Джулиет Мийд Близки непознати

„Както съществува в обществото, любовта не е нищо друго, освен обмен на две илюзии и повърхностен контакт на две тела.“

Никола-Себастиян Шамфор, Максими и мисли,

1796 г.

Съпругът (замислено):

Едва ли искаше да ме ядоса или дразни.

Проклятие! Но как е трудно да й угодиш…

Тя има дом и дрехи — истински съблазни,

а все видът й е сърдит…

Например вчера подарих й диаманти,

а тя, какво? Навири си носа.

Какво да сторя? Нямам избор, знам си.

Жените просто са това, което са.

Ела Хилър Уилкокс, откъс от „Празникът“

(1850–1919)

„Няма измяна там, където не е съществувала любов.“

Оноре дьо Балзак, в писмо до мадам Ханска,

август 1833 г.

В общи линии членовете на клуба „Почивка на разменни начала“ може би са сред най-добрите гости. Вероятно защото разбират, че собствените им домове не са идеални, също както и вашите, и си дават сметка, че златното правило „да вникнеш в живота на другия“ може да постави ново начало…

Световен справочник на клуба „Почивка на разменни начала“,

1993 г.

Пролог

Април 1993 г.

Маги тъкмо беше преоблякла бебето с чисти ританки за през нощта и закопчаваше последното копче, когато чу как външната врата се хлопва и Оливър тръгна нагоре по стълбата. Докато разкопчаваше джинсите си, той отвори вратата на спалнята. Съпругът й беше рус като нея, висок, хубав, дългокрак мъж, който още с влизането си се усмихна на своя син и наследник.

— Къде беше? — Маги не обичаше гласът й да звучи обвинително, но вече се дразнеше по-често отколкото й се искаше да признае.

— В кръчмата. — Той взе Артър на ръце и го подхвърли във въздуха. — Как си, приятелче? Забелязвам, че не ти се спи много. — Бебето размаха ръчички във въздуха, доволно, че баща му ще си поиграе с него. — Бях с Бриг. Беше трудно да се отърва от него, Маги. Честна дума. Стояхме само половин час.

— Само половин час? Хубава работа, Ол! Да не би бирата им да се е свършила? Тази вечер нямаше ли някоя хубава барманка? Нещо, което да те изкуши?

— Престани да се заяждаш, Маги. Имахме работа. Там бяха Чарлс и Луси, също и Едуард. Всички ти изпращат поздрави. Мнооого поздрави за мама. — Остави бебето обратно на леглото и започна да го гъделичка по стъпалцата през кадифените ританки.

— Виж какво, той никога няма да заспи, ако го закачаш така. Клюмаше, когато го донесох. Щеше да е заспал, ако не беше включен тъпият телефонен секретар. Телефонът го събуди. — Маги седна на леглото по сутиен и пликчета, събу чорапите си и изгледа намръщено съпруга си.

— Твоят телефонен секретар — изрече той с доволна усмивка.

— Да, но ти не го беше изключил.

Оливър сви рамене.

— Хайде да не се караме за това, Магс. Да запазим силите си за някоя важна разправия. Не си лягаш, нали? — Погледна часовника си.

— Както ме гледаш, не би казал, че съм облечена като за „Риц“, нали?

— Слез долу. Искам да поговорим за почивката. Ще сложа негова светлост да спи, а ти сипи уиски. На мен голямо. — Намигна й, Маги омекна и му се усмихна.

— Да имаш да вземаш. Лека нощ, сладко малко зайче. Спи спокойно.

Маги и Оливър бяха свикнали да разговарят едновременно помежду си и с бебето. Маги подхвърляше по някоя реплика към Оливър, докато говореше на Артър, а Оливър казваше по нещо на Артър, докато разговаряше с Маги. Артър още не бе проговорил — всъщност беше само на девет месеца, но родителите му го разбираха. Ако някой ги подслушваше, трудно би могъл да разбере коя реплика за кого се отнася, макар че те все пак променяха тона си, а и човек можеше да се сети по съдържанието. Оливър Калахан например би могъл да бъде сравнен с много неща, но не и с малко сладко зайче.

Маги облече халата си и след като провери, че Лили спи спокойно, слезе отново в малкия хол, където седеше, докато ревът на Артър не бе я накарал да се качи в спалнята. Тя вяло разрови огъня. Беше средата на април, но вечерите все още бяха хладни и се налагаше да палят камината. Бележките й бяха пръснати по пода на стаичката, която тя настояваше да нарича свой кабинет, макар всички останали да я смятаха за килер. Тя събра листовете на купчина и ги пъхна в папка. Оливър ненавиждаше начина й на работа. Той казваше, че само три неща са нужни, за да бъдеш добър журналист — бързина, бързина и пак бързина. Маги му възразяваше, че единствената причина да твърди подобно нещо е относително подреденият кабинет, който си бе обзавел на долния етаж на къщата, и възможността да работи в помещенията на „Дейли телеграф“. Тя пишеше материалите си денем върху кухненската маса, а посред нощ — облегната на леглото на Артър или в килера. Не разполагаше със свой компютър, нито с шкафче за папките и ако не побързаше да сложи в ред нещата си, вероятно с кариерата й на журналистка на свободна практика щеше да бъде свършено. Когато Оливър слезе долу, по чудо успял лесно да приспи бебето, тя вече бе наляла уиски в две чаши, беше извадила една поизмачкана папка с надпис „Размяна на къщи през 1993 г.“ и се бе свила на най-близкия до огъня фотьойл. Оливър влезе със самодоволен вид.

— Бързо успя да се справиш — призна Маги завистливо. Тя искрено оцени жеста на Ол да приспи Артър, но все пак смяташе, че той заслужава порицание, понеже се бе забавил в кръчмата, без да й се обади.

— Всичко е въпрос на дисциплина, Магс. Както ти е известно, обичам да ме слушат, Артър също го знае. След като ти излезе от стаята, той ме погледна, дръпна перчема си много сервилно, сякаш искаше да каже: „Както кажеш, шефе“ и веднага заспа. Това момче знае кой командва тук, какво е дисциплина, признава авторитета. — Той замахна с юмрук във въздуха.

— Просто с теб не му е толкова забавно, колкото с мен. Или му доскучава и заспива, или алкохолните изпарения от дъха ти моментално го замайват и го унасят.

— Хайде, хайде, Магс, не бива да ми се сърдиш, че набързо съм изпил една бира с Бриг. Нямаше как. Той толкова настояваше. Ужасно се вълнува. Трябва да спре строежа на някакъв нов път, който Министерството на транспорта препоръчва. Иска да направим жива верига, хванати за дърветата. Готов е да води истинска страхотна битка. Нямаше как да не изразя подкрепата си, нали? Казах му, че сигурно няма да бъдем тук през лятото, но ще инструктираме янките, които ще дойдат в дома ни, да се проснат пред булдозерите. Единственото, което можех да направя, бе да издавам съчувствени звуци.

— Искаш да кажеш да сърбаш, да преглъщаш и да се оригваш като мечка ли?

— Точно така. Това е духът на обществото в „Лисицата с жартиерите“. Бриг настоява протестът да бъде отразен в печата.

— Ол, откога си започнал да пишеш материали в защита на околната среда?

— Винаги има първи път. Всъщност, Магс, ти би могла да свършиш работата, като напишеш статията под мое име, за да й придадеш повече тежест.

Маги не обърна внимание на думите му.

— Смятам, че ще си останем тук цяло лято, ако не получим някое примамливо предложение. — Тя бавно прегледа съдържанието на папката, която лежеше в скута й. — Единствените отговори, които сме получили досега, са за ранчо близо до Мидланд в щата Тексас, за двустаен апартамент в Манхатън и за луксозен мезонет в Санта Фе, Калифорния.

Оливър сви рамене.

— Нямам никакво намерение да прекарам осем седмици, които според мен представляват значителна част от оставащия ми живот, в джакузито на „един от най-престижните жилищни райони на Америка“. — Грабна наръчника от скута на Маги. Беше тънък и носеше заглавие „Световен клуб за почивка на разменни начала“, където бяха вписани вероятно хиляди домове, чиито обитатели желаеха да се разменят с други хора по света. Над заглавието беше записан лозунгът „Почивка в безплатен разкош…“. Първо обърна на обявата за тяхната къща и я прочете на глас:

Прекрасна обширна фамилна къща от деветнайсети век с голяма градина, разположена в идилично село близо до Солсбъри, Уилтшър. Четири гостни, осем спални. Стоунхендж — на осем километра и половина. Исторически места — Бат, Уинчестър и Лонглийт, на близки разстояния с кола. Почистването е осигурено. Централно отопление, хладилник, пералня със сушилня, миялна машина за чинии, телевизор стерео. Две коли. Три кучета.

Възможно е да се използва и малък апартамент в Лондон.

Оливър и Маргарет Калахан, Бокхемптън Хаус, Бокхемптън, Солсбъри, Уилтшър. Той — журналист. Тя — журналистка. Трима възрастни и две деца (едното на четири години, другото — на девет месеца). Предпочитат САЩ за дълга размяна — 6 до 8 седмици.

Остави справочника и изгледа злобно Маги.

— Звучи ужасно, не ти ли се струва? Няма микровълнова печка. Няма тенискорт. Няма проклето джакузи.

— Ти го написа, миличък. Винаги си твърдял, че имаш дарба да формулираш добре фразите. Нали казваш, че ако някой от двамата ще печели от писане, за да живеем, това си ти. Както и да е, така и така доста си преувеличил по отношение на централното отопление.

— Ние имаме централно отопление. — Маги го изгледа и вдигна вежди въпросително. — Или поне нещо подобно. Работата е там, че не действа особено добре. Все пак нали ще бъде посред лято! Никой дори няма да разбере дали има централно отопление, или не. — Отново се взря в текста. — Трябваше да изпратим и снимка. Така въпросът щеше по-бързо да се реши. Защо не изпратихме снимка?

Маги му отправи ослепителна усмивка.

— Поправи ме, ако греша, скъпи, но доколкото си спомням ти не поиска да платиш седем лири и половина допълнително.

— По дяволите. Значи заминаваме за Санта Фе. Маги и Оливър останаха на долния етаж още един час и преглеждаха списъка на къщите. Три месеца по-рано по препоръка на свои приятели те попълниха формуляр, за да бъдат приети в Световния клуб за почивка на разменни начала. Оливър убеди шефовете си в „Дейли телеграф“ да му възложат да подготви поредица от статии, нещо подобно на рубриката „Писма от Америка“ на Алистър Кук, а Маги реши да си даде два месеца почивка. Ако толкова й се приискаше да пише, винаги би могла да се включи в някой от материалите на Оливър. След шест години брак, през които редовно бе изчитала статиите му, не й представляваше никаква трудност да пише под името Оливър Калахан. След известно време получиха справочника, в който бе поместен и техният текст, заедно с инструкции да пишат на собствениците на къщите, за които кандидатстват, и да им предложат размяна. Те изпратиха седем писма — главно до семейства, които живееха на Източния бряг (Оливър не обичаше Западното крайбрежие), и още няколко до Мексико, просто ей така. Оливър обаче съвсем не беше сигурен как биха погледнали в „Дейли телеграф“ на „Писма от полуостров Юкатан“. Досега не бяха получили нито един отговор, но пристигнаха три неочаквани писма от хора, които бяха харесали тяхното предложение. Те бяха от Мидланд, Манхатън и Санта Фе и понякога Оливър ги наричаше според предполагаемите от него занимания на собствениците — Каубоя, Орела на законността и Копелето. В краен случай щяха да приемат да заминат, за ранчото. И двамата не бяха ходили в Тексас или на югозапад, така че все пак биха го приели като „придобиване на опит“. Предложението за Манхатън, макар че какво му беше на града, не смятаха за подходящо — двустаен апартамент просто не беше достатъчен, за да приюти тях двамата, Лили и Артър, и гувернантката Лия, освен това на Маги не й допадаше идеята да бави две малки деца в центъра на Ню Йорк цели осем седмици. От самото начало отхвърлиха Санта Фе. Оливър каза, че му се повдигало от твърдението на собствениците, че живеят в едно от най-престижните, ако не и най-престижното място за живеене в Америка.

Маги вдигна очи от допълнителната притурка към справочника, която получиха неотдавна, където бяха включени и последните добавени адреси.

— Ол, Знаеш ли къде наистина ми се ходи? Искам да отидем на юг.

Оливър не я погледна. След като отхвърлиха всички предложения за Тенеси, сега той преглеждаше адресите за Върмънт.

— На юг ли? Искаш да кажеш във Флорида? Дисниленд ли имаш предвид?

— Не, имам предвид истинският Юг. Старият Юг. Разбираш какво искам да кажа. Югът от Гражданската война. Където е звучал маршът на Шърман1. Където е създадена Конфедерацията.

Оливър притисна с пръст страницата, за да не загуби докъде беше стигнал, погледна я и се усмихна.

— Ти така и не можа да излезеш от „Отнесени от вихъра“, нали, Магс? Направо умираш да си сложиш рокля с кринолин, да седнеш на верандата и да кажеш: „Ето кой идва — господин Рет!“, а Кларк Гейбъл да те вземе в обятията си…

— Даа, там е проблемът. Само ти ще ми бъдеш под ръка, а ни най-малко не приличаш на Рет Бътлър. Може би по-скоро на Ашли Уилкс. — Тя се усмихна, загледана в дългото му тясно лице. — Знаеш ли, Ол, никога по-рано не ми беше хрумвало, но ти наистина малко приличаш на Лесли Хауърд2. Носът ти е малко големичък, по-скоро гърбав, отколкото прав, линията на челюстта ти не е толкова изразена като неговата, видът ти по-скоро е покварен, отколкото благороден, но в тъмна нощ, ако човек ти хвърли само бегъл поглед…

— Ако случайно съм с куче, което да ме води, и нося бял бастун, да, да, всичко това съм го чувал и по-рано, много ти благодаря, Магс. Престани с обидите, моля те. Хубаво разгледай това приложение и намери къде да отидем или ти ще останеш в един от най-малко престижните жилищни райони на Англия, а аз ще замина сам за Манхатън.



Кристи Мур Макарти седеше на задната веранда на къщата си и четеше „Бизнес уик“. Не беше особено завладяна от статията за малки запушалки, не се интересуваше от каквито и да било количества малки запушалки поне от три години, а може би и повече, ако беше честна със себе си, но въпреки всичко усърдно я четеше. Кристи четеше всичко. Четеше „Бизнес уик“ и „Вашингтон пост“, „Венити феър“, „Нешънъл Джиографик“ и „Космополитън“. Би чела дори „Популярна механика“, ако абонираха за това списание. Четеше и романи, детски приказки и пиеси. Четеше романтични книги, детективски истории и романи на ужасите. Четеше и книги по зоология, социология, теология, криминология и екология. Четеше биографии, исторически книги и поезия. Четеше всичко, което й попаднеше. Най-вече четеше белетристика. Дори веднъж прочете научнофантастичен роман. Четеше жадно, имаше любопитен ум и живо въображение. Откакто преди шест години престана да работи като брокер в „Мерил Линч“, разполагаше с прекалено много време.

Изчиташе „Бизнес уик“ от кора до кора и едва тогава го оставяше. Беше едва април, към обяд, но на верандата започваше да става горещо. В средата на лятото новата бяла боя на къщата щеше да се обели от слънцето. Кристи влезе в кухнята, за да направи чай с лед. Правеше го по традиционния начин — с истински чаени листенца, с истински лимонов сок и истинска захар. Нямаше нужда да се тревожи за килограмите си, освен това обичаше традициите. Майка й, Бланш Хюлет Мур, винаги твърдеше, че можеш да познаеш дали една жена е дама само докато я гледаш как приготвя чай. Тя сипа горещия чай във висока чаша, пълна с лед и чу как кубчетата започнаха да пукат, докато се топят. Майка й не би одобрила това. Тя би настояла да остави чая да изстине, преди да го сервира, но Кристи нямаше толкова търпение. Тъкмо когато се върна на верандата, пощаджията спря на алеята при задния вход.

— Как сте днес, госпожо Макарти?

— Прекрасно, благодаря, Сам. Става истински горещо, нали?

— Така си е. Скоро ще стане още по-горещо.

— Надявам се, че не грешиш! Всичко хубаво, Сам.

Той махна за довиждане, Кристи прегледа купчината писма и отвори дебел кафяв плик. Беше от приятелката й Майра в Ню Йорк. В плика намери кремава книжка — Справочник на Световния клуб за почивка на разменни начала. Прочете кратката розова бележка, която я придружаваше.

Мила Кристи,

Тази книжка пристигна с пощата преди няколко седмици, а тази година двамата с Марти не можем да се откъснем от града, понеже Мич ще посещава лятно училище. (Не можеш да си представиш колко бих искала децата ми да бяха малки колкото Джейк! Скоро ще трябва да се разправяме и с приятелки!) Канех се да я хвърля, когато се сетих, че вие с Гейб все говорите за дълго пътуване в Европа и си помислих, че тази книжка би могла да ви вдъхнови да осъществите идеята си! Ние три пъти сме пътували на разменни начала и винаги сме прекарвали чудесно, защо и вие да не опитате? Само си изберете къщите, които ви харесат, пишете на хората или по-добре им се обадете по телефона, защото хубавите места бързо се заемат, а тази книжка отдавна е у нас.

Поздрави на Гейб и Джейк, позвъни ми, когато прегледаш книжката. Време ти е да се поразходиш до града, сигурно умираш от желание да излезеш за малко от провинцията!

Майра

Майра грешеше. Кристи не копнееше да се върне в Ню Йорк. Тя бе напуснала града шест години по-рано, когато забременя с Джейк и „се оттегли“, за да се отдаде на майчинството и на Оук Ридж — къща край малкото градче Лорънсвил в областта Марлън, щата Северна Каролина. Нито веднъж не съжали, че се премести и ако нещо липсваше в живота й, то не бе Ню Йорк. Обичаше го, докато живееше там, но не й се искаше да се върне. Когато Кристи вземеше премислено решение, изпълняваше го и никога след това не съжаляваше. Приятелите й, които не се осмелиха да последват примера й, се опитваха да си създадат самочувствие, като твърдяха, че Кристи е направила грешка. Но не беше вярно. Кристи Мур Макарти беше възпитана според най-строгата традиция на аристокрацията от Юга и заедно с майчиното си мляко беше всмукала решителността и твърдостта, присъщи на всички издигнати южняци — и мъже, и жени. Кристи притежаваше тези качества в пълна степен. Тя не правеше грешки, а взимаше решения. Съвсем просто.

През останалата част от сутринта Кристи прочете Справочника и когато го свърши, не позвъни на Майра. Обади се на съпруга си в кабинета му в Шарлот — на триста и двайсет километра северозападно от Лорънсвил.

— Здравей, скъпа! Всичко наред ли е?

— Наред е, Гейб, всичко е просто прекрасно.

— Какво правиш?

— Нищо особено.

— Хайде, Кристи! Разкажи ми какво свърши, след като се събуди. Знаеш как обичам да си представям какво правиш, по което и да е време на деня.

— Както ти казах, Гейб — Кристи се помъчи раздразнението да не проличи по тона й, — нищо особено. Просто почетох. Джони ще намине да ми даде още един урок.

— Позанимавайте се с бекхенда, нали разбираш, скъпа? Както правихме в събота и неделя.

— Добре, Гейб. Колко дълга отпуска ще си вземеш това лято? — Трябваше да постави въпроса ребром. Като един от съдружниците на малка, но много известна адвокатска фирма в Северна Каролина, съпругът й имаше право на толкова отпуска, колкото пожелаеше. Някои от неговите колеги отсъстваха през цялото лято, но не и Гейб, който смяташе, че просто не би било честно към младшите съдружници и сътрудници. Тя го чу как пое въздух през зъби.

— Трудно е да се каже отсега, скъпа. Може би две седмици. Зависи колко хора ще останат… Реши ли къде искаш да отидем?

— Да. Искам да заминем за Европа.

— Скъпа, бяхме в Париж за Нова година. Смятах да отидем до Върмънт или някъде другаде само да се откъснем от тази проклета горещина…

— Искам да отидем в Уилтшър.

— В Уилтшър ли? Къде за бога е това?

— В Англия. Стоунхендж е в Уилтшър. — Тя очакваше, че той ще проследи мисълта й.

— Стоунхендж?

— О, Гейб! Разказвала съм ти за Стоунхендж! Споменаваше се в „Тес от рода Д̀Арбървил“3.

— А, да, сега си спомних, ти се поставяше на мястото на Тес, нали? В тази книга ли имаше мъж, който приличал на мен? Нали ми каза, че съм приличал на героя?

Кристи се засмя.

— Не, Гейб. Не съм смятала, че приличаш на героя. Ти въобще не приличаш на Ейнджъл Клеър, всъщност той не е истински герой… в края на краищата.

— Е, мога да си отдъхна, скъпа, защото би било обезпокоително само ако си представех, че някой на име Ейнджъл ти напомня за мен…

— Онзи, на когото смятах, че приличаш, беше Гейбриъл Оук. В друг роман. От същия автор обаче — добави, за да го успокои. Гейб нямаше нужда от успокоение. Беше прочел и двете книги — „Тес от рода Д̀Арбървил“ и „Далеч от влудяващата тълпа“, и нарочно смесваше главните мъжки образи, за да развесели Кристи и да й даде възможност да се отнесе покровителствено към него. Би застанал и на главата си, ако това би я накарало да се засмее. Съпругата му продължи: — Би трябвало да прочетеш тези романи. Ще ги вземем на почивката в Уилтшър.

— Скъпа, нямам време да прочета дори една книга по време на почивка…

— Гейб, би ли могъл да вземеш по-дълга отпуска?

— По-дълга отпуска ли? Кристи, хайде кажи какво се върти в хубавата ти главица?

— Исках да те попитам дали би могъл да си вземеш по-дълга отпуска, да речем месец… Бихме могли да останем по-дълго там. На Джейк много ще му хареса, а ще му повлияе добре и в образователно отношение…

Няма родител на света, който поне веднъж да не е оправдавал някое свое желание с твърдението, че го прави заради децата си. Родителската любов е един от малкото непробиваеми щитове на егоизма.

— Ами трябва да видя — отвърна Гейб уклончиво, тъй като не желаеше да прекърши надеждата на Кристи. — Може би.

— Добре. Ще поговорим, когато се прибереш. Ще можеш ли да се върнеш по-рано? — Беше четвъртък. Обикновено в четвъртък вечер Гейб се качваше на самолета в Шарлот, летеше до Файетвил — най-близкото летище, и в петък работеше вкъщи. Това бе едно от предимствата, че замени практиката си в Ню Йорк срещу място на съдружник в Северна Каролина.

— Рано ли искаш да се прибера, Кристи, скъпа?

— Разбира се, че искам! Дори тръгни още сега. — Гласът й прозвуча дрезгаво и подкупващо, а Гейб се разсмя.

— Ще направя всичко възможно. Прегърни Джейк от мен, ако не успея да се прибера, преди да си е легнал.

— Непременно. Ще се видим. Чакам те — прелъстителните нотки отново погалиха слуха му:

Кристи постави внимателно слушалката на мястото й и се качи на горния етаж да се преоблече за тенис. Върху люлеещия се стол на верандата Световният справочник за почивка на разменни начала остана отворен. С дебела червена линия бе обградена само една обява:

Прекрасна, обширна фамилна къща от деветнайсети век с голяма градина, разположена в идилична местност близо до Солсбъри, Уилтшър. Четири гостни, осем спални. Исторически места като Бат, Стоунхендж…

Кристи нямаше търпение да дочака съпруга си да се прибере. След като Джони — треньорът им по тенис, привърши с нея и я остави да прави упражнения за стягане на китката за бекхенд, Кристи се върна в бялата къща, строена отпреди Гражданската война, където живееха с Гейб и сина им Джейк след напускането на Ню Йорк, и набра телефонен номер в Англия. Проведе дълъг разговор с приятна жена на име Маги Калахан. Всяка от тях описа своята къща и двете се споразумяха да си разменят по-подробна информация и снимки. Обсъдиха възможните дати и най-близките летища, които биха могли да се използват. Говориха за мъжете си, за децата и за животните. Направи им впечатление съвпадението, че съпрузите им работят далеч от къщи. И двете бяха на мнение, че би било много удобно да имат на разположение компютри, принтери и факс машини, когато са на почивка, а също, че трябва да оставят уредите за почистване и инструментите за градината на местата им. И двете смятаха, че шест седмици е абсолютният минимум време, необходим, за да има успех планът им, и решиха да удължат престоя до осем седмици. Постигнаха съгласие по всички въпроси и по най-важния — да разменят къщите си.

Загрузка...