Ема Лайона

CIVКРАЛСКАТА ЗАПОВЕД

Осем дни по-късно вицекралят на Неапол, княз Касаро Статела, който се намираше в театъра на Флорентинците заедно със стария ни познат маркиз Маласпина, видя как се отвори вратата на ложата му и забеляза в коридора един дворцов служител съпроводен от някакъв флотски офицер. В ръцете си офицерът държеше плик, подпечатан с голям червен печат.

— За негово сиятелство, вицекралят! — каза служителят.

Морякът с поклон протегна плика към княза.

— От кого е?

— От негово величество кралят на Двете Сицилии, отвърна офицерът. — Писмото е твърде важно, затова се осмелявам да помоля ваше сиятелство да се подпише за получаването.

— Значи, пристигате от Палермо? — попита князът.

— Отплавах вчера на „Сирена“.

— Как е здравето на негово величество?

— Превъзходно, княже.

— Издайте му разписка от мое име, Маласпина.

— Изглежда, съобщението е много важно? — попита секретарят.

— Извънредно важно, ваша светлост.

Маркизът даде исканата разписка, върна се в ложата и затвори вратата след себе си. Князът тъкмо завършваше четенето. Той протегна на маркиза писмото с думите:

— Вземете, Маласпина, това е по вашата част.

Маркизът взе листа и прочете следната лаконична и ужасяваща заповед:

Маласпина изумено погледна княза.

— Как да го разбирам?

— Както желаете, любезни. Поразмислете малко, това се отнася до вас.

И вицекралят отново се потопи в звуците на „Тайният брак“, шедьовърът на бедния Чимароза, който току-що беше умрял във Венеция, от страх, че ще го обесят в Неапол.

Маласпина онемя. Той никога не беше предполагал, че в задълженията му като секретар на вицекраля влиза и уреждането на екзекуции. Но, както вече казахме, маркизът беше, макар и насмешлив, но послушен царедворец. Така че, трябваше князът да се обърне към него с думите: „Чухте ли?“ — за да се поклони и веднага да излезе, мълчалив, но готов да се подчини.

Той се спусна по стълбата, взе една карета и заповяда незабавно да го отведат във Викария.

Не беше минал още и час, откакто Сан Феличе беше пристигнала там, разбита от мъка, смазана от безкрайните страдания и едва държаща се за нишката на живота. Изпратиха я в стаята, съседна на параклиса, същата където бяха преживели предсмъртните си мигове Чирило, Карафа, Пиментел, Мантоне и Микеле.

Писмото се придружаваше от една-единствена инструкция:

Маркизът разбра, че наистина се налага да размисли, както се беше изразил вицекралят. Той можеше да се колебае преди да вземе решение, но след това трябваше неотклонно да го изпълнява.

След като седна отново в каретата, той извика на кочияша:

— Улица Соспири дел Абисо!

Читателят помни кой живееше на тази улица.

Когато спря пред прага на къщата, Маласпина почувства известно отвращение, което му попречи да влезе в този прокълнат дом.

— Повикай маестро Донато, — заповяда той на кочияша, — нека излезе да поговорим.

Човекът скочи от капрата, отвори вратата и извика:

— Ей, маестро Донато, излезте! В отговор се дочу женски глас:

— Татко не е в Неапол.

— Как така не е в Неапол?! Да не се е оттеглил от работа?

— Не, ваша светлост, — отвърна същият глас. — Той е в Салерно по служба.

— По служба? Какво значи това, обяснете красавице.

Той забеляза, че на вратата се показа млада жена, а зад нея някакъв мъж, който, изглежда, й беше любовник или съпруг.

— Ах, ваша светлост, всичко е много просто, — отвърна жената, която беше самата Марина. — Вчера умря неговият събрат от Салерно и татко трябваше да отиде да го замести. Има четири екзекуции. Той замина днес сутринта и ще се върне утре вечер.

— И не е ли оставил заместник?

— Не. Нямаше такава заповед, а и затворите са почти празни. Той взе и помощници, защото не се доверява на чужди хора, с които никога по-рано не е работил.

— А този момък не би ли могъл да го замени при необходимост? — посочи маркизът стоящия зад нея мъж.

— Джовани — читателят отдавна се е досетил, че това беше той, осъществил най-после мечтите си, — отрицателно поклати глава.

— Аз не съм палач, — каза той, — а рибар.

— Какво да правим? — попита Маласпина. — Дайте съвет, ако не искате да помогнете.

— Почакайте… Хрумна ми нещо! В нашия квартал живеят много касапи, а те повечето са роялисти. Ако узнаят, че трябва да се обеси якобинец, може би някой от тях ще се съгласи да свърши тази работа.

Маркизът разбра, че това е единственото възможно решение и тъй като каретата му не можеше да проникне в лабиринта от улици между крайбрежието и Стария пазар, се отправи пеша да търси палач-доброволец.

Той напразно се опита да уговори трима здравеняци, които отказаха въпреки предложените седемдесет пиастра и показаното им разпореждане с подписа на самия крал. Маласпина съвсем се беше отчаял и, излизайки от дюкяна на последния месар, той се спря нерешително и промърмори: „Не мога да я убия сам!“ — когато изведнъж човекът, осенен от внезапна идея, повика маркиза.

— Ваша светлост, струва ми се, че измислих нещо.

— Най-после, — с облекчение въздъхна Маласпина.

— Имам един съсед… Той, наистина, не е месар, а Бекайо, коли козите, но нали не държите непременно на месар?

— Трябва ми човек, който да свърши работа.

— Е, тогава обърнете се към него. Републиканците доста го измъчиха, та сигурно ще е доволен да им го върне.

— А къде живее?

— Ела тук, Пепино! — извика месарят към едно момче, което дремеше върху купчина полуизсъхнали кожи в дъното на магазина. — Ела тук и покажи пътя на негова светлост.

Хлапакът стана, протегна се, изръмжа недоволно, че са нарушили първия му сън, но все пак се подчини.

— Да вървим, приятелче, — каза Маласпина, — и ако всичко се уреди, ще получиш един пиастър.

— А ако не се уреди, — възрази момчето с непоколебимата логика на егоизма, — вие все пак ме събудихте.

— Така е, — съгласи се Маласпина. — Ето ти един пиастър, в случай, че не успеем, а успеем ли, ще получиш още един.

— Това вече е разговор! Направете си труда да ме последвате, ваша светлост.

— А далече ли е?

— Не, ваша светлост, трябва само да прекосим улицата. Дюкянът, който търсеха, беше затворен, но през лошо затворените капаци се процеждаше светлина.

— Ей, Бекайо! — извика момчето, като удряше с юмрук по кепенците.

— Кой е? — дочу се груб глас.

— Един господин, облечен в сукно, иска да поговорите.

Но това съобщение, при цялата му точност, изглежда, нямаше нужното въздействие и маркизът заговори сам:

— Отвори, приятелю! Идвам от името на вицекраля.

Тези думи подействуваха като вълшебна пръчка. Вратата се отвори и под неясна светлина на димящата лампа, която слабо осветяваше купчина окървавени кози кожи и кости, на прага се появи едно отвратително същество, осакатено и отблъскващо. Това беше Бекайото с изтеклото си око, отрязаните пръсти и дървения си крак. Застанал при входа на своята кланица, той определено напомняше демона на разрушението. Маласпина, който не се отличаваше с излишна чувствителност, все пак неволно се отдръпна с отвращение. Това не се изплъзна от вниманието на чудовището.

— Е, вярно, не съм много красив, ваша светлост, — проговори той, като скърцаше със зъби (това действие при него заместваше смеха)! Но предполагам, че не сте очаквали да намерите тук някоя статуя, като онези в Бурбонския музей?

— Не, очаквах да намеря верен слуга на краля, човек който не обича якобинците и се е заклел да отмъсти. Изпратиха ме при вас и ми казаха, че вие сте най-подходящият човек.

— И не са ви излъгали, ваша светлост. Ще благоволите ли да влезете?

Маркизът преодоля отвращението си и прекрачи прага.

Малчуганът, който изгаряше от нетърпение да узнае как ще завършат преговорите, искаше да се промъкне след него, но Бекайото го заплаши с обезобразената си ръка.

— Назад, малкия! — изръмжа той. — Нямаш работа тук! — и затръшна вратата под носа на момчето.

Маркизът и Бекайото прекараха заедно около десет минути, после Маласпина излезе. Кожарят почтително го изпрати до вратата.

Маласпина направи няколко крачки по улицата, когато се натъкна на малчугана.

— А, ти си бил тук, момченце.

— Разбира се че съм тук. Чакам.

— Какво?

— Дали всичко е наред?

— Да. И какво от това?

— Спомнете си ваша светлост, че ми дължите още един пиастър.

Маркизът порови в джоба си.

— Дръж, — каза той като протегна на момчето сребърната монета.

— Благодаря, ваша светлост, — каза то като стисна в юмрука си двете монети и ги задрънка една в друга като кастанети. — Да ви даде Бог дълъг живот!

Маркизът отново седна в каретата и заповяда на кочияша да го откара в театъра. А през това време Пепино, покатерил се върху куп камъни пред иконата на Богородица, разглеждаше под светлината на кандилото получените монети.

— Гледай ти! — промърмори момчето. — Дал ми е дукат вместо пиастър! Измамил ме е с два карлини. Ама че мошеници са тези знатни господа!

Докато Пепино произнасяше тази сентенция, Маласпина пристигна на малкия площад пред театъра. Каретата на вицекраля беше още там. Маркизът скочи на земята, плати на кочияша и изтича нагоре по стълбите.

— Ах, вие ли сте Маласпина, — произнесе князът.

— Да, княже, — отвърна маркизът с обичайната си рязкост.

— Е, какво?

— Всичко е наред. Утре в десет сутринта заповедта на негово величество ще бъде изпълнена.

— Благодаря, — отвърна князът. — Сядайте, вие изпуснахте дуета във второто действие, но, за щастие, се върнахте навреме, за да чуете „Преди да изгрее зората“.