Адвокатът

29

Следобед Райън довежда шофьор на такси, който разказва, че в деня на убийството Джона го спрял на улицата, недалеч от службата на Сюзан, и пътувал до пристанището за яхти в Спаниш Ландинг. Това станало преди три следобед.

За беда никой не е виждал Джона на яхтата, а и той не е останал дълго. Както сподели с мен и Хари, седнал в колата замаян от гняв и възмущение, после карал накъдето му видят очите, докато полицаите го открили да седи на плажа.

Единственият светъл лъч е, че през обедната почивка Пелтро ни викна в кабинета си да поговорим за състоянието на Джона. Както бе обещал, доктор Караши му се е обадил да сподели впечатленията си.

Райън веднага се свърза с шефа на Караши. Сега момчето е отстранено от случая. Съдия Пелтро ще трябва да чака, докато още няколко мъдри глави дойдат да прегледат клиента ни. Личният лекар на Джона ще пристигне чак довечера.

Джона изглежда все по-зле с всяка минута. През цялата обедна почивка лежа по гръб на кушетката в килията. Прежълтял е, а тази сутрин Хари го засече в някакво бездиханно състояние. Той отрича, казва, че се чувства добре, сякаш се смята за длъжен да изкара процеса докрай.

В опит да умилостиви Пелтро Райън увери съда, че ще призове само още един свидетел. После се оттегляме през почивните дни. Според Райън Джона ще си почине, ще мине през прегледи с милион електроди, а ако зависи от обвинението, сигурно ще има и доста висок волтаж по тях.

— Мистър Хейл, как се чувствате? — Пелтро привежда глава от висините. — Ако пожелаете да прекъснем, кажете веднага.

Джона поклаща глава и безсилно махва с ръка.

— Добре съм, ваша светлост.

Ето ти свидетелство за здраве от собствения ми клиент.

Смята това за почтено. Прокуратурата се мъчи да го закопае, а той иска да играе по правилата.

Обвинението може и да е приключило, но последният свидетел ме плаши. Райън призовава Флойд Джефърс, бившия общ работник от яхтата, когото Джона твърди, че не е виждал почти две години.

Джефърс има вид на алкохолик — мършава фигура, с леко издут корем и торбички под очите. Човек неволно се пита дали черният му дроб вече не е разяден. Косата му изглежда като кълцана с тъпи градинарски ножици.

Облечен е с чифт нови джинси, запретнати отдолу — вероятно купени с общински пари специално за случая, — и памучна риза на жълти карета, да му отива на тена. Ризата е поне с два номера по-голяма.

Такъв свидетел е по-добре да не облича костюм. Би изглеждал направо смешен.

Райън го кара да съобщи фамилията си буква по буква за протокола. После пита за адреса. Може и да греша, но се обзалагам, че е някакво общежитие, вероятно на Окръжния център за борба с алкохолизма и наркоманията.

Тревожи ме въпросът защо Райън призовава Джефърс, и то като последен свидетел. Има едно задължително правило: приключвай винаги с блестящ финал, остави заседателите да разсъждават над най-силните ти доказателства и се надявай, че ще забравят слабите точки.

— Мистър Джефърс, ще ви помоля да погледнете обвиняемия мистър Джона Хейл и да кажете на съдебните заседатели дали го познавате.

Джефърс поглежда Джона, усмихва се, кимва и дори махва с ръка. Още по-лошо, Джона отвръща на поздрава.

— Той е — посочва свидетелят с пръст.

— И тъй, вие познавате мистър Хейл?

— Да.

— Можете ли да ни кажете как се запознахте?

— Работех при него — казва Джефърс, сякаш цялата зала би трябвало вече да знае. Без съмнение хиляди пъти е преповтарял всичко с Райън и неговия екип.

— Кога беше това?

— Работих при него около шест месеца. Трябва да е било преди две години.

— И какви бяха задълженията ви на яхтата?

— От всичко по малко.

Предполагам, само пиенето е било много.

— Занимавах се с поддръжката. Почиствах след плаване. Пусках въжета с примамки. Понякога помагах с куката, ако рибата се окажеше едра.

— Вие ли бяхте единственият помощник?

— Не. Бяхме двама. Понякога трима, в зависимост от времето. Отначало мистър Хейл довеждаше и капитан от време на време.

— Добре ли се погаждахте с мистър Хейл?

— О, да. Той е добър човек. Добър началник. Хубави пари плащаше. Понякога, като нямах къде да спя, разрешаваше да оставам на яхтата.

— Позволил ви е да живеете там?

— Ами да — казва Джефърс. — За няколко седмици през лятото. Трябваше ми подслон. Нямах пари. Затова ми разреши да остана. А пък аз я наглеждах.

— Кога беше това?

Джефърс се замисля. Не е чак толкова завеян, колкото може да се очаква от алкохолик.

— По-миналото лято. Бях дошъл само за няколко седмици. Докато си събера пари за квартира.

— Къде спяхте, докато бяхте на яхтата?

— Има голяма каюткомпания с кушетки от двете страни. Там спях.

— Значи докато живяхте на яхтата, донесохте и някои… някои свои лични вещи?

Райън натъртва някак особено на думите лични вещи, като че си разменят шифровани послания.

— Да — потвърждава Джефърс. — Тогава донесох и пистолета.

— Пистолет ли? — пита Райън. — Какъв пистолет?

Аз изхвръквам от стола като ракета.

— Ваша светлост, протестирам. Настоявам за предварителен разпит на свидетеля.

— Ваша светлост, свидетелят беше в списъка — възразява Райън. — Защитата е имала възможност да го разпита.

— Ако обвинението разполага с пистолета, длъжно е да ни уведоми.

— Разполагате ли с оръжието? — пита Пелтро.

Райън поклаща глава.

— Нямаме пистолет, ваша светлост. Но свидетелят може да съобщи къде го е видял.

Като торпедо, изхвръкнало от мъглата над спокойни води, изведнъж всички подробности от тактиката на Райън се проясняват, ала вече е твърде късно да ги избегна. Ето защо искаше от Сюзан да обясни на заседателите, че след срещата е откарала Джона до кабинета си, защото неговата кола била на пристанището. Според доказателствата и теорията на Райън оръжието също е било там. Сега, след показанията на таксиметровия шофьор, вече се знае, че Джона е ходил до яхтата, имайки предостатъчно време да отиде при Суейд и да я убие.

— Отхвърлям протеста — казва Пелтро. — Можете да отговорите на въпроса.

— Какво ще ни кажете за пистолета? — пита Райън.

— Беше малък, полуавтоматичен.

Джефърс описва оръжието най-подробно, като че са репетирали. И сигурно е така.

— Защо донесохте този пистолет на борда?

— Използвахме го — казва Джефърс. — За някои от по-едрите риби. Помня една акула, дълга около три метра и половина. Придърпахме я към борда, но все още беше във водата. Мяташе се като бясна. Затова взехме пистолета и я застреляхме, а после я изтеглихме.

— Говорите в множествено число. Знаеше ли мистър Хейл, че на борда му има огнестрелно оръжие?

— Ваша светлост, протестирам.

— Отхвърля се — казва Пелтро.

— О, да — отговаря Джефърс. — Аз му показах къде го държа.

През цялото това време се мъча да не поглеждам към Джона, макар че дванайсет чифта очи го изгарят откъм ложата.

— Помните ли какъв пистолет беше? Марка или калибър?

— Не си спомням марката. Но калибърът беше .380.

Свидетелят кимва, сякаш знае какво точно очаква Райън.

Когато най-сетне поглеждам Джона, дълбоко в стомаха ми се разлива пареща пустота, предизвикана не толкова от думите на Джефърс, колкото от мъгливите спомени по лицето на Джона. О, да. Точно така беше.

— Един последен въпрос — казва Райън. — Знаете ли какво стана с този пистолет?

— Да. Когато си тръгнах, оставих го на яхтата на мистър Хейл.

— Свидетелят е на ваше разположение — заявява Райън.

Ръцете ме сърбят да се докопам до него. Изскачам на подиума още докато Райън си събира бележките.

— Мистър Джефърс, имате ли досие?

— Моля?

— Имате ли полицейско досие? — повтарям аз.

Джефърс поглежда Райън.

— Трябва ли да отговоря?

Райън кимва.

— Да, бил съм арестуван, ако това питате.

— Не е ли факт, че сте осъждан за престъпление? Че сте излежали присъда в щатския затвор Фолсъм? Че цяла година сте взимали незаконно пари от бивш работодател?

— Вярно е — признава той.

Двамата с Хари проучихме криминалното минало на Джефърс, макар че не очаквахме да го призоват. Хари дори се добра до полицейските документи по арестуването, тъй че знаем част от подробностите за присъдата.

— Как придобихте пистолета, за който говорите?

— Купих го от един приятел — казва Джефърс.

— Кога?

Тук Джефърс се замисля. Поглежда тавана.

— Вероятно четири-пет месеца, преди да постъпя при мистър Хейл.

— От кого го купихте? Как е името на приятеля?

— Максуел Уилямс.

Джефърс отговаря без колебание, като че е очаквал въпроса. Явно Райън го е подготвил.

— И как се запознахте с този Максуел Уилямс?

— Срещнах го в затвора.

— А той как се е сдобил с пистолета?

— Не знам.

— Колко платихте за въпросното оръжие?

— Двеста долара — казва Джефърс.

— Как платихте? С чек, в брой или приятелят ви прие кредитна карта?

— В брой.

— Това са много пари за човек, който не може да си позволи дори стая в мотел.

— Пистолетът ми трябваше за самозащита — казва той.

— От кого?

— Животът по улиците може да бъде опасен.

Лошото е, че всичко, което казва, звучи правдиво. По очите му виждам, че усеща накъде го водя. Защо един закъсал човек плаща двеста долара за пистолет, а после го зарязва при работодателя си? Решавам да го изненадам и сменям темата.

— Мистър Джефърс, знаете ли, че носенето на пистолет от бивш затворник представлява нарушение на федералните закони?

— Да, знам — казва Джефърс. — Разбрах го. Затова, когато напуснах, казах на мистър Хейл, че оставям пистолета на яхтата.

Ето още едно потвърждение на старото правило: не се заяждай със свидетеля.

— Изобщо бях забравил — изрича Джона към Хари, преди да го спрем. — Изхвърлих го. Метнах го зад борда, когато Аманда почна да идва на яхтата.

В залата избухва суматоха. Пелтро блъска с чукчето, като че кове пирони. Крещи на всички да млъкнат.

— Затворете устата на клиента си, мистър Мадриани.

— Забравих! — Джона все още се мъчи да убеди Хари.

— Мистър Хейл, млъкнете! — изревава съдията.

Това са последните ясни думи, които си спомням, преди главата на Джона да се стовари върху масата като изтърван пъпеш.