Ема Лайона

LXXIVИЗБРАНИЦИ НА ОТМЪЩЕНИЕТО

Сред хора от гласове, радостни или печални, в зависимост от това, кой в тълпата изгнаници ценеше повече родината и кой живота, в един от покоите на Новия замък бяха замрели в мълчалива и горестна прегръдка, двама млади хора. Луиза все още не беше взела никакво решение, но на другия ден, 24 юни й предстоеше да избира между съпруга и любимия, между Франция и Неапол. Луиза много плака, но през цялата вечер не можа да отрони нито дума. Салвато, също безмълвен, дълго стоя пред нея на колене, а после я прегърна и притисна до сърцето си.

Удари полунощ. Луиза повдигна влажните си от сълзи, трескаво блестящи очи и един след друг отброи всичките дванадесет удара, след което прошепна:

— О, не, никога няма да мога да го направя…

— Какво любима ми Луиза?

— Да се разделя с теб, мой Салвато! Никога! Никога!

— Ах! — въздъхна облекчено младият човек.

— Нека се случи всичко, което е угодно на Господа Бога, но ние ще останем да живеем заедно, или заедно ще умрем!

И тя отново се разрида.

— Послушай, — каза Салвато. Не сме длъжни да оставаме във Франция, ще отида с теб, където поискаш.

— А офицерското ти звание? А бъдещето ти?

— Жертва за жертва, любима. Повтарям, ако искаш да избягаш на края на света, от спомените, които оставяш тук, ще тръгна с теб на край света. Като те познавам толкова добре, мой чисти ангеле, аз моля Бога, моето присъствие и вечната ми любов да ти помогнат да забравиш всичко.

— Но аз няма да замина тайно, като неблагодарна жена, няма да избягам като невярна съпруга. Аз ще му пиша и ще му разкажа всичко. Ще дойде ден, когато неговото велико, неговото прекрасно възвишено сърце ще ми прости и едва този ден, когато той прости моя грях, аз ще простя на себе си.

Салвато освободи младата жена от обятията си, приближи се до масата, приготви хартия, перо и мастило, после се върна при Луиза и я целуна по челото.

— Оставям те сама, свята грешнице, — промълви той. — Изповядай се Богу и Нему. Тази, която Христос е покрил с плаща си, не е била по-достойна за прошката му от теб.

— Ти ме напускаш! — възкликна младата жена, почти изплашена от това, че ще трябва да остане сама.

— Трябва думите ти, в цялата си чистота, да извират от целомъдрената ти душа, от преданото ти сърце. Моето сърце само ще размъти прозрачния кристал. Ще се срещнем след половин час и никога повече няма да се разделяме.

Луиза протегна чело към него, той го целуна и излезе. Тогава тя стана, обиколи стаята и седна до масата. Движенията й бяха бавни, като става в най-решителните моменти от живота ни. Неподвижният й поглед изглежда се мъчеше да различи в мрака на бъдещето мястото, където ще се стовари ударът, да измери колко дълбоко ще я прониже мечът на страданието. По устните й пробяга тъжна усмивка и като поклати глава тя произнесе:

— Бедни ми приятелю! Колко ли ще те боли… — и добави още по-тихо — но не повече от мен.

Тя взе перото, подпря глава с лявата си ръка и започна да пише:

Луиза тъкмо дописваше последните редове, когато влезе Салвато. Като чу стъпките му тя се обърна и му протегна писмото. Но той забеляза, че хартията е мокра от сълзи и разбра, колко тежко ще й бъде ако започне да го чете и отстрани ръката й.

— Благодаря, любими, — въздъхна облекчено младата жена.

После сгъна писмото, запечата го и написа адреса.

— А сега, как да го изпратим на кавалера? Нали той трябва да го получи лично.

— Много просто, — отвърна Салвато. — Комендантът Маса има пропуск. Ще му го заема и сам ще отнеса писмото на кардинала с молба да го препрати в Палермо, като му обясня колко е важно то да стигне до адресата си.

Присъствието на Салвато беше необходимо за Луиза като въздуха. Докато той беше до нея, гласът му успяваше да прогони обграждащите я призраци. Но, по нейните думи, извънредно важно беше писмото да стигне до кавалера. Затова трябваше временно да се разделят.

Салвато скочи на седлото. Освен пропуска, Маса му даде и човек, който да носи пред него бяло знаме, така че младият генерал стигна до квартирата на кардинала без никакви произшествия.

Руфо още не беше си легнал и веднага прие Салвато. Това име му беше познато, той знаеше какви чудеса от храброст беше показал младият човек по време на обсадата. Кардиналът сам беше храбър и уважаваше храбреците.

Като изложи причината за посещението си, Салвато добави, че е пожелал да се яви лично не само заради безопасността на писмото, но и за да се запознае с необикновения човек, успял да възстанови монархията. Макар да счита реставрацията за зло, той все пак не може да не признае, че в ролята си на победител кардиналът беше проявил умереност и условията за мир бяха твърде великодушни.

Руфо изслуша със задоволство тези комплименти, които видимо ласкаеха самолюбието му и погледна донесеното писмо. Като видя адреса, той неволно потръпна:

— Това да не би да е жената на кавалера?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Интересува ли ви тази дама?

Салвато не можа да сдържи жеста на изумление.

— О, питам не само от любопитство, — продължи кардиналът, — И сега ще се убедите в това. Аз съм свещеник и поверената ми тайна ще бъде запазена така свято както на изповед.

— Да, Ваше преосвещенство. Интересува ме извънредно много.

— В такъв случай, господин Салвато, позволете ми в знак на възхищение от вашата храброст, да ви прошепна, че интересуващата ви особа е жестоко компрометирана и че ако се намира в града и не влиза в условията на договора за капитулацията на фортовете, трябва незабавно да я изпратите в замъка Уово или в Новия замък и на всяка цена да отбележите пристигането й там със задна дата.

— А ако тя влиза в условията на капитулацията, трябва ли да се боим от нещо?

— Не. Подписът ми ще й послужи, надявам се, за достатъчна охрана. Но все пак, вземете мерки да се качи на кораба една от първите. Преследва я твърде могъща особа, която желае смъртта й.

Салвато пребледня като платно.

— Синьора Сан Феличе не е напускала Новия замък от самото начало на обсадата. Следователно, условията на договора я засягат, — произнесе той. — Но аз, все пак, съм ви твърде признателен, господин кардинал, за вашия съвет и наистина ще се възползувам от него.

Той се поклони и се канеше да излезе, когато кардиналът сложи ръка на рамото му.

— Още една дума.

— Слушам, ваше високопреосвещенство.

Беше ясно, че кардиналът иска да му каже още нещо, но се колебаеше и в душата му се водеше жестока борба. Най-после, първият порив надделя.

— Във вашите редици има човек, който не ми е приятел, но го уважавам за неговата храброст и ум. Бих искал да го спася.

— На смърт ли е осъден?

— Както и съпругата на кавалера Сан Феличе.

Салвато почувствува как по челото му избива студена пот.

— От една и съща особа ли? — едва промълви той.

— Да.

— И тази особа е твърде могъща?

— Нима казах твърде могъща? Би трябвало да кажа всемогъща.

— Кажете ми името на човека, комуто сте оказали честта на своето уважение и когото взимате под свое покровителство?

— Франческо Карачиоло.

— И какво трябва да му кажа?

— Каквото искате, но ви уверявам в едно: животът му няма да е в безопасност, докато не напусне пределите на кралството.

— Благодаря ви от негово име, ваше високопреосвещенство.

— Подобни тайни се доверяват сами на хора като вас, господин Салвато, които напълно разбират значението им и няма нужда да бъдат съветвани да мълчат.

Салвато се поклони.

— Имате ли още някакви указания?

— Само едно.

— Какво?

— Пазете се, генерале. Най-храбрите ми хора, които ви видяха на бойното поле, ви обвиняват в безразсъдна смелост. Писмото ви ще бъде доставено на кавалера Сан Феличе, давам ви дума.

Салвато разбра, че аудиенцията е приключила. Той се поклони, излезе и препусна обратно към Новия замък, потънал в дълбок размисъл.

Преди да стигне замъка той се спря до вълнолома, скочи в една лодка и заповяда да гребат към военното пристанище, където се намираше флотилията на Карачиоло.

Моряците се бяха разпръснали. На борда оставаха само няколко човека от тези, които напускат кораба само в краен случай. Салвато се приближи до канонерския шлюп, на който се намираше Карачиоло по време на сраженията от 13 юни. На палубата имаше само трима човека и сред тях боцманът, стар моряк, участвувал в цялата кампания под командата на адмирала. Салвато го разпита. Оказа се, че Карачиоло, виждайки, че кардиналът не влиза в преки преговори с него и че не го включва в условията за капитулацията на фортовете, рано сутринта се преоблякъл в селски дрехи и слязъл на брега. При това казал да не се безпокоят за него, защото до напускане на кралството щял да намери убежище при един от служителите си, в чиято преданост не се съмнявал.

Салвато се върна в Новия замък, изкачи се при Луиза и я намери седнала до масата в същата поза, в каквато я беше оставил.