XXXVIIАРЕСТЪТ

Когато Микеле напусна двореца на Шампионе беше вече два след обед. Той скочи в първата минаваща карета и по същия път, сменяйки конете в Портичи и Кастеламаре, се завърна в Салерно около пет вечерта.

На сто крачки от хотела той слезе, разплати се с последния кочияш и влезе спокойно, без да бърза, като че ли се завръщаше от разходка в Еболи или Монталта.

Луиза не беше се прибрала.

В шест се дочу шум от карета. Микеле се затича към вратата: това бяха млечната му сестра и Салвато, които се връщаха от Пестум.

Микеле не беше ходил в Пестум, но, възхитен от сияещите лица на двамата влюбени, си помисли, че са видели там нещо много прекрасно.

Действително, като че ли ореолът на щастието сияеше около главата на Луиза, а погледът на Салвато излъчваше гордост.

Луиза беше станала още по-прекрасна, Салвато — още по-величествен.

Нещо неизвестно и все пак очевидно беше променило красотата на Луиза. В нея имаше нещо ново, това, което отличаваше Галатея-жената от Галатея-статуята.

Представете си целомъдрената Венера, която пристъпва в Рая сред шепота на ангелите на любовта се превръща в Ева от Книгата на Битието.

Променен беше цветът на лицето й, в което белотата на лилията се беше смесила с окраската и мекотата на праскова, очите й, където последният отблясък на девствеността гаснеше под първия пламък на голямата любов.

Нежната й главичка, отпусната назад, изглежда не намираше сили да носи бремето на своето щастие; треперещите й ноздри ловяха във въздуха нови, неизвестни й досега аромати, от полуотворените й устни се изтръгваше сладострастно дихание.

Микеле не можа да сдържи възхищението си.

— Какво е станало с тебе, сестричке? Ах, колко си хубава!

Луиза се усмихна, погледна към Салвато и протегна ръка на Микеле.

Тя сякаш му казваше: „Красотата си дължа на този, комуто дължа щастието си“.

После с нежен и мелодичен, като птича песен глас, произнесе:

— Ах, колко прекрасен е Пестум. Колко жалко, че не можем да се върнем там утре, в други ден, всеки ден!

— Салвато я притисна до сърцето си. Беше очевидно, че и той, също като Луиза, намираше, че Пестум е раят на земята.

Младите влюбени се качиха в стаята си с толкова леки стъпки, че едва докосваха стъпалата. Но преди да влязат, Луиза се обърна и отрони:

— Микеле, след половин час заминаваме.

След петнадесет минути каретата вече чакаше пред входа.

Но Луиза слезе почти след час.

Този път лицето й беше съвсем различно: тъгата го беше затъмнила, а блясъкът в очите беше помръкнал в сълзи.

Макар че на другия ден щяха отново да се видят, сбогуването на младите влюбени не ставаше по-весело от този факт.

Действително, когато обичат и се разделят, дори и за ден, влюбените предават щастието си в ръцете на съдбата.

Чия мъдрост, колкото и велика да е тя, може да предвиди това, което ще се случи между изгрев и залез слънце?

Когато Луиза слезе, беше съвсем тъмно, каретата я чакаше от три четвърти час. Беше впрегната с три коня. Кочияшът обеща да пристигнат в Неапол към десет.

Луиза смяташе да отиде направо у Бекер и да убеди Андреа да последва съвета, който й беше дал Салвато.

Салвато трябваше да се върне в Неапол на другия ден и да поеме службата си при генерала.

Още десет минути изминаха за сбогуване. Младите хора, изглежда, нямаха сили да се разделят. Ту Салвато задържаше Луиза, ту тя отново и отново се връщаше при него.

Най-после каретата тръгна, звънчетата запяха и кърпичката на Луиза, мокра от сълзи, изпрати последен привет на възлюбления й, който размаха шапката си в отговор.

Колкото Луиза се отдалечаваше от Салвато, магнетичната сила на въздействието на младия човек върху нея отслабваше. Като си спомни за причината, която я беше довела в Салерно, Луиза стана сериозна, а после я налегна тъга.

През целия път Микеле не пророни нито дума, която би могла да издаде, че тайната й е му е известна и че е пътешествувал толкова много.

Те благополучно минаха през Tope дел Греко, Портичи, Резина, моста Магдалина, Маринела. Бекер живееше на улица Медина, между улицата на Флорентинците и Скитзитела.

На Маринела Луиза заповяда на кочияша да кара към Мединския фонтан, до края на улица Мола.

Но, преди още да преминат цялата Пилиеро, Луиза се досети по големите групи хора, които бързаха към Мола, че в тази част на града става нещо необикновено.

На улица Порто кочияшът заяви, че не може да продължи. В блъсканицата от коли и коне екипажът му можел да пострада.

Микеле започна пламенно да убеждава млечната си сестра да слезе от каретата и да се върне в къщи по обиколен път или да наеме лодка, която за половин час щеше да ги откара до Мерджелина.

Но Луиза имаше цел, която считаше за свещена, и отказа да промени решението си. При това, тълпата се беше стремила към улица Медина и виковете, които младата жена беше доловила, се смесваха с възгласи, които събудиха в сърцето й тревога.

Струваше й се, че всички тези хора, които като поток се бяха устремили към улица Медина, говореха за заговори, измени, кървави убийства и че споменаваха имената на братята Бекер.

Тя скочи от каретата, треперейки силно, сграбчи Микеле за ръката и потъна с него в общия поток.

В дъното на улицата се виждаха пламтящи факли и бляскави щикове, сред разнородния шум се раздаваха заплашителни викове.

— Микеле, — каза Луиза, — качи се на парапета на фонтана и ми кажи какво виждаш.

Микеле се подчини веднага.

— Е? — попита Луиза.

Момъкът се колебаеше.

— Говори! — възкликна Луиза, развълнувана до краен предел. — Какво виждаш?

— Виждам полицаи, които държат факли, и войници, които охраняват дома на господата Бекер.

— Ах, — изстена Луиза, — тези нещастници са предадени! Трябва да вляза при тях, трябва да ги видя!

— Не, не, сестричке! Нали нищо не си сторила против тях?

— Слава Богу, не.

— Да вървим тогава. Да си тръгваме!

— Напротив, напротив — да вървим напред!

И, като сграбчи отново ръката на Микеле, тя го накара да скочи от фонтана и го помъкна сред тълпата.

В този миг виковете се удвоиха и тълпата се раздвижи. Чу се шум от удара на прикладите в паважа и властен вик: „Отдръпнете се!“ Между хората се образува проход, в който Микеле и Луиза се оказаха срещу двамата пленници, единият от които, по-младият, държеше в привързаните към тялото си ръце бялото знаме на Бурбоните.

Съпровождаше ги стража със саби и факли. Въпреки проклятията и оскърбленията на тълпата, винаги готова да се гаври с по-слабите, те вървяха с високо вдигната глава, като хора, които дълбоко ценят убежденията си.

При вида на тази сцена Луиза се вцепени от ужас и, вместо да се отдръпне, остана на място и едва не се сблъска с по-младия пленник, Андреа Бекер.

Двамата се познаха и всеки отстъпи крачка назад.

— Ах, госпожо, — горчиво промълви младият човек, — досещах се, че вие сте ме предали, но не допусках, че ще имате достатъчно смелост да присъствувате и на ареста ми!

Луиза искаше да отговори, да отрича, да протестира, да призове за свидетел Бога, но пленникът бързо се отстрани от нея и като я отмина каза:

— Прощавам ви от името на баща ми и от свое име, госпожо. И нека Бог и кралят ви простят, както ви прощавам аз!

Луиза искаше да отвърне, но гласът й пресекна и сред виковете: „Тя! Синьора Сан Феличе ги е изобличила!“ падна в ръцете на Микеле.

Пленниците продължиха пътя си към Новия замък, където бяха затворени в тъмница от коменданта на крепостта полковник Маса.

Загрузка...