Ема Лайона

XIXСАН ДЖЕНАРО, ПОКРОВИТЕЛЯТ НА НЕАПОЛ

Ние вече говорихме за това, какво въздействие имаше в Неапол обещанието на Шампионе, че на другия ден Сан Дженаро ще извърши чудо.

Шампионе поемаше голям риск. Ако чудото не се извършеше, щеше да му се наложи да усмирява втори бунт; ако пък светията се покажеше благосклонен, щеше да настъпи спокойствие и да бъде основана Партенопейската република.

За да обясним огромната популярност на Сан Дженаро, ще кажем с няколко думи, на какви заслуги се дължи тя.

Сан Дженаро не е обикновен светия, когото почитат навсякъде. Не му строят църкви, както на свети Петър и Павел, във всички страни. Сан Дженаро е местен светия, неаполитанец и патриот.

Сан Дженаро е живял през първите векове на християнството. Той е проповядвал словото Христово в края на III и началото на IV век и покръстил хиляди езичници. Както всички проповедници на истинската вяра, той си навлякъл гнева на императорите и бил подложен на мъчения през 305 година.

Принудени сме, за да обясним чудото на Сан Дженаро, да разкажем някои подробности за това мъченичество.

Превъзходството на Сан Дженаро над останалите светии, както говорят неаполитанците, е неоспоримо. И наистина, другите светии приживе и дори след смъртта си правят чудеса, които, оспорвани от философите, достигат до нас под формата на неясно, полудостоверно предание, докато чудото на Сан Дженаро, напротив, е живо и днес и се извършва два пъти всяка година, за слава на Неапол и за велик срам на всички безбожници.

Преди всичко гражданин, Сан Дженаро обича истински единствено родното си място и се грижи само за него.

Ако целият свят заплашваше да рухне върху Хорациевия мъдрец или ако се задаваше втори потоп, Сан Дженаро не би помръднал и пръста си. Но когато ноемврийските порои заплашват да удавят реколтата, когато августовските жеги пресушават водоемите в любимия край, Сан Дженаро обръща небето и земята, за да може през ноември да грее слънце, а през август да вали дъжд. Ако Сан Дженаро не беше го взел под особеното си покровителство, то вече десет века Неапол не би съществувал или би се смалил до едно градче от типа на Поцуоли и Байя. Наистина, няма друг град в света, който толкова често да е бил завоюван и да е попадал под чуждо иго. Но, благодарение на неуморимата дейност на патрона му, завоевателите си отиват, а Неапол остава.

Нормандците завладяха Неапол, но Сан Дженаро ги прогони. Зуавите завладяха Неапол, но и с тях се случи същото! След тях дойдоха анжуйците, но светецът не одобри и тях! Арагонците, на свой ред, завоюваха трона на Неапол, но Сан Дженаро ги наказа!

Испанците простряха тиранията си върху Неапол, но Сан Дженаро ги разби! Най-после, французите влязоха в Неапол, но Сан Дженаро ги накара ди побягнат.

Същите тези думи вече сме писали през 1836 година, а сега ни остава само да добавим: „Кой знае, какво още ще стори Сан Дженаро за своето отечество!“

И наистина, каквото и да е било владичеството — родно или чуждо, законно или узурпирано, справедливо или деспотично, което е тежало на тази прекрасна страна, дълбоко в сърцето на всеки неаполитанец живее вяра, която издига търпението му до стоицизъм, вяра в това, че всички крале и правителства ще отминат и най-после в Неапол ще остане само неговият народ и Сан Дженаро.

Историята на Сан Дженаро започва с историята на Неапол и вероятно ще завърши заедно с него.

Семейството на Сан Дженаро принадлежи, естествено, към най-знатен и древен род. Народът, който през 1647 година даде на своята република, ръководена от ладзароните, названието Светлейша кралска неаполитанска република, а през 1799 година преследваше патриотите с камъни за това, че бяха се осмелили да отменят обръщението „Ваша светлост“, никога не би се съгласил на покровител с плебейски произход.

Ладзароните е аристократ по природа или по-точно, изпитва потребност от аристократизъм.

Семейството на Сан Дженаро произлиза по права линия от семейството на Януарий Римски, което претендирало, че е потомък на Янус. Тези ранни години са покрити с мрака на неизвестното. Едва през 304 година, при понтификата на свети Марселин, той бил назначен за епископ на току-що създадената епархия Беневенто.

Удивителна е съдбата на Беневенската епархия, която започва със Сан Дженаро и завършва с господин Талейран! Последното преследване на християните станало при императорите Диоклециан и Максимиян. То продължило две години, значи започнало през 302 година и било едно от най-жестоките: седемнадесет хиляди мъченици дали живота си за новата религия.

След Диоклециан и Максимиян дошли императорите Константин и Галерии, при които християните могли да отдъхнат.

Сред пленниците, натъпкани в тъмниците на Кума, още от предишното царуване, били Созий, дякон на Мизена, и Прокъл, дякон на Поцуоли. През цялото време на гоненията на християните, още от 302 година, Сан Дженаро не пропускал случай да ги поддържа със словото си, дори с опасност за живота.

Временно пуснатите на свобода християнски мъченици, като повярвали, че преследванията са свършили, пеели благодарствени молитви в Поцуолския храм, където Сан Дженаро извършвал службата си, а Созий и Прокъл помагали на светото дело, когато изведнъж се раздал звук на тръба и в църквата влязъл въоръжен пратеник на кон, който високо прочел древния указ на Диоклециан за това, че новите кесари са встъпили в длъжност.

Този указ, твърде любопитен по своята същност — бил той оригинален или фалшификат, — се пази в архивите на архиепископската епархия. Следователно, можем да предложим на нашите читатели документа, откъдето вече сме черпили исторически сведения, не лишени от интерес. Ето го:

„Трижди великият, неизменно справедливият, безсмъртният император Диоклециан изпраща поздрав до всички префекти и проконсули на Римската империя!

До божествените ни уши достигна слух, който силно ни разгневи, че най-нечестивата от всички ереси, наречена християнство, е започнало да се разпространява с нова сила. Че споменатите християни почитат като бог някой си Исус, роден от неизвестна еврейка, и обсипват с оскърбления и проклятия великия Аполон, Меркурий и Херакъл, и дори самия Юпитер, като възхваляват същия този Христос, когото евреите са разпънали на кръст, като магьосник.

Поради това, заповядваме всички християни, мъже и жени, във всички градове и села, да бъдат подложени на най-жестоки мъчения, ако не пожелаят да се поклонят на нашите богове и не се откажат от своята ерес.

Ако някой от тях прояви покорство, даряваме го с прошка. В противен случай, ще заповядаме да ги убиват с мечове и подлагат на най-жестоки мъчения.

Помнете, че за неизпълнение на нашите божествени заповеди вие самите ще бъдете подложени на същото наказание, което предвиждаме за тези престъпници“.

По-нататък ще приведем във връзка с този документ един-два декрета на крал Фердинанд. Можем да ги сравним с указа на Диоклециан и да се убедим, че те твърде много си приличат. Само че указите на римския император са били по-добре редактирани.

Не е трудно да се досетим, че нито Сан Дженаро, нито двамата му дякони признали този декрет. Сан Дженаро продължил да служи в църквата, а дяконите му помагали; така че, една прекрасна сутрин и тримата били заловени при изпълнение на задълженията им.

Излишно е да споменаваме, че всички, които присъствали тогава на богослужението, били задържани заедно с тях. И съвсем безполезно е да напомняме, че пленниците не се поддали на заплахите на проконсула Тимотей и продължили упорито да проповядват вярата Христова.

Ще отбележим само, че в момента на арестуването една стара жена, която вече признавала Сан Дженаро за светия, го помолила да й остави някакви реликви за спомен. Сан Дженаро й протегнал двата съда, които му служили при светото тайнство на евхаристията, с думите:

— Вземи тези съдове, сестро и събери в тях кръвта ми!

— Но аз съм парализирана и не мога да направя нито крачка!

— Изпий виното и водата, които са останали в тях и ще проходиш!

Проконсулът особено намразил Сан Дженаро, защото той най-предано служил на сина Божи.

За начало проконсулът заповядал да хвърлят светията в разпалена пещ, но огънят загаснал и пламтящите въглени, които застилали пода, се превърнали в цветя.

Тогава Сан Дженаро бил даден за храна на дивите зверове.

В определения за екзекуцията ден амфитеатърът бил препълнен. Стичали се тълпи от всички краища на провинцията. Амфитеатърът на Поцуоли бил, както и този в Капуа, където помним, че се е спасил Спартак, един от най-красивите в цяла Кампания.

Впрочем, това е същият цирк, чийто развалини съществуват и сега. Двеста и тридесет години по-рано божественият император Нерон устроил тук празненство в чест на царя на армения Тиридат, който, изгонен от своето царство от Корбулон, поддръжника на Тигран, се явил да търси короната си при сина на Домиций и Агрипина. Всичко било така подготвено, че да порази учудения варварин.

Най-силните зверове, най-изкусните гладиатори се сражавали пред него, но тъй като останал безстрастен пред това зрелище, Нерон го попитал, какво мисли за тези войни, чиято свръхчовешка сила предизвиквала буря от аплодисменти. Тиридат, без да отговори, станал и с усмивка метнал копието си на арената. С един удар той пронизал два бика едновременно.

От този ден циркът нито веднъж не бил събирал такова количество зрители.

Едва проконсулът заел своето място на трона и ликторите се строили около него, и тримата светии, изведени на арената по негова заповед, били оставени пред вратите на дивите зверове. По знак на Тимотей преградите били вдигнати и хищниците изскочили на арената. При вида им тридесет хиляди зрители радостно зааплодирали. Учудени, зверовете също отвърнали със заплашителен рев, който заглушил всички викове и заставил да спрат всички аплодисменти. После, възбудени от вълнението на тълпата, измъчвани от тридневен глад и привлечени от мириса на човешка плът, с която ги хранели на големи празници, лъвовете започнали да разтърсват гриви, тигрите да се готвят за скок, а хиените да облизват устни… но какво било учудването на проконсула, когато видял, че хиените, тигрите и лъвовете легнали в краката на тримата мъченици в знак на уважение и покорство, а оковите на Сан Дженаро се разпаднали и той, вдигайки с усмивка освободената си ръка, благословил зрителите. Разбирате, че Тимотей, проконсул, наместник на императора, не можел да прости на нещастния епископ, още повече, че при вида на последното чудо, извършено от него, пет хиляди зрители приели християнството. Като се убедил, че огънят е безсилен против неговия пленник и че лъвовете лягат в краката му, проконсулът заповяда да отсекат главите и на тримата.

Една прекрасна есенна утрин на 19 септември 305 година Сан Дженаро, съпроводен от Прокъл и Созий, бил отведен на площада на Вулкан, разположен близо до полуизгасналия кратер в равнината Солфатар, за да бъдат екзекутирани. Но едва направил и петдесетина крачки към площада, когато един бедняк си пробил път през тълпата и залитайки, паднал на колене.

— Къде си, свети човече? — възкликнали беднякът. — Аз съм сляп и не те виждам.

— Тук съм, сине мой, — отвърнал Сан Дженаро, като се спрял, за да изслуша стареца.

— Ах, отче! — възкликнал човекът. — Позволи ми преди смъртта си да целуна следите от краката ти!

— Този човек е побъркан, — казал палачът и се приготвил да го отблъсне.

— Позволи на този слепец да се приближи, моля те — промълвил Сан Дженаро.

Палачът се отдръпнал, като повдигнал рамене.

— Какво искаш синко? — попитал светията.

— Някакъв нищожен подарък за спомен от теб, все едно какъв. Ще го пазя до края на дните си и той ще ми донесе щастие в този живот, а и в другия.

— Нима не знаеш, че осъдените на смърт не носят със себе си нищо? — възкликнал палачът. — Глупак е този, който проси милостиня от човека, отиващ на смърт!

— На смърт ли? — попитал старецът и поклатил глава. — Не бъди толкова уверен! Той не за първи път ви се изплъзва.

— Бъди спокоен — казал палачът. — Този път ще си има работа с мен.

— Сине мой, — обадил се Сан Дженаро, — не ми остана нищо, освен тази кърпа, с която ще ми завържат очите. Оставям ти я. Вземи я след смъртта ми.

— Ако войниците не ми позволят да се приближа до теб?

— Не се притеснявай, ще ти я донеса сам.

— Благодаря ти, отче.

— Прощавай, сине мой.

Слепецът се отдръпнал и процесията продължила пътя си.

Като стигнали до площада на Вулкан, тримата мъченици паднали на колене и Сан Дженаро произнесъл високо:

— Велики Боже, смили се над мен и ми позволи да приема днес мъченичеството, което ти ми отказа два пъти! И нека нашата кръв, която сега ще се пролее, усмири гнева ти и бъде последната кръв, която ще пролеят тираните, гонители на нашата свята църква.

Като се изправил, той нежно прегърнал двамата си събратя по мъченичество и дал знак на палача да започне кървавото си дело.

Палачът отсякъл първо главите на Прокъл и Созий, които приели смъртта, възхвалявайки Господа. Но когато се приближил до Сан Дженаро, за да обезглави и него, палачът изведнъж се разтреперел, толкова силно, че мечът паднал от ръката му и той не можел да се наведе и да го вдигне.

Тогава Сан Дженаро сам завързал очите си и като заел най-удобно за предстоящата екзекуция положение, се обърнал към палача:

— Защо се бавиш, братко?

— Не мога да вдигна меча, ако не ми разрешиш и не мога да ти отсека главата, ако не получа заповед от теб самия.

— Аз не само ти разрешавам и ти заповядвам, братко, но и те моля за това.

И тогава палачът се съвзел и нанесъл удара с такава енергия, че веднага отсякъл главата и един от пръстите на светеца.

Колкото до двете молитви, които отправил Сан Дженаро към Господ преди смъртта си, те вероятно са стигнали до него, тъй като палачът, който обезглавил светеца, го издигнал в ранг на мъченик. Константин, който станал по-късно Константин Велики и утвърдил тържеството на християнската вяра, през същата година, в която загинал светецът, избягал от Никомедия в Йорк, където заварил баща си Констанций Хлор на смъртен одър и бил провъзгласен за император от легионите на Британия, Галия и Испания. И така, годината, в която умрял Сан Дженаро, ознаменувала триумфа на християнската църква.

През същия ден, когато се извършила екзекуцията, около девет вечерта, две сенки плахо се приближили към опустелия площад. Търсели трите трупа, които били оставени на самото място на екзекуцията.

Луната току-що се била показала и хвърляла ярка светлина над жълтеникавата равнина Солфатар, така че всеки предмет се виждал съвсем ясно. Двамата дошли в това уединено място, били старецът и старицата.

Около минута те внимателно се оглеждали един друг, докато се решили да се приближат. На разстояние три крачки двамата вдигнали ръка към челото си и направили кръстен знак.

Така разбрали, че и двамата са християни.

— Здравей, братко, — казала жената.

— Здравей, сестро, — отвърнал старецът.

— Кой си ти?

— Приятел на Сан Дженаро. А ти?

— Аз съм му роднина.

— От къде си?

— От Неапол. А ти?

— От Поцуоли. Какво те води тук в този час?

— Дойдох да събера кръвта на мъченика. А ти?

— Да предам тялото му на земята.

— Виж тези два съда, с тях той извърши последната си служба, после, на излизане от църквата, ми ги даде, като ми заповяда да изпия останалите в тях вода и вино. Бях парализирана и не можех да помръдна ръка или крак цели десет години; но едва пресуших съдържанието им, и веднага станах и тръгнах.

— А аз бях сляп. Помолих мъченика, когато отиваше на екзекуция, да остави нещо за спомен. Той ми обеща след смъртта си да ми даде кърпата, с която трябваше да му завържат очите. В мига, когато палачът му отсече главата, той се яви при мен, даде ми кърпата, заповяда ми да я допра да очите си и да дойда тук вечерта и погреба тялото му. Не знаех как да изпълня втората част от заповедта му, защото бях сляп. Но едва допрях до очите си светата реликва и, подобно на свети Павел по пътя му към Дамаск, почувствувах, че завесата пада, и ето, готов съм да изпълня заповедите на блажения мъченик.

— Бъди благословен, братко! Сега зная, че си бил истински приятел на Сан Дженаро, който се яви по същото време, както и на теб, за да ми нареди втори път да съберат кръвта му.

— Бъди благословена, сестро! Защото, на своя ред, виждам, че ти си наистина си негова роднина. Ах, да! Забравих още за едно …

— За какво?

— Заповяда ми да намеря пръста, който отсякоха едновременно с главата му, и да го присъединя благочестиво към неговите останки.

— А на мен заповяда да намеря сред пролятата кръв една тревичка и да я пазя грижливо в по-малкия от тези съдове.

— Да потърсим, сестро!

— Да потърсим, братко.

— За щастие, луната ни свети.

— Това е също благоволение на светеца: нали цял месец луната се криеше зад облаците.

— Ето пръста, който търсех.

— Ето тревичката, за която ми говореше той.

И докато старецът от Поцуоли слагал в ковчега тялото, главата и пръста на мъченика, старата неаполитанка, застанала на колене, благоговейно събрала с една гъба скъпоценната кръв до последната капка и напълнила с нея двете съдинки, дадени й от светеца.

Тази същата кръв, след петнадесет и половина столетия, започваше да кипи, щом я приближаваха до мощите на светията; и именно това необикновено, необяснимо кипене, което се повтаряше два пъти в годината беше знаменитото чудо на Сан Дженаро, нашумяло по цял свят, чудо, което Шампионе реши да предизвика, каквото и да му струва това.