Духовна връзка

Глава 22

Не последвах съвета на пазителя да се махна оттам, макар че не седнах на предните стъпала, а застанах до близките черешови дървета. Знаех, че след малко сесията ще бъде закрита и тълпата ще се изсипе навън. След като изтекоха няколко минути и нищо не се случи, проникнах в съзнанието на Лиса и открих, че още нищо не е приключило. Въпреки че Татяна вече два пъти обяви, че сесията е закрита, хората не си тръгваха, а се бяха събрали на групи и оживено спореха.

Таша, застанала с Лиса и Ейдриън сред една такава група, държеше една от страстните си речи, в които бе толкова добра. Таша може и да не беше толкова хладнокръвно пресметлива като Татяна, когато ставаше въпрос за политически решения, но притежаваше вроден усет за надушване на подводните течения и нагласи и умееше да се възползва от предоставилите й се възможности. Тя беше против декрета за намаляване на възрастта на пазителите. Подкрепяше идеята мороите да се обучават да се бият. Ала досега не бе постигнала особен успех и по двата проблема, така че се бе насочила към следващия си шанс: Лиса.

— Защо въобще да спорим помежду си кой е най-добрият начин да избиваме стригоите, когато можем да ги спасяваме? — С едната си ръка прегърна Лиса, а с другата Ейдриън и ги побутна напред. Лиса беше спокойна и уверена, но Ейдриън изглеждаше готов да побегне при първа възможност. — Василиса, на която наистина бе отнето правото да гласува благодарение на толкова остарелия закон, ни показа, че стригоите могат да бъдат върнати в първоначалното им състояние.

— Това още не е доказано! — извика един мъж от тълпата.

— Шегуваш ли се? — възкликна жената до него. — Сестра ми е била с групата, която го е довела. Тя твърди, че той наистина е дампир. Дори е бил на слънце!

Таша кимна одобрително към жената.

— Аз също бях там. А сега ние имаме двама морои, които владеят духа и могат да направят същото и за други стригои.

Колкото и да уважавах Таша, не бях съгласна с идеята й. Огромното количество сила — да не споменавам усилието за пробождането — която Лиса бе изразходвала с Дмитрий, беше зашеметяващо. Дори временно навреди на връзката ми с Лиса. Това не означаваше, че тя не може да го направи отново. Беше достатъчно състрадателна и готова да се хвърли в огъня, за да помогне на останалите. Но аз знаех, че колкото повече сила използваше владеещият духа, толкова по-бързо се спускаше надолу по пътя към лудостта.

А Ейдриън… е, почти нямаше смисъл да го обсъждаме. Дори и да искаше да прониже стригой, той не притежаваше тази лечебна сила, която се изискваше, за да го преобрази — поне засега. Не беше необичайно мороите да използват магията на елементите по различни начини. Разбира се, някои като Кристиан, владеещи огъня, бяха придобили умението да контролират пламъка. Други можеха да прилагат магията, да кажем, само колкото да позатоплят една стая. Освен това Лиса и Ейдриън имаха пропуски в овладяването на духа. Най-голямото му лечебно постижение бяха фрактурите, а тя все още не можеше да се появява в чуждите сънища, колкото и да се упражняваше.

Така че Таша разполагаше само с един морой, който владееше духа и можеше да спасява стригои, ала той едва ли би могъл да трансформира легиони от тези чудовища. Изглежда, Таша не разбираше всичко това.

— Кралският съвет не бива да си губи времето със закони за възрастта — продължи тя. — Ние трябва да се посветим на откриването на повече морои, които владеят духа, и да обединим силите им за спасяването на стригоите. — Впери поглед в някой от тълпата. — Мартин, твоят брат не беше ли превърнат против волята му? С достатъчно усилия бихме могли да ти го върнем. Жив. Такъв, какъвто го познаваш. В противен случай ще бъде убит, когато пазителите го открият. А през това време, разбира се, той ще продължи да избива невинни хора.

Да, Таша си я биваше в приказките. Този тип Мартин едва не се разплака. Не спомена тези, които доброволно се бяха превърнали в стригои. Лиса, която все още стоеше до нея, не беше сигурна как да възприеме идеята за образуването на армия от владеещи духа, която да тръгне на поход за спасяването на стригоите. Обаче разбираше, че всичко това е част от останалите планове на Таша — включително и този да възстанови правата на Лиса да гласува.

Таша възхвали способностите и характера на Лиса, като открито се присмя на един отдавна остарял закон от времена, през които никога не биха могли да предвидят подобна ситуация. По-нататък изтъкна, че дванадесетте членове на съвета трябва да изпратят навсякъде съобщение до стригоите по света за новото обединение на мороите.

Не ми се слушаше повече. Оставих Таша да упражнява политическото си красноречие и реших по-късно да поговоря с Лиса. Още бях прекалено възбудена от случилото се, когато се разкрещях пред целия съвет, така че повече не можех да остана в онази зала. Напуснах съзнанието на Лиса, върнах се в собственото си и изписках, когато видях едно лице директно пред моето.

— Амброуз!

Един от най-красивите дампири на планетата — след Дмитрий естествено — ме награди с ослепителната си усмивка на кинозвезда.

— Толкова си неподвижна, че реших, че се правиш на дриада.

Примигнах.

— На какво?

Той посочи към черешовите дървета.

— Горски нимфи. Красиви жени, неделима част от дърветата.

— Не съм сигурна дали е комплимент или не — промърморих, — но се радвам да те видя отново.

Амброуз беше истинско изключение в нашата култура: мъж дампир, който нито беше положил клетва за пазител, нито бе избягал, за да се скрие сред човешкото общество. Жените дампири често избират да не стават пазители, а да се посветят на семействата си. Затова ние, жените пазители, сме такава рядкост. Но мъжете? Те нямаха извинение, поне така мислеха повечето хора. Но вместо да се спотайва в немилост, Амброуз бе избрал да остане и да работи за мороите по друг начин. По същество той беше слуга от висока класа, който поднасяше питиета на елитни партита и масажираше благородните дами. Освен това, ако можеше да се вярва на слуховете, обслужваше Татяна и по друг начин. Но това последното ми се струваше толкова отвратително, че не желаех да мисля за него.

— Аз също се радвам — рече той. — Но ако не общуваш с природата, какво правиш?

— Дълга история. Изхвърлиха ме от заседанието на съвета.

Това го впечатли.

— Буквално изхвърлена?

— По-скоро извлечена навън. Изненадана съм, че не съм те виждала наоколо — промених темата. — Разбира се, през последната седмица бях, хм, доста заета.

— И аз така чух — кимна той и ме погледна съчувствено. — Макар че аз всъщност отсъствах. Върнах се миналата нощ.

— Тъкмо навреме за веселбата — промърморих.

По простодушното изражение на лицето му разбрах, че още не е чул за декрета.

— Какво правиш в момента? — попита Амброуз. — Това не ми прилича на наказание. Излежа ли си присъдата?

— Нещо такова. В момента чакам някого. Тъкмо мислех да се прибера в стаята си и там да продължа с чакането.

— Е, ако убиваш времето, защо не дойдеш с мен да видиш леля Ронда?

— Ронда? — намръщих се аз. — Не искам да те обидя, но последния път способностите на леля ти не ме впечатлиха особено.

— Не се обиждам — заяви той жизнерадостно. — Но тя все питаше какво става с теб. И с Василиса. Така че, ако нямаш друга работа…

Поколебах се. Той беше прав, че в момента нямаше какво да правя. Нямах никаква идея и какво да правя с Дмитрий и тъпите резолюции на съвета. Но Ронда — неговата леля, която предсказваше бъдещето — не беше някой, който наистина исках отново да видя. Въпреки самонадеяните ми думи някои от предсказанията на Ронда се сбъднаха. А те никак не ми харесваха.

— Става — казах, като се постарах да си придам отегчено изражение. — Ама да е по-бързо.

Той отново се усмихна, сякаш му беше ясно, че се преструвам. Поведе ме към една сграда, която бях посещавала и преди. Вътре се помещаваше луксозен салон за красота, както и спа център за благородници. На двете с Лиса тук ни правиха маникюр, а докато Амброуз ме водеше по коридорите към леговището на Ронда, ме прониза странна болка. Масажи и педикюри… изглеждаха като най-обикновените неща на света. Но през онзи ден те бяха страхотни. Двете с Лиса се смяхме и бяхме по-близки от всякога… малко преди училището да бъде нападнато и всичко да рухне…

Ронда предсказваше бъдещето в една от задните стаички, далеч от оживения спа център. Въпреки съмнителната си дарба, тя имаше доста процъфтяващ бизнес и дори разполагаше с лична рецепционистка. О, или поне преди разполагаше. Сега бюрото беше празно и Амброуз ме въведе направо в стаята на Ронда. Тя изглеждаше точно същата както преди — все едно да влезеш в нечие сърце. Всичко беше червено: тапетите, украсата, пръснатите по пода възглавници.

Самата Ронда седеше на пода и похапваше от кофичка кисело мляко, което изглеждаше ужасяващо обикновено за някой, който твърдеше, че притежава мистични сили. Къдравата й черна коса се стелеше като водопад по раменете, през който проблясваха големите златни халки на ушите й.

— Роуз Хатауей — посрещна ме тя радостно и остави кофичката настрани. — Каква приятна изненада.

— Не трябваше ли да предскажеш идването ми? — попитах сухо.

Устните й се извиха в усмивка.

— Моята сила не е в това.

— Извинявай, че прекъснах вечерята ти — рече Амброуз и сгъна грациозно мускулестото си тяло, за да седне на пода. — Но Роуз не е лесна за откриване.

— Предполагам, че не е — съгласи се Ронда. — Изненадана съм, че изобщо си я довел. Какво мога да направя за теб днес, Роуз?

Свих рамене и се отпуснах на пода до Амброуз.

— Не зная. Тук съм само защото Амброуз ме придума.

— Тя не мисли, че последните ти предсказания са били много добри — рече той.

— Хей! — стрелнах го аз укорително. — Не казах точно това.

Последния път Лиса и Дмитрий бяха с мен. Картите Таро на Ронда предсказаха на Лиса могъщество и светлина — нищо изненадващо. Ронда каза, че Дмитрий ще изгуби това, което цени най-много, и това се сбъдна: той изгуби душата си. А за мен? Ронда недвусмислено ми съобщи, че ще убивам неживите. Приех това с насмешка, защото знаех, че разполагах с цял един живот да убивам стригои. Сега се питах дали „неживи“ означаваше стригоя у Дмитрий. Дори и да не бях забила сребърния кол в сърцето му, определено бях изиграла важна роля в това.

— Може би ако ти гледам сега, това ще помогне на предишното предсказание да добие повече смисъл? — предложи Ронда.

Обмислях каква по-сочна шега да измисля относно ясновидските й способности и затова нямаше по-изненадана от мен, когато устните ми произнесоха:

— В това е проблемът. Предишното предсказание имаше смисъл. Боя се, че… боя се какво друго ще покажат картите.

— Картите не определят бъдещето — каза Ронда спокойно. — Ако нещо е предопределено да стане, то ще се случи, независимо от това, което виждаме в тях. А дори и тогава… ами, бъдещето винаги се променя. Ако нямаме избор, няма смисъл да живеем.

— Виж ти — насмешливо рекох аз, — точно от подобен неясен отговор на циганска врачка имах нужда.

— Ромка — поправи ме тя. — Не съм циганка. — Въпреки заядливата ми забележка тя запази доброто си настроение. Сговорчивостта навярно беше тяхна семейна черта. — Искаш ли да ти гледам на карти или не?

Исках ли? Тя беше права за едно — бъдещето щеше да се случи, независимо дали картите ще ми го предскажат. А дори и тогава аз може би нямаше да разбера, преди да се случи.

— Добре — кимнах. — Просто за забавление. Искам да кажа, че последният път навярно е било само щастливо съвпадение.

Ронда завъртя очи, но не каза нищо, докато разбъркваше тестето карти. Правеше го толкова ловко, сякаш картите сами се движеха. Когато най-после спря, ми подаде колодата, за да цепя. Направих го и тя отново ги събра.

— Преди гледахме с три карти — каза. — Сега имаме време да изтеглим повече, ако искаш. Може би пет?

— Колкото повече са, толкова е по-голяма вероятността да се обясни всичко.

— Ако така и така не вярваш, не би трябвало да има значение за теб.

— Добре тогава. Нека са пет.

Лицето й беше сериозно, докато обръщаше картите, а очите й внимателно ги изучаваха. Две от картите бяха обърнати надолу. Не ми се стори добър знак. Последния път, когато ми гледаха, разбрах, че това означава, че наглед хубавите карти… ами, всъщност не са толкова хубави.

Първата беше Двойка чаши, която изобразяваше мъж и жена, нагазили в тревисто поле, осеяно с цветя, докато слънцето грееше над тях. Разбира се, беше обърната надолу.

— Чашите са свързани с емоциите — обясни Ронда. — Двойката чаши показва съюз, идеална любов и избуяване на радостни чувства. Но след като е обърната…

— Знаеш ли какво? — прекъснах я. — Мисля, че схванах идеята. Можеш да я прескочиш. Струва ми се, че ми е ясно какво означава. — Навярно картата изобразяваше двама ни с Дмитрий, празна чаша и сърдечна болка… наистина нямах нужда от Ронда, за да анализирам това, което вече бе разбило сърцето ми.

Тя мина към следващата: Кралица мечове, също обърната надолу.

— Карти като тази се отнасят до конкретни хора — обясни Ронда. Кралицата мечове изглеждаше много величествена, с кестенява коса и сребриста роба. — Кралицата мечове е умна. Тя е пълна с познание, може да надхитри враговете си и е много амбициозна.

Въздъхнах.

— Но обърната надолу…

— Обърната надолу — продължи ясновидката — означава, че всички тези качества са изкривени. Тя пак е умна, пак се опитва да постигне целите си… но го прави по не дотам почтен и искрен начин. Тук има много враждебност и измама. Бих казала, че имаш враг.

— Да — промърморих и погледнах короната. — Мисля, че се досещам кой е. Преди малко я нарекох лицемерна кучка.

Ронда не каза нищо и пристъпи към следващата карта. Тя беше нормално обърната, но някак ми се искаше да не беше. Показваше цял сноп мечове, забити в земята, а една жена бе завързана с превръзка на очите към един от тях. Осмица мечове.

— О, хайде! — възкликнах. — Каква е тази работа с мен и мечовете? И миналия път изтегли една подобна депресираща карта. — Върху онази се виждаше жена, която плачеше пред стена от мечове.

— Онази карта беше Деветка мечове — съгласи се Ронда. — Винаги може да бъде и по-зле.

— Трудно ми е да го повярвам.

Тя взе отново тестето карти, прегледа го и извади една. Десетка мечове.

— Би могла да изтеглиш и тази. — Върху нея се виждаше мъртъв мъж, проснат върху земята, пронизан от сноп мечове.

— Имаш право — съгласих се, а Амброуз се изкиска до мен. — Какво означава Деветката?

— Деветката означава да си в капан, безизходна ситуация. Също може да означава клевета или обвинение. Необходимо е да събереш цялата си смелост, за да избягаш от нещо. — Погледнах отново към кралицата и си припомних нещата, които бях изрекла в заседателната зала. Определено можеха да се квалифицират като обвинения. А да съм в капан? Е, винаги съществуваше вероятността до края на живота си да подреждам архивите…

Въздъхнах.

— Добре, каква е следващата? — Изглеждаше най-добре от всички досега. Шестица мечове. Показваше група хора в една лодка, която се носеше по вода, огряна от лунна светлина.

— Пътуване — каза Ронда.

— Току-що се връщам от пътуване. Всъщност от няколко. — Изгледах я подозрително. — Боже, това да не е нещо като духовно пътуване?

Амброуз отново се засмя.

— Роуз, иска ми се всеки ден да ти гледат на карти.

Леля му не му обърна внимание.

— Ако беше чаши, може би. Но мечовете показват нещо конкретно. Действие. Истинско, целенасочено пътуване.

Къде, за Бога, щях да пътувам? Дали означаваше, че ще отида в Академията, както бе предложила Татяна? Дали пък не бе възможно, въпреки че бях нарушила правилата и етикета, наричайки Нейно величество с разни имена, в крайна сметка да получа назначение? Далеч от двора?

— Може би търсиш нещо. Би могло да е физическо пътуване, комбинирано с духовно — отвърна Ронда, което ми прозвуча като начин да си застрахова задника. — Последната карта… — Веждите й се свъсиха, докато се мръщеше на петата карта. — Тази е скрита за мен.

Втренчих се в картата.

— Паж чаши. Вижда ми се съвсем ясна. Това е паж с, хм, чаши.

— Обикновено виждам ясно… Картите ми разкриват подтекста си. Тази не е ясна.

— Единственото, което не е ясно, е дали е момиче или момче. — Лицето върху картата изглеждаше младо, но имаше коса и лице на андрогин6, заради което не можеше да се отличи полът му. Сините панталони и туниката не помагаха, въпреки че фонът от окъпано в слънце поле изглеждаше обещаващ.

— Може да бъде и едното, и другото — каза Ронда. — Тази карта е най-ниска по ранг от картите, които представят хората от всяка боя: Крал, Кралица, Рицар и накрая е Пажът. Който и да е този паж, той е лоялна и творческа личност. Оптимистична. Може да означава някой, който ще дойде на това пътуване с теб или може би е причината за пътуването.

Какъвто и оптимизъм или вяра да имах в картите, след това изказване тутакси изчезнаха. Имайки предвид, че тя току-що бе изредила стотици неща, които можеха да означават картите, не можех да смятам предсказанията й за достоверни. Както обикновено, скептицизмът ми не й убягна, но вниманието й бе съсредоточено върху картите и тя се намръщи.

— Но просто не мога да разбера… Има облак около него. Защо? В това няма смисъл.

Не зная защо, но от объркването й по гърба ми полазиха студени тръпки. Винаги съм си казвала, че тези неща са измама, но ако си измисляше всичко… ами, нямаше ли да съчини нещо и за Пажа чаши? Нямаше да изглежда много убедителна като ясновидка, ако не можеше да разгадае значението на тази карта. Мисълта, че може би някъде там някаква мистична сила й пречи, ми подейства отрезвяващо и набързо забравих за циничното си поведение.

Ронда въздъхна и най-сетне вдигна глава.

— Съжалявам, това е всичко, което мога да ти кажа. Останалото, което ти казах, помогна ли ти?

Огледах картите. Сърдечна мъка. Враг. Обвинения. Безизходица. Пътуване.

— Някои от нещата, които показват картите, вече ги зная. Останалите пораждат повече въпроси.

Тя се усмихна многозначително.

— Обикновено е така.

Благодарих й за гледането, тайно доволна, че не трябваше да плащам. Амброуз ме изведе и аз се опитах да се отърся от потиснатото настроение, което ме налегна след предсказанията на Ронда за бъдещето ми. Имах си достатъчно проблеми на главата и без да се тормозя за някакви си тъпи карти.

— Добре ли си? — попита спътникът ми, когато най-после излязохме от сградата. Слънцето се бе издигнало по-високо в небето. Всички обитатели на кралския двор много скоро щяха да бъдат в леглата си, слагайки по този начин край на един ден, пълен с вълнуващи събития. — Аз… нямаше да те доведа, ако знаех, че толкова ще се разстроиш.

— Не, не — поклатих глава. — Не са картите. Не точно. Има един куп други неща, които стават… особено едно, за което би трябвало да знаеш.

Когато по-рано се натъкнахме един на друг, не исках да му казвам за декрета, но като дампир той имаше право да научи за случилото се. Докато говорех, лицето му остана съвършено спокойно, само тъмнокафявите му очи се разширяваха все повече с напредването на историята.

— Трябва да има някаква грешка — промълви накрая. — Те не биха направили това. Не биха го причинили на шестнадесетгодишните.

— Да, и аз не мислех, че ще го направят, но те очевидно са съвсем сериозни и ме изхвърлиха, когато аз, хм, оспорих решението им.

— Мога да си представя как си го „оспорила“. Всичко това ще накара все повече дампири да се откажат от попрището на пазител… освен ако, разбира се, младостта им не ги прави по-лесни за манипулиране.

— Доста чувствителна тема за теб, а? — попитах. В крайна сметка той също бе отказал да стане пазител.

Амброуз поклати глава.

— За мен беше почти невъзможно да остана в това общество. Ако някое от онези деца реши да се откаже, едва ли ще има влиятелни приятели като мен. Те ще бъдат отхвърлени, изгнаници. Това ще постигне този нов декрет. Или ще убие младите дампири, или ще ги откъсне от средата им.

Запитах се какви ли влиятелни приятели е имал, но сега едва ли беше подходящо да науча семейната му история.

— Е, изглежда, на онази кралска кучка не й пука.

Замисленият му, отнесен поглед изведнъж се изостри.

— Не я наричай така — предупреди ме той и очите му блеснаха гневно. — Тя не е виновна.

Леле. Това се казва изненада. Досега секси чаровникът Амброуз винаги се бе държал само приятелски.

— Разбира се, че е виновна! Забрави ли, че тя е върховният управник на мороите?

Челото му се смръщи още повече.

— Кралският съвет също е гласувал. Не е била само тя.

— Да, но тя е гласувала в подкрепа на декрета. Нейният глас е наклонил везните.

— Трябва да е имала причина. Ти не я познаваш като мен. Тя не би направила подобно нещо.

Отворих уста, за да го попитам, дали не е полудял, но се спрях, когато си спомних за връзката му с кралицата. Може и да ми се гадеше от онези романтични слухове, но ако бяха верни, предполагам, че е съвсем оправдано той да е загрижен за нея. Освен това реших, че може би е по-добре, че не я познавам, като него. Белезите от ухапване по шията му определено издаваха интимна близост.

— Вашите отношения не ме засягат — заявих му спокойно, — но тя сигурно те е заблудила и те е накарала да я мислиш за такава, каквато не е. Направи го и с мен, и аз паднах в капана й. Всичко е било преструвка.

— Не го вярвам — каза Амброуз с каменно лице. — Като кралица тя често е поставена в много тежки ситуации. Трябва да има още нещо, тя ще промени декрета, сигурен съм.

— Като кралица — изимитирах аз гласа му, — тя би трябвало да има способността да…

Думите ми секнаха, когато един глас заговори в главата ми. Гласът на Лиса.

Роуз, сигурна съм, че ще искаш да видиш това. Но трябва да ми обещаеш да не причиняваш неприятности. Лиса ми изпрати указание за мястото, както и усещане за спешност.

Твърдият поглед на Амброуз бе заменен от израз на загриженост.

— Добре ли си?

— Аз… да. Лиса се нуждае от мен. — Въздъхнах. — Виж, не искам да се караме. Очевидно сме на различно мнение за ситуацията… но мисля, че и двамата сме съгласни за основното.

— Че онези деца не бива да се изпращат на смърт? Да, за това сме съгласни. — Усмихнахме се нерешително един на друг и гневът помежду ни се разсея. — Аз ще поговоря с нея, Роуз. Ще разбера каква е истината и ще ти кажа, става ли?

— Става. — Трудно ми беше да повярвам, че някой може да поговори откровено и сърдечно с Татяна, но може би във връзката им имаше нещо много повече, отколкото си мислех. — Благодаря. Радвам се, че се видяхме.

— Аз също. А сега върви, върви при Лиса.

Нямах нужда от повече подканяне. Заедно с усещането за спешност Лиса ми бе предала по връзката още едно съобщение, което ме накара направо да полетя: отнася се за Дмитрий.