Адвокатът

23

— Можеше да е и по-зле — казва Хари. — Можеха да открият върху угарката ДНК от слюнката на Джона.

Не че се съмнявам в невинността на клиента си, но на няколко пъти ми е минавала същата мисъл. Поне в това отношение незнайните божества на криминалистиката ни пощадиха. Краят на угарката е зацапан с кръв от жертвата, тъй че няма как да направят проба за ДНК.

Освен това предполагаме, че някой от санитарите може да я е настъпил, преди да дойдат експертите. Колкото и да се мъчеше, Райън не успя да осигури следи от зъби. В лабораторията проучиха угарката, без да стигнат до конкретен резултат. Една от теориите твърди, че убиецът я е изгасил с подметка.

— Пълна глупост — казва Хари. — Това би означавало, че убиецът е стъпил в кръвта. Никой няма да стори подобно нещо само за да изгаси някаква пура.

— Ако е имало кръв по това време.

Хари ме поглежда.

— Може кръвта й да е изтичала бавно — пояснявам аз. — Може да е стигнала до пурата чак след това.

— Смяташ, че е била още жива?

— Не е изключено.

Хари казва, че една ДНК проба би ни спасила, ако докаже, че пурата е пушена от друг човек.

— А може и да ни смаже — отвръщам аз.

Просто няма начин да се предвиди какво ще решат заседателите в една толкова мътна материя като ДНК. Можеш три дни да им обясняваш за двойната спирала, а накрая пак да хвърлят ези-тура зад закрити врати.

Натоварването почва да се отразява на Джона. През първите няколко дни, докато обвинението се луташе насам-натам, той изглеждаше сравнително бодър. После Райън хвана верния път със свидетелски показания за пурите. Джона изведнъж загуби всякаква издръжливост. Тази вечер изглежда по-стар от възрастта си.

Повикахме лекар. Джона казва, че нищо му няма, но забелязваме как неусетно се хваща за гърдите и разтрива лявото си рамо.

Хари се тревожи за него. Лекарят ни увери, че ще го вземат за наблюдение в болницата на затвора, където могат да контролират състоянието му.

В момента обаче си имаме други проблеми. Днес Джейсън Кроу не се появи в съда. Около седем и половина вечерта двамата с Хари потегляме да го навестим. Хари кара, аз давам указания. Нагоре по хълма към жилището на Кроу.

— Очаквах да извърти такъв номер — казвам аз.

Точно затова му връчихме призовката една седмица предварително. За да има време да го открием, ако избяга. Сега с малко късмет ще го намерим и ще му вдъхнем страх Божи, макар че главният архангел Мърфи не е с нас. Търсих Мърфи и по телефона, и по пейджъра, но не успях да се свържа.

Когато стигаме до жилищната сграда, карам Хари да обиколи от всички страни, за да проверя дали прозорците светят. Всичко е тъмно, само през едно тясно, високо прозорче се процежда слаба светлина. Вероятно е банята.

— Май не си е у дома — казва Хари.

— В такъв случай или е излязъл пеш, или друг го кара.

Хари ме поглежда въпросително.

— Виждаш ли онзи сив датсун? — пояснявам аз. — Отляво. Това е колата на Кроу. Мърфи го откри по номерата.

Заръчвам на Хари да спре отпред, до тротоара, откъдето има добра видимост към верандата, предната врата и колата на Кроу. Така можем да наблюдаваме, без Кроу да ни види от горния етаж.

— Искам да останеш тук — казвам аз.

— Защо?

— За да наблюдаваш колата му и предната врата. Аз ще позвъня и веднага минавам отзад. Ако е тук, подозирам, че ще се опита да се измъкне незабелязано. На бегом. Особено като знам как го подреди Мърфи предния път. Ще хукне към колата.

Нямам намерение да повтарям подвизите на Мърфи. Това го оставям на полицейските инспектори и разносвачите на призовки.

— Ако се добере до колата, вземи ме ето оттам. — Посочвам малко по-напред място за среща. — Не пали фаровете. Ще го проследим да видим къде отива. Щом се укрие, взимаме съдебно решение и пращаме ченгетата да го приберат.

С неявяването си Кроу вече е нарушил заповед на съда. Сигурен съм, че ще убедя Пелтро да разпореди довеждане под стража. Това е ключовият свидетел на защитата.

Хари остава да дебне. Аз тръгвам към предната врата. Изкачвам стъпалата. Не е нужно да търся звънеца. Веднага виждам чистото листче с неговото име и натискам бутона. Отгоре долита звън. Натискам още веднъж, после бързо слизам по стъпалата и тичешком заобикалям сградата.

Към задния двор води пътека от натрошен бетон с прорасли плевели. След няколко секунди достигам целта.

Клоните на високо авокадо хвърлят сянка над двора, тук-там някой декоративен храст се бори за оцеляване сред буренаците. Прикривам се в мрака и чакам. Виждам задната част от апартамента на Кроу. Прозорците са все тъй тъмни. Страничното стълбище на къщата е дървено, паянтово и отдавна занемарено. Някогашният му бял цвят се е превърнал в олющено сиво.

Ако Кроу се втурне надолу по стъпалата, ще вдигне голям шум. Имам достатъчно време, за да изтичам отпред при Хари.

Чакам. Поглеждам часовника. Трийсет секунди, откакто натиснах звънеца, и все още нищо.

Няма начин да ме е забелязал. Излизам от сянката и пак минавам отпред. Още щом прекосявам вратичката на ниската ограда около двора, Хари ме вижда. Различавам го като силует в колата. Той свива рамене и поклаща глава. Откъм този край нищо ново.

Знам, че предната врата е заключена, затова отивам към задното стълбище. Изкачвам се предпазливо до площадката горе, прескачайки през стъпало, за да намаля риска от скърцане. Тук няма лампа. Само стара дървена врата с мръсно стъкло в горния край. През стъклото виждам сумрачен коридор с вход отдясно към нечий апартамент.

Предпазливо натискам дръжката. Вратата се оказва отключена. Влизам и я затварям зад себе си. За пръв път влизам от тази страна и не съм съвсем сигурен къде е квартирата на Кроу. Вероятно по коридора и наляво зад ъгъла. Тръгвам на пръсти, без да докосвам с пети протрития килим.

През стените и затворените врати отнейде долитат приглушени звуци на телевизионно състезание — шум, ръкопляскания. Отначало не различавам нито дума, после разбирам, че предаването е на испански.

Добирам се до края и надниквам зад ъгъла. До вратата на Кроу остават четири-пет метра. Чудя се дали просто да не почукам. Няма къде да бяга, освен ако си е приготвил въжена стълба или навързани чаршафи, в което се съмнявам. При последното ми идване не беше готов за изненади. Особено пък за Мърфи.

Ако все пак избяга някак, Хари ще го види, макар че ще ми трябват няколко секунди, за да изскоча на улицата.

Пристъпвам до вратата, спирам и лепвам ухо за нея. Някъде долу телевизорът гърми с всичка сила.

„Fantastico! Excellente!“3

Раздава се дрънчене на медни инструменти, после избухва музика.

Притискам ухо още по-плътно и неволно докосвам вратата с рамо. Нещо щраква и тя се отваря. Не се открехва, а бавно плъзва назад върху добре смазаните панти. Озовавам се насред рамката, осветен изотзад от мътната лампа в коридора. Дано само Кроу да не чака вътре със зареден пистолет.

Никакво движение. Стаята тъне в мрак и безмълвие.

Изглежда, Кроу е излязъл на разходка. Вероятно е отскочил за бира, без да заключва.

Не виждам почти нищо, лампата осветява само част от стаята пред вратата. Влизам и затварям зад себе си.

Сега единственото осветление са долитащите през прозореца лъчи на далечна улична лампа и неясен проблясък под вратата отляво. Това вероятно е банята, чийто прозорец забелязах отдолу.

Нямам фенерче и не смея да включа лампите. Ако Кроу е излязъл на разходка и се върне, ще изчезне веднага щом види светещите прозорци.

За всеки случай проверявам вратата на апартамента. Ключалката е разнебитена, както може да се очаква в подобна къща. След доста усилия намествам езичето на бравата. Кой знае защо, Кроу не е заключил. Имам чувството, че е някъде наблизо.

Правя завой на сто и осемдесет градуса, после бавно тръгвам напред с протегнати ръце като слепец, изчаквайки очите ми да привикнат с полумрака. Различавам част от стаята. Виждам сгъваемата масичка под прозореца. Кракът ми закача нещо на пода. Предметът се търкулва по голите дъски. Глухото дрънчене издава какво е — празна кутия от бира. Спирам и се опитвам да се ориентирам.

Отдясно трябва да е разгънатият диван, който заема по-голямата част от стаята. Не го виждам, различавам само единия край с нещо безформено върху него, вероятно смачкан чаршаф. Заобикалям отдясно, за да не се препъна.

Решавам да надникна в банята. Ако отворя вратата, лампата вътре ще ми осигури осветление. Тътрейки нозе, аз се отправям към светлия процеп. Пътьом подритвам картонена чинийка от някакъв полуфабрикат. Най-сетне стигам до вратата, напипвам дръжката и отварям.

Крушката в банята е слаба, но виждам сравнително ясно. Завесата е дръпната около ваната. Откъм крановете нещо тъмно я притиска отвътре.

Вглеждам се за секунда. Дребен тъмен силует колкото котка зад полупрозрачната найлонова завеса.

Прекрачвам вътре, хващам завесата и я дръпвам настрани.

Джейсън Кроу лежи проснат във ваната и изцъклените му очи ме гледат, без да помръдват. Краката му, обути с маратонки, са вирнати върху ръба откъм крановете. На другия край е главата му.

Дясната ръка на Кроу лежи изпъната през гърдите, сякаш посяга за нещо. От лявата, точно под лакътя, стърчи спринцовка с избутано докрай бутало. Във ваната под нея е паднало парче дебел ластик с кукички на двата края.

Пристъпвам до края на ваната и опипвам шията му, точно под лявото ухо. На брадата му все тъй стърчат редки косми. Няма пулс, кожата е студена.

Бавно се изправям и оставам така, загледан към безжизненото тяло във ваната. Няма съмнение, че Джейсън Кроу беше част от утайката на света. Според всичко, което знам за него, личи, че през целия си живот е отивал към подобен край. Нищо в мизерното му съществуване не е ставало по нечий замисъл, особено пък по негов. И все пак неволно си представям как преди броени часове е станал и е надникнал към слънчевите лъчи зад мръсния прозорец, без изобщо да подозира, че това ще бъде последният му ден.

Обръщам гръб на ваната и зървам отражението си в огледалото над мивката. Лицето изглежда уморено и някак чуждо. Набола четина по брадата. Чорлава черна коса и тъмни кръгове под очите — признаци за напрежение и недостиг на сън.

Джона е в болницата, а аз отново започвам от нулата. Вече нямам свидетел, чрез когото да свържа Джесика с мексиканския наркотърговец Онтаверос. Цялата ми защита се изпарява като плюнка върху горещ тротоар.

Изпитвам огромно желание да се наплискам с вода над мивката, но не го правя. Това е местопрестъпление и вече съм оставил цял куп отпечатъци.

Първата ми идея: да се обадя на Флойд Ейвъри. Може би той ще успее да се спогоди с градските полицаи. Иначе има цяла нощ да ме разпитват, а в девет сутринта трябва да бъда в съда.

Откъсвам очи от огледалото и понечвам да напусна банята. Точно тогава го виждам. В мътния сноп светлина, падащ през отворената врата. Проснат възнак върху разгънатия диван, той гледа тавана с широко отворени очи, а от гърдите му стърчи дръжката на грамаден сгъваем нож.

Хоакин Мърфи.

Кроу не би могъл да се справи с него, в това съм сигурен. Но не го споделям с ченгетата. Седя на малката пейка на верандата.

Отпред полицаите разпъват найлонова лента върху колчета, забити в буренясалата градинка край тротоара.

Току-що пристигна и телевизионна кола от Втори канал, сега нагласят сателитната антена.

Ейвъри и Хари стоят наблизо заедно с някакъв детектив от отдел „Убийства“ на Градското управление. Застанали са под голата крушка на стената — достатъчно близо, за да разговарят с мен, но все пак на разстояние.

— Приятел ли ви беше тоя Мърфи? — пита полицаят.

— Частен детектив — казва Хари. — Наехме го преди два месеца.

— С каква цел? Какво трябваше да свърши?

— Адвокатска тайна — намесвам се аз.

Полицаят най-сетне се обръща и ме поглежда отвисоко.

— А какво ви доведе тук? — Той отваря бележника и се втренчва в мен. Тъй като не отговарям, пита скептично:

— И това ли е адвокатска тайна?

Ейвъри му прошепва нещо на ухо. Онзи го изслушва и пак се обръща към мен.

— Значи сте адвокат по онази история със Суейд? Гледах репортажа по телевизията. Затова ли е цялата работа?

— Мога само да ви кажа, че бяхме връчили призовка на Кроу. Можехме да го използваме като свидетел, това е.

— Кога за последен път разговаряхте с онзи детектив Мърфи?

— Преди два дни.

— За какво разговаряхте?

Вдигам вежди и се усмихвам леко.

— Днес на два пъти го търсих по телефона, но не успях да се свържа.

— Знаем — казва Ейвъри. — Пейджърът още беше на колана му. Проверихме го и видяхме вашия номер.

Това ме кара да се замисля. Кой ли още го е видял?

— Да се върнем на въпроса какво ви доведе тук — казва полицаят от Градското управление.

— Отговорих ви вече. На три пъти. Джейсън Кроу трябваше тази сутрин да бъде в съда. Имаше призовка. Не се появи. Дойдох да разбера защо.

— И се вмъкнахте в апартамента му?

— Задната врата на сградата не беше заключена. А неговата има толкова раздрънкана брава, че сама се отвори.

— Удобно.

— Може би, но такава е истината.

— Знаете, че мога да ви прибера за нахлуване с взлом — казва той.

— И до утре вечер ще съм на свобода. А лейтенант Ейвъри ще трябва да обяснява на съдия Пелтро защо не съм се явил в съда.

Ейвъри хвърля поглед на своя колега, сякаш намеква, че идеята не е много разумна.

— Да повторим още веднъж — казва детективът.

Вдигам очи към небето.

— Както вече ви казах, най-напред позвъних. Никой не отговори. Опитах се да мина по задното стълбище. Вратата беше отключена. Бравата на Кроу не захваща добре. Когато я докоснах, вратата се отвори.

— Как я докоснахте?

— Ослушвах се до вратата.

— Защо се ослушвахте?

— За да разбера дали е вътре. Дали няма да чуя гласове. Не знам. Можеше да е заспал и да не чува звънеца.

— Чух го как дрънчи — казва той. — Всекиго ще събуди… стига да не е мъртъв.

— Мислите, че съм знаел какво ще заваря?

— Нямам представа. Знаехте ли?

— Така няма да стигнем доникъде.

— Все още не съм чул какво е търсил тук вашият детектив — казва той. — Нали призовката вече е била връчена на Кроу?

— Да. Преди два дни.

— Тогава защо пак е дошъл?

— Защото не се яви в съда.

— Знаехте ли това?

— Естествено.

— Но вашият детектив не е знаел. Той беше ли днес в съда?

Ние с Хари се споглеждаме. Ейвъри ни наблюдава. Той знае.

— Не.

— Тогава как е разбрал, че свидетелят не се е явил?

— Не знам.

— Значи не знаете защо е дошъл тук?

— Не.

— Кажете ми още веднъж как влязохте в апартамента.

— Казах ви. Прилепих ухо на вратата. Без да искам, я докоснах с рамо и тя се отвори.

— Просто така?

— Ако не ми вярвате, викнете експерти да проверят.

— Добре. После какво?

— Влязох. Открих труповете. Позвъних на лейтенант Ейвъри, защото имах номера му. Той се обади на вас. Излязох и седнах в колата да чакам. Вие пристигнахте. Толкова знам.

Той поглежда бележките си.

— Казвате, че призовката е връчена преди два дни.

— Точно така.

— И кой свърши тази работа? Кой я връчи?

— Мистър Мърфи.

— Вие бяхте ли с него?

Задава този въпрос напосоки, но има късмет.

— Да.

Очите му светват.

— Значи сте разговаряли с Кроу?

— Да.

— Колко време?

— Не знам. Може би десет минути.

— За какво разговаряхте?

— Мисля да действам като адвокат на партньора си — намесва се Хари. — Ще го посъветвам да не казва нищо повече.

— Тъй ли? — навъсва се ченгето. — Вие седяхте отпред в колата. На това му се вика съучастие. Какво, и вие ли трябва да бъдете утре в съда?

Хари кимва. Полицаят пак се обръща към мен.

— Е, за какво разговаряхте?

— Мърфи връчи призовката, после му казахме да дойде в съда.

— И за това ви трябваха десет минути?

— Бавен разговор, какво да се прави. На Кроу му трябваше доста време, за да разбере документа.

Полицаят се изчервява и ме оглежда с недоверчива усмивка. До гуша му е дошло от плитки лъжи.

— А сега сигурно ще речете, че след това сте му давали правни съвети?

Кимвам.

— Да. Той беше освободен условно. Искаше да знае какви ще са последствията.

— И какво му казахте?

— Казах, че ако не дойде, ще се обадя на наблюдаващия служител.

— Значи Кроу щеше да бъде свидетел по делото „Хейл“?

— Имаше такава възможност.

Без съмнение вече са намерили призовката, тъй че няма смисъл да крия.

— За какво щеше да дава показания?

Ейвъри наостря уши.

— Сериозно ли вярвате, че ще ви отговоря? — казвам аз на ченгето. — Хайде, стига толкова. Днес беше тежък ден.

— Може да стане още по-тежък.

— Съжалявам, но нямам намерение да обсъждам свидетелските показания на мистър Кроу.

— Може и да ви се наложи, ако получа съдебно решение — заплашва той.

— Като получите, ще разговаряме.

Кипнал от безсилна ярост, той въздъхва дълбоко и ме оглежда с хлътнали очи над издутите бузи, сякаш се чуди дали да ме бутне на топло, или не.

— Това е поверителна информация — обяснявам аз. — Свързана е с теорията на защитата. Само това мога да споделя. Знаете не по-зле от мен, че ако ме принудите да говоря, ще си имате големи неприятности със съдията.

— Знаем, че Кроу е познавал Джесика Хейл — казва Ейвъри. — Има ли нещо общо с тяхната връзка? Поне това можете да ни кажете.

— Не, не мога.

Полицаят започва да се ядосва. Лицето му е почервеняло, може би заради прекалено стегнатата яка. Ейвъри го дръпва за ръка настрани. Няколко секунди си шепнат. Не чувам нито дума.

Проблемът е, че обвинението вече има доста ясна представа накъде ще водим защитата. От молбата ни преди делото Райън разбра за Онтаверос. Най-страшното ще е, ако узнае подробности, ако открие, че Кроу е бил единственото ми доказателство и сега цялата теория отива на кино. Тогава Райън ще се впусне на бегом към финала, ще изложи своята теза и ще се обърне към мен да види най-печалната гледка — адвокат, който няма какво да каже.

Остават ми само две възможности. Мога да разчитам на двамата федерални агенти, ако наистина са такива. Само че Мърфи беше единствената ми връзка, а той е мъртъв.

Вторият вариант би се харесал на Джона. Мога да открия Джесика, а заедно с нея и малката Аманда. Може би ще я накарам да даде показания за миналото си, да разкаже убедително на съдебните заседатели за Онтаверос. Но тъй като времената на инквизицията отдавна са минали, това едва ли ще стане. А ако и двата варианта отпаднат, заедно с тях рухват всички надежди да оправдаем Джона. Може би най-добрият ни шанс е да гоним минимална присъда.

Отсреща градският полицай въздъхва дълбоко и свива рамене. За каквото и да спорят, явно е надделял Ейвъри. Отново се връщат към моя край на верандата.

— Нямаме намерение да ви създаваме проблеми — казва полицаят. — Според мен вашият детектив си е вършил работата. Пристига тук в неподходящ момент. Заварва Кроу със спринцовка в ръка. Кроу изпада в паника, почват да се борят за ножа. И Кроу намира къде да го забие. Надяваме се да ни помогнете с някои дребни подробности.

— Така ли го виждате?

— Да.

— Тази теория има поне един недостатък — казвам аз.

— Какъв?

— Фактът, че Кроу никога не е употребявал хероин. Кокаин — може би. Но не и хероин.

— Откъде знаете?

— Проверете ръцете му. Надникнете между пръстите. Едва ли ще откриете следи от спринцовка. Освен това той беше освободен условно. Вероятно са го проверявали за наркотици. Залагам една месечна заплата, че никога не си е инжектирал хероин.

— Кой тогава му е забил иглата? Вашият приятел Мърфи ли?

Свивам рамене. Кой знае.

— И какво мислите? — пита Ейвъри.

Поглеждам часовника си. Прозявам се.

— Мисля, че става късно.

Преди да кажат още нещо, мрежестата врата се отваря и един от криминалистите излиза на верандата. Той поема дълбоко дъх, сграбчва с две ръце парапета, провесва се и повръща в градинката. Точно пред прожекторите на телевизията. Сигурно е новак.

След малко човекът вдига глава, въздъхва измъчено и избърсва с ръкав брадичката си.

— Само туй липсваше, да взема да замърся уликите — казва той. — Вътре вони на умряла котка. Убита преди месец.

— Чух, че покойният не бил от най-спретнатите — обажда се Хари.

— Е, какво открихте? — пита полицаят.

Нещастникът все още се задъхва.

— Остатък от парче черна смола.

Парче е термин от уличния жаргон. Като количество означава около двайсет и пет грама — в случая хероин черна смола. Доставките почти изцяло пристигат от Мексико.

— Само един въпрос — казва Ейвъри и ме поглежда. — Имате ли представа какво е търсил тук Мърфи?

Поклащам глава и отварям уста да отговоря.

— О, ние май го изяснихме — казва криминалистът. — Онзи, другият, го е повикал.

— Какво говорите? — питам аз.

— В момента проверяваме телефонните разговори, за да видим дали няма да изясним часа на смъртта. А до телефона му открихме ето това.

Той ни показва найлонова торбичка за веществени доказателства. Вътре виждам визитна картичка. Същата, която Мърфи даде на Кроу, когато му връчихме призовката.

— Натиснахме бутона за повторно набиране — допълва криминалистът. — За последен път е говорил с този номер.