аз. — Няма място в колата.

Предполагам, че това е очаквала.

— Да, знам. Все старата тъпа песен. Разни дръвници гледат да ми оберат вещите.

Не е ясно дали говори за нас, или не.

— Но на минаване през града ще спрете, за да ги пратя по пощата.

Не казвам нищо и тя пак ме поглежда. Кимвам.

— Къде е детето?

Сюзан трепва, сякаш не е очаквала да съм толкова прям.

Дамата с чековата книжка остава невъзмутима. Продължава да пише.

— Ела тук, миличка — подвиква тя. — Готвим се да тръгваме.

Обръщам се и виждам на прага момченце с тесни рамене, тъмнокестенява коса и няколко лунички около нослето. Облечено е с джинси, тениска и високи маратонки, вързани като на всички хлапета само до половината.

Напрежението се изцежда от тялото ми като от спукан балон. Недоумявайки какво става, аз поглеждам към Сюзан и отварям уста да й кажа, че сме сбъркали.

Но тя вече не е там. Коленичила е.

— Как си, скъпа?

Отначало детето мълчи. После отговаря с тъничък, тревожен гласец:

— Добре съм.

Пак го поглеждам. Изведнъж осъзнавам, че изобщо не е момче, а момиче с момчешки дрехи. Дългата коса вече е къса и има различен цвят, но сега разпознавам лицето на Аманда Хейл.

В този момент стават много неща едновременно. Сюзан прегръща Аманда, прилепва устни на ухото й и прошепва толкова тихо, че едва я чувам само от метър.

— Изпращат ни дядо и баба.

Очите на детето грейват.

— Кои сте вие? Незабавно се махайте, дявол ви взел.

Джесика хвърля по мен чековата книжка. Отбивам я на сантиметри от лицето си с жест на професионален бейзболист.

Тя се втурва към Сюзан и детето с разперени нокти, но аз я сграбчвам изотзад, преди да ги стигне, завъртам я и я притискам към кухненския плот. Тя е жилава и силна за ръста си, мята се, опитва се да посегне назад и да ме одраска, тропа, рита, обсипва ме с думи, които не бих повторил.

Сюзан все още е с чантата и торбата на рамо. Бръква и вади лепенките.

— Не закачай мама.

Аманда ме напада изотзад, блъска с юмручета, които едва усещам. И все пак се чувствам като злодей.

Сюзан минава с лепенките от другата страна на плота.

— Дръж я здраво.

— Не, недей — възразявам аз.

Завъртам Джесика толкова бързо, че не успява да посегне.

Сега тя стои срещу мен. Опитва се да плюе, но устата й е пресъхнала. Сграбчвам я за ръцете над лактите и притискам с бедро коленете й.

— Нека да й вържа ръцете отзад — предлага Сюзан.

— Не.

Този вариант вече отпада. Не можем да вържем Джесика и да я оставим. Поглеждам я в очите.

— Чуй ме. Имам време да го кажа само веднъж. Хората, които чакаш, идват да те убият. Разбираш ли ме? Ще убият и теб, и всички, които заварят.

Озъртам се към Аманда, която ме е заобиколила и сега се притиска до майка си.

— Кои сте вие?

— Няма значение.

Тя вече е съобразила.

— Работите за баща ми, нали?

— Трябва само да знаеш, че не работя за Естебан Онтаверос.

— Естебан?

— Няма време за приказки — казвам аз.

— Защо да ти вярвам? Искаш само да ми вземеш детето.

— Ако искахме това, вече щеше да лежиш вързана на пода — намесва се Сюзан.

— Защо съм му на Естебан? На никой нищо не казах.

Има предвид властите.

— Може би го е страх от онова, което имаш да кажеш.

— Останем ли още няколко минути, можем да питаме него — казва Сюзан.

Тук е права.

— Как ме намерихте?

— Нямаме време за разговори.

— Не може да е той — казва Джесика. — Обадиха ми се хората на Суейд.

— Суейд е мъртва.

Виждам как я разтърсват тръпки. Погледът й става замаян, сякаш са я ударили по главата.

— Убиха я преди три месеца — добавя Сюзан. — Имаше го във всички вестници. Не ги ли четеш?

— Дотук не достигат.

Тя вече не се бори. Разхлабвам хватката около ръцете й. Отдръпвам се само на десетина сантиметра. Аманда използва възможността да се притисне още по-плътно до майка си.

— Ами телевизорът? — кимвам аз към масата.

— Сателитната чиния е строшена. Хващам само испански канали.

— Разпозна ли гласа на човека, който ти се обади? — пита Сюзан.

Джесика поклаща глава и се озърта, сякаш търси отговор от кухненските стени.

— Кога се обади? — питам аз.

— Тази сутрин.

— Кога?

— Не знам. Може би към единайсет. Малко преди обяд.

Ясно е, че не са се обадили от града. Щяха вече да бъдат тук.

— Няма време за приказки.

Хващам Джесика за ръката и я блъскам към изхода. Тя спира и ме поглежда.

— Кой уби Суейд?

Не казвам, че обвиняват баща й.

— Естебан? — пита тя.

— Така предполагам. Търсил е теб.

— О, мамка му. — Джесика поглежда Аманда. — Трябва да бягаме. Да се измъкнем оттук.

Най-сетне го осъзнава. Проумяла е истината.

Разсеяно вдигам от пода падналата чекова книжка. Опитвам се да я подам на Джесика, но тя вече изтласква Аманда през вратата.

— Колата е надолу по задния път — казвам аз.

Джесика грабва един сак от креслото в хола. Сюзан носи чантата си и плажната торба. Изведнъж се сеща, че е оставила лепенките на кухненския плот. Изтичва назад.

— Остави ги.

Блъскам я към хола пред себе си и хвърлям последен поглед към часовника, докато е светло. Ако Джесика ги е чакала половин час след нас, значи закъсняват.

Изтичваме през дневната и изскачаме навън, без да си правим труда да затворим вратата. Продължаваме по пътеката покрай сградата. Сюзан е начело. Някак е успяла да хване ръката на Аманда. Детето бяга с всичка сила, напряга крачета да не изостане. Избутвам Джесика пред себе си, за да я виждам. Тя има проблеми с високите токчета.

Изминали сме по черния път около двайсет и пет метра, една четвърт от разстоянието до резервоара и джипа, когато под нас изведнъж проблясват лъчите на фарове. Прахът от нозете ни увисва в светлината като искрящ дим. Преди да помръднем, двата лъча падат върху нас.

Шофьорът се поколебава. Колата рязко спира. Стои така с включен двигател и прицелени насреща ни фарове. За секунда си мисля, че може би просто са сбъркали пътя и търсят къде да направят обратен завой.

Внезапно гумите вдигат облак прах и чакъл. Колата полита към нас.

Инстинктивно разбираме. Сюзан е първа; тя се обръща и хуква нагоре по пътя, влачейки детето със себе си. Спира, опитва се да вдигне Аманда, но няма толкова сила. Аз хващам Сюзан за лакътя, блъскам я към къщите и поемам момиченцето.

Тичаме обратно. Джесика изостава, обувките й не са за такъв път.

Докато достигнем паркинга, колата — стар черен кадилак — вече е отминала резервоара и се носи с рев нагоре по пътя. Джесика е на десетина крачки зад нас. Пускам Аманда долу. Сюзан я хваща за ръка и побягва по пътеката към сградите. Аз чакам Джесика. Тя ме догонва. И ние хукваме по пътеката. Хващам я за ръката. Без да мисли, Джесика завива към номер три.

— Не — казвам аз. — Не нататък. Оттам няма изход.

Втурваме се по терасираната пътека, прескачайки през две-три стъпала. Джесика пада пред мен. Едва не се препъвам в нея. Ожулила си е коленете, но почти не спира. Подскача на единия крак, после на другия, смъква обувките и ги захвърля в храстите. Сега е боса, по-пъргава. Добираме се до нивото на басейна, продължаваме към гаражите, където догонваме Сюзан и Аманда.

Спираме за секунда да си поемем дъх. На хълма над нас се затръшват врати на кола. Преброявам три. После още една. Значи са поне четирима. Чувам тропот на мъжки стъпки.

— Vamonos.

Идват по пътеката.

Пак побягваме, този път към улицата под дървената табела LAS VENTANAS DEL САВО. Изтичваме до ъгъла на антикварния магазин, откъдето аз и Сюзан за пръв път зърнахме къщите тази сутрин. Кварталът е тъмен. Няма отворени магазини, няма признаци на живот. До туристическата зона има поне още четири пресечки. А най-близката спирка на таксита е още по-далеч.

Минаваме тичешком под верандата, заобикаляме магазина, слизаме по три стъпала и прекосяваме към площада.

Аманда едва се държи на крака. Детето е задъхано, объркано и уплашено. Мятам я на рамото си и хуквам надолу покрай площада. Сега Сюзан е изостанала най-отзад, все още с чанта и торба на рамо.

Прекосяваме улицата под площада. Само още две пресечки, все надолу. Ако успеем, ще се изгубим в тълпата туристи.

Аз тичам, подскачам с Аманда, главата й се подмята на рамото ми. Съсредоточил съм цялото си внимание върху стръмната улица, която завива надясно. Пътят е коварен, каменните стъпала изникват ненадейно от мрака. Подредени са като за бягане с препятствия — заемат само по половин метър от двуметровата ширина на тротоара. Останалото е стръмнина, без парапет и почти без осветление. Не внимаваш ли, падаш от един метър височина върху коравото бетонно платно.

Мъча се да наблюдавам стъпалата, затова поглеждам напред едва когато стигам долу. И тогава ги виждам на следващата пресечка. Онзи откъм нас току-що е затръшнал лявата предна врата и пресича улицата. Другият заобикаля пред колата.

Мъчат се да изглеждат като туристи, правят се на разсеяни въпреки черните костюми и ризи. Може би просто двама местни биячи. Но единият проваля работата. Поглежда ме в очите.

Мигновено разбира, че съм го познал. Това е шофьорът, човекът зад волана на циклопа от онова нощно преследване.

Щом осъзнава това, двамата побягват насреща. Единият бръква под сакото. В ръката му се появява пистолет. Аз съм застинал намясто. По стълбите долита Джесика, после Сюзан едва не ни поваля.

Сюзан се опитва да бяга по-нататък. Хващам ръката й да я спра, сетне разбирам, че това е единственият ни шанс — тясна странична уличка на двайсет метра по-долу. Хукваме право към двамата мъже.

Единият спира, хваща пистолета с две ръце и се прицелва.

— Залегнете!

Едва не изпускам Аманда на тротоара. Клякаме зад паркираните коли, прегърбваме се и продължаваме напред.

Стрелецът губи целта, колебае се, после отпуска пистолета и пак побягва.

Стигаме до пресечката преди тях. Сега пътят за бягство е само напред. Тичам с Аманда на рамото.

Отпред по улицата виждам туристи. Неонови реклами, ограден двор и врата към ресторант. Отнякъде долита музика.

Джесика е пред мен. Забавя крачка, обзета от измамно чувство за сигурност. Тия хора са обучени да убиват и ще го сторят на всяка цена.

— Не спирай.

Преди да довърша, един куршум рикошира на педя от главата ми, след част от секундата чувам и изстрела като приглушен фойерверк. Никой не му обръща внимание. Тълпата пред нас продължава да крачи. Хората влизат и излизат от магазините.

Втурваме се през улицата към двора на ресторанта с неоновата реклама. Отпред един човек с национална бяла памучна риза, каквито мексиканците носят по сватби, поздравява клиентите и им отваря вратата отвътре. Забелязва как тичаме към него и зяпва от изненада. Сигурно му е чудно защо се потим в такава топла лятна нощ.

Тази мисъл съвпада с трясък във въздуха — един куршум е преминал звуковата бариера край ухото ми. По лицето на портиера се изписва тъпо недоумение. Внезапно над дясното му око изниква съвършено кръгла черна дупка. След това бликва кървав поток и превръща лицето му в пурпурна маска. Пукотът на изстрела ни настига тъкмо когато той подгъва колене. Рухва на каменните плочи като чувал и сгърченото му тяло прегражда затворената порта.

Млада жена на една от масите в двора осъзнава какво е станало. Тя изпищява, други клиенти се обръщат. Из двора настава паника. Хората бягат, събарят столове, блъскат се в маси. Един голям чадър се прекатурва и почва да се търкаля.

Аз отчаяно блъскам с рамо желязната порта. Нов изстрел. Този път куршумът улучва каменната стена над главата ми. Натискам още по-силно и измествам мъртвото тяло с около половин метър, после портата пак заяжда. Блъскам Аманда през процепа.

— Бягай.

Тя стои и ме гледа, вцепенена от страх.

Сюзан и Джесика се промъкват след нея. Сюзан сграбчва детето за ръката, едва не го поваля и побягва към ресторанта. Джесика хваща другата ръка на Аманда.

Провирам се и поглеждам падналия човек. Изцъклените му очи са застинали в мъртвешки транс. Нищо не мога да сторя, затова използвам трупа. Затварям портата и я затискам с него. Нов куршум профучава наблизо.

Навлизам навътре в двора, извън огневата линия. Наоколо вече няма жива душа. Аз се оттеглям последен по стъпала, широки към десет метра като паст на някакъв колосален кит, от чиято утроба бълва буйна мексиканска музика. Озовавам се в подземен бар-дискотека, озарен от примигващи светлини.

Около входа суматохата е тотална, хората лазят един през друг, за да избягат.

Един от биячите на заведението наднича откъм страничния бар и се чуди какво ли става. Хората повалят маси, тичат към аварийните изходи.

По-навътре паниката се разпростира бавно, приглушена от шума. На дансинга двойките не забелязват нищо, само полюшват прилепени тела в такт с музиката и мигащите светлини, които прелитат по пода.

Сюзан преобръща една маса и кляка с Аманда отзад, Джесика заляга зад тях.

Аз гледам входа и чакам. После тръгвам към трите и изведнъж осъзнавам, че тук не ще намерим закрила.

Единият бияч — метър и деветдесет, съвършено гола глава, сто и трийсет килограма — тръгва към входа.

— Не! — изкрещявам аз през музиката.

Той ме поглежда, сякаш иска да каже: Ти пък кой си? Каквото и да е станало вън, ще се справи. Изчезва нагоре по стъпалата и след секунди чувам три-четири бързи изстрела, почти недоловими сред тътнещата музика. Трупът му се търкулва обратно. Дансингът опустява. Хората изчезват, сякаш потъват в стените. От двамата бармани изведнъж няма и помен.

Джесика ме поглежда.

— Те искат мен. Вземете Аманда и бягайте.

— Не — проплаква Аманда.

— Зад бара — казвам аз.

Плотът е дълъг, извит успоредно с извивките на стената. Няма къде другаде да се скрием.

Джесика не помръдва, но Сюзан грабва детето. Ръката на Аманда се заплита в дръжките на плажната торба и Сюзан отделя секунда, за да ги смъкне от рамото си. Тогава ги виждам.

— Бягайте! — виквам аз и преставам да им обръщам внимание. Мозъкът ми работи трескаво.

Джесика се опитва да спори. Блъскам я към бара.

Най-сетне тя отстъпва подир Сюзан. Двете лазят на четири крака по открития под.

Бръквам в торбата, грабвам малката хавлиена кърпа и бутилката с етер. На пода се търкаля плоско кибритче, изхвръкнало от някой паднал пепелник. Прибирам го в джоба си.

Мъча се да завъртя капачката на шишето. Тя не помръдва. Омотавам я с кърпата и опитвам отново. Този път се разхлабва. Развинтвам само един оборот, после предпазливо слагам отгоре кърпата, извръщам лице, за да не вдъхвам изпаренията и изтичвам приведен към стъпалата. Бягам по широка дъга отстрани, за да не се превърна в мишена, и накрая прилепвам гръб за стената до единия край на просторното стълбище.

В подножието има десетина метра открито пространство. До нивото на двора са само четири стъпала. Единият убиец стои горе точно в средата. Виждам го осветен изотзад от лампите в двора. За щастие той гледа към мрачна пещера, пронизвана от проблясъците по дансинга. Музиката продължава да гърми.

Сега или никога. Развинтвам капачката и я захвърлям, после се обръщам, махам кърпата и побягвам към другия край, оставяйки подир себе си димящо поточе от етер.

Онзи стреля. Неточно. После пак. Включва се и приятелят му. Куршумът улучва пода, където съм бил само преди крачка. В мигащите светлини ме виждат като серия от застинали снимки.

Стрелят още веднъж по трептящия образ, но вече е късно. Добрал съм се до другата страна и стоя с гръб към стената недалеч от края на бара.

Двамата търсят ново място за прицел. Чувам стъпките им по каменните стъпала горе. Единият праща три куршума в стената над главата ми и наоколо се разхвърчава мазилка. Осигурява огнево прикритие, докато другият слиза откъм моята страна. Чувам дъха му зад ъгъла.

Откъм двора се раздават още гласове. Стрелецът горе разговаря с някого. Разбирам, че техните съучастници от хълма най-сетне са ни открили. Значи стават най-малко шестима. Прегрупират се. Последна атака.

Бръквам в джоба си за кибрита. Разтръсквам бутилката. Увита е в кърпата, но усещам, че остават около два пръста на дъното.

Опускам се на коляно и внимателно разливам остатъка на тънка струйка. Изтръсквам последните капки, после се сгушвам зад бара. Едва удържам кашлицата от етера. Замаян съм, всичко ми се замъглява.

Чувам стъпки надолу. С кибрит в едната ръка и шише в другата аз се надигам на колене и мятам бутилката напред. Обсипва я град от куршуми, блясъците на дискотеката сякаш изведнъж се пренасят на стълбището. Двама стрелци се очертават на входа.

— Пол!

Чувам вика на Сюзан и се обръщам. Джесика тича по открития под. Аманда бяга след нея.

Джесика усеща това, обръща се и спира.

— Не!

Отгоре пак започват да стрелят.

Пламъчето на клечката улучва струйката етер точно когато куршумите се впиват в Джесика.

Син пламък прелита в дяволски танц по пода и разпалва огнена топка, която обгаря лицето ми, докато взривът ме отмята по гръб зад бара.

Прокънтяват ужасяващи писъци. Единият убиец се гърчи и подскача към края на бара. Когато се появява пред погледа ми, той вече е жива факла. Рухва едва ли не върху мен. Запълзявам назад по гръб, усещайки как нещо изсмуква кислорода от дробовете ми, от цялото грамадно помещение.

Преобръщам се и продължавам да лазя под гъстия дим към другия край на бара. Там заварвам Сюзан, просната върху Аманда, за да я защити.

Навън трещи стрелба, дочувам и автоматични оръжия. Нищо не виждам през димната мъгла и трепкащите пламъци. Другият стрелец е последвал участта на приятеля си, сгърченото му тяло тлее в подножието на стъпалата.