Ема Лайона

XCЯМАТА НА КРОКОДИЛА

Ако посетите Новия замък и поискате да ви покажат тъмницата, наречена „Ямата на крокодила“, вратарят преди всичко ще ви покаже скелета на гигантския гущер, хванат някога в тази яма, който беше дал името на тъмницата. После ще влезете през вратата, над която се намира скелетът, и ще стигнете до малка вратичка, от която започва стълба с двадесет и две стъпала. Като слезете по тях ще стигнете до трета, от масивен дъб и обкована с желязо. След нея започва дълбоката и тъмна пещера.

Сред тази гробница, нечестиво творение на човешките ръце, тази яма, изкопана от хората, за да погребват в нея живите трупове на себеподобните си, се вижда гранитна канара със забит в нея железен прът, който служеше за ръкохватка. Канарата затваря кладенец, който води към морето. По време на буря вълните се блъскат в тесните стени на кладенеца и изхвърлят пяната през цепнатините между плочите на пода, а солената вода изпълва пещера и преследва затворника до най-далечните ъгли на тъмницата му. През отвора на тази бездна, както гласеше мрачната легенда, беше проникнало тук отвратителното влечуго, дало на ямата своето име. То почти винаги намирало тук човешка плячка и след като я изяждало, отново потъвало в бездната.

Сред народа и досега се говори, че тук са били хвърлени от испанците жената и четирите деца на Мазаниело, този крал на ладзароните, замислил да освободи Неапол и опиянен от властта си като някой Калигула или Нерон. Народът погълна бащата и съпруга, крокодилът, подобно на народа, беше погълнал майката и децата.

Именно в тази тъмница комендантът на Новия замък заповяда да отведат Салвато и Луиза.

При светлината на лампата, закачена на тавана, влюбените видяха няколко затворника, които при появата им прекратиха разговора си и ги разгледаха с безпокойство. Но очите, свикнали вече към полумрака на тъмницата, веднага познаха новодошлите и отвсякъде се раздадоха възклицания на радост и съчувствие. Някакъв човек се хвърли в краката на Луиза, една жена увисна на шията й, трима затворника обкръжиха Салвато, като бързаха да му стиснат ръката и скоро, смесени в една група, те заговориха едновременно, така че беше трудно да се различи кое в речта им е повече, болката или удовлетворението.

Човекът, който се хвърли в краката на Луиза, беше Микеле. На врата й беше увиснала Леонора Пиментел. Затворниците, обкръжили Салвато, бяха Доменико Чирило, Мантоне и Веласко.

— Ах, бедна ми сестрице! — първи възкликна Микеле. — Кой би помислил, че Нано толкова точно и вярно предсказва съдбите!

Луиза почувствува как по гърба й пробегнаха тръпки. Тя с тъжна усмивка прекара ръка по нежната си шия и поклати глава, като че ли искаше да каже, че палачът лесно ще изпълни задълженията си. Уви! Беше й съдено да се излъже дори и в последната си надежда.

Вълнението, предизвикано от появата на новодошлите, не беше се успокоило напълно, когато вратата на тъмницата отново се отвори и всички видяха на прага неясни очертания на една висока фигура, облечена в мундир на генерал от републиканската армия, какъвто носеше и Мантоне.

— Дявол да го вземе! — възмути се гостът като пристъпи в тъмницата. — Иска ми се да повторя думите на Югурта: „Не е много топло в римските бани“.

— Еторе Карафа! — извикаха няколко гласа.

— Доменико Чирило! Веласко! Мантоне! Салвато! Тук поне обществото е къде по-добро, отколкото в затвора Маретино. Ваш покорен слуга, госпожи! Как, сеньора Пиментел? Сеньора Сан Феличе? Та тук сте се събрали всички — и науката, и поезията, и смелостта, и любовта, и музиката. Явно, няма да скучаем.

— Не мисля, че ще ни дадат време да скучаем, — обади се Чирило с мекия си тъжен глас.

— Но откъде се взехте, любезни Еторе? — попита Мантоне. — Мислех, че вие сте далеч от нас, в безопасност зад стените на Пескара.

— Там бях, — отвърна Еторе. — Но вие капитулирахте. Руфо ми изпрати копие от вашия договор и ме посъветва да последвам примера ви. Едновременно с това получих писмо от абат Пронио, който ми предлагаше да се предам при същите условия, като ми обеща лична неприкосновеност и дори разрешение да замина за Франция. Аз не сметнах за безчестие да постъпя така, както бяхте постъпили и вие, и подписах договора. На другия ден ме посети абатът, зачервен от срам, чудейки се как да ми съобщи печалната новина. А тя наистина не беше от приятните: кралят му беше писал, че тъй като е нямал пълномощия да води преговори с мен, той трябва да ме представи на негово величество с вързани ръце и крака, ако не иска да плати за моята глава със своята. Пронио цени главата си, макар тя да не е твърде красива. Той заповяда да ме омотаят с въжета и ме изпрати в Неапол с каруца за добитък. Едва когато пристигнахме в Новия замък и вратите се затвориха зад нас, свалиха въжетата ми, а после ме доведоха тук. Това е цялата ми история. А сега разкажете за себе си.

Всеки разказа патилата си. Салвато и Луиза бяха първи. Ние знаем какво се беше случило с тях. Знаем също какво беше станало с Чирило, Веласко, Мантоне и Пиментел. Повярвали на думата на Нелсън, те бяха се качили във фелуките и оттам се озоваха в затвора.

— Все пак, — отбеляза Еторе, след като всички бяха приключили историите си, — има една приятна новина: Николино се спаси.

Всички в един глас извикаха от радост и започнаха да разпитват новодошлия за подробностите.

Ние помним, че Салвато, предупреден от кардинала, на свой ред поръча на Николино да предупреди адмирала, че живота му е в опасност. Николино пристигна във фермата, където се беше укривал неговия чичо, един час след арестуването му. Той узна за предателството на фермера и веднага тръгна да намери Еторе Карафа. Приятелят му го прие в Пескара, чиято отбрана беше възглавявал през последните дни. Николино не повярва на Пронио при преговорите за предаване на града и избяга в планината, преоблечен в селски дрехи. От шестимата заговорници, които видяхме в началото на нашата история в двореца на кралица Джована, той единствен не беше попаднал в ръцете на реакцията.

Тази добра новина много зарадва затворниците. При това, в тяхното печално положение голяма утеха беше и това, че се намираха всички заедно. По всяка вероятност, те щяха заедно да застанат пред съда и заедно да бъдат екзекутирани. Такова преимущество бяха получили някога жирондистите и ние знаем, че те бяха успели да извлекат полза от него.

Донесоха вечеря за всички и сламеници за новодошлите. Докато ядяха. Чирило ги запозна с реда и обичаите на затвора, в който той и другарите му по нещастие бяха прекарали вече тринадесет дни и нощи.

Градските затвори бяха препълнени, — ние се убедихме, че сам кралят в едно от писмата си посочваше цифрата осем хиляди арестувани. Във всеки от кръговете на този ад, който можеше да опише единствено перото на Данте, имаше свои демони, поставени там, за да терзаят осъдените. Тяхна задача беше да изберат най-тежките вериги, да морят хората с глад и жажда, да ги лишават от светлина, да замърсяват хранителните продукти и, превръщайки живота на затворниците в жестоко мъчение, все пак да не ги оставят да умрат. Защото, логично беше да се допусне, че подложени на подобен тормоз и в очакване на позорната екзекуция, арестантите трябваше да се уповават като на ангел-спасител на смъртта от собствените си ръце. Три-четири пъти всяка нощ стражата нахлуваше в килиите под предлог за обиск и будеше тези, които бяха успели да заспят. Всичко беше забранено: не само ножовете и вилиците, но дори чашите, под предлог че с парче стъкло могат да прережат вените си, а чаршафите и салфетките не влизаха в килиите, защото пленниците можеха да ги разкъсат и да си направят от тях въжена стълба.

Историята е съхранила имената на трима от тези мъчители. Единият беше швейцарец на име Дюес, който оправдаваше жестокостта си с това, че трябвало да храни голямо семейство. Вторият, Гамоз, беше немски полковник, служил при Мак и избягал също като него. Най-после третият беше старият ни познайник Шипионе Ламара, чиито злодеяния ни са добре известни.

Но затворниците се уговориха да не доставят на палачите си удоволствие да се наслаждават на страданието им. Ако тъмничарите идваха през деня, те продължаваха разговора си, само подчинявайки се на заповедта, се преместваха в друг ъгъл на килията. Веласко, превъзходен музикант, комуто бяха разрешили да вземе китарата си, акомпанираше на обиска с най-весели арии и закачливи песнички. Ако това се случеше през нощта, всеки ставаше от постелята без протести и оплаквания и обискът приключваше бързо, тъй като пленниците нямаха нищо освен сламеника, на който лежаха, без да се събличат.

През това време с цялата възможна бързина манастирът Монте Оливето беше превърнат в трибунал. Божията обител е основана през хиляда четиристотин и единадесета година от Кузела Орилски, фаворитът на крал Владислав. В него беше намерил убежище Тасо, а в годините на безумието му манастирът беше станал негова тъмница. Сега обвиняемите трябваше да прекарат в него кратко време между затвора и смъртта. Срокът беше кратък и нямаше нужда да чакат смъртта дълго. Държавната джунта действуваше според сицилийски кодекс, тази древна процедура за разправа с метежните сицилийски барони. Решиха в дадения случай да приложат един закон от кодекса на крал Роджеро, но при това забравиха, че Роджеро, който не е пазил толкова ревниво своите прерогативи, както Фердинанд, никога не е заявявал, че кралят не сключва договори с метежните си поданици, а, напротив, беше подписал такъв с въстаналите против него жители на Бари и Трани, като го беше изпълнявал съвсем добросъвестно.

Съдебната процедура, която твърде много напомняше действията в тъмната стая, беше страшна с пълната беззащитност на подсъдимите. Доносниците и шпионите бяха пълноправни свидетели, доносите и шпионски сведения се приемаха като редовни доказателства. Ако съдията намереше за нужно, на помощ на отмъстителността идваше мъчението, като още една нейна поддръжка. Обвинителите и защитниците бяха членове на джунтата, назначени от краля, така че нито едните, нито другите бяха единомишленици на подсъдимите. При това свидетелите на защитата, които се бяха договорили тази нощ със свидетелите на обвиняемите, не им противоречаха — тях дори не ги викаха на разпит, нито тайно, нито публично. Нямаше никакви очни ставки и жертвите, смазани от тежестта на обвинението, бяха изцяло предадени на прищевките на съдиите. Така че, присъдата, възложена на съвестта на тези, които трябваше да я произнесат, зависеше в действителност от произвола на краля, от зловещата му ненавист, която не признаваше нито преразглеждане, нито отсрочка, нито молби за помилване. Пред вратите на трибунала построиха бесилка, присъдата се произнасяше през нощта, публикуваше се сутринта и на следващия ден се изпълняваше. Двадесет и четири часа за молитва, а после — на ешафода.

За тези, на които кралят беше подарил живота, оставаше затворът Фавиняна, с други думи — гроб за живи мъртъвци.

Пътешественикът, който плава от изток на запад, преди да пристигне в Сицилия вижда издигащата се от водата между Мерсала и Трапани каменна грамада, увенчана с форт — това е римската Агуза, зловещият остров, служил за затвор още при езическите императори. Изсечената в скалата стълба води от върха към една пещера на морско равнище. Там прониква само отразена светлина, нестоплена от един-единствен слънчев лъч. От свода капе ледена вода — вечен дъжд, който разяжда и най-твърдия гранит и убива и най-здравия човек. В тази яма, в този гроб — ето в какво се изразяваше милосърдието на неаполитанския крал!

Но да се върнем към нашето повествование.

През същата вечер, когато Бекайото беше хванал в плен Салвато и потърси палача, за да обеси пленника му, — ние видяхме как маестро Донато седеше в бърлогата си и пресмяташе печалбите, които с увереност очакваше от предстоящите многочислени екзекуции. Триста дуката от тези печалби бяха предназначени за зестра на дъщеря му, която беше сгодена за Джовани, най-големия син на Басо Томео. Затова старият рибар и палачът с еднаква радост гледаха как се изпълваха затворите след скъсването на договора и с удоволствие о чуха от устата на краля, че за метежниците няма да има пощада. В града имаше осем хиляди арестувани, това означаваше най-малко четири хиляди екзекуции. По десет дуката за всяка се събираха четиридесет хиляди дуката, а с други думи, двеста хиляди франка.

И така, маестро Донато и сватът му Басо Томео в началото на юли седяха на масата, където веднъж ги бяхме видели, пиеха фияска, най-доброто кипърско вино — бяха решили, че при така стеклите се обстоятелства могат да си позволят този разкош, — и брояха на пръсти колко пари ще натрупат. За тяхно огромно задоволство се получи сума, не по-малка от тридесет-четиридесет хиляди дуката. Маестро Донато в голямата си радост обеща, ако надеждите му не бъдат излъгани, да увеличи зестрата на шест хиляди дуката. Той правеше тази отстъпка на свата си, а може би щеше да направи и други, тъй като се намираше в прекрасно настроение и вече виждаше пред себе си редиците бесилки, които се губеха в безкрая, както алеята на Сфинксовете в Тива — когато изведнъж вратата се отвори и в полумрака се показа съдебният пристав от Викария.

— Вие ли сте маестро Донато?

— Аз съм, аз съм. Влизай, не се бави! — отвърна палачът, развеселен от многообещаващата перспектива и изпразнената бутилка.

— Вие не се бавете! — възрази троснато приставът. — Тук командвам аз, а не вие!

— Охо! — намеси се старият Басо Томео, чийто зорки очи бяха свикнали с тъмнината. — Струва ми се, че виждам как блести сребърната верига на черната мантия.

— Съдебният пристав от Викария, — обади се гласът от полумрака. — Изпраща ме държавният прокурор. Ако го накарате да ви чака, сърдете се на себе си.

— По-живо, свате, по-живо! — подкани го Басо Томео. — Изглежда, работата не търпи отлагане.

И той затананика една тарантела, която започваше с думите:

Имал Пулчинела три прасенца…

— Идвам веднага! — извика маестро Донато като стана от масата и се затича към вратата. — Вие имате право господине, сеньор Гуидобадди не е от тези, които обичат да чакат.

И без дори да сложи шапката си, маестро Донато закрачи бързо след съдебния пристав.

От улица Соспири до Викария не е далеч. Викария е старинният замък на Капуа. По време на неаполитанската революция той игра същата роля като Консиержри по време на френската: служеше за затвор на обвиняемите между присъдата и екзекуцията. Тук осъдените бяха затваряни в така наречената стая за молитви. Тя представляваше едно отделение от затвора и не беше използвана от времето на Емануеле Де Део, Галиани и Виталиани.

Прокурорът Гуидобадди огледа помещението и заповяда да го приведат в изправност. Трябваше да укрепят ключалките, катинарите и завишените в пода железни халки, да се убедят, че всичко е достатъчно здраво и надеждно. След това прокурорът реши да свърши всичко наведнъж и изпрати да повикат палача.

По време на нашето пребиваване в Неапол ние с благоговение посетихме тази стая, където всичко беше в предишния си вид, беше изчезнала само картината над големия олтар.

Помещението се намира в средата на затвора. За да попадне в него, човекът трябва да мине през три или четири решетъчни врати. Към олтара водят две стъпала. Светлина прониква през нисък прозорец на нивото на пода, заграден с двойна решетка. От тази стая по четири-пет стъпала се слиза в друга. Именно тук осъдените прекарваха последните часове от живота си.

Завинтените в пода железни халки показват местата, където затворниците са лежали на сламениците си през последната безсънна нощ. Към халките са билки приковани веригите им. На една стена все още се вижда голяма фреска с разпънатия Исус и коленичилата Мария.

Зад тази килия е разположен свързан с нея малък кабинет, който има и отделен вход. През него са пускали „белите покаяници“, които са поемали грижата да съпровождат осъдените, да ги ободряват и подкрепят в смъртния им час.

В братството „бианки“ влизат духовни и светски лица. Духовниците изповядват, опрощават греховете и дават причастие. С една дума, извършват всичко освен миропомазването. Нали то е предназначено за болните, а осъдените на смърт не са болни, писано им е да загинат от нещастен случай, така че миропомазването, което не е нищо друго, освен освещаване на агонията, не им се полага.

След като влязат в кабинета, където обличат дългите бели одежди, които им са спечелили прозвището „бианки“, покаяниците не се разделят с осъдения, докато тялото му не бъде пуснато в гроба. На ешафода те слагат ръката си на рамото му — жест, който означава, че той може да им излее душата си и палачът няма право да се докосне до него, докато „бианки“ не махне ръката си и не произнесе „Този човек ти принадлежи“.

За този последен етап от скръбния път на осъдените приставът беше довел маестро Донато. Палачът влезе във Викария, изкачи се по лявата стълба, която водеше към затвора, премина дългия коридор от килии, отвори една след друга две решетъчни врати, изкачи още една стълба, бутна още една решетка и се озова пред вратата на стаята за молитви. Той прекрачи прага. Стаята с олтара беше празна. Палачът влезе във втората и видя прокурора Гуидобадди, под чието наблюдение подсилваха вратата към кабинета на „бианки“, слагаха й две резета и три катинара. Маестро Донато спря на горното стъпало в почтително очакване. След минута прокурорът се огледа, видя този, който му трябваше, и произнесе:

— А, това сте Вие маестро Донато!

— На услугите на Ваша светлост, — отвърна палачът.

— Знаете ли, че ще трябва да извършим доста екзекуции?

— Знам, — потвърди Донато с гримаса, която трябваше да изобразява усмивка.

— Затова бих желал да се уговорим предварително за заплащането.

— Много е просто Ваша светлост, — безцеремонно отвърна палачът. — Получавам шестстотин дуката заплата и по десет дуката за всяка екзекуция.

— Много просто! Дявол да го вземе, колко сте чевръст. А, според мен, не е толкова просто.

— Защо? — попита Донато, който започваше да се безпокои.

— Защото, ако имаме, да предположим, четири хиляди екзекуции, по десет дуката за всяка, това са четиридесет хиляди дуката, без да се смята и заплатата ви. А това е два пъти повече, отколкото получава целият трибунал, от председателя до последния писар.

— Вярно е, — възрази маестрото, — но аз върша всичко сам, а те — заедно, моята работа е по-тежка: те осъждат, а присъдите изпълнявам аз.

Прокурорът, който проверяваше здравината на една вградена в пода халка, се изправи, повдигна очилата на челото си и се втренчи в Донато.

— Охо! Ето как разсъждавате, маестро Донато! Но между вас и съдиите има известна разлика: те са несменяеми, а на вас можем да намерим заместник.

— На мен? А защо ще ме сменяте? Нима съм отказал някога да изпълня задълженията си?

— Казват, че не сте служили твърде усърдно на правото дело.

— Аз? Та нали трябваше да седя със скръстени ръце докато се държеше проклетата им република!

— Защото не им стигаше ума да ви накарат да се размърдате. Така или иначе, запомнете добре: срещу вас има двадесет и четири доноса и повече от дузина искания за смяната ви.

— О, пресвета Мадона! Какво говорите Ваша светлост?

— Така че, никакви добавки и награди. Ще работите само за постоянната си заплата.

— Но помислете, Ваша светлост, каква тежка работа ми предстои!

— Тя ще е за сметка на времето, когато сте бездействували.

— Ваша светлост, нима искате да разорите бедния баща на семейство?

— Да те разоря? Каква полза имам от това? Освен това, струва ми се, че човек, който получава осемстотин дуката, не би трябвало да говори за разорение.

— Първо, — прекъсна го маестрото, — аз получавам само шестстотин.

— При сегашните обстоятелства джунтата милостиво прибавя към заплатата ви двеста дуката.

— Ах, господин прокурор, вие сам разбирате, че това е неразумно.

— Не знам дали е разумно, каза Гуидобадци, който вече се отегчаваше от този спор, — знам само, че трябва или да се съгласите, или да откажете.

— Но, помислете, Ваша светлост…

— Отказваш ли се?

— Не, не! — извика Донато. — Но само исках да кажа на Ваша светлост, че имам дъщеря за женене, а ние палачите трудно продаваме такава стока. Затова разчитах на връщането на любимия ни крал, за да събера зестрата на бедната ми Марина.

— А красива ли е дъщеря ти?

— Най-красивата в целия Неапол.

— Добре, джунтата ще жертва по един дукат за всяка екзекуция. Но нека дъщеря ти дойде сама за тях.

— Къде?

— В дома ми.

— Това ще бъде голяма чест за мен, Ваша светлост, но все пак…

— Какво все пак?

— Разорен съм, това е!

И като изпусна толкова тежка въздишка, която би трогнала всеки друг, освен прокурора, маестро Донато излезе от Викария и тръгна към къщи, където го очакваха Басо Томео и Марина, първият с нетърпение, втората — с все по-нарастваща тревога.

Това, което беше лоша вест за маестро Донато, се оказа добра за Марина и Басо Томео, — както почти всички вести на този свят, в съответствие с философския закон за компенсацията, тя носеше мъка на едни и радост на други. Но, за да не събудят съпружеската подозрителност на Джовани, от него скриха тази точка от договора, според която девойката трябваше лично да отиде при прокурора за възнаграждението на баща си.