Джийвс запретва ръкави

8

Покойният А. Б. Спотсуърт, който, въпреки че харесваше жена си по свой начин, не би могъл да бъде причислен към женчовците или да бъде сбъркан с един от онези трубадури от Средновековието, имаше любима максима. Смисълът й беше, че тайната на успешния и щастлив живот е в това да умееш да се отървеш от жените още при първата удобна възможност. Дай на нежния пол един по задника, обичаше да казва той, сваляйки си сакото и посягайки към чиповете за покер, и ще преуспееш. Често споделяше, че малко гледки могат да се сравнят с тази, когато женската част на компанията за вечеря напуща стаята след като е приключила с храненето, оставяйки мъжете на мъжките им разговори.

За Бил Роастър подобен начин на мислене в девет часа вечерта след отминалия изтощителен ден би изглеждал непонятен. Последното нещо на света, за което копнееше, бе мъжки разговор с капитан Бигър. Придържайки вратата на трапезарията, докато госпожа Спотсуърт, Моника и Джил излязат и се отправят към дневната, той беше смазан от усещането за тежка загуба, подправено със страховити видения за предстоящите събития. Неговите чувства по вид и сила бяха същите като на гарнизон войници, обградени от кръвожадни диваци, виждайки как в момента, в който флотата на Съединените щати пристига, се фръцва и отпрашва обратно.

Наистина дотук всичко бе преминало гладко. Дори той, напълно предубеденият към капитан Бигър, не бе успял да открие нищо нередно в приноса му към общия разговор. По време на вечерята, отпочвайки със супата и завършвайки със сардините върху препечена филийка, Белия ловец се беше придържал към такива неутрални теми като канибалските вождове, с които се беше срещал, и маневрите, които да предприемеш, когато се сблъскаш с ловци на глави, въоръжени с духала с отровни стрелички. Той разказа две дълги и страшно тъпи истории за две негови дружки със странните имена Тъби Фробишър и Субахдар. И препоръча на Джил, в случай че някога й се наложи да го използва, един превъзходен мехлем за след ухапване от алигатор. Даже не доближи темата за подли букмейкъри, препускащи из околността и автомобилните им номера.

Но сега, когато жените излязоха и двама силни мъже — или трима, ако се брои Рори — щяха да се изправят лице в лице, кой можеше да каже колко време ще трае това мирно съжителство. Бил само можеше да се надява, че Рори няма да поведе разговора към опасната тема, интересувайки се дали капитанът няма да ходи утре на Дербито.

— Ще ходите ли утре на Дербито, капитане? — попита Рори с цялата си налична любезност веднага щом вратата се хлопна.

От устните на капитан Бигър се отрони звук, досущ наподобяващ последно дихание на умираща зебра. Бил, който се беше издигнал около педя нагоре във въздуха, го определи съвсем точно като глух, безрадостен смях. Той самият имаше намерение да даде воля на чувствата си в подобен стил.

— На Дербито? — капитан Бигър се задави. — Ще ходя ли утре на Дербито? По-добре ме смели на кайма, изхвърли вътрешностите ми на псетата и ме задуши с лук!

Бил с удоволствие би последвал препоръката. Подобен кулинарен връх щеше да разреши всичките му затруднения и веднага съжали, че идеята не е хрумнала на някой от канибалските вождове, за които говореше неговият гост.

— Тази вечер по телевизията ще има Дерби-шоу — каза Рори. — Ще отскоча за малко да хвърля едно око на говорящата кутия в библиотеката. Всички собственици на коне-фаворити ще кажат по няколко думи за шансовете им утре. Не че дъртите мошеници разбират нещо. А днес бяхте ли на Оукса?

Капитан Бигър видимо увеличи обема си като една от онези редки риби във Флорида, които се надуват, щом ги погъделичкаш по коремчето.

— Дали съм бил на проклетото състезание? Chang suark! Да, сър, бях. Едва ли някой…

— Саутмолтъншър е доста красива местност, не мислите ли, капитане? — опита се да поведе разговора в друга посока Бил. — Живописна, както я наричат понякога. Най-близкото село — Долно Снодсбъри — сигурно сте го забелязали, като сте идвали насам — има…

— Едва ли някой е бил подхлъзван на по-голяма и смрадлива динена кора — продължи капитанът, който беше станал толкова аленочервен, че беше цяло щастие, задето сред присъстващите нямаше нито един бик. — Бях тикнат в пещта. Душата ми беше вързана на възли и след това изцедена през преса за изстискване.

Рори цъкна съчувствено.

— Имали сте лош ден? — предположи той.

— Ще ви разкажа какво се случи.

— … нормандска църква — не се предаваше Бил, — която е много ценена…

— Трябва да започна с това, че откакто съм се върнал обратно в майка Англия, се срещнах с доста стари приятели, все момчета, които могат да различат предницата от задницата на коня. Та те ми подшушваха интересни неща. И днес…

— … от хората, които харесват нормандските църкви — не щадеше ценна информация Бил. — Аз самият не знам много за тях, но е запазена утвар…

Капитан Бигър избухна отново.

— Не ми говори за твари! Днес срещнах техния крал, да изсъхнат вътрешностите му дано! Както казах, тия мои дружки ми подшушваха от време на време интересни неща и днес те ме посъветваха за двоен залог. Великолепната Люси в два и половина и Майката на Уистлър в Оукса.

— Невероятно, Майката на Уистлър удари всички в земята — изкоментира Рори. — Момчетата в „Харидж“ смятаха, че тя няма никакви шансове.

— И какво се случи? Великолепната Люси финишира първа при сто към шест, а Майката на Уистлър, както вече сте чули, при трийсет и три към едно.

Рори се оцъкли:

— Да не искате да кажете, че двойното е проработило?

— Да, сър.

— При тези курсове?

— При тези курсове.

— И колко заложихте?

— Пет лири на Великолепната Люси и спечеленото на Майката на Уистлър.

Рори замига поразен.

— Не може да бъде! Чу ли това, Бил? Капитане, трябва да сте спечелили цяло състояние?

— Три хиляди лири.

— Нямам думи… Чу ли това, Джийвс?

В този момент, за да поднесе кафето, бе влязъл Джийвс. Изгледът му, както винаги, беше невъзмутим. Също като младия си господар и той намираше присъствието на капитан Бигър в къщата за извънмерно неприятно, но докато Бил се тресеше и гърчеше, Джийвс продължаваше да наподобява изкусно изваяна статуя.

— Сър?

— Капитан Бигър спечелил три хиляди лири в Оукс днес.

— Наистина ли, сър? Горещо желан изход.

— Да — каза капитанът мрачно. — Спечелих три хиляди лири, а букмейкърът ми ги отмъкна.

Долната челюст на Рори се удари в пода.

— Не!

— Уверявам ви.

— Изчезна в тъмнината?

— Точно така.

Рори събра отново двете половини на лицето си, но продължаваше да е потресен.

— Никога не съм чувал нещо по-чудовищно. Чувал ли си някога нещо по-чудовищно, Джийвс? Това не минава ли всякакви граници, Бил? Каква гадост само, каква подлярщина!

Въпросният Бил изглеждаше като излязъл от транс.

— Съжалявам, Рори, страхувам се, че мислех за нещо друго. Какво казваше?

— Бедният стар Бигър спечелил от двойно залагане този следобед на Епсъм, а някакъв си мошеник-букмейкър избягал с трите хиляди лири, които му дължал.

Бил беше поразен. Всеки честен млад мъж би бил, чувайки подобна история.

— Какъв кошмар, капитане — викна той, — какво ужасно нещо ви се е случило. Значи изчезна с парите… онзи букмейкър?

— Песоглавецът му с песоглавец хукна като подгонена хиена, но аз го последвах.

— Не се учудвам тогава, че сте ядосан. Измамници като този не трябва да са на свобода. На човек му завира кръвта, като си помисли за този… този… как би го нарекъл Шекспир, Джийвс?

— Тоз’ противен, жалък, окаян, долен негодяй, милорд.

— Аха. Добре ги казва тия неща Шекспир — одобри с половин уста Бил.

— Тоз’ копелдак с глава на бръмбар и уши на слон, разбойник гнусен, хранещ се със мърша, кучи син презрян, порочен…

— Да, да, Джийвс, точно така. Схванахме мисълта ти — тонът на Бил беше леко развълнуван. — Не е нужно да продължаваш. По-добре иди да напалиш огъня.

— Юни е, милорд.

— Така е, така е. Просто се разстроих, като чух тази покъртителна история. Няма ли да седнете, капитане? О, вие сте седнал. Пурите, Джийвс. Пура за капитан Бигър.

Капитанът вдигна ръка.

— Благодаря, не. Никога не пуша, когато съм по следите на едър дивеч.

— Едър дивеч? А, разбрах какво имате предвид. Онзи букмейкър. Вие сте Бял ловец и сега сте по следите на бял букмейкър — засмя се със стиснато гърло Бил. — Добре казано, а Рори?

— Страхотно, старче. А сега мога ли да вървя? Искам да гледам Дерби-шоуто по телевизията.

— Чудесна идея — въодушеви се Бил. — Хайде всички да отидем и да гледаме Дерби-шоуто. Елате, капитане.

Капитан Бигър дори не помръдна. Той остана на стола си. Беше постигнал невероятна наситеност на кармина върху лицето си.

— По-късно, може би — отвърна рязко той. — В момента искам да разменя две думи с вас, лорд Роастър.

— Разбира се, разбира се, разбира се, разбира се — откликна Бил без особен ентусиазъм. — Остани тук, Джийвс. Има достатъчно работа за теб. Излъскай пепелниците или нещо подобно. Дай пура на капитан Бигър.

— Господинът вече отклони предложението на Негова светлост за пура.

— Така беше, така беше. Е, добре! — каза Бил. — Добре, добре! — После взе сам една и я запали с трептяща като камертон ръка. — Разкажете ни нещо повече за онзи ваш букмейкър, капитане.

Капитан Бигър се намуси още повече. После прекъсна мълчанието си, за да изрази надеждата, че някой ден ще има щастието да види цвета на вътрешностите на подляра.

— Искам само — продължи той — да мога да срещна този плъх в Куала Лумпур.

— Куала Лумпур?

Джийвс услужливо поднесе енциклопедична справка.

— Населено място в Стрейтс Сетълмънтс, милорд, Британска кралска колония в Източна Индия, включваща Малага, Пенанг и провинция Уелзли, отделила се първа от Британската корона през 1853 г. и преминала под юрисдикцията на Главния губернатор на Индия. През 1887 г. Кокосовите острови са привлечени към колонията, а в 1889 Коледните острови. Господин Съмърсет Моъм е описал доста изчерпателно живота в тази част на света.

— О, разбира се. Сега се сещам. Предполагам, че там се навъртат доста странни птици.

Капитан Бигър се съгласи.

— Много странни. Но обикновено успяваме да ги изловим. Знаете ли какво се случва на един шарлатанин в Куала Лумпур, лорд Роастър?

— Не, не… ъ-ъ… мисля, че никога не съм чувал. Не излизай, Джийвс. Тук има един пепелник, който си пропуснал. Какво се случва на шарлатанин в Куала Лумпур?

— Даваме на негодника три дни, за да плати. После го викаме и му оставяме револвер.

— Много мило от ваша страна… Сигурно нямате предвид зареден револвер?

— Зареден с всичките шест патрона. Поглеждаме негодяя в очите, оставяме револвера на масата и излизаме. Без да кажем дума. Той разбира.

Бил се задави. Насоката на разказа бе започнала да му се прояснява.

— Искате да кажете, че от него се очаква… Не е ли това много драстично наказание?

Очите на капитан Бигър бяха студени и твърди като варени яйца за пикник.

— Това е морален кодекс, сър. Морален кодекс! Хората, които живеят в покрайнините на Империята, обичат да се хвалят. И моралът много лесно може да рухне. Пиене, жени и неплатени сметки от покер са стъпалата надолу към пропастта — каза той и повтори, разсичайки въздуха с ръка: — Пиене, жени и неплатени сметки.

— Значи това е дъното, така ли? Чу ли това, Джийвс?

— Да, милорд.

— Твърде интересно.

— Да, милорд.

— Човек си разширява кръгозора.

— Да, милорд.

— Човек се учи, докато е жив, Джийвс.

— Напълно сте прав, милорд.

Капитан Бигър взе един бразилски орех и го счупи със зъби.

— Трябва да даваме пример като представители на бялата раса. Не можем да се оставим диваците да се перчат с техния морален кодекс.

— Опитват ли се?

— На дивак, който не си плати дълга, му режат главата.

— Другите диваци?

— Да, сър, другите диваци.

— Аха.

— И после главата му се дава на неговия главен кредитор.

Това изненада Бил. Сигурно изненада и Джийвс, но той имаше лице, което просто не регистрираше такива чувства като изненада, например. Тези, които го познават добре, твърдят, че са забелязвали при редки случаи на голям стрес, как едно малко мускулче в ъгъла на устата му леко трепва, но като правило чертите му запазваха абсолютна неподвижност.

— За бога! — развълнува се Бил. — Тук този метод е неприложим. Искам да кажа, че никой не може да каже кой е главният кредитор. Представете си само кавгите, които ще се надигнат. Нали, Джийвс?

— Несъмнено, милорд. Месаря, хлебаря…

— А да не говорим за домакина, който е забавлявал дивака през уикенда и от чиято къща той се е измъкнал рано сутринта в понеделник, забравяйки за неделната игра на бридж.

— В интерес на неговото оцеляване това би направило такъв дивак значително по-внимателен при наддаването, милорд.

— Прав си, Джийвс, прав си. Ще премисли два пъти преди да се реши на някой трик.

— Напълно вярно, милорд. И без съмнение ще се поколебае преди да вземе от партньора си двоен залог.

Капитан Бигър счупи още един орех. В тишината това прозвуча като един от онези изстрели, за които преди малко бе споменал.

— А сега — каза делово той, — с ваше позволение, бих искал да прекъснем този ghazi havildar и да преминем към същността на въпроса, лорд Роастър. — Той спря за момент, подреждайки си мислите. — За онзи букмейкър.

Бил премигна.

— А, да, онзи букмейкър.

— За момента той изчезна, но аз запомних номера на колата му.

— Наистина ли? Хитро, Джийвс.

— Много хитро, милорд.

— И след това отидох в полицията. И знаете ли какво ми казаха те? Казаха ми, че номера на онази кола, лорд Роастър, е ваш.

Бил беше удивен.

— Мой?

— Ваш.

— Но как може да е мой?

— Това е загадка, която ще трябва да разрешим. Този Пач Пъркинс Честния, както сам се наричаше, сигурно е взел назаем от вас колата… със или без ваше разрешение.

— Немислимо!

— Немислимо, милорд.

— Благодаря ти, Джийвс. Немислимо! Как мога да познавам някакъв си честен Пач Пъркинс?

— Не го ли познавате?

— Никога през живота си не съм чувал за него. Очите ми никога не са го виждали. Как изглежда?

— Висок е… горе-долу колкото вас… с рижи мустаци и черна превръзка на лявото око.

— Не, по дяволите, това не е възможно… Черна превръзка върху лявото око и рижи мустаци. Нека да помисля за момент…

— Карирано сако и червена вратовръзка на сини подкови.

— О, Небеса! Трябва да е изглеждал като палячо. А, Джийвс?

— Със сигурност далеч от soigne19, милорд.

— Много далеч. Всъщност, Джийвс, това ми напомни нещо. Бърти Устър ми каза, че веднъж ти си отправил същата забележка и към него и тогава му хрумнала идеята за балада със заглавие „Там долу при река Суане“. Известно ли ти е дали е успял да прибави към заглавието и някакъв текст?

— Струва ми се, че не, милорд.

— Така си и мислех. Но от това може и да излезе хит, ако попадне в ръцете на подходящия човек.

С голяма доза нетърпение капитан Бигър призова събранието към ред.

— По дяволите вашите Устъровци и хитове! — грубо отсече той. — Не желая да си говорим за Бъртиустъровци, а за онзи проклет букмейкър, който е използвал колата ви днес.

Бил поклати глава.

— Скъпи мой преследвачо на пуми и други диви зверове, казвате, че говорите за проклети букмейкъри, но онова, което пропущате да добавите е, че говорите врели-некипели. Точно казано, нали Джийвс?

— Да, милорд. Съвсем на място.

— Очевидно нашият приятел Бигър е запомнил погрешен номер.

— Да, милорд.

Всеки уважаващ себе си залез би завидял за пурпура върху лицето на капитан Бигър в този момент. Неговият горд дух бе наранен.

— Да не искате да ми кажете, че не съм запомнил номера на колата, която следвах през целия път от Епсъм Даунс до Саутмолтъншър? Тази кола днес бе използвана от Честния Пач Пъркинс и неговия секретар и аз ви питам дали вие сте му я заели?

— Драги приятелю, бих ли заемал колата си на някакъв тип в кариран костюм и червена връзка, да не говорим за черната превръзка и рижия мустак? Предположението е… какво, Джийвс?

— Неправдоподобно, милорд. — Джийвс се покашля. — Може би господинът трябва да провери зрението си.

Капитан Бигър се тупна по гърдите.

— Зрението ми? Моето зрение? Знаеш ли какво приказваш? Аз съм Бвана Бигър.

— Съжалявам, че името е непознато за мен, сър. Исках само да намекна, че най-вероятно сте разчели грешно номера на колата.

Преди отново да заговори, капитан Бигър трябваше да преглътне един-два пъти, за да постигне поне някакво душевно равновесие.

— Вижте — започна той малко по-меко. — Сигурно не сте наясно с тези неща. Нямате представа кой кой е и кое как е в този бизнес. Аз съм Бигър Белия ловец, най-известният Бял ловец в цяла Африка и Индонезия. Мога да застана без да се колебая на пътя на препускащ носорог… И защо мислите? Защото погледът ми е толкова остър, че аз знам… аз знам, че ще мога да го улуча точно на едно определено място преди да е дошъл на шест стъпки от мен. Ето такова е зрението ми.

Тези разкрития не успяха да разчупят каменното изражение на Джийвс.

— Страхувам се, но не мога да отстъпя от позицията си. Предполагам, че може би вие сте тренирали зрението си за случаите, които описахте, но въпреки слабите си познания върху богатата фауна на Изтока, струва ми се, че едва ли носорозите са снабдени с табелки с номера.

На Бил му се стори, че е време да налее масло в разбушувалите се води и предложи:

— Този ваш букмейкър, капитане. Мисля, че мога да ви предложа някаква надежда. Ние допуснахме, че той се е измъкнал вероломно с вашите пари, но аз мисля, че след известно време той сигурно ще ви плати. Останах с впечатлението, че той просто се е опитвал да спечели време.

— Ще му дам аз едно време — каза капитанът мрачно. — Хиляди пъти съжалявам, че не сме на Изток. Там ги разбират тия неща. Ако знаят, че си човек на място, а онзи другият често криви от правия път… не задават много въпроси.

Бил погледна като подплашен елен.

— Въпроси за какво?

— „Прав му път“ е изразът, който обобщава тяхното отношение. Колкото по-малко такива паразити, толкоз по-добре за престижа на англосаксонците.

— Това е доста едностранчиво гледище.

— Не знам дали ви казах, че имам две резки на пушката, които не са за биволи, лъвове, антилопи или хипопотами.

— Така ли? А за какво животно са тогава?

— Не съм казал, че са за животно… въпреки че едва ли има такова, по което да не съм стрелял. От две копелета.

— Р-разбирам — заекна Бил.

Джийвс се покашля.

— Мога ли да изкажа едно предположение, милорд?

— Разбира се, Джийвс. Даже няколко, ако искаш.

— Току-що ми хрумна, милорд. Струва ми се, че е напълно възможно, въпросната личност, срещу която капитан Бигър питае съвсем справедлив гняв, да е поставила фалшив номер на колата си…

— За бога, Джийвс, удари право в десетката!

— … и поради някаква неизвестна причина да е избрал номера на колата на Негова светлост.

— Точно така. Това е обяснението. Странно, че не се сетихме за това по-рано. Това обяснява всичко, нали капитане?

Капитан Бигър мълчеше. Замисленото му изражение показваше, че претегля идеята.

— Разбира се, че е станало така — едва се сдържа да не затананика Бил. — Джийвс, твоят знаменит мозък, подхранван с огромни количества риба, разреши онова, което дори и за теб щеше да остане една от онези неразгадани загадки, за които сме чели. Ако имах шапка на главата, щях да я сваля в твоя чест.

— Щастлив съм, ако съм ви бил от полза, милорд.

— Винаги си, Джийвс, винаги си. Затова си толкова ценен.

Капитан Бигър кимна.

— Да, предполагам, че може да е станало така. Изглежда няма друго обяснение.

— Радвам се, че изяснихме проблема — преливаше от любезност Бил. — Още портвайн, капитане?

— Не, благодаря.

— Тогава да се присъединим към дамите? Те сигурно се чудят какво по дяволите е станало с нас и си мълвят: „Не идва той“ като… като кой, Джийвс?

— Като героинята на Тенисън Мариана. Сълзите й горестни падаха ведно със росата. Тя изсъхна, еднички сълзите останаха да попиват в земята.

— Е, предполагам, че нашето отсъствие едва ли им е причинило такива мъки. А пък кой знае… Идвате ли, капитане?

— Бих искал преди това да използвам телефона.

— Можете да направите това в дневната.

— Разговорът е личен.

— В такъв случай, Джийвс, придружи капитан Бигър до твоето свърталище и му предостави инструмента.

— Много добре, милорд.

Останал сам, Бил се поколеба няколко секунди — копнежът да се присъедини към дамите в дневната се бореше с желанието да пресуши още една чаша портвайн, за да отпразнува избавлението си. Дамоклевият меч временно се беше прибрал в ножницата. Единствената мисъл, която помрачаваше безгрижието му, бе свързана с Джил. Той не беше сигурен в какво положение ще завари пътеводната звезда на своя живот. По време на вечерята дружелюбността на госпожа Спотсуърт, седнала от дясната му страна, бе преминала отвъд границите и на най-мрачните му очаквания и той бе сигурен, че долови в очите на Джил един от онези хладни и замислени погледи, които един млад влюбен мъж никак не обича да долавя в очите на своята изгора.

За щастие слънчевата сърдечност на госпожа Спотсуърт бе намаляла, когато капитан Бигър монополизира разговора. Тя бе престанала да говори за прекрасните дни в Кан и беше притихнала, когато Белия ловец заговори за пущинаци, пещери огромни, бездънни проломи и планини, за людоеди антропофаги, които се изяждат помежду си и за човеци с глави, които растат им под плещите20.

Госпожа Спотсуърт показа сериозни намерения да изслуша разказа, отказвайки се напълно от канския мотив и в крайна сметка може би всичко щеше да бъде наред.

Джийвс се върна и той го посрещна възторжено като пълководец, спечелил важна битка.

— Това беше мозъчно цунами от твоя страна, Джийвс!

— Благодаря, милорд.

— Сега ситуацията е напълно променена. Подозренията му са приспани, не мислиш ли?

— Би могло да се предположи, милорд.

— Знаеш ли, Джийвс, дори в тези размирни следвоенни дни, когато социални революции се прескачат на всеки ъгъл и цивилизацията е натикана във врящия казан, все още е голямо предимство да си записан с големи букви в „Дебрет“21.

— Несъмнено е така, милорд. Това дава на човек определено положение.

— Точно така. Хората приемат без да се замислят, че ти си почтен. Да вземем един граф, например. Той се мотае насам-натам и хората си казват: „Я, граф“ и не го закачат повече. Последното нещо, което би им дошло наум е, че той в свободното си време може да си слага превръзка и фалшиви мустаци и облечен в карирано сако и връзка на сини подкови да крещи като луд: „Пет към едно е залога!“

— Напълно сте прав, милорд.

— Доста задоволително положение.

— Изключително задоволително, милорд.

— Няма да крия, че днес имаше моменти, в които ми се струваше, че единственото нещо, което мога да направя, е да вдигна ръце и да се предам, но сега не ми трябват много увещания, за да запея като Херувим и Серафим22. Нали те бяха натоварени с тая задача?

— Да, милорд. Осанна, по принцип.

— Чувствам се нов човек. Странното усещане, че съм глътнал кило пеперуди, когато заизригваха огнени пламъци и оркестърът задумка барабаните и че Белият ловец само чака сгоден момент да ме гръмне в челото, напълно изчезна.

— Доволен съм да чуя това, милорд.

— Знам, че си, Джийвс. Знам, че си. Съчувствие и разбиране е второто ти име. А сега — подкани Бил, — да се присъединим към дамите и да успокоим бедните души след напрегнатото очакване.