Духовна връзка

Глава 27

Влизането в съдебната зала беше едно от най-сюрреалистичните преживявания в живота ми — и то не само защото бях обвиняема. Всичко вътре ми напомняше за процеса срещу Виктор, пък и самата идея сега аз да съм на неговото място беше прекалено шантава, за да повярвам на случващото се.

Когато се появих в залата, обградена от пазители, всички се втренчиха в мен — а повярвайте ми, вътре беше претъпкано — така че аз естествено не се стъписах, нито се свих засрамено. Вървях с уверена стъпка и високо вдигната глава. Отново ме връхлетя споменът за Виктор. Той също бе влязъл с предизвикателен вид и тогава бях ужасена, че някой, извършил толкова тежки престъпления, може да се държи по този начин. Дали сега присъстващите не си мислеха същото и за мен?

На подиума в предната част на залата седеше непозната на мен жена. Мороите обикновено избират за съдия юрист, назначаван на тази длъжност само докато трае изслушването или друга съдебна процедура. Съдебният процес — или поне такъв от ранга на този срещу Виктор — се ръководеше от самата кралица. Тя бе тази, която взимаше окончателното решение за присъдата. А сега членовете на съвета щяха да решават, ако въобще стигнех до този последен етап. Съдебният процес придава на всичко съвсем официален вид. На него произнасят присъдата и определят наказанието.

Ескортът ме отведе до най-предната скамейка в залата, зад преградата, разделяща ключовите играчи от публиката, и ми посочиха мястото до един морой на средна възраст, в строго официален, черен дизайнерски костюм. Костюм, който сякаш крещеше на всички: много съжалявам, че кралицата е мъртва, но дори и в скръбта си трябва да изглеждам модерно. Косата му беше светлоруса, леко прошарена с първите посребрени кичури. Някак си му отиваше. Предположих, че е Деймън Тарус, моят адвокат, но той не размени нито дума с мен.

Михаил седна зад мен. Зарадвах се, че именно него бяха избрали да ме придружава неотлъчно навсякъде. Като се озърнах назад, видях Даниела и Нейтан Ивашков, седнали сред останалите най-високопоставени кралски особи и техните семейства. Ейдриън не беше при тях, седеше доста по-назад, до Лиса, Кристиан и Еди. И тримата изглеждаха тревожно напрегнати.

Съдията — възрастна дама от мороите, с посивяла коса, с вид на все още способна да изрита нечий задник — призова залата да запази тишина, а аз отново се извърнах напред. Влязоха членовете на Кралския съвет, като съдията обявяваше името на всеки един. За тях бяха подредени скамейки в две редици — на първите две за по шестима от членовете, а отзад още една, по-висока, за тринадесетия член. Разбира се, днес бяха заети само единадесет места. Потиснах негодуванието си, защото там би трябвало да седи и Лиса.

Щом съветът зае местата си, съдията се обърна към нас и заговори с ясен глас, отекващ в цялата зала:

— Изслушването вече е в ход, при което ние ще определим дали са представени достатъчно доказателство, за да…

Прекъсна я някаква суматоха край вратата и всички в залата извиха глави, за да видят какво става.

— Кой нарушава редът? — властно попита съдията.

Един от пазителите открехна леко вратата и излезе отвън, очевидно за да говори с този, който се намираше в коридора. След миг се върна обратно в залата.

— Тук е адвокатът на обвиняемата, Ваша чест.

Съдията погледна към Деймън и мен, след което се обърна, намръщена, към пазителя.

— Тя вече си има адвокат.

Пазителят само сви рамене с комично безпомощен вид. Ако сега отвън дебнеше някой стригой, пазителят щеше да знае какво да направи. Но това странно прекъсване на протокола явно бе отвъд възможностите му. Съдията въздъхна.

— Добре. Доведете смутителя, за да разберем какво става.

Влезе Ейб.

— О, Господи! — ахнах на висок глас.

Не се наложи да бъда смъмрена, задето заговорих без позволение, защото цялата зала моментално се разбръмча. Предположих, че поне половината от присъстващите се ужасиха, защото познаваха и Ейб, и репутацията му. Останалата половина вероятно просто се вцепени при появата му.

Той беше облечен в костюм от сив кашмир, значително по-светъл от строгия черен костюм на Деймън. Под него носеше скъпарска риза, толкова ярко бяла, че сякаш сияеше — особено в съчетание с вратовръзката му от блестяща пурпурна коприна. По него се набиваха в очи и други червени аксесоари — носната кърпичка в малкото му джобче и рубинените копчета за ръкавели. Естествено всичко по него беше съвършено скроено и не по-малко скъпо от претенциозното одеяние на Деймън. Само че Ейб нямаше вид като за заупокойна служба в някоя църква. По-скоро създаваше впечатление, че току-що бяха прекъснали забавлението му на някое елегантно парти. И, разбира се, не беше забравил златните си обици, проблясващи на фона на добре оформената му черна брада.

Той пристъпи към съдията, която махна властно с ръка, за да призове залата към тишина.

— Ибрахим Мазур — заговори тя и поклати глава. В гласа й се прокраднаха едновременно удивление и неодобрение, по равни дози. — Това е… толкова неочаквано.

Ейб я почете с галантен поклон.

— За мен е удоволствие да те видя отново, Пола. Въобще не си остаряла.

— Не се намираме в кънтри клуб, господин Мазур — сухо го осведоми тя. — И докато сте тук, ще се обръщате към мен със съответната ми титла.

— Е, добре. — Смигна й закачливо. — Моля да приемете моите извинения, Ваша чест. — Извърна се и се огледа, докато накрая погледът му се прикова върху мен. — Ето я и нея. Съжалявам, че закъснях. Но вече можем да започваме.

Деймън се изправи.

— Какво означава това? Кой сте вие? Аз съм нейният адвокат.

Ейб поклати глава.

— Трябва да има някаква грешка. Отне ми известно време, за да пристигна, затова разбирам защо сте бил назначен за обществен защитник.

— Обществен защитник! — От възмущение лицето на Деймън се зачерви като домат. — Аз съм един от най-прочутите адвокати сред общността на американските морои.

— Прочут, но сред общността — сви рамене Ейб и се олюля на пети. — Няма да споря. И не влагам нищо лично.

— Господин Мазур — прекъсна го съдията, — самият вие адвокат ли сте?

— Аз имам много професии, Пола… Ваша чест. Освен това, какво значение има? Тя се нуждае само от някой, който да говори от нейно име.

— И тя вече го има! — възкликна Деймън. — Мен.

— Вече не — заяви любезно Ейб. Нито за миг не спря да се усмихва, но ми се стори, че зърнах в очите му онзи опасен блясък, който всяваше ужас сред враговете му. Сега бе като жива илюстрация на спокойствието, докато Деймън изглеждаше така, сякаш всеки миг ще получи апоплектичен удар.

— Ваша чест…

— Достатъчно! — отекна гневният й глас. — Нека момичето да избере. — Прикова в мен погледа на кафявите си очи. — Кого избираш да говори от твое име?

— Аз… — Ченето ми едва не увисна, когато вниманието на всички рязко се пренасочи към мен. Досега само наблюдавах цялата драма, разиграваща се между двамата мъже, сякаш бях на тенис мач, но ето че топката ме уцели по главата.

— Роуз. — Сепната, леко се извърнах. Даниела Ивашков неусетно се бе промъкнала до скамейката зад мен. — Роуз — отново зашепна тя, — нямаш представа кой е този Мазур. — О, нима!, мислено й възразих. — За нищо на света не би искала да си имаш работа с него. Деймън е най-добрият. И никак не е лесно да го наемеш.

Отдръпна се назад към мястото си, а аз изгледах поред физиономиите на двамата кандидати за мои адвокати. Разбрах какво искаше да ми подскаже Даниела. Явно Ейдриън бе успял да я убеди да го ангажира със защитата ми, след което тя бе уговорила Деймън да я поеме. Да го отхвърля сега, означаваше да я обидя, а като се имаше предвид, че Даниела Ивашков бе сред малкото кралски особи, които се държаха мило с мен, със сигурност не бих искала да я настройвам срещу себе си. Пък и ако всичко това беше някакъв заговор на дворцовия кръг, да имам на своя страна един техен член навярно беше единственият ми шанс за спасение.

И все пак… там беше застанал Ейб, загледан в мен с чаровната си усмивка. Със сигурност умееше да постига своето, макар и до голяма степен благодарение на въздействащото си присъствие и страховитата си репутация. Ако обаче разполагаха с някакво абсурдно доказателство срещу мен, само личността на Ейб нямаше да е достатъчна, за да ме спаси. Разбира се, той беше много хлъзгав. Истинска змия. Можеше да постигне дори невъзможното. Със сигурност е задействал доста от връзките си заради мен.

Това обаче не променяше факта, че не беше адвокат.

Обаче ми беше баща.

Да, той бе моят баща и въпреки че едва се познавахме, той бе изминал толкова дълъг път, за да дойде и да се изправи пред съда в изискания си сив костюм, за да ме защитава. Можеше ли да ми навреди бащината му любов? И наистина ли го биваше за адвокат? Ще се потвърди ли към края на деня старата мъдрост, че кръвта вода не става? Не знаех. И тази мъдрост всъщност никога не ми бе допадала. Може да беше в сила при хората, но при вампирите нямаше смисъл.

През това време Ейб продължаваше да се взира напрегнато в мен с тъмнокафявите си очи, почти като моите. Довери ми се, искаше да ми внуши той. Но можех ли? Можех ли да се доверя на семейството си? Можех да имам доверие на майка си, ако беше тук, но знаех също, че тя вярваше на Ейб.

Въздъхнах и посочих с ръка към него.

— Избирам него. — И добавих едва чуто: — Само да не ме провалиш, Змей.

Усмивката на Ейб се разшири, докато в залата отекваха смаяни викове, а Деймън едва не се задави от бурните си протести. Даниела Ивашков отначало може и да го е убеждавала с много усилия да поеме моя случай, но сега това дело се бе превърнало за него във въпрос на лична гордост. Нищо чудно решението ми да се откажа от него да навреди на репутацията му.

Но аз бях направила избора си и раздразненият съдия не желаеше да слуша повече спорове. Нареди на Деймън да освободи адвокатската скамейка, а Ейб се настани на мястото му. Съдията започна със стандартната уводна процедура, като ни обясни защо сме се събрали тук и така нататък. Докато говореше, аз се наведох към Ейб.

— В какво ме забърка? — просъсках му аз.

— Аз ли? Ти в какво си се забъркала? Не може ли, като повечето бащи, най-много да ми се наложи от време на време да те прибирам от полицейския участък, защото си се напила?

Започнах да разбирам защо хората се дразнеха, когато се шегувах в напечени ситуации.

— Става дума за шибаното ми бъдеще! Ще ме изправят пред съда и ще ме осъдят!

Всяка следа от веселие изчезна от лицето му. Изражението му стана твърдо, мъртвешки сериозно. По гърба ми пробягнаха ледени тръпки.

— Това — изрече той с нисък, равен глас — е нещо, за което ти се заклевам, че никога, никога няма да се случи.

Съдията отново насочи вниманието си към нас и към представителя на обвинението — жена на име Айрис Кейн, която не беше от кралска фамилия, но изглеждаше дяволски безчувствена. Може би всички прокурори бяха такива.

Преди да бъдат представени доказателствата срещу мен, убийството на кралицата бе описано до най-отвратителните подробности. Как е била намерена тази сутрин в леглото си, със сребърен кол, забит в сърцето й, и с лице, изкривено от ужас и изненада. Навсякъде имало кръв: върху нощницата, сред чаршафите, по тялото й… На всички в залата бяха показани снимки, които предизвикаха най-различни реакции.

Изненадани възклицания. Още страх и паника. А някои… някои се разплакаха. Част от тези сълзи несъмнено се дължаха на ужасната ситуация, но мисля, че мнозина плачеха, защото наистина обичаха или харесваха Татяна. Понякога тя беше студена и надменна, но като цяло царуването й беше мирно и справедливо.

След показването на снимките ме призоваха. Изслушването не протичаше като нормален съдебен процес. Липсваше обичайната размяна на реплики между адвокат и прокурор, докато разпитваха свидетелите. Просто стояха там и се редуваха да задават въпроси, докато съдията се грижеше за реда.

— Госпожице Хатауей — започна Айрис, като пропусна титлата ми. — По кое време миналата нощ се върнахте в стаята си?

— Не си спомням точния час… — Стараех се да гледам към нея и Ейб, но да не обръщам внимание на морето от лица. — Мисля, че беше някъде около пет сутринта. Може би шест.

— Имаше ли някой с вас?

— Не, ами — да. По-късно. — О, Господи. Ето че се започна. — Хм, Ейдриън Ивашков ме посети.

— По кое време дойде той? — попита Ейб.

— И за това не съм сигурна. Предполагам… няколко часа след като се прибрах.

Ейб отправи очарователната си усмивка към Айрис, която се ровеше в някакви листа.

— Интервалът на часа на убийството на кралицата е стеснен между седем и осем. Роуз не е била сама. Разбира се, господин Ивашков трябва да го потвърди.

Огледах набързо залата. Даниела беше пребледняла. Сбъдваше се най-лошият й кошмар: Ейдриън беше замесен. Но като погледнах по-назад, видях самия Ейдриън, който изглеждаше странно спокоен. Искрено се надявах да не е пиян.

Айрис вдигна тържествуващо един лист.

— Разполагаме с подписано изявление на портиера, който твърди, че господин Ивашков е пристигнал в сградата на обвиняемата приблизително в девет и двадесет.

— Това е доста конкретно — обади се Ейб. Прозвуча развеселено, сякаш тя бе казала нещо забавно. — Може ли някой от служителите на рецепцията да го потвърди?

— Не — отвърна Айрис с леден тон. — Но това е достатъчно. Портиерът си го спомня, защото тъкмо по това време е смятал да излезе в почивка. Госпожица Хатауей е била сама по време на убийството. Тя няма алиби.

— Е — рече Ейб, — според някои доста спорни „факти“.

Нищо повече не се каза за времето. Това свидетелство бе записано в съдебния протокол и аз поех дълбоко дъх. Никак не ми се нравеше насоката на разпита, но можеше да се очаква, имайки предвид по-ранните разговори, които бях дочула през връзката ни с Лиса. Не беше добре, че нямах алиби, но донякъде споделях интуитивния оптимизъм на Ейб. Това, с което разполагаха досега, не изглеждаше достатъчно, за да се насрочи съдебен процес. Освен това те не попитаха нищо друго за Ейдриън, което го оставяше настрани от разследването. Следващото доказателство — обяви Айрис със самодоволна усмивка. Тя беше наясно, че това е часа на убийството не е достатъчно убедително, но каквото и да следваше, тя смяташе, че е истинско злато.

Но всъщност се оказа сребро. Сребърен кол.

Господ да ми е на помощ, но тя размаха сребърен кол в найлонов плик за веществени доказателства. Той проблесна на светлината на лампите — с изключение на върха му. Той беше потъмнял. От кръв.

— Това е сребърният кол, с който е била убита кралицата — обяви Айрис. — Сребърният кол на госпожица Хатауей.

Ейб се засмя.

— О, стига. Пазителите постоянно използват сребърни колове. И всички са много, изключително подобни.

Айрис не му обърна внимание, а се втренчи в мен.

— Къде се намира в момента сребърният ви кол?

Намръщих се.

— В стаята ми.

Тя се обърна и погледна някъде над множеството.

— Пазител Стоун?

От множеството се надигна висок дампир с рунтави черни мустаци.

— Да?

— Вие извършихте обиска на стаята на госпожица Хатауей и нейните вещи, нали така?

Ахнах възмутено.

— Претърсвали сте моите…

Строгият поглед на Ейб ме принуди да млъкна.

— Точно така — кимна пазителят.

— И намерихте ли сред тях сребърен кол? — попита Айрис.

— Не.

Отново се обърна към нас, все още преливаща от самодоволство, но Ейб сякаш намери това ново разкритие дори за по-смешно от предишното.

— Това още нищо не доказва. Може да е изгубила сребърния си кол, без да е разбрала.

— В сърцето на кралицата?

— Госпожице Кейн — предупреди я съдията.

— Извинете, Ваша чест — изрече Айрис най-невъзмутимо. Обърна се към мен. — Госпожице Хатауей, има ли нещо специално в сребърния ви кол? Нещо, което да го отличава от другите?

— Д-да.

— Можете ли да го опишете?

Преглътнах. Имах лошо предчувствие за това.

— Около върха има гравирано изображение, нещо като геометрична фигура. — Пазителите често гравират подобни украшения. Намерих този сребърен кол в Сибир и го задържах. Е, всъщност Дмитрий ми го изпрати, след като го е измъкнал от гърдите си.

Айрис пристъпи към скамейките с членовете на съвета и им показа найлоновия плик така, че всеки от тях да може да го огледа. Като се върна при мен, ме попита:

— Това вашият сребърен кол ли е? Вашият ли е?

Вгледах се смаяно. Той беше. Наистина. Отворих уста, готова да изрека да, но тогава улових погледа на Ейб. Той, разбира се, не можеше да ми говори открито, но с този поглед ми изпрати няколко съобщения. Най-важното бе да внимавам какво говоря, да бъда хитра. Какво друго можех да очаквам от хлъзгав човек като Ейб?

— Той… прилича на моя, фигурата е подобна — изрекох накрая. — Но не мога да съм сигурна дали е именно моят. — Усмивката на Ейб ми подсказа, че съм отговорила правилно.

— Разбира се, че не можете — съгласи се Айрис с тон, сякаш не бе очаквала нищо по-добро. Подаде найлоновия плик на един от съдебните пристави. — Но сега членовете на съвета успяха да се убедят лично, че фигурата, гравирана върху този сребърен кол, е почти идентична с тази върху нейния кол. Искам да изтъкна още, че при нашето разследване се установи — вдигна още листа, като лицето й се озари от победоносна усмивка, — че пръстовите отпечатъци по този сребърен кол са нейни.

Ето. Това беше. Големият им удар.

— Има ли по него други пръстови отпечатъци? — попита съдията.

— Не, Ваша чест. Само нейните.

— Това още нищо не означава — пак се обади Ейб и вдигна рамене. Имах чувството, че ако се изправя и внезапно призная, че съм извършила убийството, той ще продължава да настоява, че уликите са съмнителни. — Някой е откраднал нейния сребърен кол и е носил ръкавици. Нормално е пръстовите й отпечатъци да са там, защото е нейният.

— Става някак си прекалено заплетено, не мислите ли? — попита Айрис.

— Целият доказателствен материал изобилства с пробойни — възрази той. — Това е заплетеното. Как е проникнала в спалнята на кралицата? Как е преминала през пазителите?

— Е — замисли се Айрис, — това са въпроси, с които ще се занимаваме на съдебния процес, но като се има предвид обемистото досие на госпожица Хатауей как е прониквала и как се е измъквала от най-различни места, както и безбройните други дисциплинарни нарушения, извършени от нея, не се съмнявам, че може да е открила многобройни начини да проникне вътре.

— Нямате доказателство — заяви Ейб. — Дори теория нямате.

— Не ни е необходима — обори го Айрис. — Или поне засега. Притежаваме повече от достатъчно, за да започнем съдебен процес, нали? Искам да кажа, че дори не се налага да се занимаваме с онази част от обвинението, според която безброй свидетели са чули как госпожица Хатауей заплашва кралицата, че ще съжалява за издаването на последния декрет за пазителите. Ако желаете, мога да намеря протокола. Да не споменаваме докладите за други „крайно изразителни“ коментари на госпожица Хатауей, направени на публични места.

В съзнанието ми изплува един спомен. Стоях заедно с Даниела и гръмко изнасях тирада — докато другите ме наблюдаваха — как кралицата няма да ме подкупи с някакво си назначение. Много неразумно поведение от моя страна. Както и промъкването ми на Бдението, да не говорим за изразеното възмущение, че няма смисъл да се засилва охраната на кралицата, когато отвлякоха Лиса. Да, доста материал за обвинението бях подсигурила на Айрис.

— О, да — продължи Айрис. — Разполагаме също със сведения за решителното неодобрение на кралицата за интимната афера между госпожица Хатауей и Ейдриън Ивашков, особено когато двамата тайно са избягали. — Отворих уста, за да възразя, но Ейб ми изшътка да си замълча. — Има още безброй други протоколи, описващи споровете между Нейно величество и госпожица Хатауей в присъствието на много свидетели. Желаете ли да предоставя и тези документи? Или предпочитате да обявите, че вече сме готови да гласуваме за съдебния процес?

Това последното беше предназначено за съдията. Аз не притежавах юридически познания, но бях абсолютно уверена, че доказателствата срещу мен бяха дяволски уличаващи. Дори самата аз бих казала, че определено съществува основание да ме възприемат като заподозряна в убийство, с изключение само на…

— Ваша чест? — попитах. Подозирах, че вече се готвеше да направи своето окончателно изявление. — Мога ли да кажа нещо?

Съдията се замисли за миг, сетне сви рамене.

— Не виждам причина да ви откажа. Събираме всички доказателства.

Едва ли в плановете на Ейб влизаше да се изявявам като допълнителен сътрудник. Той пристъпи към мен с надеждата да ме спре с поредния си мъдър съвет, обаче не се оказа достатъчно бърз.

— Добре — заговорих, надявайки се, че звуча разумно, както и че няма да си изтърва нервите. — Представихте доста на пръв поглед уличаващи доказателства. Признавам го. — Ейб пребледня и лицето му се сгърчи. Досега не го бях виждала с подобно изражение. Не се случваше често да губи контрол върху ситуациите. — Но има още нещо. Всичко е твърде подозрително. Ако смятах да убия някого, нямаше да действам толкова глупаво. Мислите ли, че щях да оставя сребърния си кол забит в гърдите й? Допускате ли, че нямаше да си сложа ръкавици? Хайде де, та това си е направо обидно. Ако съм чак толкова способна, колкото твърдите че съм според моето досие, тогава защо бих действала по този начин? Питам ви съвсем сериозно. Ако го бях извършила, щях да се справя значително по-добре. И нямаше да оставя никаква улика, за да ме заподозрете. Всичко това е открита обида за интелигентността ми.

— Роуз… — поде Ейб със застрашителна нотка в интонацията си.

Аз обаче продължих:

— Всички доказателства, които представихте, са прекалено очевидни. По дяволите, този, който е замислил всичко това, би могъл със същия успех да нарисува една стрелка, сочеща право към мен. А някой наистина ме е накиснал, но вие всичките сте твърде глупави, за да се замислите за това. — Неусетно бях заговорила по-силно, затова побързах да снижа глас. — Вие искате лесен отговор. Бърз отговор. И особено много искате да е някой без връзки, без могъща фамилия зад гърба си, която да го брани… — Поколебах се за миг, неуверена как да класифицирам Ейб. — Защото винаги така става. Така стана и с декрета за възрастта. Никой не надигна глас в подкрепа на дампирите, защото проклетата система не го позволява.

Хрумна ми, че се бях отклонила много от разследването — с което сигурно изглеждах още по-виновна заради заклеймяването на закона за възрастта. Опитах се отново да се съсредоточа върху обвинението срещу мен.

— Хм, както и да е, Ваша чест… това, което се опитвам да кажа, е, че тези улики не са достатъчни, за да ме обвините или да ме изправите пред съда. Не бих планирала толкова зле едно убийство.

— Благодаря ви, госпожице Хатауей — каза съдията. — Това беше много… полезно като сведение. А сега можете да седнете, докато съветът гласува.

Двамата с Ейб се върнахме на нашата скамейка.

— Какво, за Бога, си въобразяваш? — прошепна ми той.

— Просто казах истината. Защитавах се.

— Не бих стигнал чак дотам. Ти не си адвокат.

Удостоих го само с един кос поглед.

— Нито пък ти, старче.

Съдията призова членовете на съвета да гласуват дали смятат, че представените доказателства са достатъчни за повдигане на обвинение срещу мен и изправянето ми пред съда. Направиха го. Единадесет ръце се вдигнаха вкупом, като една. И всичко свърши, просто така.

Усетих тревогата на Лиса през връзката ни. Когато с Ейб се изправихме, огледах присъстващите, които започнаха да се разотиват, шумно обсъждащи това, което се случи. Светлозелените й очи бяха разширени от страх, а лицето й беше необичайно бледо. До нея Ейдриън също изглеждаше силно разстроен, но като впери очи в мен, долових излъчваната от тях любов и решителност. А зад тях двамата…

Дмитрий.

Не знаех, че присъства в залата. И неговите очи бяха приковани в мен, черни и бездънни. Само че не успях да прочета какво чувства. Лицето му не изразяваше нищо, но все пак имаше нещо в тях… нещо напрегнато и заплашително. Във въображението ми проблесна сцената как поваля цялата охрана от пазители, за да ме защити. Нещо ми подсказваше, че ако поискам, той отново ще го направи. С бой ще си проправи път до мен в съдебна зала и ще направи всичко по силите си, за да ме отърве от тях.

Някакво леко докосване по ръката прекъсна мислите ми за него. Двамата с Ейб се бяхме запътили към изхода, но централната пътека беше толкова препълнена с хора, че трябваше да спрем. След още едно докосване по ръката между пръстите ми се озова листче хартия. Като се озърнах, видях Амброуз, спрял се наблизо насред пътеката, но загледан право напред. Исках да го попитам какво става, обаче някакво инстинктивно предчувствие ме застави да си замълча. Като видях, че опашката от чакащи още не помръдва, предпазливо — за да не ме види Ейб — разгънах листчето.

Хартията беше тънка, изписана с елегантен курсив, почти невъзможен за четене.

Вгледах се в късчето хартия. Редовете плуваха пред очите ми, но съдържанието на прочетеното пламтеше в мозъка ми. Тя не е последният представител на фамилията Драгомир. Има още един жив представител.

Ако всичко това е истина, ако Лиса има полубрат или полусестра… това ще промени всичко. Тя ще може да гласува в съвета. И повече няма да е сама. Ако беше вярно. И ако наистина написаното беше от Татяна. Всеки можеше да се подпише вместо нея върху това късче хартия. Подписът не го правеше истинско. Все пак изтръпнах, смутена от мисълта, че получавам писмо… от умрял. Ако смъкна бариерите и видя призраците около нас, дали Татяна ще е сред тях, неспокойна и отмъстителна? Ала не можех да премахна всички прегради, за да се уверя в това мое смътно предположение. Още не. Трябваше да има и други отговори. Амброуз ми бе дал бележката. Трябваше да го попитам… само че отново започнахме да се придвижваме нататък по пътеката. Един пазител ме побутна напред.

— Какво е това? — попита ме Ейб, както винаги нащрек, изпълнен с подозрения.

Побързах да сгъна бележката.

— Нищо.

Погледът, с който ме измери, ясно ми подсказа, че не ми повярва. Зачудих се дали да му кажа. Това е тайна, която трябва да споделиш с възможно по-малко хора. Той беше един от тези малко хора, тук не му беше мястото. Опитах се да отклоня вниманието на Ейб и да залича смаяното изражение, което сигурно бе изписано върху лицето ми. Бележката беше голям проблем, но не толкова голям колкото този, пред който бях изправена сега.

— Нали ми каза, че няма да ме съдят — казах на Ейб. Отново се пробуди предишното ми раздразнение. — Голям късмет извадих с теб, няма що!

— Не става дума за късмет. Тарус също нямаше да може да те измъкне от това.

Лекотата, с която Ейб посрещаше всичко, още повече ме вбеси.

— Да не би да ми казваш, че още от самото начало си знаел, че това изслушване е загубена кауза? — Точно същото ми бе заявил и Михаил. Колко мило, че всички наоколо ми имат такова доверие.

— Изслушването не е от значение — отвърна Ейб уклончиво. — Важно е това, което ще се случи после.

— И какво по-точно?

Отново ме изгледа с неговия черен, неясен поглед.

— Не е нещо, за което отсега трябва да се тревожиш.

Един от пазителите отпусна ръка върху рамото ми и ми съобщи, че трябва да вървя напред. Но аз за миг удържах на натиска му, като се наведох към Ейб.

— Нямало защо да се тревожа, как ли пък не! Сега се решава съдбата ми! — извиках. Знаех какво ще последва. До края на процеса ще ме държат затворена в килия. А ако ме осъдят, ще ме държат за доста, доста дълго време затворена в килия. — Това е сериозно! Не искам да ме съдят! Не искам да прекарам остатъка от живота си в място като Тарасов.

Пазителят ме притисна по-силно, тласна ме напред, а Ейб ме фиксира с пронизващите си очи, от които кръвта ми застина.

— Няма да те съдят. Няма да отидеш в затвора — просъска той, за да не го чуе пазителят. — Няма да го позволя. Разбра ли?

Поклатих глава, ужасно объркана. Не знаех какво да мисля.

— Дори и твоите възможности имат предел, старче.

Усмивката му се възвърна.

— Ще останеш изненадана. Освен това те не изпращат в затвора осъдените за държавна измяна, Роуз. Всички го знаят.

Усмихнах се горчиво.

— Да не си полудял? Разбира се, че го правят. Какво друго, според теб, правят с предателите? Пускат ги на свобода, като ги съветват да не го вършат отново?

— Не — каза ми Ейб, преди да се извърне. — Предателите ги екзекутират.