Ема Лайона

LXXXVВ КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ БРАТЪТ ДЖУЗЕПЕ ПАЗЕШЕ САЛВАТО

Салвато и Луиза напуснаха Новия замък сутринта на 27 юни. През този ден замъците трябваше да се предадат на англичаните, а патриотите да се качат на корабите.

От стените на крепостта Сан Елмо нашите герои виждаха, как англичаните заемат фортовете и как патриотите заемат местата си на тартаните. Макар че външно всичко протичаше в съответствие с условията за капитулация, в душата си Салвато се съмняваше твърде много, че тези условия ще бъдат изпълнени. Наистина, през целия ден и вечерта на 27 юни духаше източен вятър, който пречеше да вдигнат платната. Но през нощта посоката му се измени на североизточна, а тартаните така и не помръднаха от мястото си.

Младите хора продължаваха с тревога да се вглеждат в неподвижните кораби, когато към тях се приближи Межан и съобщи, че въпреки очакванията му, подполковникът се е върнал по-рано, така че сега нищо не му пречи да съпроводи Салвато в разходката, определена за следващата нощ.

През целия ден Салвато се губеше в догадки. Попътния вятър продължаваше да духа, а не се виждаха никакви приготовления за отплаване. Младият човек все повече се убеждаваше, че приближава някаква катастрофа. От високата си позиция той можеше да наблюдава целия залив и виждаше с далекогледа си всичко, което ставаше на тартаните, и дори на военните кораби.

Около пет вечерта от борда на „Гръмовержец“ се отдели лодка с офицер и няколко матроси и се отправи към една от тартаните. Когато се долепи до нея, на палубата започна усилено движение. Дванадесет човека слязоха в лодката и бяха отведени обратно на „Гръмовержец“, качиха се на борда и изчезнаха в трюмовете.

Това обстоятелство, за което Салвато напразно търсеше обяснение, го хвърли в дълбок размисъл.

Настъпи нощта. Луиза много се безпокоеше за предстоящото пътуване на Салвато и Межан. Младият човек й беше разказал за сключената с полковника сделка, с която беше купил общото им спасение. Луиза стисна ръката му.

— Не забравяй, че имам цяло състояние в банката на нещастните Бекер.

— Но нали то не ти принадлежи, — възрази Салвато с усмивка. — Нали се условихме, че ще прибегнем до него само в краен случай?

Луиза утвърдително наведе глава.

Един час преди тръгването, около единадесет, възникна въпросът, дали да се движат до гроба на Вергилий, който беше едва на четвърт левга от форта, с малък ескорт, като патрулен отряд, или беше по-добре Салвато и Межан да се преоблекат и отидат сами. Спряха се на второто. Намериха селски дрехи. Уговориха се, че при някоя неочаквана среща, Салвато ще говори пръв: той така свободно владееше неаполитанското наречие, че можеше да заблуди всекиго. Единият от пътниците все мотика, другият дълга лопата и точно в полунощ напуснаха форта. Изглеждаха напълно като двама ратаи, които се връщаха от полето в къщи.

Нощта беше твърде светла, но небето беше покрито с облаци. От време на време луната успяваше да се покаже през тях. Пътниците излязоха през тайния вход към селцето Антиняно, но почти веднага завиха наляво и тръгнаха по пътечката, която водеше към Пиетра Кастеле. После смело влязоха във Вомеро, преминаха цялото село, оставиха вляво Карона дел Чиело и по обрасъл с трева път, който извиваше по склона Позилипино, стигнаха до Колумбария, който показват на пътешествениците като гроб на великия Вергилий.

— Струва ми се, любезни полковник, че е излишно да ви казвам защо сме дошли тук, — обърна се Салвато към спътника си.

— Предполагам, за да търсим някакво заровено съкровище?

— Познахте. Само че, не си струва да го наричаме съкровище. Но, бъдете спокоен, — добави той с усмивка, — ще ми стигне, за да се разплатя с вас.

Младият човек пристъпи към лавровото дърво и започна да копае с лопатата. Межан следеше с алчен поглед всяко негово движение. След пет минути лопатата удари в нещо твърдо.

— Тук е! — извика с облекчение Межан.

— Никога ли не сте чували, полковник, че добрите духове винаги пазят съкровищата? — усмихна се Салвато.

— Чувал съм, — възрази Межан, — само че не вярвам на всичко, което ми разказват… Но тихо! Дочух някакъв шум.

Двамата се заслушаха. След няколко секунди Салвато каза:

— Някаква каруца отива към пещера Поцуоли.

Той коленичи и започна да разравя пръстта с ръце.

— Странно, струва ми се, че това е съвсем прясно нахвърлена пръст.

— Е-е! Какви са тези глупави шеги? — измърмори полковникът.

— Не се шегувам, — възрази Салвато, като извади кутията. — Празна е.

И той неволно потръпна. Много добре познаваше Межан и знаеше, че няма да получи пощада, а и не му се искаше да го моли.

— Чудно, — каза Межан. — Взели са парите, а са оставили кутията. Разклатете я. Може би ще звънне нещо.

— Безполезно е! По теглото й чувствувам, че е празна. Но, все пак, да влезем в Колумбария и да я отворим.

— Имате ли ключ?

— Затваря се с таен механизъм.

Влязоха в гробницата, Межан извади от джоба си таен фенер и го запали. Салвато натисна пружинката и кутията се отвори. Вместо злато в нея лежеше сгънат лист хартия. Салвато и Межан извикаха едновременно:

— Писмо!

— Разбирам, — промълви младият човек.

— Какво? Намерихте ли златото? — живо попита полковникът.

— Не, но то не е изгубено.

И като разгъна бележката Салвато прочете при светлината на фенера:

— През нощта на 27 срещу 28! — възкликна Межан.

— Да. Ако бяхме дошли миналата нощ, щяхме да го вземем ние.

— Да не искате да кажете, че вината е моя? — възрази полковникът.

— Не. В края на краищата, бедата не е толкова голяма, колкото мислех. А може би, няма никаква беда.

— Познавате ли брат Джузепе?

— Да.

— Сигурен ли сте в него?

— Повече, отколкото в самия себе си.

— И знаете къде да го намерите?

— Дори няма да се наложи да го търсим.

— Как ще постъпим?

— Нашите условия остават в сила.

— А двадесетте хиляди франка?

— Просто ще ги вземем от друго място.

— Кога?

— Утре.

— Уверен ли сте?

— Надявам се.

— А ако грешите?

— Тогава ще кажа, както привържениците на Мохамед: „Такава е волята Божия!“

Межан изтри с ръка потта от челото си. Салвато, който само за миг беше изгубил спокойствието си, забеляза тревогата на полковника и каза:

— А сега трябва да оставим кутията на мястото й и да се върнем в замъка.

— С празни ръце? — жално промълви полковникът.

— Аз не се връщам с празни ръце, тъй като имам писмо.

— Каква сума имаше в кутията?

— Сто двадесет и пет хиляди франка, — отвърна Салвато, след като остави кутията на предишното място и утъпка земята с крака.

— Значи, според вас, това писмо струва сто двадесет и пет хиляди франка?

— То струва толкова, колкото струва за сина увереността в бащината любов… Но, да се върнем в замъка, любезни ми полковник. Елате при мен утре в десет.

— Защо?

— За да получите от Луиза чек за двадесет хиляди франка, който ще предявите в най-голяма банкерска къща в Неапол.

— Вие предполагате, че в Неапол в настоящия момент ще се намери банка, която да изплати чек за двадесет хиляди франка?

— Уверен съм в това.

— А аз се съмнявам. Банкерите не са толкова глупаци, че да плащат по време на революция.

— Ще видите, че тези банкери, ще бъдат толкова глупави да платят дори по време на революция. За това има две причини: първо, те са честни хора…

— А второ?

— Те са мъртви.

— Значи говорите за банката Бекер?

— Именно.

— Тогава работата Е друга.

— Имате ли ми доверие?

— Да.

— Отлично!

Межан загаси фенера си. Намериха банкер, който по време на революция изплащаше чекове — нещо по-трудно от това, което беше търсил Диоген в Атина.

Салвато още веднъж стъпка земята над ковчежето. В случай е баща му се върнеше, изчезването на бележката щеше да му подскаже, че синът му е бил тук. Пътниците се върнаха по същия път и с първите лъчи на зората влязоха в замъка. Както е известно, през юни нощите са най-кратки.

Луиза не беше си лягала. Тревогата не й беше позволила дори да помисли за сън. Младият човек й разказа какво се беше случило. Без нито дума повече, тя взе лист и написа разпореждане до банката Бекер да изплати от сметката й на предявителя сумата от двадесет хиляди франка. После я подаде на Салвато и каза:

— Ето, приятелю, занесете това на полковника. С този чек под възглавницата бедничкият ще спи по-добре. Зная, — добави тя през смях, — че ако не получи парите, ще му останат главите ни. Но много се съмнявам, дали той би оценил нашите две глави, взети заедно, за двадесет хиляди франка!

Надеждите на Луиза не се оправдаха, както и тези на Салвато. Предната вечер беше пристигнал Спечале от Прочида, където по негова заповед бяха обесели тридесет и седем човека, и наложи от името на краля секвестър на банката Бекер. Всички плащания бяха прекратени.