Духовна връзка

Глава 3

Следващите няколко дни бяха странни. Аз и останалите начинаещи може и да имахме вълнуващо дипломиране, но не бяхме единствените, които завършваха обучението си в академията „Свети Владимир“. Мороите имаха своя годишна церемония и кампусът се изпълни с посетители. После, също толкова бързо, както се бяха появили, родителите изчезнаха, отвеждайки синовете и дъщерите със себе си. Мороите от кралските фамилии щяха да прекарат лятото с родителите си в луксозните им имения — повечето от които в южното полукълбо, където дните бяха по-къси по това време на годината. „Обикновените“ морои също заминаха с родителите си за по-скромните си домове и вероятно щяха да си намерят някоя работа за през лятото, преди да заминат в колеж.

И, разбира се, тъй като училището се подготвяше за лятото, всички останали ученици също заминаваха. Някои, които нямаха семейства, при които да отидат — обикновено дампири — оставаха в Академията през цялата година и посещаваха факултативно учебните часове, но те бяха съвсем малко. С всеки изминал ден кампусът все повече опустяваше, докато съучениците ми и аз чакахме деня, когато ще ни отведат в кралския двор. Сбогувахме се с останалите — с мороите, които заминаваха да учат на други места, както и с по-малките дампири, които много скоро щяха да поемат по нашите стъпки.

Джил беше една от тези, с които ми беше мъчно да се разделя. Случи се така, че се натъкнах на нея, докато вървях към общежитието на Лиса в деня преди заминаването ми за кралския двор. Една жена беше с Джил, за която предположих, че е майка й. И двете носеха кутии. Когато ме видя, лицето на Джил светна.

— Здравей, Роуз! Сбогувах се с всички, само теб не можах да открия — заговори развълнувано.

Усмихнах се.

— Е, радвам се, че ме откри.

Не можех да й кажа, че аз също се сбогувах. Прекарах последния си ден в „Свети Владимир“, като обиколих всички познати места, като започнах от кампуса за първолаците, където двете с Лиса се срещнахме за пръв път. Обходих коридорите и ъглите на общежитието, минах покрай любимите ми класни стаи и дори посетих параклиса. Освен това прекарах доста време на местата, изпълнени с горчиво-сладки спомени, като тренировъчната зала, където опознах Дмитрий. Пътеката, където ме караше да тичам. Хижата, където най-после се отдадохме един на друг. Това бе най-удивителната нощ в живота ми и при спомена за нея винаги изпитвах едновременно радост и болка.

Обаче нямаше защо да натоварвам Джил с всичко това. Извърнах се към майка й и понечих да й подам ръка, когато осъзнах, че не би могла да я поеме, защото държеше кутиите.

— Аз съм Роуз Хатауей. Позволете да ви помогна.

Побързах да взема кутиите, преди да дочакам отговора й, защото бях сигурна, че ще откаже.

— Благодаря ти — рече тя, приятно изненадана. Закрачих редом до тях. — Аз съм Емили Мастрано. Джил ми е разказвала много за теб.

— О, нима? — попитах и се усмихнах шеговито на Джил.

— Не чак толкова много. Просто как понякога съм излизала с теб. — В зелените очи на Джил се мярна предупреждение и аз се досетих, че навярно Емили не подозира, че през свободното си време дъщеря й упражнява забранени форми на магията, за да се научи да убива стригои.

— С Джил сме добри приятели — казах, без да я издавам. — Някой ден ще я научим да се справя с тази нейна буйна коса.

Емили се засмя.

— Аз се опитвам вече петнадесет години. Желая ти късмет.

Майката на Джил беше зашеметяваща. Двете не си приличаха много, поне външно. Разкошната коса на Емили беше права и черна, а очите — сини, обрамчени с дълги мигли. Тя се движеше грациозно и гъвкаво, доста различно от малко тромавата походка на Джил. При все това общите гени си личаха тук-там: в сърцевидните лица и формата на устните. Джил беше още много млада и тепърва щеше да се оформя, предполагам, че един ден ще се превърне в покорителка на мъжки сърца — нещо, което в момента изобщо не й минаваше през ума. Надявах се, че самоувереността й също ще порасне.

— Къде е домът ви? — попитах след малко.

— В Детройт — отвърна Джил и недоволно изкриви устни.

— Не е чак толкова лошо — засмя се майка й.

— Няма планини. Само магистрали.

— Аз съм от балетната трупа в града — обясни Емили. — Затова живеем там, където мога да плащам сметките.

Струва ми се, че бях много по-изненадана от това, че хората в Детройт ходят на балет, отколкото че Емили е балерина. Докато я гледах, осъзнах, че е напълно подходяща за тази професия. Всъщност с високите си и стройни фигури мороите бяха идеални за танцьори от гледна точка на човешките стандарти.

— Хей, това е голям град — изтъкнах на Джил. — Радвай се на развлеченията, докато можеш, преди отново да си се озовала в някаква пустош. — Разбира се, непозволените бойни тренировки и нападенията на стригои едва ли биха могли да се нарекат нещо скучно, но исках да накарам Джил да се почувства по-добре. — А и няма да е толкова дълго. — Летните ваканции на мороите продължаваха едва два месеца. Родителите нямаха търпение да изпратят децата си в Академията, където щяха да са в безопасност.

— Предполагам — промълви Джил, но не изглеждаше много убедена. Стигнахме до колата им и аз сложих кутиите в багажника.

— Ще ти пиша имейли — обещах й. — Обзалагам се, че и Кристиан също. Може би дори ще успея да убедя и Ейдриън да го направи.

Джил засия и аз се зарадвах да я видя отново в обичайното й превъзбудено състояние.

— Наистина ли? Би било велико. Искам да зная всички новини от двора. Предполагам, че с Лиса и Ейдриън ще правите един куп готини неща, а се обзалагам, че Кристиан ще открие всякакви неща за… нещата.

Емили, изглежда, не забеляза непохватния опит на Джил да ми каже нещо, без да се издава, и ми се усмихна приятелски.

— Благодаря ти за помощта, Роуз. Радвам се, че се запознах с теб.

— Аз също — ъъх!

Джил се хвърли към мен и направо ме задуши в прегръдката си.

— Късмет с всичко — прошепна ми тя. — Ти си такава щастливка, оттук нататък те очаква страхотен живот!

Отвърнах на прегръдката й. Нямаше как да й обясня колко й завиждам. Животът й беше безопасен и невинен. В момента може и да негодуваше, че ще прекара лятото в Детройт, но престоят й там щеше да бъде кратък и много скоро щеше да се завърне в познатия и спокоен свят на „Свети Владимир“. Не я очакваше неизвестният и опасен свят.

Чак след като двете с майка й потеглиха, отвърнах на последните й думи.

— Надявам се — промърморих, замислена за това, което ми предстоеше. — Наистина се надявам…

Заедно със съучениците ми и избраните морои отлетяхме на следващия ден, оставяйки зад себе си скалистите планини на Монтана и вълнистите хълмове на Пенсилвания. Кралският двор си беше такъв, какъвто го помнех с високите си сгради и сложна каменна архитектура — същата внушителна и древна атмосфера, която се опитваше да пресъздаде и „Свети Владимир“. Но докато училището внушаваше мъдрост и познания, дворът бе по-показен и пищен. Самите сгради те караха да усетиш, че тук са съсредоточени върховната мощ и кралското величие в света на мороите. Сякаш кралският двор искаше да ни смае и може би малко поизплаши.

И въпреки че вече бях идвала тук, пак бях впечатлена. Вратите и прозорците на светлокафявите каменни сгради бяха украсени със сложни релефни изображения и позлата. Не бяха толкова просторни и пълни със светлина, както сградите, които бях виждала в Русия. Осъзнах, че дворцовите архитекти са ги построили в стила на старите европейски замъци, като крепостите и дворците на Санкт Петербург. Във вътрешните дворове на „Свети Владимир“ имаше пейки и алеи, но кралският двор беше с крачка напред. Фонтани и статуи на минали владетели украсяваха моравите — прекрасни мраморни творения, които при предишното ми посещение бяха скрити от снега. Сега, в разгара на лятото, те блестяха в пълната си красота. И навсякъде, навсякъде имаше цветя — по дърветата, храстите, пътеките. Наистина беше ослепително.

Беше логично новите дипломанти да посетят централата на пазителите, но на мен ми хрумна, че има и друга причина, за да доведат новите пазители през лятото. Те искаха аз и съучениците ми да видим всичко това, да бъдем поразени и да оценим славата и величието, заради които се бием. Като видях лицата на новата смяна пазители, разбрах, че тактиката е сработила. Повечето от тях никога не бяха стъпвали тук.

Аз пътувах заедно с Лиса и Ейдриън и сега тримата вървяхме заедно, за да се присъединим към останалата група. И тук беше топло като в Монтана, но много по-влажно. Вече се бях изпотила дори след толкова малко ходене.

— Този път си носиш рокля, нали? — попита ме Ейдриън.

— Разбира се — отвърнах. — Трябва да посетим няколко изискани сбирки, освен официалния прием. Макар че за тази цел биха могли да ми дадат черни панталони и бяла блуза.

Той поклати глава и аз забелязах как ръката му се насочи към джоба, преди да се поколебае и да се дръпне обратно. Той може и да постигаше успех в отказването на цигарите, но бях сигурна, че подсъзнателното желание да запали цигара, когато е навън, е твърде силно, за да се отърве толкова бързо от него.

— Имах предвид тази нощ. За вечерята.

Погледнах въпросително към Лиса. Графикът й в двора винаги бе запълнен с приеми и сбирки, на които не присъстваха тези от „средната“ класа. С новия ми и неясен статус не бях сигурна, че ще ми позволят да я придружавам. През връзката ни усетих недоумението й и със сигурност можех да заявя, че тя не знаеше за никакви специални планове.

— Каква вечеря? — попитах Ейдриън.

— Тази, която организирах със семейството си.

— Тази, която си… — Спрях рязко и зяпнах с широко отворени очи. Самодоволната усмивка на лицето му никак не ми допадаше. — Ейдриън! — Неколцина от дипломантите се извърнаха, за да ни изгледат любопитно, след което продължиха напред.

— Хайде, стига, излизаме заедно от два месеца. Щом сме гаджета, запознанството с родителите е част от ритуала. Аз се запознах с майка ти. Дори се срещнах със страховития ти баща. Сега е твой ред. Гарантирам ти, че никой от семейството ми няма да ти отправи предупреждения като тези на баща ти.

Всъщност може да се каже, че вече бях срещала бащата на Ейдриън. Или, ами да, видях го на едно парти. Съмнявам се, че той имаше представа коя съм — като оставим настрана репутацията ми на луда. Не знаех почти нищо за майката на Ейдриън. Той ми е разказвал съвсем малко за членовете на семейството си.

— Само родителите ти? — попитах предпазливо. — Поканено ли е друго семейство, за което трябва да зная?

— Ами… — Ръката на Ейдриън отново се размърда. Мисля, че този път цигарата му бе нужна като защита срещу предупредителната нотка в гласа ми. Лиса, както забелязах, явно много се забавляваше от разиграващата се сцена. — Моята любима пралеля може да се отбие.

— Татяна? — възкликнах. За стотен път се запитах каква бе тази моя липса на късмет, че да си хвана за гадже тип, който бе роднина на лидера на всички морои. — Тя ме мрази! Знаеш какво стана последния път, когато разговаряхме. — Тогава Нейно кралско величество се нахвърли срещу мен и ми се разкрещя колко съм долнопробна да искам да уловя в мрежите си племенника й, след като тя имала такива велики „планове“ за него и Лиса.

— Мисля, че вече се е осъзнала.

— О, я стига.

— Не, наистина. — Имаше вид, сякаш казваше истината. — Онзи ден говорих с майка ми и… не зная. Изглежда, леля Татяна вече не те мрази толкова много.

Намръщих се и тримата отново закрачихме.

— Може би се възхищава на последните ти подвизи — рече Лиса замислено.

— Може би — повторих, но всъщност не го вярвах. Ако не друго, самотните ми изпълнения в Русия би трябвало да ме направят още по-презряна в очите на кралицата.

Почувствах се донякъде предадена, задето Ейдриън бе организирал вечеря, без да ме попита, но вече нищо не можеше да се направи. Единственият светъл лъч в цялата история беше, че той сигурно само ме дразнеше, че леля му ще се отбие. Казах му, че ще отида на вечерята и решението ми дотолкова подобри настроението му, че не ми зададе прекалено много въпроси, когато двете с Лиса заявихме, че следобеда ще вършим „наши си неща“. Предвиждаше се съучениците ми да бъдат разведени из кралския двор и околностите му, като въведение към предстоящите им задължения, но аз бях виждала всичко преди, така че можех да се измъкна. Двете с Лиса стоварихме багажа в стаите си и след това се запътихме към отдалечения край на кралския двор, където живееха тези, които не бяха от кралски произход.

— Ще ми кажеш ли каква е тази друга част от плана ти? — не се стърпя Лиса.

Откакто Ейб ми бе обяснил за затвора на Виктор, аз си правех мислен списък с проблемите, на които щяхме да се натъкнем при проникването в затвора. Бяха главно два, което беше с един по-малко от преди да говоря с Ейб. Не че това правеше нещата много по-лесни. Първо, нямахме представа къде в Аляска се намира това място. Второ, не знаехме каква е охранителната система, нито разполагахме с план на затвора. Нямахме идея през какво трябва да проникнем.

При все това нещо ми подсказваше, че всички тези отговори могат да бъдат намерени от един източник, което означаваше, че имам един непосредствен проблем: как да достигна до този източник. За щастие, познавах някого, който можеше да ни помогне да се доберем до него.

— Отиваме да видим Мия — отвърнах аз.

Мия Риналди беше морой и наша бивша съученичка — всъщност бивш наш враг. Освен това можеше да послужи за реклама за пълно личностно превъплъщение. От злобна интригантска кучка, готова да прегази или да спи с всеки, който може да й осигури популярност, се превърна в разумно, вдъхващо доверие момиче, нетърпеливо да се научи да се защитава от стригоите. Тя живееше в двора с баща си.

— Мислиш, че Мия знае как да влезем в затвора?

— Мия е добра, но не смятам, че е чак толкова добра. Но вероятно може да ни помогне да се сдобием с вътрешна информация.

Лиса изпъшка.

— Не мога да повярвам, че използваш думи като „вътрешна информация“. Това започва да прилича на шпионски филм. — Говореше привидно весело, но аз усещах тревогата в нея. Безгрижният й тон прикриваше страха и безпокойството, които изпитваше към Виктор, въпреки обещанието, което ми бе дала.

Онези, които нямаха кралски произход, се занимаваха с обикновени дейности в двора и живееха в апартаменти, разположени далеч от покоите на кралицата и главната приемна зала. Аз предварително се бях сдобила с адреса на Мия и сега закрачихме през идеално поддържаните морави, докато се оплаквахме една на друга от горещия ден. Открихме я в дома й, облечена в обикновени джинси и тениска, със сладолед на клечка в ръка. Когато ни видя на прага си, очите й се разшириха.

— Е, дяволите да ме вземат! — възкликна.

Засмях се. Това беше нещо, което и аз бих казала.

— И на мен ми е приятно да те видя. Може ли да влезем?

— Разбира се. — Тя отстъпи настрани. — Искаш ли сладолед?

Кога ли съм отказвала? Взех си един с вкус на грозде и трите се настанихме в малката дневна. Мястото беше на светлинни години далеч от разкоша в сградата за гости на кралския двор, но беше уютно и чисто и несъмнено обичано от Мия и баща й.

— Знаех, че дипломантите ще пристигнат — отбеляза Мия и отметна една руса къдрица от лицето си. — Но не бях сигурна дали ти ще си сред тях. Наистина ли се дипломира?

— Да — потвърдих. — Получих клетвен знак и всичко останало. — Повдигнах косата си, за да види превръзката ми.

— Изненадана съм, че ти позволиха да се върнеш след всички онези шеметни убийства. Или те са били предимство?

Очевидно Мия, като всички останали, бе чула същата преувеличена и доста изопачена история за моите приключения. Нямах нищо против. И без това нямах голямо желание да говоря за истината. Не исках да говоря за Дмитрий.

— Мислиш ли, че някой би могъл да спре Роуз да направи това, което иска? — попита Лиса е усмивка. Опитваше се да отклони темата, така че да не ни се налага да се впускаме в твърде много подробности за това къде съм била, за което й бях благодарна.

Мия се засмя и отхапа голямо парче от сладоледа си. Истинско чудо беше, че мозъкът й още не бе замръзнал.

— Вярно е. — Усмивката й помръкна и тя преглътна парчето. Сините й очи, както винаги умни и проницателни, ме гледаха изучаващо няколко секунди. — И сега Роуз иска нещо.

— Хей, ние просто искаме да те видим — възпротивих се аз.

— Вярвам ти. Но в същото време съм сигурна, че имаш скрит мотив.

Усмивката на Лиса стана по-широка. Тя бе развеселена, че ме бяха спипали в „шпионската“ ми игра.

— И какво те кара да смяташ така? Можеш да четеш мислите на Роуз или просто предполагаш, че тя винаги има скрит мотив?

Сега Мия отново се усмихна.

— И двете. — Отправи се забързано към дивана, седна и отново впери сериозния си поглед в мен. Откога бе станала толкова прозорлива? — Добре. Няма смисъл да си губим времето. За какво ти е нужна помощта ми?

Въздъхнах, но нямаше защо да протакам.

— Трябва да вляза в главната квартира на пазителите.

До мен Лиса нададе приглушен вик. Чувствах се малко виновна пред нея. Въпреки че понякога можеше да прикрива мислите си от мен, нямаше много, което тя да направи или каже, което да ме изненада. А аз? Аз постоянно я изненадвах. През половината време тя нямаше и понятие какво ще последва, но честно казано, щом планирахме да измъкнем известен престъпник от затвора, то проникването в главната квартира не би трябвало да е кой знае каква изненада.

— Леле! — подсвирна Мия. — Не си губиш времето с дреболии. — Усмивката й леко потрепна. — Разбира се, ти не би дошла при мен за дреболии. С тях и сама би могла да се справиш.

— Можеш ли да ме вкараш — да ни вкараш — там? — попитах. — Сигурно си приятелка с някои от пазителите тук… а баща ти има достъп до много места… — Не знаех с какво точно се занимава господин Риналди, но мислех, че е нещо, свързано с поддръжката.

— Какво търсиш? — попита Мия. Вдигна ръка, когато отворих уста да възразя. — Не, не. Не ми трябват подробности. Само основната идея, за да преценя какво мога да направя. Зная, че не отивате на екскурзионен оглед на мястото.

— Нужна ми е малко информация — обясних.

Веждите й отскочиха нагоре.

— За личния състав? Опитваш се да си намериш работа?

— Аз… не. — Ха. Идеята никак не беше лоша, имайки предвид несигурното ми положение дали ще ме определят за пазител на Лиса. Но не. Всяко нещо с времето си. — Нужна ми е информация за сигурността на други места — училища, домове на кралски фамилии, затвори. — При произнасянето на последното се опитах да запазя невъзмутимо изражение. Мия можеше да се съгласи да върши някои откачени неща, но дори и тя си имаше граници. — Предположих, че там могат да пазят подобни неща.

— Истина е — кимна тя. — Но по-голямата част от информацията е в електронен вид. Не искам да те обидя, но това може да е отвъд дори твоите способности. Даже и да се доберем до някой от компютрите, всичко е защитено с пароли. А когато си тръгват, заключват компютрите. Не вярвам да си станала хакер от последния път, когато се видяхме.

Не, със сигурност не бях. И за разлика от героите в онези шпионски филми, за които Лиса ме подкачаше, нямах приятели компютърни гении, които да могат да пробият всякакви защитни кодове. По дяволите. Вторачих се мрачно в краката си, питайки се дали имах някакъв шанс да измъкна повече информация от Ейб.

— Но — продължи Мия, — ако информацията, от която се нуждаеш, не е съвсем нова, може да са направили копия на хартия.

Вдигнах рязко глава.

— Къде?

— В един от сутерените има помещения, където пазят архивите. Море от папки. Също е заключено. Но вероятно е по-лесно да се проникне там, отколкото да се преборим с компютрите. И отново зависи какво ти трябва. Откога е.

Ейб ме бе оставил с впечатлението, че затворът Тарасов съществува от доста време. Със сигурност пазеха данни за него в тези архиви. Не се съмнявах, че пазителите отдавна са започнали да използват цифрови носители на информация, което означаваше, че навярно нямаше да намерим най-новите планове, но щях да се задоволя и с хелиографски копия.

— Може да е точно това, от което се нуждаем. Ще можеш ли да ни вкараш вътре?

Мия остана мълчалива за няколко секунди. Сякаш виждах как се въртят колелцата в мозъка й.

— Вероятно. — Погледна към Лиса. — Можеш ли още да караш другите да ти бъдат роби?

Лиса се нацупи.

— Не обичам да мисля за това по този начин, но да, мога. — Това беше още едно от свойствата на духа.

Мия помисли още малко, след което кимна отсечено.

— Добре. Елате пак към два часа и ще видим какво можем да направим.

Два часът следобед за останалия свят означаваше полунощ за мороите, които живееха по нощно разписание. Да си навън на ярка дневна светлина, не ми звучеше особено потайно, но реших, че планът на Мия се основава на предположението, че по това време на деня наоколо ще има по-малко народ.

Тъкмо се опитвах да реша дали да останем още малко или да си тръгнем, когато почукването на вратата прекъсна мислите ми. Мия трепна и явно се смути. Стана и отиде да отвори. Откъм коридора се разнесе познат глас.

— Извинявай, че идвам по-рано, но аз…

Кристиан влезе в дневната. Когато ни видя двете с Лиса, млъкна рязко. Всички се вцепенихме. Явно аз бях тази, която трябваше да се престори, че не е станало нищо и не сме се озовали в тази ужасно неловка ситуация.

— Здравей, Кристиан — заговорих весело. — Как си?

Очите му бяха приковани в Лиса и му трябваше минута, за да ги насочи към мен.

— Добре. — Погледна към Мия. — Мога да дойда по…

Лиса се изправи припряно.

— Не — рече със студен глас като на истинска принцеса. — Двете с Роуз и без това си тръгвахме.

— Да — побързах да се съглася. — Имаме… да вършим разни работи. А и не искаме да прекъсваме вашата… — По дяволите, нямах представа какво смятаха да правят. И не бях сигурна, че искам да науча.

Мия най-сетне се окопити.

— Кристиан искаше да му покажа някои движения, които тренирах с пазителите в кампуса.

— Страхотно. — Продължих да се усмихвам, докато с Лиса вървяхме към вратата. Тя заобиколи колкото можа по-далеч Кристиан. — Джил ще ревнува.

И не само Джил. След като отново си казахме довиждане, двете с Лиса си тръгнахме и закрачихме през моравата. Усещах гнева и ревността, които се излъчваха през връзката.

— Това е само техният боен клуб, Лис — заявих, без да я чакам да заговори. — Няма нищо между тях. Ще си говорят за юмруци, ритници и други скучни неща. — Е, всъщност всички тези неща бяха доста готини, но нямах намерение да разкрасявам факта, че Мия и Кристиан се виждат.

— Може би сега няма нищо между тях — изръмжа тя, загледана с каменно изражение напред. — Но кой знае какво ще се случи? Прекарват заедно времето си, упражняват някои физически движения, едното води до другото и…

— Това е абсурдно! — възкликнах. — Такива неща изобщо не са романтични. — Още една лъжа, имайки предвид, че тъкмо така бе започнала връзката ми с Дмитрий. Но отново беше по-добре да не го споменавам. — Освен това Кристиан не може да има връзка с всяко момиче, с което се вижда. Мия, Джил — не се обиждай, но той не е от мъжете, които са мечтата на всяка жена по света.

— Но той е много хубав — възрази приятелката ми, в която продължаваха да бушуват мрачни чувства.

— Да-а — признах, като внимавах да не откъсвам поглед от пътеката пред нас. — Но се иска повече от това. Освен това, мислех, че не ти пука какво прави той.

— Не ми пука — съгласи се тя, но не успя да убеди себе си, камо ли мен. — Изобщо.

През останалата част от деня усилията ми да я отвлека от мрачните й мисли останаха напразни. Думите на Таша изплуваха в главата ми: Кога ще оправиш това? Лиса и Кристиан бяха толкова дяволски неразумни, ядосани един на друг, и двамата в плен на гордостта и обидата — което на свой ред вбесяваше и мен. Кристиан щеше да ми бъде много полезен в незаконните ми авантюри, но заради Лиса трябваше да стоя далеч от него.

Накрая я оставих с лошото й настроение, защото наближи часът на вечерята с родителите на Ейдриън. В сравнение с нейния любовен живот, моята връзка с полуразглезения плейбой от кралски произход и семейство, което не ме одобряваше, си изглеждаше направо оптимистична. В какво тъжно и плашещо място се бе превърнал този свят. Уверих Лиса, че ще се върна веднага след вечерята и двете заедно ще отидем да видим Мия. Споменаването на Мия не я ощастливи, но мисълта за предстоящото тайно нахлуване мигом отвлече мислите й от Кристиан.

Роклята, която избрах за вечерта, беше вишневочервена, от ефирна материя, великолепна за лятото. Деколтето беше прилично, а късите паднали ръкави й придаваха класическа елегантност. С косата си, вързана на опашка ниско на тила, за да закрива превръзката, почти имах вид на порядъчна приятелка — което за пореден път доказва колко измамна е понякога външността, имайки предвид, че кроях налудничав план да върна предишния си възлюбен от света на мъртвите.

Ейдриън ме изгледа от главата до петите, когато пристигнах в къщата на родителите му. Те поддържаха постоянна резиденция в кралския двор. Усмивката му беше знак, че е харесал това, което е видял.

— Одобряваш ли? — попитах го и се завъртях.

Той плъзна ръка около кръста ми.

— За нещастие, да. Надявах се, че ще се появиш в нещо по-предизвикателно. Нещо, което би скандализирало родителите ми.

— Понякога изглежда така, сякаш не се интересуваш от мен като личност — отбелязах, докато влизахме вътре. — Сякаш ме използваш само за да шокираш околните.

— И двете, малък дампир. Интересувам се от теб като личност и те използвам, за да шокирам околните.

Прикрих усмивката си, докато икономката на семейство Ивашков ни водеше към трапезарията. В кралския двор имаше ресторанти и кафенета, закътани сред сградите, но благородниците морои като родителите на Ейдриън смятаха, че е много по-стилно да дадат изискана вечеря в дома си. Аз бих предпочела да сме на публично място. Така щях да имам много повече възможности да избягам.

— Ти сигурно си Роуз.

Мислите ми за евентуално бягство бяха прекъснати от много висока и много елегантна жена морой, която влезе в стаята. Носеше дълга, тъмнозелена сатенена рокля, идеално подхождаща на цвета на нейните — и на Ейдриън — очи и която тутакси ме накара да се почувствам не на място. Тъмната й коса бе прибрана в кок и тя ми се усмихна с искрена топлота, докато стискаше ръката ми.

— Аз съм Даниела Ивашков — представи се жената. — Приятно ми е най-после да се запозная с теб.

Така ли бе наистина? Аз машинално отвърнах на ръкостискането й.

— На мен също ми е приятно, лейди Ивашков.

— Наричай ме Даниела, моля те. — Извърна се към Ейдриън и зацъка, докато оправяше яката на закопчаната му догоре риза. — Честно, скъпи — промърмори укорително, — поглеждаш ли се някога в огледалото, преди да излезеш от стаята? Косата ти е ужасна.

Той я отбягна ловко, когато посегна към косата му.

— Шегуваш ли се? Прекарах часове пред огледалото, за да постигна това съвършенство.

Майка му въздъхна измъчено.

— Понякога не мога да реша дали съм щастливка или не, че нямам други деца. — Зад нея прислугата безшумно подреждаше храната върху масата. От чиниите се надигаше пара и стомахът ми реагира. Надявах се никой да не е чул. Даниела погледна към коридора пред нея. — Нейтан, ще побързаш ли? Храната изстива.

Няколко минути по-късно по украсения дървен под отекнаха тежки стъпки и Нейтан Ивашков влезе в стаята. Също като съпругата си и той бе облечен официално, синята сатенена вратовръзка блестеше на фона на строгото черно сако. Добре, че в стаята имаше климатик, иначе сигурно щеше да заври под дебелия плат. Най-отличителното във външността му и това, което си спомнях от първата ни среща, бе сребристата му коса и мустаците. Запитах се дали и косата на Ейдриън ще изглежда така, когато остарее. Не, никога нямаше да разбера. Ейдриън сигурно щеше да започне да я боядисва при първия сив косъм, появил се в косата му.

Бащата на Ейдриън може и да беше точно такъв, какъвто го помнех, но беше съвсем ясно, че той няма понятие коя съм аз. Всъщност изглеждаше искрено стъписан, когато ме видя.

— Това е приятелката на Ейдриън, Роуз Хатауей — представи ме мило Даниела. — Нали си спомняш, той спомена, че ще я покани тази вечер.

— Приятно ми е да се запозная с вас, лорд Ивашков.

За разлика от съпругата си, той не предложи да го наричам на малко име, което малко ме успокои. Стригоят, който насилствено бе превърнал Дмитрий, също се казваше Нейтан и за нищо на света не исках да произнасям това име. Бащата на Ейдриън ме огледа от горе до долу, но не с възхищението, което Ейдриън бе показал по-рано. Приличаше на някой, изправил се пред нещо странно.

— О, момичето дампир.

Забележката му не прозвуча грубо, само незаинтересовано. Искам да кажа, не ме беше нарекъл кървава курва или нещо подобно. Седнахме на масата и въпреки че Ейдриън запазваше типичната си усмивка „на кого му пука“, имах чувството, че много, ама много се нуждае от една цигара. Вероятно и от силен алкохол. Явно компанията на родителите му не му доставяше особено удоволствие. Когато един от прислугата напълни чашите ни с вино, Ейдриън живна и тутакси изпразни своята. Метнах му предупредителен поглед, който той напълно пренебрегна.

Нейтан със завидна бързина успяваше да се справи с печеното свинско, полято с балсамов сос, без това да накърни елегантния му и благопристоен вид.

— И така — поде той, насочил вниманието си към Ейдриън, — сега, след като Василиса се дипломира, какво смяташ да правиш със себе си? Няма да продължиш да се мотаеш с учениците от горните класове, нали? Повече няма смисъл да оставаш в Академията.

— Не зная — отвърна Ейдриън лениво. Поклати глава, увеличавайки допълнително внимателно постигнатия елегантен безпорядък на косата си. — Доста ми харесва да движа с тях. Те смятат, че съм много по-забавен, отколкото наистина съм.

— Не се учудвам — процеди баща му. — Ти изобщо не си забавен. Време е да се заемеш с нещо продуктивно. Ако нямаш намерение да се върнеш в колежа, не е зле поне да присъстваш на някоя от семейните бизнес срещи. Татяна доста те е разглезила, но можеш да научиш много от Руфъс.

Бях осведомена достатъчно за кралските политици, за да позная името. Най-възрастният член на всяка фамилия обикновено беше „принц“ или „принцеса“, участваше в Кралския съвет и можеше да бъде избран за крал или кралица. Когато Татяна взе короната, Руфъс стана принцът във фамилията Ивашков, тъй като беше следващият й най-възрастен член.

— Вярно е — отвърна Ейдриън с безизразна физиономия. Почти не бе докоснал храната си, само я побутваше в чинията. — Наистина бих искал да разбера как успява да държи в тайна от жена си двете си любовници.

— Ейдриън! — рече рязко Даниела и по бледите й страни плъзна руменина. — Не говори подобни неща на масата, особено пред гости.

Нейтан, изглежда, отново ме забеляза и махна пренебрежително с ръка.

— Тя няма значение. — Прехапах долната си устна и потиснах желанието да проверя дали бих могла да хвърля чинията си от китайски порцелан като фризби и да го цапардосам по главата. Реших да се въздържа. Не само щях да съсипя вечерята, но и вероятно нямаше да улуча. Нейтан отново извърна намръщеното си лице към сина си. — Но ти имаш. Няма да търпя да се шляеш наоколо и да не вършиш нищо, нито пък да използваш моите пари за целта.

Нещо ми подсказваше да не се меся в това, но не можех да понеса да гледам как бащата на Ейдриън го унижава. Ейдриън наистина се шляеше и пилееше пари, но Нейтан нямаше право да му натяква това. Искам да кажа, аз го подигравах през цялото време, но това беше различно.

— Може би трябва да отидеш в Лихай с Лиса — предложих. — Да продължиш да изучаваш духа с нея и междувременно… да вършиш това, което си правил, докато си бил в колежа…

— Да пие и да не посещава часовете — довърши Нейтан.

— Изобразително изкуство — намеси се Даниела. — Ейдриън изучаваше изобразително изкуство.

— Наистина ли? — възкликнах и се извърнах изненадано към него. Не зная защо, но можех да си го представя като артистична натура. Напълно пасваше на непостоянното му и капризно поведение. — Това би било страхотно. Можеш да продължиш.

Той сви рамене и довърши втората си чаша вино.

— Не зная. Този колеж навярно ще има същия проблем като последния.

Намръщих се.

— И какъв беше този проблем?

— Домашни упражнения.

— Ейдриън! — изръмжа баща му.

— Всичко е наред — безгрижно заяви Ейдриън. Отпусна нехайно ръка върху масата. — Всъщност не се нуждая от работа или допълнителни пари. След като двамата с Роуз се оженим и си народим деца, просто ще си живея от заплатата й като пазител.

Всички замръзнаха, дори и аз. Знаех отлично, че се шегува. Искам да кажа, че дори и да имаше някакви фантазии за брак и деца (а аз бях съвсем сигурна, че няма), скромната заплата на пазител никога нямаше да му осигури разточителния начин на живот, на който бе свикнал.

Явно обаче бащата на Ейдриън не смяташе, че синът му се шегува. Даниела, изглежда, се колебаеше. А аз се чувствах адски неудобно. Това беше много, много неподходяща тема за разговор на подобна вечеря. Не можех да повярвам, че Ейдриън бе стигнал толкова далеч. Дори не смятах, че виното е виновно. Ейдриън просто обичаше да дразни баща си.

Ужасната тишина ставаше все по-тягостна. Моят инстинкт ми крещеше да запълня празнотата в разговора, ала нещо друго ми подсказа да запазя мълчание. Напрежението се увеличи. Когато входният звънец иззвъня, четиримата едва не подскочихме от столовете си.

Икономката, Тори, побърза да отвори, а аз мислено си отдъхнах. Неочакваният посетител може би щеше да разсее напрежението.

А може би не.

Когато се върна, Тори се прокашля и страните й пламнаха, докато местеше поглед от Даниела към Нейтан и обратно.

— Нейно кралско величество кралица Татяна е тук.

Не. Не може да бъде!

Тримата Ивашков се изправиха рязко, а секунда по-късно и аз се присъединих към тях. Когато по-рано Ейдриън ми каза, че кралица Татяна можела да се отбие, изобщо не му повярвах. По изражението на лицето му можех да заключа, че той също бе изненадан. Но нямаше съмнение, че тя наистина бе тук. Плъзна се в стаята, облечена елегантно в това, което за нея беше обикновеното бизнес облекло: ушити по поръчка черни панталони, сако, поръбено с кантове от червена коприна, и отдолу дантелена блуза. В тъмната й коса блестеше малка шнола, украсена със скъпоценни камъни, а онзи неин надменен поглед се втренчи в нас, докато припряно се кланяхме. Дори членовете на собственото й семейство спазваха официалностите.

— Лельо Татяна — заговори Нейтан, насилвайки се да изобрази нещо като усмивка на лицето си. Не мисля, че му се случваше често да го прави. — Ще се присъединиш ли към нас за вечеря?

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Не, не. Не мога да остана. Имам среща с Присила, но реших да се отбия, когато чух, че Ейдриън се е върнал. — Погледът й се спря върху него. — Не мога да повярвам, че си тук цял ден, а не си дошъл да ме посетиш. — Гласът й беше студен, но се кълна, че в очите й блеснаха развеселени пламъчета. Беше плашещо. Никога не съм мислила за нея като за топла и мила личност. Цялото това преживяване да я видя извън някоя от приемните й зали ми се струваше абсолютно нереално.

Ейдриън й се ухили. Явно в момента само той се чувстваше удобно в присъствието на владетелката на мороите. Поради причини, които така и не проумявах, Татяна обичаше и глезеше Ейдриън. Не може да се каже, че не обичаше останалите членове на семейството си; просто беше ясно, че той е любимецът й. Това винаги ме е изненадвало, имайки предвид какъв негодник беше той понякога.

— Ами, предположих, че имаш много по-важни неща за вършене, отколкото да се срещаш с мен — рече той. — Освен това отказах цигарите и сега няма да можем да се промъкваме в стаичката зад тройната зала, за да изпушим тайно по една.

— Ейдриън! — произнесе възмутено Нейтан, почервенял като рак. Хрумна ми, че мога да устроя състезание по надпиване, основаващо се на това колко пъти досега бе възкликнал неодобрително името на сина си. — Лельо, съж…

Татяна вдигна отново ръка.

— О, млъкни, Нейтан. Никой няма желание да слуша излиянията ти. — Едва не се задавих. Да се намираш в една и съща стая с кралицата, си беше страховито, но почти си заслужаваше възможността да видиш как Нейно величество небрежно скастря самия лорд Ивашков. Извърна се отново към Ейдриън и изражението й омекна. — Най-после си ги отказал? Време беше. Предполагам, че се дължи на теб?

Отне ми миг, за да включа, че говори на мен. До този момент някак си се надявах, че може да не ме е забелязала. Това изглеждаше единственото възможно обяснение защо още не им се бе разкрещяла да изгонят незабавно непокорната кървава курва. Беше шокиращо. Тонът й съвсем не беше обвиняващ. По-скоро… впечатлен.

— А-ами, не бях аз, Ваше Величество — смотолевих. Смиреното ми поведение беше далеч от държанието ми при последната ни среща. — Ейдриън бе този, който прояви, ъ-ъ-ъ, решителността да го направи.

Бог да ми е на помощ, но Татяна се изкиска.

— Много дипломатично. Би трябвало да те разпределят да охраняваш някой политик.

На Нейтан никак не му се нравеше това, че бях станала център на вниманието. Аз също не бях сигурна дали се чувствам поласкана или не.

— Двете с Присила делова среща ли имате тази вечер? Или просто приятелска вечеря?

Татяна отмести погледа си от мен.

— И двете. В семейството възникнаха някои спорове. Още не са станали публично достояние, но започват да се разнасят слухове. Надигат се гласове заради безопасността. Някои са готови да започнат да се обучават още сега. Други пък се питат дали пазителите могат да минат без сън. — Завъртя очи. — И това са най-умерените предложения.

Нямаше съмнение. Това посещение ставаше все по-интересно.

— Надявам се, че ще сложиш край на брътвежите на онези „бъдещи воини“ — изръмжа Нейтан. — Абсурдно е ние да се бием рамо до рамо с пазителите.

— Това, което е абсурдно — заговори Татяна, — са брожението и споровете сред кралските фамилии. Това е, на което искам да сложа край. — Тонът й стана високомерен, като на истинска кралица. — Ние сме лидерите на мороите. Ние трябва да дадем пример. За да оцелеем, трябва да сме единни.

Изгледах я с любопитство. Какво означаваше това? Тя не бе изразила нито съгласие, нито несъгласие с мнението на Нейтан дали мороите трябва да се бият наравно с пазителите. Само бе споменала, че сред поданиците й трябва да се установи мир. Но как? Дали методът й се състоеше в окуражаване на новото движение или в смазването му? След атаката на стригоите безопасността бе предмет на огромна загриженост за всички, но на кралицата се падаше задължението да се справи с проблема.

— Звучи ми доста сложно — заяви Ейдриън, преструвайки се, че не схваща сериозността на проблема. — Ако все пак после искаш да изпушиш една цигара, склонен съм да направя изключение.

— Ще се задоволя с обещанието утре да дойдеш да ме посетиш, както подобава — рече Татяна сухо. — И си остави цигарите у дома. — Погледна към празната му чаша. — Заедно с други неща. — В очите й се мярна стоманена решителност, но изчезна също толкова бързо, колкото се появи. При все това се почувствах почти облекчена. Това бе ледената кралица Татяна, която познавах.

Ейдриън козирува.

— Тъй вярно.

Татяна огледа кратко останалите.

— Желая ви приятна вечер — бяха единствените й думи за сбогуване. Ние отново се поклонихме, след което тя се запъти към входната врата. До мен достигна шум от трополене на крака и приглушен шепот. Осъзнах, че е дошла, придружена от свита придворни и ги бе оставила да чакат във фоайето, докато влезе и поздрави Ейдриън.

След това вечерята премина тихо. Още не можехме да се съвземем от внезапното посещение на Татяна, слисало всички ни. Поне нямаше да съм свидетел как Ейдриън и баща му се препират. Почти замрелият разговор се поддържаше най-вече от Даниела. Опитваше се да ме разпитва за интересите ми и аз осъзнах, че не бе казала нито дума по време на кратката визита на Татяна. Даниела бе снаха в семейство Ивашков и аз се питах дали не изпитваше страх от кралицата.

Когато стана време да си вървим, домакинята се разтопи от усмивки, а Нейтан се оттегли в кабинета си.

— Трябва да идваш по-често — обърна се тя към сина си и приглади косата му, въпреки протестите му. — Ти също си добре дошла по всяко време, Роуз.

— Благодаря — промърморих смаяно. Огледах изпитателно лицето й, за да разбера дали лъже, но останах с впечатлението, че е искрена. В това нямаше смисъл. Мороите не гледат с добро око на сериозните връзки с дампирите. Особено мороите от кралски произход. Особено мороите от кралски произход, роднини на кралицата, ако се съдеше по фактите от миналото.

Ейдриън въздъхна.

— Може би, ако той не е наоколо. О, по дяволите. Това ми напомни нещо. Последният път си забравих палтото тук, наложи се да си тръгна твърде бързо.

— Ти имаш поне петдесет палта — изтъкнах.

— Попитай Тори — посъветва го Даниела. — Тя ще знае къде е.

Ейдриън отиде да намери икономката, оставяйки ме насаме с майка му. Би трябвало да поведа любезен, неангажиращ разговор, но любопитството ми надделя.

— Вечерята беше наистина страхотна — казах й честно. — И се надявам, че няма да ме разберете погрешно… искам да кажа… ами, струва ми се, че нямате нищо против да излизам с Ейдриън.

Тя кимна спокойно.

— Така е, нямам.

— И… — Е, все пак трябваше да го кажа. — Тат… кралица Татяна също, изглежда, го приема.

— Да.

Едва удържах челюстта си да не увисне до пода.

— Но… искам да кажа, последния път, когато говорих с нея, тя беше много бясна. Не спираше да ми повтаря, че никога няма да позволи да бъдем заедно, да се оженим или нещо такова. — Свих се, като си спомних шегата на Ейдриън. — Помислих, че и вие ще се чувствате по същия начин. Лорд Ивашков определено се чувства. Не може наистина да искате синът ви да остане завинаги с някаква жена дампир.

Усмивката на Даниела беше мила, но малко принудена.

— А ти смяташ ли да останеш завинаги с него? Планираш ли да се омъжиш за него и да създадеш семейство?

Въпросът й ме свари напълно неподготвена.

— Аз… не… имам предвид, не искам да обидя Ейдриън. Просто никога…

— Не си планирала изобщо да имаш семейство? — Лейди Даниела кимна с разбиране. — Така си помислих и аз. Повярвай ми, зная, че Ейдриън не говореше сериозно. Понякога всички започват да си правят заключения за неща, които дори не са се случили. Чувала съм за теб, Роуз — всички са чували. И ти се възхищавам. Въз основа на това, което съм научила, предположих, че не си от този тип жени, които ще се откажат от професията си, за да станат съпруги и майки.

— Права сте — признах.

— В такъв случай не виждам никакъв проблем. И двамата сте млади. Ти имаш право да се забавляваш и да правиш каквото си искаш сега, но аз — и двете — знаем, че дори и през целия си живот да се виждаш от време на време с Ейдриън, ти никога няма да се омъжиш, нито да създадеш семейство. И няма нищо общо с това, което Нейтан или някой друг казва. Просто така е устроен светът. Ти си устроена така. Виждам го в очите ти. Татяна също го е осъзнала и затова се е успокоила. Ти имаш нужда да се биеш и това ще правиш. Поне ако наистина смяташ да бъдеш пазител.

— Смятам. — Взирах се удивено в нея. Поведението й ме шашваше. Тя беше първата представителка на аристократичен род, която не се плашеше, нито побесняваше от идеята за връзка между морой и дампир. Ако и други споделяха възгледите й, това щеше да направи много по-лесен живота на мнозина. И тя беше права. Нямаше значение какво мисли Нейтан. Нямаше да има значение, дори Дмитрий да беше тук. Най-важното беше, че двамата с Ейдриън никога нямаше да бъдем заедно до края на живота си, защото аз винаги щях да съм пазител и никога нямаше да си прахосвам времето, както правеше той. Осъзнаването на това ме изпълни с усещане за свобода, но и с… малко тъга.

Зад нея видях Ейдриън, който приближаваше по коридора. Даниела се наведе напред и снижи глас. Когато заговори, в тона й се долавяше тъжна нотка, като на майка, загрижена за сина си.

— Но, Роуз, независимо че нямам нищо против двамата да сте заедно и да сте щастливи, моля те, опитай се да не разбиеш сърцето му твърде много, когато настъпи моментът да се разделите.