Духовна връзка

Глава 21

След това с Михаил нямаше много какво да си кажем. Не исках да загази заради това, което бе направил, и затова мълчаливо се бях оставила да ме изведе от сградата на пазителите. Слънцето почти бе изгряло, което означаваше, че в нашия свят е полунощ. За кратко проникнах в съзнанието на Лиса и разбрах, че Бдението най-после е свършило и тя се е запътила към стаята си, разтревожена за мен и все още раздразнена, задето Кристиан се бе появил с Мия.

Реших да последвам примера на Лиса, чудейки се дали сънят няма да облекчи поне малко болката, останала в сърцето ми след срещата с Дмитрий. Вероятно не. Все пак благодарих на Михаил за помощта и риска, който бе поел. Той само кимна, сякаш нямаше за какво да му благодаря. Беше абсолютно същото, което би поискал от мен да направя за него, ако ролите ни бяха разменени и госпожа Карп беше зад решетките.

Когато си легнах, заспах дълбоко, но сънищата ми бяха неспокойни. Отново и отново чувах как Дмитрий ми казва, че повече не може да ме обича. Отново и отново думите се стоварваха върху мен, разбивайки сърцето ми на малки парчета. По някое време осъзнах, че ударите не са само в съня ми. Чувах ги наистина. Някой тропаше по вратата и аз бавно изплувах от ужасните сънища.

Със замъглени очи отидох да отворя вратата и открих Ейдриън на прага. Почти се повтаряше сцената от миналата нощ, когато дойде да ме покани за Бдението. Само че този път лицето му беше много по-мрачно. За миг си помислих, че е чул за посещението ми при Дмитрий. Или може би е загазил много повече, отколкото си мислехме, задето бе вмъкнал половината си приятели на тайната погребална церемония.

— Ейдриън… доста е рано за теб… — Погледнах към часовника и открих, че всъщност съм се успала.

— Не е чак толкова рано — потвърди той със сериозна физиономия. — Случиха се доста неща. Дойдох да ти съобщя новините, преди да си ги чула от някъде другаде.

— Какви новини?

— За декрета на Кралския съвет, онази важна резолюция, която обсъждаха. Тази, заради която призоваха и теб.

— Почакай. Значи са приключили? — Спомних си какво ми бе казал Михаил за мистериозния проблем, с чието обсъждане бил зает Кралският съвет. Ако бяха свършили, значи можеха да се заемат с нещо друго. Например официалното обявяване на Дмитрий отново за дампир. — Това са страхотни новини. — И ако, когато Татяна ме накара да опиша уменията си, е било свързано с обсъждането… дали наистина имаше реален шанс да бъда определена за пазител на Лиса? Дали кралицата в крайна сметка се е съгласила? Миналата нощ се държа доста приятелски с мен.

Ейдриън ме изгледа с изражение, което не бях виждала досега: съжаление.

— Нямаш представа, нали?

— Нямам представа за какво?

— Роуз… — Той отпусна нежно ръка върху рамото ми. — Кралският съвет току-що е утвърдил декрет, с който възрастта на пазителите се намалява на шестнадесет години. Дампирите ще се дипломират след втората година и веднага ще получават назначения.

— Какво? — Сигурно не бях чула правилно.

— Знаеш колко бяха паникьосани за защитата си и това, че няма достатъчно пазители, нали? — въздъхна той. — Това е тяхното решение да увеличат вашия брой.

— Но второкурсниците са твърде млади! — извиках. — Как може някой да си помисли, че шестнадесетгодишните са достатъчно подготвени, за да се бият?

— Самата ти свидетелства, че са — напомни ми Ейдриън.

Ченето ми увисна, светът около мен застина. Ти свидетелства, че са… Не, това не беше възможно.

Ейдриън ме побутна нежно, за да ме изтръгне от вцепенението ми.

— Хайде, да вървим. Те още доуточняват подробностите. Обявиха решението на открито заседание и някои хора са… малко разстроени.

— Да, не се съмнявам. — Нямаше нужда да ми го казва втори път. Мигновено понечих да го последвам, когато осъзнах, че съм по пижама. Набързо се преоблякох и се сресах. Все още не можех да повярвам на чутото. Приготовленията ми отнеха само петнадесет минути и веднага излязохме. Ейдриън не беше от най-атлетичните, но закрачи доста бързо, когато се насочихме към сградата, където се помещаваше съветът.

— Как е могло да се случи подобно нещо? — попитах. — Наистина ли смяташ, че… че това, което казах, е изиграло някаква роля? — Възнамерявах думите ми да прозвучат остро и нападателно, но по-скоро приличаха на молба.

Без да спира, той запали цигара, а аз дори не си направих труда да го скастря.

— Явно от доста време се е водила разгорещена дискусия. Гласовете за и против са били почти наравно. Тези, които са настоявали за приемането на резолюцията, са знаели, че трябва да изтъкнат доста доказателства, за да спечелят. Ти си била големият им коз: дампир тийнейджър, който убива стригои наляво и надясно дълго преди да се дипломира.

— Не беше чак толкова дълго — промърморих. Усетих как гневът ми се разпалва. Шестнадесет години? Луди ли са? Та това беше абсурдно. Догади ми се при мисълта, че без да зная, са ме използвали в подкрепа на този декрет. Бях глупачка да си мисля, че са си затворили очите пред всичките ми нарушения на правилата и просто са решили да ме похвалят. Те ме използваха. Татяна ме използваше.

Когато пристигнахме, в залата, където заседаваше съветът, цареше истински хаос. Наистина, не бях присъствала на много подобни срещи, но бях сигурна, че не е нормално присъстващите да са събрани на групи и да си викат един на друг.

Дворцовият церемониалмайстор вероятно едва ли обикновено крещеше до прегракване, докато се опитваше да въдвори ред в разбунената тълпа.

Единственото островче на спокойствието сред това разбунено море беше самата Татяна, която седеше търпеливо на мястото си в средата на масата, както изискваше дворцовият етикет. Изглеждаше много доволна от себе си. Останалите членове на съвета напълно бяха изгубили чувство за приличие, скочили на крака също като публиката, спореха помежду си или с всеки друг, който им беше под ръка. Втренчих се смаяно в цялата тази бъркотия, не знаейки какво да направя.

— Кой гласува „за“ и кой „против“? — попитах.

Ейдриън огледа членовете на съвета и започна да ги изброява на пръсти.

— Шелски, Озера, Бадика, Дашков, Конта и Дроздов. Те бяха против.

— Озера? — изненадах се. Не познавах много добре принцеса Евете Озера, но винаги ми се е струвала много надута и неприятна. Сега се изпълних с уважение към нея.

Ейдриън кимна към мястото, където Таша говореше гневно на голяма група хора. Очите й святкаха и тя размахваше буйно ръце.

— Евете явно е била убедена от някои членове на семейството.

Отговорът му ме накара да се усмихна, но само за миг. Беше хубаво, че Таша и Кристиан отново са признати в клана си, но това не разрешаваше най-важния проблем. Можех сама да изброя гласувалите „за“.

— Значи… принц Ивашков е гласувал „за“ — заключих, а Ейдриън сви рамене в нещо като извинителен жест за семейството си. — Също и Лазар, Зеклос, Тарус и Вода.

Това, че семейство Вода ще гласува за допълнителна защита, не беше голяма изненада, имайки предвид неотдавнашното убийство на член на фамилията. Присила дори още не бе положена в гроба и новият принц Александър не изглеждаше особено сигурен на новото си поприще.

Изгледах остро Ейдриън.

— Това прави само петима от шест. О! — Зацепих. — Мамка му, кралския тайбрек5.

Системата за гласуване на мороите се основаваше върху вота на дванадесет членове, по един от всяка фамилия, и този на управляващия крал или кралица. Наистина, това означаваше, че често едната група разполагаше с два гласа, тъй като много рядко монархът гласуваше против семейството си. Макар че и това се бе случвало. Така че системата трябваше да разполага с тринадесет гласа, за да се предотврати равен резултат при гласуването. Само че… напоследък бе възникнал един проблем. В Кралския съвет нямаше представител на фамилията Драгомир, което означаваше, че сега на практика можеше да се получи равен резултат. При такива редки случаи, според закона на мороите, гласът на монарха имаше допълнителна тежест. Чувала съм, че това винаги е бил спорен момент, но в същото време почти нищо не можеше да се направи. Равен брой гласове в Кралския съвет означаваше, че никога няма да се стигне до решение. Тъй като монарсите се избираха, повечето вярваха, че те ще действат в интерес на всички морои.

— Татяна е била шестият глас — казах. — И нейният е бил решаващият. — Огледах се и видях гняв, изписан по лицата на членовете на фамилиите, които бяха гласували против декрета. Очевидно не всички вярваха, че кралицата е действала в интерес на мороите.

През връзката усетих присъствието на Лиса, така че появата й след няколко секунди не беше изненада. Новините се разпространяваха бързо, макар че тя още не знаеше подробностите. Двамата с Ейдриън й махнахме. Тя беше не по-малко смаяна от нас.

— Как са могли да го направят? — попита, щом приближи.

— Защото са прекалено изплашени, че някой може да ги принуди да се научат да се защитават. Групата на Таша започва да има все повече поддръжници.

Лиса поклати глава.

— Не, не е само това. Искам да кажа, защо изобщо е свикано това заседание? Всички би трябвало да скърбим след случилото се вчера — публично. Целият двор, не само някаква тайна част от него. Един от членовете на Кралския съвет умря! Не можеха ли да почакат поне да мине погребението? — Видях в съзнанието й да се мяркат картини от онази отвратителна нощ, когато Присила умря пред очите й.

— Но много лесно го замениха — обади се нов глас. Кристиан се бе присъединил към нас. Лиса отстъпи няколко крачки от него, все още ядосана заради Мия. — И всъщност моментът е идеален. Тези, които са го искали, просто са се възползвали от ситуацията. Всеки път, когато има голяма битка със стригоите, мороите се паникьосват. Страхът е накарал мнозина да подкрепят това решение. И ако някои от членовете на съвета са се колебаели, то битката окончателно ги е убедила.

Беше доста мъдро изказване от страна на Кристиан и Лиса беше впечатлена, въпреки обърканите си чувства към него. Дворцовият церемониалмайстор най-сетне успя да надвика крясъците на публиката. Запитах се дали ще се усмирят, ако Татяна се изправи и им се разкрещи да млъкнат. Но не. Това навярно беше под достойнството й. Тя продължаваше да седи спокойно, сякаш не се случваше нищо необичайно.

Въпреки това бяха нужни още няколко минути, преди всички да се успокоят и да заемат местата си. Аз и приятелите ми побързахме да се настаним на първите свободни места, които ни попаднаха пред очите. След като най-после се възцари тишина и спокойствие, изтощеният церемониалмайстор даде думата на кралицата.

Тя удостои насъбралото се множество с величествена усмивка и заговори с най-повелителния си тон:

— Бихме искали да благодарим на всички, че дойдохте днес, за да изразите вашите… мнения. Зная, че някои все още се колебаят относно това решение, но то бе взето при стриктно спазване на законите на мороите — закони, утвърдени от векове. Много скоро ще свикаме друга сесия, за да чуем какво имате да кажете, но цивилизовано и без излишни емоции. — Нещо ми подсказваше, че това беше празен жест. Хората можеха да си говорят каквото си искат, ала тя пак нямаше да се вслуша в тях. — Това решение — този декрет — е за благото на мороите. Нашите пазители са отлични професионалисти. — Тя кимна снизходително към дворцовите пазители, застанали покрай стените. Както обикновено, лицата им не изразяваха нищо, но бях сигурна, че в момента им се иска да натупат половината от членовете на съвета. — Всъщност те са толкова изключителни, че благодарение на обучението им учениците им са готови да ни защитават от ранна възраст. Така ще се предотвратят трагедии, каквито напоследък ни сполетяха.

Тя сведе глава за миг, което вероятно бе израз на скръб. Припомних си миналата нощ, когато гласът й се задави, докато говореше за Присила. Дали е било преструвка? Дали смъртта на най-добрата й приятелка е била удобен начин за Татяна, за да прокара решението си? Сигурно… сигурно, не можеше да е толкова бездушна.

Кралицата вдигна глава и продължи:

— И отново ще повторя, че ще се радваме да изслушаме мнението ви, въпреки че според нашите закони въпросът е решен. Следващите сесии ще се състоят след благоприличен период на траур за онези, които ни напуснаха толкова трагично.

Тонът и цялото й поведение показваха, че това е краят на дискусията. Тогава един дързък глас внезапно наруши тишината в залата.

Моят глас.

— Е, аз искам да изкажа мнението си сега.

Вътре в главата ми Лиса крещеше: седни, седни! Но аз вече бях на крака и вървях към масата на Кралския съвет. Спрях на почтително разстояние, така че хем да ме забележат, хем да не накарат пазителите да ме изхвърлят. И да, забелязаха ме. Лицето на церемониалмайстора стана пурпурно от наглото ми нарушаване на правилата.

— Поведението ти е скандално и нарушава дворцовия протокол! Веднага се върни на мястото си, преди да заповядам да те отстранят. — Той погледна към пазителите, сякаш очакваше те тутакси да се хвърлят към мен. Никой от тях не помръдна. Или не ме възприемаха като заплаха, или се чудеха какво смятам да правя. Аз също се чудех.

С плавен, деликатен жест на ръката Татяна махна на церемониалмайстора да замълчи.

— Смея да заявя, че днес имаше толкова много нарушаване на протокола, че едно повече няма да навреди. — Погледна ме с мила усмивка, сякаш бяхме приятелки. — Освен това пазител Хатауей е един от най-ценните ни служители. Нейното мнение винаги ме е интересувало.

Дали наистина? Време беше да разбера. Обърнах се към членовете на съвета:

— Това, което сте приели, е пълна лудост. — Можеше да се приеме за голям подвиг от моя страна, задето не използвах ругатни. На езика ми бяха някои прилагателни, които ми се струваха много по-подходящи. Сега кой би се осмелил да твърди, че не разбирам от дворцов етикет? — Как е възможно всички вие да седите тук и да си мислите, че е съвсем нормално шестнадесетгодишни да рискуват живота си?

— Разликата е само две години — обади се принц Тарус. — Не изпращаме седемгодишни.

— Две години са много време. — За миг се замислих за времето, когато бях на шестнадесет.

Какво се бе случило през тези две години? Избягах с Лиса, видях да умират приятелите ми, пътувах по света, влюбих се… — За две години можеш да изживееш цял един живот. И ако искате да ви защитаваме на живот и смърт, което повечето от нас правят с радост, след като се дипломират, тогава ни дължите тези две години.

Този път извърнах поглед към публиката. Реакциите бяха смесени. Някои, явно съгласни с мен, кимаха енергично. Други изглеждаха така, сякаш нищо на света не можеше да промени мнението им за правилността на приетия декрет. Трети не смееха да срещнат погледа ми… Дали ги бях разколебала? Дали се съмняваха? Или се срамуваха от егоизма си? Може би те бяха ключът към разрешаването на проблема.

— Повярвай ми, нямам нищо против дампирите да се радват на младостта си. — Говореше Нейтан Ивашков. — Но точно в момента нямаме друг избор. Стригоите ни нападат все по-често. Всеки ден губим все повече морои и пазители. Ако разполагаме с повече обучени бойци в действие, жертвите ще намалеят. Само пропиляваме напразно бойните умения на дампирите, като изчакваме още две години. Този план ще защити и двете раси.

— Ще убие по-бързо моята! — възразих. Осъзнах, че ако започна да крещя, съвсем ще изгубя самообладание, затова поех дълбоко дъх и продължих: — Те няма да са готови. Няма да са получили нужното обучение.

И в този миг Татяна направи решителния си ход.

— Да, но според собственото ти признание ти определено си била достатъчно подготвена на тази възраст. Убила си повече стригои, преди да навършиш осемнадесет години, отколкото някои пазители през целия си живот.

Вперих в нея присвитите си очи.

— Аз — заговорих студено — имах отличен инструктор. Този, който в момента е заключен като престъпник. Ако искате да говорите за напразно пилеене на умения, идете и погледнете в собствения си затвор.

Присъстващите се размърдаха неспокойно, а усмивката на Татяна „какви сме приятелки“ леко охладня.

— Този въпрос не е предмет на обсъждане на днешната сесия. Но увеличаването на нашата защита е. Доколкото си спомням, дори ти си казвала, че броят на пазителите не е достатъчен. — Връщаше ми собствените ми думи от миналата нощ. — Редиците им трябва да се попълнят. Ти и мнозина от другарите ти доказахте, че сте способни да ни защитавате.

— Ние бяхме изключение! — Може и да беше самохвално, но беше вярно. — Не всички начинаещи са достигнали това ниво.

В очите й блеснаха опасни искри, а гласът й отново стана копринено мек.

— Е, навярно се нуждаем от повече отлични професионалисти. Може би трябва да те изпратим в „Свети Владимир“ или някоя друга академия, за да подобриш обучението на младите си колеги. Доколкото съм осведомена, предстоящото ти назначение е свързано с дворцовата администрация. Ако имаш желание да помогнеш за успеха на новия декрет, бихме могли да променим това назначение и вместо това да те направим инструктор. Това може да ускори завръщането ти в редиците на действащите пазители.

Моята усмивка беше не по-малко опасна от нейната.

— Не се опитвайте да ме заплашвате, подкупвате или изнудвате. Никога. Последствията никак няма да ви харесат.

С това вече сигурно отидох твърде далеч. Присъстващите се спогледаха изумено. Израженията на някои от тях издаваха неподправено отвращение, сякаш не биха могли да очакват нищо по-добро от мен. Разпознах някои от тези морои. Те бяха същите, които дочух да обсъждат връзката ми с Ейдриън и колко против била кралицата. Подозирах, че някои от кралските особи, присъствали на тайната среднощна церемония, също бяха в залата. Те бяха видели как Татяна ме извежда и не се съмняваха, че сегашното ми избухване и невижданата проява на неуважение са нещо като отмъщение.

Мороите не бяха единствените, които реагираха. Независимо дали споделяха моето мнение, неколцина от пазителите пристъпиха напред. Аз не помръднах, а и Татяна очевидно не показваше признаци на страх, което не им даде повод да предприемат нещо.

— Ние вече се уморихме от този разговор — рече Татяна, използвайки кралското ние. — Можеш да говориш още — и го направи по благоприличен начин — по време на следващото заседание, когато всички желаещи ще могат да изкажат мненията си. Засега, независимо дали ти харесва или не, тази резолюция е приета. Това е закон.

Тя ти дава възможност да се измъкнеш безнаказано! — прозвуча отново гласът на Лиса в главата ми. — Зарежи това и се махни оттам, преди да си направила нещо, което ще ти навлече истински неприятности. По-късно ще спориш.

Беше истинска ирония, защото бях на ръба да избухна и да излея целия си гняв. Думите на Лиса ме спряха, но не заради съдържанието им. А заради самата Лиса. Когато двамата с Ейдриън по-рано обсъждахме резултатите, забелязах нещо, което логически не пасваше.

— Вотът не е бил честен — заявих. — Не е законен.

— Да не би вече да сте станали адвокат, госпожице Хатауей? — Кралицата явно бе развеселена, а пропускането на титлата ми на пазител бе най-безочлива липса на уважение. — Ако имаш предвид, че вотът на монарха има повече тежест от този на останалите членове на съвета, то ние можем да те уверим, че законът на мороите в подобни ситуации е бил такъв от векове. — Обходи с поглед останалите членове на Кралския съвет и никой не възрази. Дори онези, които бяха гласували против декрета, не можеха да оспорят думите й.

— Да, но не е гласувал целият Кралски съвет — продължих. — През последните години едно място в съвета е било празно, но вече не е. — Обърнах се и посочих към редицата, където седяха приятелите ми. — Василиса Драгомир вече е на осемнадесет години и може да заеме полагащото й се място. — Сред целия този хаос рожденият й ден бе забравен, дори от мен.

Очите на всички присъстващи се извърнаха към Лиса — нещо, което никак не й хареса. Обаче Лиса беше свикнала да е публична личност. Знаеше какво се очаква от един кралски потомък, как да изглежда и как да се държи. Така че вместо да се свие на стола си, тя седеше с изправени рамене и се взираше напред със студен, царствен поглед, който все едно казваше, че може още в този момент да приближи до масата и да предяви правата, дадени й по рождение. Дали се дължеше само на великолепната й стойка, или на малко помощ от страна на духа, но беше почти невъзможно да откъснеш поглед от нея. Красотата й излъчваше обичайното си сияйно очарование и повечето от присъстващите в залата я гледаха със същото възхищение, граничещо с благоговение, което бях забелязала и у мнозина други обитатели на кралския двор. Трансформацията на Дмитрий все още беше загадка, но онези, които вярваха в нея, смятаха Лиса за нещо като светица. В очите на мнозина тя беше по-велика от самия живот, заради фамилното си име и мистериозните сили, които владееше — а сега и с невероятната способност да възстанови стригой.

Обърнах се и погледнах Татяна със самодоволна усмивка.

— Осемнадесет години не е ли законната възраст за право на глас? — Шах и мат, кучко.

— Да — отвърна ведро тя. — Ако Драгомир имат кворум.

Не бих казала, че в този момент зашеметяващата ми победа бе разклатена, но сиянието й малко помръкна.

— Какво?

— Кворум. Според закона, за да може член на кралски род да има право на вот в съвета, той трябва да има семейство. А тя няма. Тя е единствената от рода Драгомир.

Втренчих се невярващо в нея.

— Какво, да не би да казвате, че тя трябва да има дете, за да придобие право на вот?

Татяна се намръщи.

— Не, разбира се, че не. Някой ден, сигурна съм, и това ще стане. За да има едно семейство право на вот, то трябва да има поне двама членове, единият от които трябва да е над осемнадесет години. Такъв е законът на мороите, закон, който е утвърден от векове.

Неколцина от присъстващите си размениха объркани и изненадани погледи. Беше ясно, че мнозина не са наясно със закона на мороите. И, разбира се, тази ситуация — наличие само на един потомък от кралски род — не беше от тези, които се бяха случвали в близката история, а може би и никога.

— Истина е — каза Ариана Шелски неохотно. — Чела съм го.

Е, добре, това вече разклати зашеметяващата ми победа.

Фамилията Шелски бе една от тези, на които имах доверие, а Ариана беше по-голямата сестра на мороя, когото майка ми защитаваше. Ариана си падаше нещо като книжен плъх и имайки предвид, че беше гласувала против смяната на възрастта за пазителите, изглеждаше малко вероятно да подкрепи кралицата, ако не беше вярно.

Останала без повече амуниции, аз прибягнах до старото изпитано средство — дадох воля на гнева си.

— Това — заявих на Татяна, вярна на себе си — е най-шибаният закон, който някога съм чувала.

Това ги довърши. След първоначалното сащисване всички присъстващи започнаха да говорят в един глас, а Татяна се отказа от всякакви приятелски преструвки. Извърна се с почервеняло лице към церемониалмайстора, пренебрегвайки предишните си заповеди.

— Изведете я! — изкрещя кралицата. Дори сред нарастващия шум гласът й отекна звънко и ясно из цялата зала. — Няма да търпим подобно вулгарно поведение!

За част от секундата пазителите се озоваха до мен. Честно казано, напоследък толкова често ми се случваше да ме извличат насила от разни места, че вече свикнах и чувствах някакво познато удобство в цялата работа. Не се съпротивлявах на пазителите, когато ме поведоха към вратата, но в същото време не позволих да ме отведат без прощална реплика.

— Ако искаше, можеше да промениш закона за кворума, лицемерна кучко! — изкрещях на свой ред. — Ти извърташ закона, защото си егоистка и се страхуваш! Правиш най-голямата грешка в живота си! Ще съжаляваш за нея! Почакай и ще видиш — ще ти се иска никога да не я беше правила!

Не зная дали някой чу тирадата ми, защото в този момент в залата цареше същият хаос, както когато дойдох. Пазителите — трима — не ме пуснаха, докато не се озовахме отвън. След като го направиха, всички застанахме в неловко мълчание.

— Сега какво? — попитах накрая. Опитвах се да говоря спокойно. Все още бях бясна и всичко отвътре ми кипеше, но тези момчета нямаха вина. — Ще ме арестувате ли? — имайки предвид, че това щеше да ме заведе при Дмитрий, за мен щеше да си бъде направо награда.

— Казаха само да те изведем от залата — изтъкна един от пазителите. — Никой не уточни какво да правим след това.

Другият пазител, стар и с посивяла коса, но с лице, което все още всяваше страх, ме изгледа накриво.

— На твое място щях да се скатая някъде, докато още имам възможност. Побързай, преди наистина да са те наказали.

— Не че няма да те намерят, ако наистина го искат — додаде първият пазител.

След тези думи тримата влязоха обратно в сградата, а аз останах отвън объркана и разстроена. Тялото ми все още жадуваше за битка и бях изпълнена със същото разочарование, което винаги изпитвах, когато се сблъсквах със ситуация, в която се чувствах безсилна. Всичкото това крещене за нищо. Не бях постигнала нищо.

— Роуз?

Отърсих се от бушуващите в гърдите ми емоции и погледнах към сградата. Възрастният пазител не беше влязъл вътре и още стоеше на прага. Лицето му бе строго, но аз видях весели пламъчета в очите му.

— Не зная дали има значение за теб — каза ми той, — но мисля, че беше фантастична там вътре.

Никак не ми беше до смях, но устните ми ме издадоха.

— Благодаря — отвърнах.

Е, може би все пак бях постигнала поне едно нещо.