Ема Лайона

XXVIIIНОВИНИ

Макар Фердинанд да не бързаше със съставянето на кабинет толкова, колкото с организирането на игрите и лова, все пак след два-три дни се образува нещо като Държавен съвет. Той върна на Ариоле, когото беше лишил временно от своята милост, званието военен министър, защото много скоро разбра, че изменници бяха тези, които го бяха съветвали да започне войната, а не тези, които го разубеждаваха. Той назначи херцог Чирчело за министър на вътрешните работи, а маркиз Кастелчикала, когото трябваше да възнагради за изгубеното място на посланик в Лондон и членството в Държавната джунта в Неапол — за министър на външните работи.

Първият, който донесе в Палермо известие от Неапол, беше кралският наместник, княз Пинятели. Вече говорихме за това, че вечерта, когато му предложиха да предаде държавната хазна на муниципалитета, а своята власт на изборните представители, той поиска дванадесет часа за размисъл.

Князът беше приет твърде немилостиво от краля и особено от кралицата. Кралят му беше заповядал в никакъв случай да не прави сделки с французите и метежниците, което за него беше едно и също, а въпреки това Пинятели сключи примирието в Спаранизе. Кралицата му беше заръчала да опожари Неапол при напускането си и да изколи всички, започвайки от нотариусите, а той беше запалил само най-малкия дворец и беше унищожил само малка част от патриотите.

Княз Пинятели беше въдворен в Кастанисета. В Палермо постепенно и по различни пътища научиха за възмущението на ладзароните против Мак и за покровителството, оказано му от френския главнокомандуващ, за избирането на Молитерно за народен генерал, а на Рока Романа за негов лейтенант и, най-после, за неудържимото придвижване на французите към Неапол.

Една сутрин, след три и половина дни път от Кастеламаре, в Палермо слезе човек, донесъл, както сам казваше, най-важни новини. Той твърдеше, че по чудо се е спасил от якобинците и показваше протритите си от въжетата ръце, като настояваше да го пуснат при краля.

Кралят беше незабавно уведомен и попита за името на пристигналия.

Човекът отвърна, че се казва Роберто Бранди, и че е бил комендант на Сан Елмо.

Като реши, че офицер на такъв пост наистина можеше да донесе достоверни сведения, кралят заповяда да го пуснат.

Роберто Бранди му разказа, че през нощта преди атаката на французите срещу Неапол в гарнизона на замъка избухнал страшен бунт. Той се въоръжил, взел по един пистолет във всяка ръка, но метежниците се нахвърлили срещу него. Той отначало се съпротивлявал, убил един и ранил друг бунтовник. Но какво можел да стори сам срещу петдесет? Повалили го, завързали го и го хвърлили в тъмницата, където преди това лежал Николино Карачиоло. Освободеният херцог пък бил избран за комендант на крепостта. Бранди останал в тъмницата три денонощия, без някой да се сети да му донесе чаша вода или парче хляб. Най-после тъмничарят, който му бил задължен за тази длъжност, се съжалил над него и на третия ден, в суматохата на битката, му донесъл дрехи, преоблечен в които, бившият комендант успял да избяга. Но, тъй като било невъзможно да се намери превозно средство, той трябвало да прекара два дни у свой приятел, който го укрил и му дал възможност да види пристигането на французите в Неапол и измяната на Сан Дженаро. Най-после, след провъзгласяването на Партенопейската република, той се добрал до Кастеламаре, където стопанинът на една тартана за много злато се съгласил да го вземе със себе си в Сицилия. Бранди плавал три денонощия и веднага се явил при августейшите си монарси, за да им засвидетелствува своята преданост.

Разказът беше трогателен. Екскомендантът, след като разказа нещастията си на краля, ги повтори пред кралицата, която, противно на мъжа си, високо ценеше предаността. Тя заповяда да наброят на жертвата десет хиляди дуката, а после го назначи за комендант на двореца в Палермо, при същите условия, като в замъка Сан Елмо, като му обеща още по-големи привилегии в бъдеще, когато, след победата на кралската власт, тя отново се върне в Неапол.

Кралицата веднага свика съвет. Бяха повикани Ектън, Кастелчикала, Нелсън и херцог Чирчело.

Ставаше дума за това, как да попречат на революцията, победила в Неапол, да пресече пролива и проникне в Сицилия.

Да владееш само един остров, след като си владял и континент, е почти нищо. Да имаш милион и половина поданици, след като си имал седем и половина — това също е почти нищо. Но все пак, един остров и милион и половина поданици са нещо съвсем реално, и кралят се примири с запазването поне на Палермо, където можеше всяка вечер да играе реверси, където председателят Кардило устройваше такъв прекрасен лов и където той сам би могъл да управлява своите милион и половина сицилийци.

Като обсъди всичко най-подробно, съветът, обаче, не стигна до никакво решение. Кралицата, която не отиваше по-да-леч от частния случай и беше способна само на тайни интриги, не можеше да се въодушеви от голямата идея и да състави някакъв по-значителен план. Кралят се ограничи с думите:

— Знаете, че не исках война. Не съм поемал такава отговорност и сега пак си измивам ръцете. Нека тези, които са причинили вредата, намерят лекарство против нея. Само че, Сан Дженаро ще ми плати! За начало, като се върна в Неапол, ще заповядам да построят църква на Свети Франциск Паолански.

Ектън, подтиснат от развитието на нещата и особено от това, че кралят знаеше за участието му в съставянето на фалшивото писмо на шурея му, императора на Австрия, чувствайки, че неговата непопулярност, расте с всеки изминал ден, се боеше да даде съвет, който би влошил още повече положението на държавата. Той предложи оставката си в полза на този, който би намерил изход. Княз Кастелчикала, нищожен дипломат, който дължеше високото си положение във Франция и Англия изключително на кралската милост и наградите за престъпленията си, беше безсилен при по-критични обстоятелства. Нелсън, страшен моряк и воин, човек, гениален сред своята стихия, ставаше пълно нищожество пред лицето на всяко събитие, което нямаше да завърши с морска битка.

Най-после, херцог Чирчело, който десет или единадесет години фактически беше заемал при краля поста, който току-що му предоставиха, беше от тези, които монарсите наричат добри слуги, тъй като без възражение се подчиняваше на всяка заповед, пък била тя и най-глупавата. Херцогът беше от тази порода хора, на които бъдещето няма да даде никакво име; напразно би било да търсим следите му в събитията от онова време; подписът му можеше да бъде видян само след подписа на краля.

Единственият човек, който би могъл да даде добър съвет при подобни обстоятелства и който вече нееднократно го беше правил, беше кардинал Руфо. Смелият му ум, изобретателен и находчив, винаги можеше да бъде от полза за краля. Фердинанд знаеше това и не веднъж лично се беше обръщал към него. Но кардиналът постоянно отговаряше с едни и същи думи: „пренесете въстанието против революцията в Калабрия и изпратете там Калабрийския херцог“.

Кралят беше готов да приеме първата половина от съвета, но втората му се струваше напълно неприемлива.

Калабрийският херцог беше достоен син на баща си: той се ужасяваше от всякакво политическо средство, което би могло да застраши скъпоценната му личност. Той не беше стъпвал в Калабрия, поради страха да се разболее от треска. Кралят, все пак, би успял да намери някакъв довод, за да го убеди. Но, щом принцът беше застрашен не само от треска, но и от куршум, баща му не би постигнал нищо.

Затова кралят, знаейки предварително, че подобно предложение е безполезно, дори не намекна пред сина си за този проект.

И така, съветът си разотиде, без да реши нищо, под предлог, че, тъй като получените сведения от Неапол са недостатъчни, трябва да изчакат нови. Положението, обаче, беше ясно и нямаше какво повече да се чака. Французите бяха господари на Неапол, Партенопейската република беше провъзгласена, и временното правителство беше изпратило своите емисари в провинциите, за да ги преустроят за демократично управление.

Тъй като съветът искаше да си придаде внушителен вид, след като нищо друго не му оставаше, решиха да се съберат на другия ден и да повтарят това всеки следващ.

Съветът, обаче, постъпи правилно, решавайки, че трябва да дочака новите известия, защото на другия ден пристигна новина, която никой не очакваше.

Негова светлост престолонаследникът беше слязъл в Калабрия — бяха го видели в Бриндизи и Таранто — и вдигнал въстание в южната част на полуострова.

Като чуха тази новина, обявена официално от херцог Чирчело, членовете на съвета се спогледаха учудено, а кралят се разсмя. Нелсън, който разбираше значението на подобно събитие, защото беше свикнал да дава съвети и да действува, отбеляза, че принцът беше напуснал Палермо преди една седмица, за да отиде в замъка Фаворите, че през цялата седмица никой не беше го виждал и беше твърде възможно, движен от мъжеството си, принцът да беше замислил и изпълнил предприятието, при това твърде успешно.

Този път кралят повдигна рамене.

Но, тъй като, все пак, неправдоподобното може да се случи Фердинанд реши да изпрати в замъка Фаворите куриер, за да узнае от името на краля, обезпокоен от дългото отсъствие на сина си, сведения за престолонаследника.

Куриерът веднага препусна и се върна с известието, че принцът приветствува августейшите си родители и се чувства прекрасно. Той беше видял принца, беше говорил с него, и престолонаследникът, който не беше глезен много от родителски грижи, изразяваше на краля дълбоката си признателност.

Съветът, който на предния ден не беше взел никакво решение, тъй като новините не бяха достатъчно важни, този път си разотиде, защото важността на новите събития беше извънредно голяма.

Като се върна в покоите си, кралят тъкмо смяташе да потърси кардинал Руфо, когато му доложиха, че той го очаква в кабинета му, възползвайки се от получената привилегия да влиза свободно при краля през всяко време.

Кардиналът стоеше в средата на стаята и се усмихваше.

— Ваше преосвещенство, — каза Фердинанд, — чухте ли новините?

— Престолонаследникът е дебаркирал в Бриндизи и цяла Южна Калабрия гори.

— Да. Но, за жалост, във всичко това няма и капка истина. Това, че престолонаследникът е в Калабрия, е толкова вярно, колкото и че аз самият съм там. Аз нямам намерение да отивам в Калабрия. Синът ми сега е в замъка Фаворите.

— Където заедно с кавалера Сан Феличе съставят научни коментарии към „Еротична Библия“.

— Това пък какво е?

— Дълбоко научна книга за древните. Написал я е граф Мирабо по време на заточението си в замъка Иф.

— Но, колкото и голям учен да е моят син, той не притежава вълшебния жезъл на Мерлин и не може да бъде едновременно в Калабрия и в замъка „Фаворите“.

— И все пак е така.

— Хайде, скъпи ми кардинале, не ме мъчете, разкрийте ми тайната.

— Угодно ли е това на краля?

— Вашият приятел ви умолява.

— Добре, господарю. Тайната ще бъде съобщена само на Ваше величество, разберете ме добре …

— Договорихме се.

— Е, отговорът на загадката е в това, че, когато за целите на едно голямо начинание ми потрябва престолонаследника, а кралят, във вреда на самия себе си, не пожела да ми го даде…

— Е, и какво?

— Това, че си го създадох сам.

— Дявол да го вземе! Това се казва новина! — възкликна кралят. — И Вие ще ми разкажете как сте го постигнали?

— Най-охотно, господарю. Разположете се в това кресло по-удобно, както казва приятелят ми Нелсън, защото разказът ми ще бъде доста дълъг, предупреждавам ви.

— Говорете, говорете, скъпи ми кардинале, — каза кралят, намествайки се в креслото си. — И не се бойте от вашата словохотливост. Вие разказвате толкова интересно, че аз никога не се изморявам да ви слушам.

Руфо се поклони и започна разказа си.