Адвокатът

5

Английският език е пълен с поговорки за правосъдието. То е меч без ножница; то е двуостър меч; другото острие на правосъдието се нарича мъст. Изглежда, че Зо Суейд признава само това острие.

След напускането на нейното ателие аз не губя време. Клетъчният телефон е заключен в жабката на Скокливата Лина. Изваждам го, включвам адаптора в гнездото за запалка и почвам да набирам.

Докато карам по Палм Авеню, въртя волана с една ръка, а с другата сменям скоростите и в свободните промеждутъци натискам бутони.

— Ало — изрича отсреща женски глас.

Чувам тихо съскане — включила е уредбата. Всички на десетина крачки от нея могат да чуят какво си говорим.

— Сюзан, обажда се Пол. Можеш ли да вдигнеш слушалката?

Набрал съм прекия номер в кабинета й, за да не се разправям със секретарката. Слушалката щраква и съскането заглъхва. Сега чувам гласа й съвършено ясно.

— Хващаш ме в лош момент. Имам съвещание с персонала. Много сме заети.

Представям си картинката: пет-шест търтеи са се скупчили около бюрото, а Сюзан прави разбор на дейността по отдели. Тази жена страшно си пада по прекия контрол.

— За съжаление не мога да чакам — казвам аз.

— Какво има? — Сюзан безпогрешно надушва проблемите по тона на събеседника. — Къде си?

— На пътя. След малко излизам на магистралата. Тъй че нямаме много време за разговор. — Казвам го, защото от вятъра при високите скорости става почти невъзможно да се говори. — Току-що излизам от среща с твоята приятелка Суейд.

— Да разбирам ли, че не е била много любезна?

— Любезна ли? Колкото змия в пазвата.

— Предупредих те — казва тя.

— Не ми напомняй.

— Слушай, Пол, наистина съм заета. Не можеш ли да изчакаш до довечера?

— Съжалявам, но не мога. Тя се кани да тегли ножа на Джона.

Не споменавам фамилии. Предпочитам да не го правя по телефона.

— Как така?

— Суейд сипе цял куп смахнати обвинения. Твърди, че измъчвал детето. И че е изнасилвал собствената си дъщеря.

— Типично за… — Тя едва не изрича името на Суейд, но навреме си спомня, че не е сама в кабинета. — … за нашата приятелка. Ако си спомняш, предупредих те да не се месиш.

— Знам. Но вече е късно да се измъквам. Не мога да изоставя Джона в беда.

— Въпросът е какво можеш да направиш за него.

Не отговарям и това само по себе си е красноречив отговор.

— Измъквай се, докато си цял — казва Сюзан. — Не можеш да я победиш. Тя играе по правила, каквито никога не си изучавал. Повярвай ми. Нямаш представа срещу какво се изправяш. Тази жена разполага с добре смазана машина. — Гласът й се извисява с цяла октава. По звука усещам, че е прикрила устата си с длан, за да не чуят другите в кабинета. — Тя разстила лъжи както валякът разстила асфалт. Доброто име за нея не значи нищо. Нито това на Джона. Нито твоето. Гарантирам ти. Изпречиш ли се на пътя й, ще се озовеш проснат по гръб и омазан с катран, преди да се усетиш какво те е сполетяло.

Реши ли нещо, Сюзан е категорична. Изведнъж гласът й си възвръща предишния тембър.

— Но в момента имам съвещание. Налага се да го обсъдим довечера.

— Има и още нещо — казвам аз.

— Какво?

— Тя спомена твоята служба. И лично теб.

Отсреща настава тишина, сякаш някой е халосал Сюзан с наковалня. Чудя се дали е затворила, или просто връзката е прекъснала.

— Ало, чуваш ли ме? — питам аз.

— Чувам те.

Гласът й пак е подскочил нагоре. Представям си как високата облегалка на шефското й кресло се завърта срещу търтеите оттатък бюрото. Опит за усамотение.

— Какво точно каза? — пита Сюзан.

— Спомена всуе името твое.

— Да не би ти да си й казал нещо?

— Твърдо не. Но се зачудих дали не е телепат.

— Да бе.

Кратка пауза, през която мъчително се питам дали Сюзан ми вярва.

— Какво точно каза за мен? — пита след малко тя.

— Нарече те „усойница“. Смята, че си се продала на мъжката тирания заедно с цялата служба. Според нея властите прикриват семейни престъпления и взимат подкупи. Смътно намеква за скандали. Не пожела да навлезе в подробности. Имам копие от съобщението за печата, ако искаш да го видиш.

— Съобщение ли?

— Разпраща го днес. В момента.

Настава мълчание. Сюзан мисли. Ако можеше, сигурно би забранила свободата на словото.

— Какво пише в него?

— Няма как да чета, докато карам — казвам аз. — Но набляга на обвиненията, подробности почти липсват. Нашата приятелка твърди, че ги пази за пресконференцията, която ще е след два дни.

Сюзан отново мълчи и мисли. Имам чувството, че по телефона долита мирис на изгоряла изолация. Чувам приглушен разговор, неясни гласове.

— Ще трябва да продължим по-късно — казва Сюзан, но това не е за мен. — Придържайте вратата на излизане. Благодаря. — Гласът й пак става висок и ясен. — Прочети ми текста.

— Нямам желание да катастрофирам. Спрял съм на светофар, само на две пресечки от магистралата.

— Къде искаш да се срещнем?

Вече няма „какво“, „защо“ и „от къде на къде“. Изведнъж разполагам с цялото й внимание. За Сюзан заплахите срещу нейното царство са по-убедителни и от най-логичния аргумент.

— В моята кантора. След един час. Ще се опитам да намеря Джона. Би ли позвънила на Хари? Не знам дали още е в кантората. Ако го няма, опитай в апартамента му. Знаеш ли номера?

Не го знае, затова се налага да го продиктувам.

— Вероятно не би било зле да доведеш някой от инспекторите си — добавям аз.

— Защо?

— Защото може да ни потрябва помощ. Не разполагаме с много време.

Винаги съм си мечтал за жена със собствена полицейска организация.

— Трябва да си помисля — казва тя.

— Както решиш — отговарям аз. — Повтарям, не разполагаме с много време. Ще се видим след час.

Без да чакам отговор, аз изключвам телефона. След секунди летя с колата на север по магистрала 1–5 и се озъртам за подходяща отбивка.

Като човек с неограничено свободно време и осемдесет милиона в банката, Джона вероятно е на едно от двете места — у дома си в Дел Мар, докъдето има двайсет минути път с кола, или на пристанището при яхтата. Надявам се да не е отпратил на риболов из безкрайната синева.

Завивам по една отбивка към центъра, намирам спокойна улица и паркирам до тротоара. Тия дни предвидливо въведох домашния номер на Джона в паметта на телефона. Сега натискам бутона и при втория сигнал отсреща вдигат слушалката.

— Ало.

— Мери, ти ли си?

— Да.

— Обажда се Пол Мадриани.

— Откри ли Аманда?

— Не още. Джона там ли е?

— Не. Не съм го виждала тази сутрин. Когато станах, вече беше излязъл.

— Знаеш ли къде е отишъл?

— Да не се е случило нещо?

— Просто трябва да поговорим. Знаеш ли къде е?

— По всяка вероятност е при яхтата. — И тя обяснява как да я намеря. После пита: — Сигурен ли си, че не е станала някоя беля?

— Нищо сериозно — лъжа аз. — Има ли начин да му се обадя?

— По клетъчния телефон. Но май тая сутрин го е оставил на нощното шкафче. Една секунда. — Тя проверява и след малко се връща. — Да. Забравил го е.

— Слушай, Мери, ако Джона се върне и не съм го открил на пристанището, трябва да поговоря с него. Кажи му да позвъни в кантората. След един час ще съм там и бих желал да се видим. Важно е.

— За какво става дума?

— В момента не мога да обясня.

— Той знае ли телефонния ти номер?

За всеки случай я моля да си запише номера на кантората и на клетъчния ми телефон.

— Значи след час — повтаря тя.

— Да. И още един въпрос. Ако е потеглил с яхтата, има ли начин да се свържа с него?

— Има радиостанция. На къси вълни или УКВ. Нещо такова. Но не знам как да го търся по радиото. В краен случай бреговата охрана сигурно ще го намери. — Мери изчаква да отговоря. Не казвам нищо и след малко тя пита: Станало е нещо, нали?

— Не. Недей да се тревожиш. Само му предай каквото ти казах, ако се върне.

Сбогувам се и изключвам телефона.

Вместо да се връщам на магистралата, аз пресичам града по Маркет Стрийт, после минавам през Гаслайт Дистрикт. Завивам наляво към океана, пресичам железопътната линия за Санта Фе и излизам на Норт Харбър Драйв. За щастие по пътя почти не попадам на червени светофари, тъй че успявам да мина на скорост по крайбрежния булевард, профучавам покрай Флотския снабдителен център и подкарвам към северния край на залива.

Спаниш Ландинг се намира на дълга ивица земя, вдадена в морето. Изградили са я през шейсетте години с остатъците от материала, използван за създаването на Харбър Айланд. Заливчето край нея е отделено от пролива към пристанището с полуостров, по който гъмжат хотели и ресторанти. Най-високите от тях изникват в далечината, докато минавам край летището на бреговата охрана. След малко повече от километър навлизам в кръговото движение и отбивам по Харбър Айланд Драйв.

Тук откъм сушата има парк, популярен сред любителите на бягането. Две жени в напреднала възраст с бели маратонки и ластични шорти подтичват по алеята, подмятайки прошарени конски опашки. Покрай тях прелита като ракета момиче с ролери — от пръв поглед личи, че не умее да кара, но пък е много впечатляваща гледка с миниатюрния си бански костюм. Някакъв тип по бермуди прави фокуси със скейтборд. Прескача няколко стъпала, после се мята върху парапета край тях, но майсторството му свършва дотук. Скейтбордът изчезва изпод краката му и в огледалото го виждам как се забива странично в една кола. Цирк…

Историята твърди, че при откриването на Калифорния някогашните испанци слезли за пръв път от галеоните си точно тук. Не върху този провлак, разбира се, а на плажа отсреща — войници, мисионери и няколко коня. Понякога имам чувството, че ако бяха видели днешните плодове на четири века прогрес, сигурно щяха тутакси да поемат обратно към родния край. Туземците определено са имали повече дрехи и здрав разум, отколкото някои мои съвременници.

След още около километър достигам пристанището за яхти. Вкарвам Лина в паркинга и набивам спирачки до бетонния бордюр. Мери ми е дала най-общи указания. Има няколко кея, разположени перпендикулярно на острова. От тях стърчат като пръсти гнезда за малки, маневрени корабчета. По-големите яхти, като тази на Джона, са закотвени откъм външната страна, поне така ми обясни Мери.

От паркинга пристанището за яхти прилича на гора от алуминиеви мачти и радарни антени в контейнери, досущ като кутии за шапки, набучени върху колци. Тук-там се мярка по някое обслужващо корабче, а съдовете за спортен риболов са цяла флотилия. Кеят е далеч по-оживен, отколкото бих могъл да предположа в средата на седмицата; тълпи моряци и наематели пристигат или заминават. Хамали тикат колички, натоварени с оборудване и запаси.

Според Джона „Аманда“ е доста голяма — тринайсетметрова яхта с двуетажна палуба. Слизам от колата и засенчвам очите си с длан, за да огледам края на пристана. След минута откривам поне половин дузина корабчета, отговарящи на описанието. Край едно от тях е доста оживено — свалят с кран от кърмата риба колкото неголям автомобил. Наоколо се е събрала тълпа, но от това разстояние не мога да видя добре лицата.

Поемам риска и тръгвам нататък по металния мост, който свързва плаващия док с паркинга. Сега е отлив и платформата е слязла три метра надолу. От тази позиция вече не виждам нищо освен рибешката опашка, провиснала като лъскав триъгълник под куката на крана.

По пътя натам минавам покрай двойка побелели старци, поели към яхтата на мечтите си с пълна пазарска количка.

Някакъв тип мие с маркуч платноходката си.

— Търся Джона Хейл.

Той ме оглежда, свива рамене и поклаща глава.

— Не го познавам. Искате ли да наемете яхта?

— Не, благодаря. Някой друг път.

Ускорявам крачка и стигам до края, където кеят завършва с напречно разклонение. По-големите кораби са швартовани тук, откъм външната страна. Виждам яхтата веднага щом отминавам стоманените колони, които удържат дока намясто. На носа е изписано с големи черни букви:

По кея около яхтата се е струпал народ. Всички зяпат провисналата риба и човека, изпъчен за снимка пред нея. Около него други рибари вдигат бутилки и кутии бира за успеха на своя приятел. Джона не ме забелязва. Той стои до рибата.

Мъчат се да я претеглят, но не е толкова лесно. Кранът едва удържа тежестта. Никога не съм виждал по-голяма риба меч, макар че в това отношение опитът ми е твърде оскъден.

Джона е облечен като прост рибар — с гумени ботуши, стара риза и брезентов гащеризон, изпоцапан с кръв и люспи от грамадната риба. Вече е започнал да я изкормва с нож колкото мачете, а мъжете наоколо подмятат добродушни закачки и го тупат по гърба. Някой му подава бутилка студена бира, по която се стича пяна. Рано е още за пиене, но тия хора сигурно са излезли в морето преди разсъмване.

Джона ме забелязва едва когато се обръща да поеме шишето. Сочи рибата и прави възторжена физиономия, после изведнъж осъзнава, че не съм дошъл за развлечение.

Той подава ножа на един от мъжете и започва да си пробива път през възторжената навалица като политик — тук стиска нечия ръка, там приема поздравления от група подпийнали рибари. През цялото време не ме изпуска от поглед. Мъчи се да прочете по лицето ми дали не съм намерил Аманда.

Когато стига до мен, Джона не губи време.

— Имаш ли новини? — пита той. — Откри ли Аманда?

— Не, но трябва да поговорим.

— Какво става? Да не й се е случило нещо?

— Не. Поне не съм чувал. Продължаваме да я търсим. Но има нещо друго.

Тежка въздишка на облекчение разтърсва цялото му тяло като токов удар. Той отпива солидна глътка от бутилката, после забелязва, че нямам питие.

— Чарли, дай една бира за моя приятел.

Преди да възразя, един от моряците на яхтата отваря хладилния сандък.

— Не, благодаря.

— Остави, Чарли.

— Идвам от среща със Золанда Суейд.

Лицето му става мрачно.

— Какво ти каза? Призна ли, че е идвала у дома?

— Не отрече.

— Добре. Според мен е добре, нали?

Той отпива още една глътка.

— Настроила се е за люта битка. Отправя отвратителни обвинения.

Джона гледа шишето, яхтата, всичко друго, освен мен.

— Тя е луда жена. Луда за връзване — казва той. Не го интересува нито една нейна дума. — Радвам се, че успя да отскочиш дотук. Сигурен ли си, че не искаш нещо за пиене?

— Да.

— Имам всякакви безалкохолни. Дори билков сироп.

— Не, нищо не искам.

— Ще разгледаш ли яхтата? — пита той с внезапен ентусиазъм.

— Джона, трябва да поговорим.

— Виждал ли си някога толкова едра риба?

Поклащам глава.

— И аз не бях виждал до днес — казва той. — Напоследък затоплянето привлича рибите на север. Ами че миналата година трябваше човек да плава чак до Кабо, за да зърне нещо подобно. Ще заръчам да я препарират. И ще си я закача на стената. Ама няма да се побере.

Джона се разсмива някак нервно, сякаш усеща за какво ще говорим.

— Защо не ми каза, че Джесика те е обвинила в изнасилване?

Ведрото изражение на Джона мигом посърва. Той въздъхва дълбоко и се сконфузва.

— Не е приятна тема за разговор. С когото и да било. Пък и всичко беше гнусна измислица. Поредната опашата лъжа на дъщеря ми. Ченгетата веднага разбраха. Не предявиха обвинение. Какво ти обвинение, дори не разследваха тая глупост.

— И все пак струваше си да го зная. Ако искаш да ти помогна, не бива да криеш нищо.

— Беше лъжа. Просто не смятах, че е важно.

— Има ли заведено полицейско досие?

Джона ме поглежда с недоумение.

— Проведоха ли разследване? — питам отново аз.

— Какво? Разследване ли? Поговориха с мен. И с Мери. Сигурно са надникнали в досието на Джесика.

— Разпитаха ли Аманда?

— Не.

Лицето му говори категорично, че не би понесъл дори мисълта да разпитват внучката му за подобни неща.

— Какво им каза? На ченгетата.

— Истината. Че всичко е една голяма лъжа. Джесика предяви тия обвинения след делото за родителските права. Ясно беше защо го прави. Ченгетата разбраха. Нямаше и помен от доказателства.

— Разпитаха ли и други хора? Освен Джесика, теб и Мери?

— Не знам. Какво общо има това?

— Суейд го използва като оправдание за действията си — казвам аз. — Налива масло в огъня.

— Как така?

— Кани се да разгласи пред цял свят каквото е чула от Джесика. Разпраща навсякъде съобщения, че си извършил кръвосмешение с дъщеря си.

— И какво?

— Твърди, че си се държал грубо с Аманда.

Джона ме гледа право в очите. Без да мигне.

— Това е лъжа. Кълна се. — Той вдига ръка като за клетва. — Ако не казвам истината, нека вечно горя в ада. Дъщеря ми лъже. Приятелки от затвора са я подучили. Знам го. На подобно място сигурно имаш предостатъчно време, за да обмисляш злобни лъжи. Не се и съмнявам, че другите затворнички са й дали идеи.

— Имаш ли доказателства, че са разговаряли за това?

— Не. Но си я представям как седи в столовата или в килията, а някоя отрепка й обяснява как да накисне стареца. Е, така или иначе, полицаите не се хванаха на въдицата. Нито пък съдията.

— Значи е предявила това обвинение и на делото?

— Чрез адвоката си — уточнява Джона. — Съдията го сряза, че няма доказателства. Заинтересува се защо не е предявила обвинения още тогава. Опитаха се да му пробутат изтъркан номер — повечето жени си мълчали, защото не можели да понесат унижението. Освен това била много малка. Съдията не повярва нито на нея, нито на адвоката.

— Суейд обаче й вярва. Или поне се кани да го заяви на всеослушание. Така пише в съобщението за печата.

Той се замисля. Шари с очи във всички посоки и накрая пак ме поглежда.

— Журналистите няма да й повярват.

Аз се разсмивам.

— Нямало да й повярват! Когато си спечелил осемдесет милиона и някой вземе да те облива с помия, това е сензация от национален мащаб. Новинарите направо ще се прехласнат. Няма значение дали вярват, или не. Спал ли си през последните десет години? В цяла Америка май само ти не си чувал за жълта телевизия.

— Не я гледам — казва той.

— А трябва. Ще те разплескат като муха върху стъкло. Собственик на огромна печалба обвинен в изнасилване на дете.

Киселата физиономия на Джона ми разкрива, че дори и в най-мрачните си кошмари не е сънувал подобно нещо.

— Защо го прави?

— Кой, Суейд ли?

— Мога да разбера Джесика — казва той. — Но Суейд… Какво печели от цялата работа? Няма доказателства.

— Това оправдава нейната кауза, придава стойност на постъпките й. А и нали знаеш, най-добрата защита е нападението. Тя е съобразила, че разполагаш с необходимите средства, за да я подгониш. От всички хора, които е прецакала през последните години, ти имаш най-солидна банкова сметка. Убедена е, че ще се обградиш с цял куп адвокати. Нали точно това правят богатите, когато си имат проблем.

— Адски си прав — казва Джона.

— Най-голямата ти сила е и най-сериозната слабост. Сега тя атакува. Ние сме принудени да отстъпим и да отбиваме обвиненията. Как да докажем, че не си изнасилвач и побойник?

— Нямам намерение да доказвам каквото и да било. Не сме в съда.

— Ще бъдем, ако предявиш срещу Суейд обвинение в клевета.

— Ти си единственият адвокат, с когото съм разговарял, ако не броим онзи по делото за родителските права. А той не пожела да се меси.

— Защото познава Суейд. Нали така?

— Вярно.

— Може да е по-умен, отколкото предполагаш. Суейд залага на шанса, че може да унищожи репутацията ти още преди да я вкараш в съда. А стигне ли се до съд, залага на това, че имаш да губиш повече, отколкото тя. Така може да твърди, че я преследваш единствено защото говори истината. Не се страхува от теб. Точно за такъв образ мечтае — Жана д’Арк в битка срещу злото.

Лицето му става мрачно. Изобщо не е очаквал битката да се води по този начин. Чувството му за правосъдие го е карало да си представя адвокатски спорове за закона и фактите пред безпристрастен съдия в съдебната зала, а не пропагандна машина, която плете мрежа от лъжи и разпръсква отрова още преди да е стигнал дотам.

— Трябва да отидем в кантората и да поговорим.

— Естествено — съгласява се той. — Кога?

— Незабавно.

Джона оглежда дрехите си, изпоцапани с люспи и парченца от вътрешностите на грамадната риба.

— Не бой се — успокоявам го аз. — При мен обстановката не е чак толкова официална.

Той поглежда тълпата на кея. Бутилки бира и фотоапарати. Кърваво петно под рибата.

— Какво да им кажа?

— Нищо. Кажи им, че имаш среща. Трябва да тръгнеш веднага.

— Точно така. Веднага — повтаря той като ехо. Съвсем се е шашнал.

Един от приятелите му, който се мотае наоколо, усеща нещо необичайно и пристъпва към нас. Той потупва Джона по рамото. Лицето му е зачервено от алкохола.

— Хей, приятел, трябва да ти направя още една снимка. Пред онова чудовище там. — Човекът подрънква бучки лед в чаша с нещо по-силно от бира. — Не е риба, от мен да го знаеш. Цял кит е, по дяволите. Йона и китът.

И той се разсмива на собственото си остроумие. Такива са всички приятели, когато имаш осемдесет милиона в банката.

Човекът хваща Джона за ръката и почва да го дърпа настрани. Джона все още е унесен в тягостни мисли. Лицето му прилича на посмъртна маска.

— Хайде бе, човек. Стегни се и пусни една усмивчица.

Пиянски урок по фотографско изкуство. Човекът с чашата дава указания, докато приятелите му се мъчат да задържат фотоапаратите неподвижни.

Джона кляка, хваща халката на голямата стоманена кука, която стърчи от хрилете на рибата, и изпъва ръка, за да се види провисналата от устата й фосфоресцираща примамка. Гледа покрай обективите право към мен. Кръвта се стича на струйка по ръката му, капе по ризата и гащеризона. Той дори не забелязва. Само се усмихва измъчено, докато евтините фотоапарати щракат наоколо и в сенките припламват светкавици.

Когато се опитва да се изправи, Джона залита към рибата. Сграбчва я отчаяно с две ръце за хрилете, за да не се просне на кея.

— По-полека, началство. — Онзи с чашата хуква на зигзаг през тълпата да му помогне, но само с една ръка, защото другата е заета. — Хей, дайте на човека още една бира.

Избухва смях. Дрехите на Джона са омазани отпред с кръв и някакви други течности, бликащи от дълбините на мъртвото тяло. Той се дръпва от грамадната риба и избърсва длани в панталона си.

За момент гледам как Джона стои до огромното морско чудовище, от чиито хриле стърчи остра стоманена кука, и се питам кой от двамата изглежда по-мъртъв.