Ема Лайона

LXXXIVКАКВО ПОПРЕЧИ НА ПОЛКОВНИК МЕЖАН ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ФОРТА САН ЕЛМО ЗАЕДНО СЪС САЛВАТО ПРЕЗ НОЩТА НА 27 СРЕЩУ 28 ЮНИ

Ние помним, че тъй като не се доверяваха — не на думите на кардинала, а на обещанията на Нелсън, — Салвато и Луиза се отправиха да търсят убежище в замъка Сан Елмо, което им беше предоставено от пресметливия Межан срещу двадесет хиляди франка за всеки от тях. Помним също, че по време на спешното си пътуване до Молизе Салвато беше събрал двеста хиляди франка. От тях почти петдесет хиляди бяха отишли за организирането на калабрийските доброволци, за покриването на насъщните разходи на най-бедните от тях, за помощ на ранените и за заплата на тези, които ги обслужваха в Новия замък. Сто двадесет и пет хиляди, както писа Салвато на баща си, бяха заровени в подножието на лаврово дърво до гроба на Вергилий.

Когато се прощаваше с Микеле, който искаше да сподели съдбата на другарите си и се качи на тартана, Салвато накара младия ладзарони да приеме три хиляди франка, за да не се окаже без пукната пара в чуждата земя.

Така че в момента, когато влизаха във форта Сан Елмо, Салвато разполагаше с двадесет и две, или двадесет и три хиляди франка. Когато младият човек дойде да моли за гостоприемство, той веднага предаде на Межан половината от договорената сума, като обеща да донесе останалите още същата нощ. Полковникът внимателно преброи парите и ги заключи в чекмеджето на писалището си. Тъй като сметката излизаше, той предостави на Салвато и Луиза двете най-хубави стаи в замъка.

Вечерта Салвато съобщи, че ще трябва да предприеме нощно пътуване и помоли да му съобщят парола, за да може безпрепятствено да се върне във форта, след като постигне целта на експедицията си.

Межан отговори, че Салвато като военен трябва отлично да знае колко строги са правилата по време на война, че паролата не трябва да се поверява никому, тъй като може да стигне и до чужди уши и да постави под заплаха безопасността на замъка. Но като се досети защо Салвато иска да напусне форта, Межан предложи да му даде съпровождащ офицер, или ако младият човек предпочита неговата собствена компания, можеше да го съпроводи лично.

Салвато отговори, че компанията на полковник Межан би му била много по-приятна и че двамата могат да тръгнат още същата нощ.

Това се оказа невъзможно, тъй като полковникът, който трябваше да поеме охраната на замъка, щеше да се яви едва след две денонощия. Межан добави твърде учтиво, че ако става дума за останалите двадесет хиляди франка, то при наличието на живи заложници и половината от уговорената сума, той може да почака няколко дни.

Салвато отвърна: „Чисти сметки, добри приятели“ и продължи, че колкото по-скоро донесе останалата сума, толкова по-добре ще бъде и за двамата.

Всъщност, полковникът имаше други планове за предстоящата нощ. Той искаше да предложи на Руфо още един изход от положението и затова взе от него пропуск за един от своите офицери, който щеше да представи на кардинала новите предложения за предаване на форта.

Този офицер беше той самият.

Ние няма да бъдем обвинени в това, че щадим съотечествениците си. В цялата история на завоюването на Неапол има само няколко негодници, като комисаря Фейпу и полковник Межан, негодници, които винаги изскачат от военните канцеларии и тръгват след армията в лов на плячката. И, така както прославяхме тези, които имат право на слава, така сега заклеймяваме тези, които са се покрили с позор.

Кардиналът беше морално задължен да приеме всяко предложение, което можеше да предотврати кръвопролитията. Затова, в десет часа вечерта, той изпрати маркиз Маласпина с пропуска, като за безопасност му даде ескорт от десет човека.

Межан се преоблече в цивилния костюм, даде си сам неограничени пълномощия за преговори, представи се за секретар на коменданта и последва маркиза.

В единадесет часа мнимият секретар беше представен на кардинал Руфо. Тази среща се състоя през нощта на 27 срещу 28 юни, още преди кардиналът да узнае за вероломството на Нелсън, — напротив, като получи от Тръбридж и Бол уверения, че адмиралът няма да пречи на патриотите да се качат на корабите, Руфо искрено вярваше в честното спазване на договора.

Както вече казахме, Межан беше направил вече един неуспешен опит да сключи сделка с кардинала, като беше получил категоричен отговор: „Аз воювам с желязо, а не със злато!“. Затова Руфо посрещна твърде хладно неговия секретар.

— Какво ще кажете, господине? Може би ви е заповядано да ми направите устно предложение, няма да кажа по-разумно, но по-близко до понятието за воинска чест от това, което ми беше направено в писмен вид и получи както вероятно знаете, заслужения отговор от моя страна.

Межан с досада прехапа устни.

— Моите предложения, в същност предложенията на полковник Межан, които имам честта да изложа на Ваше Високопреосвещенство, имат две страни, — каза той. — Едната е лична и човечността ми повелява да започна с нея. Другата е военна и полковникът ще прибегне към нея само при крайна необходимост, ако Вие го принудите за това.

— Слушам Ви, господине.

— Моите другари, по-точно другарите на полковник Межан, комендантът Маса и Л’Aypopa, водеха преговори и договориха условията, от които метежниците трябва да бъдат повече от доволни. Но с Межан нещата стоят иначе: той не е метежник, а противник, и то могъщ, тъй като представя Франция. Ако той преговаря, трябва да има право на по-добри условия от тези двама господа.

— Имате право, — отвърна кардиналът. — Ето какво ви предлагам: нека французите излязат от форта Сан Елмо с барабани и запалени фитили, с всички воински почести и да се присъединят към съотечествениците си, които още стоят на гарнизон в Капуа и Гаета, без никакви задължения, които да ограничават свободния им избор.

Аз не виждам особени преимущества пред договора, сключен от Ваше Високопреосвещенство с Маса и Л’Aypopa. Те също излязоха с барабани и запалени фитили и имаха право, дали да останат в Неапол, или да заминат за Франция.

— Да, но преди да се качат на корабите, те оставиха оръжието си на брега.

— Обикновена формалност, Ваше Високопреосвещенство, съгласете се. Какво биха правили с това оръжие, тези разбунтували се граждани в изгнание, или у дома си?

— Значи вие, господине, както разбирам, въобще не се интересувате от въпроса за войнската чест?

— С този въпрос всеки може да върти на пръста си фанатиците и глупаците. Умните хора, — надявам се, Ваше Високопреосвещенство няма да се обиди от това, че го причислявам в тази категория, — умеят да гледат през дима, наречен тщеславие.

— И какво виждате вие, или по-точно, комендантът Межан през този дим, наречен тщеславие?

— Той вижда изгода и за себе си и за Ваше Високопреосвещенство.

— Изгода? Предупреждавам ви господине, че не съм много добър в сделките. Но нищо, обяснете все пак.

— Добре, слушайте ме внимателно. Два форта от трите се предадоха, вярно е, но третият, по своето разположение и по причина на хората, които го отбраняват, е почти непристъпен, или поне може да бъде превзет само след продължителна обсада. Къде са вашите вашите сапьори, къде са едрокалибрените ви оръдия? Ваше Високопреосвещенство, вие ще претърпите неуспех и така ще унищожите заслугите за великолепно проведената военна кампания. Докато с цената на няколкото хиляди франка, които, — ако предположим, че ги нямате, бихте могли да съберете за два часа от жителите на Неапол, вие ще увенчаете делото на реставрацията и ще кажете на краля: „Господарю, генерал Мак със шестдесетхилядна армия, сто оръдия и двадесет милиона франка изгуби Римските провинции, Неапол, Калабрия, с една дума цялото кралство. А аз, с малобройните си селски отряди, завладях за вас всичко, което генерал Мак изгуби. Наистина, струваше ми петстотин хиляди, или един милион франка, за да превзема форта Сан Елмо, но какво е милионът в сравнение с вредата, която би могла да причини тази крепост? Тъй като вие, господарю, можете да добавите вие, — най-добре знаете, че замъкът Сан Елмо е строен не за да защищава Неапол, а за да го държи в страх и подчинение. Доказателство за това е законът, издаден от вашия августейши родител, който разрешаваше да се строят къщи до определена височина, за да не пречат на полета на снарядите. Бомбардировката на Неапол не е загуба на някакви си петстотин хиляди франка, загубите ще бъдат огромни.“ Повярвайте ми, кралят има достатъчно здрав разум и след подобно обяснение ще одобри постъпките ви.

— Значи в случай на обсада, — каза кардиналът, — полковник Межан смята да бомбардира Неапол?

— Без никакво колебание.

— Но това би била безсмислена низост.

— Простете, Ваше Високопреосвещенство, това би било законна отбрана: нападат ни, а ние стреляме срещу нападателите.

— Да, но тогава стреляйте в тази посока, от която ви нападнат. Защото, сигурен съм, че ще ви нападнат от противоположната на града страна.

— Е, кой може да знае къде летят бомбите и снарядите!

— Летят там, където ги изпратят, господине. Това е известно на всичко.

— Какво пък, в такъв случай ще ги изстреляме към града.

— Извинете, господине, ако носихте не цивилен костюм, а военен мундир, щяхте да знаете, че един от първите закони на войната забранява на обсадените да стрелят към къщите, които не са разположени от страна на пристъпа. И тъй като батареите, които ще бъдат насочени към замъка Сан Елмо, са разположени в другия край на града, ако не иска да наруши всички приети между цивилизованите народи условия, не може да изстреля нито един снаряд, нито едно гюлле, нито една бомба в посока, противоположна на батареите, които обстрелват крепостта. Не упорствайте повече с тази заплаха. Ако вместо с вас разговарях с полковник Межан, той едва ли би изпаднал в подобно заблуждение.

— А ако все пак, той е изпаднал в такова заблуждение и упорито държи на него, какво бихте казали Вие, Ваше Високопреосвещенство?

— Бих казал, господине, че нарушавайки закони, приети от всички цивилизовани нации, закони, известни най-добре именно във Франция, която претендира за водач на световните цивилизации, полковникът трябва да очаква, че и с него ще се отнасят като с варварин. И тъй като не съществува крепост, която не може да бъде превзета, следователно, форт Сан Елмо, рано или късно ще падне. Тогава целият гарнизон на форта ще бъде обесен на крепостните стени.

— Дявол да го вземе, добре разсъждавате, монсеньор! — каза лъжесекретарят с престорена веселост.

— И това още не е всичко, — продължи кардиналът и стана, като подпря свитите си юмруци на масата и впи стоманен поглед в очите на пратеника.

— Не е всичко? Още нещо ли ще се случи с полковник Межан след като го обесят?

— Не, преди това, господине.

— А какво ще се случи с него, монсеньор?

— Това, че кардинал Руфо, който счита недостойно нито за ранга си, нито за своя характер, да обсъжда интересите на краля и съдбата на поданиците му с подобен мошеник, ще му предложа незабавно да се маха от дома му. Ако той не се подчини, ще заповяда незабавно да го изхвърлят през прозореца.

Французинът неволно потръпна.

— Но, тъй като вие не сте комендантът на замъка, — продължи кардиналът, като понижи гласа си, според изискванията на учтивостта и дори се усмихна, — а само негов пълномощник, само ще ви помоля господине, да му предадете дума по дума нашия разговор и решително да го уверите, че е напълно безполезно да се опитва занапред да се свързва по какъвто и да било начин с мен.

При тези думи, кардиналът се поклони и с полувежлив-полуповелителен жест посочи вратата. Межан излезе, не толкова разярен от провала на замисъла си, колкото унижен от нанесената му обида.