Духовна връзка

Глава 17

Цялата стая сякаш бе затаила дъх.

Но дори и пред това чудо на чудесата беше трудно да се разсеят пазителите и стригоите. Схватките, секнали за малко, се възобновиха с още по-голяма ярост. Пазителите имаха надмощие, а онези, които не се биеха с последните останали стригои, внезапно скочиха към Лиса, опитвайки се да я издърпат от Дмитрий. За всеобща изненада тя го стискаше с все сила и дори направи няколко немощни опита да се противопостави на тези, които я бяха наобиколили. Въпреки слабостта си тя защитаваше Дмитрий с отдадеността и страстта на майка, закриляща детето си.

Дмитрий също се бе вкопчил отчаяно в нея, но пазителите ги превъзхождаха по сила и накрая ги разделиха. Прозвучаха объркани викове, докато пазителите се опитваха да решат дали да убият Дмитрий. Нямаше да е трудно. Сега той беше беззащитен. Едва можеше да стои, когато най-после го изправиха на крака.

Това ме изтръгна от вцепенението ми. Дотогава аз просто се взирах, застинала в пълно изумление. Сега се отърсих от замайването и скочих напред, макар че не бях сигурна заради кого: Лиса или Дмитрий.

— Не! Недейте! — изкрещях, като видях, че някои от пазителите пристъпиха напред с насочени колове. — Той не е това, което мислите! Той не е стригой! Погледнете го!

Лиса и Кристиан крещяха същото. Някой ме сграбчи и ме дръпна назад, докато ми казваше да оставя на другите да се оправят. Без дори да мисля, аз се извъртях и цапардосах яко в лицето този, който ме държеше, за да установя твърде късно, че е Ханс. Той политна леко назад, по-скоро изненадан, отколкото раздразнен. Обаче нападението върху него беше достатъчно, за да привлече вниманието на останалите и много скоро трябваше да се бия с моята група от пазители. Но усилията ми не доведоха доникъде, отчасти защото те бяха твърде много, но най-вече, защото не можех да се бия с тях така яростно, както със стригоите.

Докато пазителите ме усмиряваха, забелязах, че бяха отвели Лиса и Кристиан. Настоях да узная къде са те, крещейки, че трябва да ги видя. Но никой не ме слушаше. Извлякоха ме навън от сградата на склада. По пътя минахме покрай потискащо голямо количество трупове. Повечето бяха стригои, но разпознах неколцина пазители от дворцовата охрана. Потръпнах, въпреки че не ги познавах добре. Битката бе свършила и ние бяхме победили, но на огромна цена. Оцелелите пазители сега трябваше да разчистят. Нямаше да се изненадам, ако се появят и алхимиците, но в този момент това бе последната ми грижа.

— Къде е Лиса? — продължих да настоявам, докато ме набутваха в един от джиповете. Двама пазители се плъзнаха на седалката до мен — по един от двете ми страни. Не познавах никой от тях. — Къде е Дмитрий?

— Принцесата е отведена и е в безопасност — отвърна ми отсечено единият от пазителите. Двамата с колегата му се взираха напред и аз осъзнах, че няма да отговорят на въпроса ми за Дмитрий. Сякаш за тях той не съществуваше.

— Къде е Дмитрий? — повторих, този път по-високо с надеждата, че така ще получа отговор. — С Лиса ли е?

Последното ги накара да реагират.

— Разбира се, че не — каза пазителят, който ми отговори преди малко.

— Той… той жив ли е? — Беше един от най-трудните въпроси, които някога съм задавала, но трябваше да зная. Мразех да го призная, но ако бях на мястото на Ханс, нямаше да търся чудеса. Щях да унищожа всичко, което възприемах като заплаха.

— Да — отвърна най-после шофьорът. — Той… то… е живо.

И това беше всичко, което научих от тях, без значение колко спорих и настоявах да ме пуснат от колата — и, повярвайте ми, дълго време не мирясах. Наистина, способността им да ме игнорират напълно бе доста впечатляваща. Обаче, ако трябва да съм честна, не бях съвсем сигурна дали те разбираха какво се бе случило. Всичко стана толкова бързо. Тези двама пазители знаеха единствено, че им е наредено да ме изведат от сградата.

Надявах се, че някой, когото познавах, ще пътува с нашия джип. Напразно. Появиха се още непознати пазители. Нито Кристиан, нито Таша. Нямаше го дори Ханс — разбира се, напълно разбираемо. Вероятно се боеше, че може пак да го ударя.

Когато всички се качиха и потеглихме, накрая се отказах да тормозя околните с въпросите си и се отпуснах на седалката. Останалите коли потеглиха заедно с нас, но нямах представа дали приятелите ми бяха в някоя от тях.

Връзката между Лиса и мен все още беше скована. След онзи първоначален шок, когато не усещах нищо, много бавно започнах да долавям слаби сигнали от нея — знак, че все още сме свързани и тя е жива. Това беше всичко. Цялата онази сила, избухнала в Лиса, все едно беше прогорила временно връзката ни. Магията помежду ни беше съвсем крехка. Всеки път, когато се опитвах да използвам връзката, за да проверя как е тя, все едно се взирах в нещо твърде ярко, което ме заслепяваше. Оставаше ми единствено да се надявам, че скоро ще се възстанови, защото се нуждаех от нейното прозрение за случилото се.

Не, по дяволите прозрението. Трябваше да зная какво точно се е случило. Все още бях донякъде в шок и дългото пътуване до двора ми позволи да осмисля малкото факти, с които разполагах. Исках незабавно да стигна до Дмитрий, но трябваше да започна от началото, ако наистина исках да анализирам случилото се.

Първо: Лиса бе омагьосала сребърния кол и бе скрила тази информация от мен. Кога? Преди пътуването до колежа? В Лихай? Докато е била в плен? Нямаше значение.

Второ: въпреки провала с възглавниците тя бе успяла да прониже сърцето на Дмитрий. Беше голяма борба, но Кристиан бе помогнал. Потръпнах, като си припомних страданията на Лиса от изгарянията, които бе получила по време на това изпитание. Усетих болката й, преди връзката да изчезне, освен това видях белезите по нея. Ейдриън не беше най-добрият лечител на света, но се надявах, че магията му ще е достатъчна, за да излекува раните й.

Третият и последен факт тук… ами… наистина ли беше факт? Лиса бе пронизала Дмитрий и бе използвала същата магия, с която лекуваше… и тогава? Това беше големият въпрос. Какво се бе случило, като изключим това, което през нашата връзка приличаше на ядрена експлозия? Наистина ли бях видяла това, което си мислех?

Дмитрий се бе… променил.

Той вече не беше стригой. Усещах го със сърцето си, макар че го бях зърнала само за миг. Чертите на стригоя бяха изчезнали. Лиса бе направила всичко, което Робърт се бе заклел, че е нужно да се направи, за да се промени стригой, и сигурно след цялата тази магия… ами, лесно беше да се повярва, че всичко е възможно. В съзнанието ми изплува образът на Дмитрий, вкопчил се в Лиса, с обляно от сълзи лице. Никога не го бях виждала толкова уязвим. Някак си не вярвах, че стригоите плачат.

Нещо в сърцето ми се сви болезнено и аз бързо примигнах, за да спра напиращите сълзи. Огледах се и се върнах в настоящето. Отвън небето изсветляваше. Слънцето скоро щеше да изгрее. Лицата на пазителите до мен бяха изпити и уморени, но очите им, както винаги, оставаха бдителни и нащрек. Бях изгубила представа за времето, но според вътрешния ми часовник вече пътувахме от доста време. Скоро щяхме да пристигнем в кралския двор.

Докоснах неуверено връзката и открих, че се е върнала, ала все още беше много крехка. Приличаше на лампа, която светваше и угасваше, още се възстановяваше. Но това бе достатъчно, за да ме успокои и аз въздъхнах облекчено. Когато преди години връзката се появи за пръв път, беше толкова странно… нереално. Сега я приемах като част от живота си. Отсъствието й днес ми се струваше нереално.

Когато погледнах през очите на Лиса в джипа, в който тя пътуваше, тутакси се изпълних с надеждата да видя Дмитрий с нея. Едно кратко зърване в онзи склад не ми беше достатъчно. Имах нужда да го видя отново, да се уверя, че чудото наистина се е случило. Исках да се опия от сладостта на онези черти, да се взра в лика на някогашния Дмитрий. Дмитрий, когото обичах.

Но той не беше с Лиса. Обаче Кристиан беше там и я погледна, когато тя се размърда. Лиса беше заспала и все още се чувстваше замаяна. Това, заедно с последващия ефект от онази изгаряща сила отпреди малко, замъгляваше връзката ни. Нещата за мен ту губеха фокус, ту се проясняваха донякъде, но като цяло можех да проследя какво става.

— Как се чувстваш? — попита Кристиан. Гласът и очите му, които се взираха в нея, бяха пълни с толкова нежност и любов, че изглеждаше невъзможно да не ги забележи. Но в момента Лиса не беше съвсем на себе си.

— Уморена. Изцедена. Сякаш… не зная. Сякаш съм била подмятана от ураган. Или прегазена от кола. Представи си нещо ужасно и ще разбереш как се чувствам.

Той й се усмихна леко и докосна нежно страната й. Като се отворих повече за сетивата й, усетих болката от изгарянията, както и пръстите му, които галеха кожата близо до една от раните, макар че той внимаваше да не я докосва.

— Ужасно ли е? — попита го Лиса. — Цялата ми кожа ли се е разтопила? Приличам ли на извънземно?

— Не — засмя се Кристиан. — Раните не са чак толкова страшни. Ти си красива, както винаги. Ще е нужно много повече, за да се промени това.

Пулсиращата болка я караше да мисли, че щетите са много по-големи, отколкото той признаваше, но комплиментът и начинът, по който го каза, й подействаха като балсам. За миг цялото й същество се фокусира върху лицето му и начина, по който лъчите на изгряващото слънце го осветяваха.

После реалността се стовари отгоре й.

— Дмитрий! Трябва да видя Дмитрий!

В колата имаше пазители и Лиса се оглеждаше трескаво, докато говореше. Както и при мен, изглежда, никой не желаеше да говори за него, нито за случилото се.

— Защо не мога да го видя? Защо го отведохте? — Въпросите не бяха насочени към никого конкретно и най-накрая Кристиан отговори.

— Защото смятат, че е опасен.

— Не е. Той просто… Той има нужда от мен. Изпитва огромна болка отвътре.

Очите на Кристиан внезапно се разшириха и лицето му се сгърчи от паника.

— Той не е… Няма връзка между двама ви, нали?

По изражението му се досетих, че Кристиан си мислеше за Ейвъри и как телепатичните връзки с повече от една личност накрая я бяха подлудили. Кристиан не беше присъствал на обяснението на Робърт за отиването на душите в света на мъртвите и как възстановеният стригой не може да бъде свързан с този, който го е върнал в първоначалното му състояние.

Лиса поклати бавно глава.

— Не… просто зная. Когато… когато го излекувах, помежду ни имаше връзка и аз го усетих. Това, което трябва да направя… не мога да го обясня. — Тя прокара пръсти през косата си, разстроена, че не може да опише магията си с думи. Изтощението започваше да си казва думата. — Все едно да оперираш душата — рече накрая.

— Те смятат, че е опасен — повтори Кристиан нежно.

— Не е! — Лиса изгледа свирепо останалите пътници в колата, които побързаха да извърнат очи. — Той вече не е стригой.

— Принцесо — поде притеснено един от пазителите, — никой не знае какво точно се случи. Не можете да бъдете сигурна, че…

— Сигурна съм! — Гласът й отекна силно в малкото пространство. Прозвуча царствено и властно. — Аз зная. Аз го спасих. Аз го върнах обратно. Всяка частица от мен знае, че той вече не е стригой!

Пазителите отново добиха смутени физиономии, но никой не каза нищо. Мисля, че просто бяха объркани, а и кой ли не би бил? Досега никога не се бе случвало подобно нещо.

— Шшт — промълви Кристиан и сложи ръка върху нейната. — Не можеш да направиш нищо, докато не се върнем в двора. Ти си ранена и изтощена — физически и емоционално.

Лиса знаеше, че той е прав. Тя беше ранена, беше изтощена. Магията сякаш я бе разкъсала на две. В същото време това, което бе направила за Дмитрий, бе създало връзка с него — не магическа, а духовна. Тя наистина му беше като майка. И освен безкрайна загриженост, изпитваше отчаяна необходимост да го закриля.

— Трябва да го видя — настоя тя.

Тя трябваше? Ами аз?

— Ще го видиш — отвърна Кристиан. Изрече го с по-голяма убеденост, отколкото чувстваше. — Но сега се опитай да си починеш.

— Не мога — отвърна Лиса, потискайки прозявката си.

Върху устните му трепна усмивка, докато обвиваше ръка около нея, доколкото му позволяваха предпазните колани.

— Опитай — повтори.

Тя отпусна глава на гърдите му. Самата му близост бе достатъчен лек. Тревогата и загрижеността за Дмитрий все още я измъчваха, но в момента тялото й изпитваше по-силни нужди. Накрая тя заспа в обятията на Кристиан, но малко преди да се унесе, го чу да прошепва:

— Честит рожден ден.

Двадесет минути по-късно конвоят ни пристигна в кралския двор. Мислех, че това означава незабавна свобода, но пазителите с мен не слязоха веднага. Явно чакаха някакъв знак или указания, но никой не си даде труда да ми обясни. Оказа се, че чакат Ханс.

— Не — каза той твърдо и отпусна ръка върху рамото ми, след като се изстрелях от колата и понечих да хукна към… ами, не бях сигурна къде. Където беше Дмитрий.

— Почакай — спря ме Ханс.

— Трябва да го видя! — извиках, опитвайки се да се промуша покрай него, но той беше като тухлена стена. Като се имаше предвид, че тази нощ се беше бил с повече стригои от мен, всеки би си помислил, че едва ще стои на краката си от умора. — Трябва да ми кажеш къде е.

За моя изненада той го стори.

— Заключен е. Много, много далеч, там, където не можеш да го достигнеш. Нито който и да било друг. Зная, че ти е бил учител, но засега е по-добре да го държат изолиран.

Мозъкът ми, уморен от случилото се през тази нощ и всички емоции, отказа да регистрира веднага думите му. Сетне си спомних казаното от Кристиан.

— Той не е опасен — рекох накрая. — Той вече не е стригой.

— Откъде си толкова сигурна?

Същият въпрос бе зададен и на Лиса. Откъде можехме да сме сигурни? Знаехме го, защото бяхме преминали през невероятни изпитания, за да разберем как може да се трансформира стригой. И когато завършихме всички стъпки, резултатът беше като избухване на атомна бомба с магия. Нима това не беше достатъчно доказателство за всички? Нима външният вид на Дмитрий не бе достатъчен, за да ги убеди в чудото?

Вместо това, отговорих като Лиса.

— Просто зная.

Ханс поклати глава и сега видях колко е уморен.

— Никой не знае какво става с Беликов. Онези от нас, които бяха там… не съм сигурен какво видях. Зная само, че допреди няколко часа той предвождаше група стригои, а сега е отвън на слънцето. В това няма логика. Никой не знае какво е той.

— Той е дампир.

— И докато не разберем — продължи Ханс, без да обръща внимание на забележката ми, — Беликов ще остане заключен, за да го изследваме.

Да го изследват? Никак не ми хареса как прозвуча. Сякаш Дмитрий беше някакво лабораторно животно. Кипнах и едва не се разкрещях на Ханс. След миг се овладях.

— Тогава трябва да видя Лиса.

— Отведоха я в медицинския център за лечение, от което тя силно се нуждае. Не можеш да отидеш там — додаде той, изпреварвайки следващите ми думи. — Половината от пазителите са там. Истински хаос е и ти само ще пречиш.

— Тогава какво, по дяволите, трябва да правя?

— Върви да поспиш. — Изгледа ме накриво. — Все още смятам, че се държа зле, но след това, което видях там… добре, ще го кажа. Знаеш как да се биеш. Ние се нуждаем от теб, вероятно за нещо повече от канцеларска работа. А сега върви и се погрижи за себе си.

И това беше всичко. Съвсем ясно беше, че ме отпраща.

Докато пазителите сновяха забързано наоколо, все едно не съществувах. Каквито и неприятности да имах преди, изглежда, бяха забравени. Повече никакви картотеки. Но какво трябваше да правя? Да не би Ханс да е откачил? Как бих могла да заспя? Трябваше да направя нещо. Трябваше да видя Дмитрий, но не знаех къде го бяха отвели. Вероятно в същия затвор, където държаха Виктор, но той бе недостъпен за мен. Освен това трябваше да видя Лиса, ала тя бе настанена някъде в медицинския център. Тук нямах никаква власт. Трябваше да се обърна към някой с влияние.

Ейдриън!

Ако отида при Ейдриън, той можеше да задвижи някои свои връзки. Имаше своите кралски контакти. По дяволите, кралицата го обичаше, въпреки мързела му. Колкото и мъчително да беше за мен да го приема, осъзнах, че е почти невъзможно да видя веднага Дмитрий. Но медицинския център? Ейдриън можеше да уреди да видя Лиса, дори и там да е препълнено и да цари хаос. Връзката все още беше неясна, а разговорът с нея щеше да ми позволи по-бързо да открия отговорите за Дмитрий. Освен това трябваше лично да се убедя, че тя е добре.

Но когато отидох в сградата, където бе отседнал Ейдриън, портиерът ме информира, че той е излязъл преди известно време — каква ирония — за да отиде в медицинския център. Изпъшках. Разбира се, че вече ще е там. Заради лечебните му способности навярно го бяха вдигнали от леглото. Слаби или не, той определено би могъл да помогне.

— Ти беше ли там? — попита портиерът, когато се обърнах, за да си вървя.

— Какво? — За миг реших, че говори за медицинския център.

— Битката със стригоите! Спасителната мисия. Чухме всякакви неща.

— Вече? И какво си чул?

Очите му бяха разширени и развълнувани.

— Казват, че почти всички пазители загинали. Но че сте пленили стригой и сте го довели в двора.

— Не, не… имаше повече ранени, отколкото мъртви. А колкото до другото… — За миг дъхът ми секна. Какво се бе случило? Какво наистина се бе случило с Дмитрий? — Един стригой бе отново превърнат в дампир.

Портиерът ме зяпна сащисано.

— Да не би да са те ударили по главата?

— Казвам ти истината! Василиса Драгомир го направи. Със силата на духа си. Разкажи го на всички.

Оставих го с увиснало чене. И така, изведнъж се оказа, че нямах повече възможности, от никъде не можех да получа информация. Върнах се в стаята си с усещането за пълен провал, но бях твърде развълнувана, за да заспя. Поне така смятах. Отпуснах се на леглото, опитвайки се да измисля план за действие. Но не след дълго съм потънала в дълбок сън.

Събудих се изведнъж, объркана и замаяна. Боляха ме различни части на тялото, които дори не бях усетила, че са били ударени. Взрях се в часовника и се изумих, когато осъзнах колко дълго съм спала. По вампирско време беше късна сутрин. За пет минути си взех душ и навлякох чисти и здрави дрехи. След още секунда бях извън стаята.

Наоколо сновяха хора, заети с ежедневните си занимания, но всяка група или двойка, покрай която минавах, обсъждаха битката в склада и Дмитрий.

— Знаеш, че тя може да лекува — чух един мъж морой да казва на съпругата си. — Защо не и стригой? Защо не и мъртвите?

— Това е лудост — възрази жената. — И без това никога не съм вярвала в тези приказки за духа. Това е лъжа, за да се прикрие фактът, че това момиче Драгомир никога не е специализирало.

Не чух останалата част от разговора, но и другите, покрай които минах, обсъждаха същите теми. Хората или бяха убедени, че цялата работа е измама, или смятаха Лиса за светица. От време на време чувах и други странни неща, като това, че пазителите пленили банда стригои, за да ги изследват. Въпреки всички тези спекулации нито веднъж не чух да се споменава името на Дмитрий, нито узнах нещо за него.

Реших да следвам единствения план, който имах: да отида в сградата на пазителите, в която се намираше затворът на кралския двор, макар че не бях сигурна какво ще правя, когато стигна там. Не бях сигурна и къде е Дмитрий, но това ми се струваше най-вероятното място, където биха го държали. На път за сградата минах покрай един пазител. Нужни ми бяха няколко секунди, за да осъзная, че го познавам. Спрях и се обърнах.

— Михаил! — Той също се обърна, видя ме и приближи. — Какво става? — попитах го облекчена, че най-сетне виждам приятелско лице. — Пуснаха ли Дмитрий?

Той поклати глава.

— Не, все още се опитват да разберат какво се е случило. Всички са объркани, въпреки че принцесата, след като го е видяла, не спира да се кълне във всичко свято, че той вече не е стригой.

В гласа на Михаил прозвуча благоговение пред чудото и тъга. Той се надяваше, че това е истина, че може да има шанс неговата любима да бъде спасена. Сърцето ми се сви от болка за него. Надявах се двамата със Соня да имат щастлив край, също както…

— Почакай. Какво каза? — Думите му разсеяха романтичните ми фантазии. — Лиса го е видяла? Искаш да кажеш след битката? — Тутакси се отворих за връзката. Вече бе станала по-ясна, но Лиса спеше и не можах да науча нищо.

— Той е помолил да я види — обясни Михаил. — Така че са я завели при него. При строга охрана, разбира се.

Втренчих се стъписано в него, челюстта ми едва не увисна до земята. Дмитрий можеше да има посетители. Те са му позволили да има посетители. Новината мигновено разсея мрачното ми настроение. Обърнах се.

— Благодаря, Михаил.

— Почакай, Роуз…

Но аз не спрях. Затичах се с все сили към сградата на пазителите, нехаеща за любопитните погледи. Бях твърде развълнувана и въодушевена от тази нова информация. Можех да видя Дмитрий. Най-после можех да бъда с него, с някогашния Дмитрий.

— Не можеш да го видиш.

Заковах се на място, когато пазителят на рецепцията ме спря.

— К-какво? Трябва да видя Дмитрий.

— Не се разрешават посетители.

— Но Лиса… ъ, Василиса Драгомир го е видяла.

— Той поиска да я види.

Втренчих се невярващо в него.

— Той трябва да е поискал да види и мен.

Пазителят сви рамене.

— Ако го е направил, никой не ме е уведомил.

Гневът, който сдържах през цялата изминала нощ, най-сетне избухна.

— Тогава намери някой, който знае! Дмитрий иска да ме види. Трябва да ме пуснеш. Кой е шефът ти?

— Няма да ходя никъде, докато не ми свърши смяната — озъби ми се пазителят. — Ако получиш разрешение да го посетиш, някой ще те уведоми. А дотогава никой без специално разрешение не може да влиза там.

След като се бях справила с охраната на затвора в Тарасов, се чувствах достатъчно уверена, че и този тип няма да ми се опре. Обаче бях не по-малко уверена, че след като вляза в затвора, ще се натъкна на още пазители. За секунда ми се стори възможно да се справя и с тях. Ставаше дума за Дмитрий. Бих направила всичко за него. Лекото размърдване във връзката промени намеренията ми. Лиса се бе събудила.

— Добре — казах. Вирнах брадичка и го измерих високомерно. — Благодаря за помощта. — Не ми трябваше този неудачник. Ще отида при Лиса.

Тя бе отседнала в противоположния край на кралския двор и аз взех разстоянието на бегом. Когато най-сетне стигнах до стаята й, тя отвори вратата почти едновременно с моето почукване. Останах с впечатлението, че се канеше да излиза. Огледах лицето и ръцете й и изпитах облекчение, че почти всички рани от изгарянията бяха изчезнали. Само тук-там по пръстите й се забелязваха малки червени петна, но това беше всичко. Ейдриън бе успял. Нито един лекар не би могъл да постигне подобен резултат. С бледосиньото си горнище и вързана на опашка руса коса тя не приличаше на някой, преминал през такова огромно изпитание само преди по-малко от двадесет и четири часа.

— Добре ли си? — попита тя. Каквото и да се случеше, Лиса винаги се тревожеше за мен.

— Да, добре съм. — Поне физически бях. — А ти?

Тя кимна.

— И аз съм добре.

— Наистина изглеждаш добре — признах. — Миналата нощ… искам да кажа, бях много уплашена. С огъня… — Не можах да довърша.

— Да — промълви тя и извърна поглед. Изглеждаше нервна и притеснена. — Ейдриън е страхотен лечител.

— Там ли отиваш? — През връзката почувствах безпокойство и възбуда. Имаше смисъл, ако бързаше за медицинския център, за да помогне при лечението. Освен ако… проникнах по-дълбоко и получих смайващ отговор. — Отиваш да видиш Дмитрий!

— Роуз…

— Не — прекъснах я нетърпеливо. — Това е идеално. Идвам с теб. Аз току-що бях там, но не ме пуснаха.

— Роуз… — сега вече Лиса изглеждаше наистина много притеснена.

— Пробутаха ми някакви дивотии, че искал да види теб, а мен не и затова не можели да ме пуснат. Но след като ти отиваш, ще пуснат и мен.

— Роуз — рече тя твърдо и най-сетне спря бъбренето ми. — Ти не можеш да отидеш.

— Аз… какво? — Повторих думите й, в случай че не съм чула добре. — Разбира се, че мога. Трябва да го видя. Знаеш, че трябва. И той има нужда да ме види.

Тя поклати бавно глава. Все още беше нервна, но сега на лицето й се изписа съчувствие.

— Онзи пазител е бил прав. Дмитрий не е искал да те види Само за мен помоли.

Цялото ми нетърпение, целият огън в мен угаснаха. Бях потресена, объркана, нямах думи.

— Но… — Припомних си как той се бе вкопчил в нея миналата нощ, онова отчаяно изражение на лицето му. Не исках да го призная, но имаше смисъл защо той бе пожелал да види първо нея. — Разбира се, че ще иска да те види. Всичко е толкова ново и странно, а ти си тази, която го спаси. След като се осъзнае, ще поиска да види и мен.

— Роуз, не можеш да отидеш. — Този път тъгата в гласа на Лиса се предаде през връзката и нахлу в мен. — Не само че Дмитрий не е поискал да те види. Той помоли специално да не те пускат при него.