LXXXIIIПРИЗРАКЪТ

Екзекуцията на Карачиоло дълбоко порази Неапол.

Всички граждани, към която и партия да принадлежаха, считаха адмирала за човек, значителен и по рождение и по дарование. Животът му беше безупречен, върху него не хвърляше сянка нито едно от недостойните деяния, които царедворецът рядко успява да избегне. Наистина, Карачиоло беше царедворец само от време на време, но през тези кратки периоди, както видяхме, се стараеше да защищава кралската власт, толкова чистосърдечно и мъжествено, както по-късно защищаваше Отечеството.

Но особено страшно зрелище беше екзекуцията му за пленниците, пред чиито очи беше извършена. Те видяха в това предсказание за собствената си съдба и когато, в съответствие със заповедта, на залез слънце въжето беше прерязано и трупът на адмирала, в който бяха приковани всички погледи, стремително потъна в морето, на малките кораби се разнесе ужасен вик. Той се изтръгна едновременно от всички гърди, прелетя над вълните, сякаш беше жалостен стон на морските духове и отекна в най-дълбоките трюмове на „Гръмовержец“.

Кардиналът не знаеше нищо за събитията от този страшен ден, не знаеше не само за съда, но дори за ареста на Карачиоло. Ние видяхме, че Нелсън особено се беше погрижил за това затворникът да бъде доведен през Гранатело, и строго беше забранил кортежът да минава през заетите от войските на Руфо части на крайбрежието. Кардиналът, извън всяко съмнение, не би допуснал един английски офицер (с когото при това вече няколко дни имаха сериозни разногласия по толкова важния спор на честта, какъвто беше мирният договор) да вдигне ръка срещу неаполитански княз, дори и да беше негов враг, а още повече срещу Карачиоло, с когото Руфо беше сключил нещо като съюз, ако не настъпателен, то поне отбранителен.

Действително, ние помним, че когато се разделяха на брега на Котрона те си дадоха дума да се пазят взаимно, а в това неспокойно време бъдещето можеше да се предвиди само от някой пророк, затова еднакво можеше да се наложи на княза да защити кардинала, както и на кардинала да защити княза.

Но когато чуха оръдейните изстрели от борда на „Гръмовержец“ и видяха висящото на реята тяло, хората на Руфо дотичаха при него и му съобщиха, че на борда на „Минерва“ сигурно са екзекутирали някого. И привлечен от обикновеното любопитство, кардиналът излезе на терасата. Действително, люлеещият се във въздуха труп можеше да бъде забелязан и с просто око. Кардиналът заповяда да му донесат далекогледа. Но след последната им среща Карачиоло си беше пуснал дълги коси и брада, което го правеше неузнаваем, особено от разстояние. При това, той беше все още в дрехите, в които бяха го заловили, с други думи, преоблечен като селянин. Руфо помисли, че са обесили някакъв шпионин и изгуби интерес към видяното. Той беше решил вече да се върне в кабинета си, когато изведнъж забеляза, че от борда на „Минерва“ се отдели някаква лодка и се насочи право към дома му.

Това го накара да остане на терасата. Колкото повече тя се приближаваше към брега, кардиналът все повече се убеждаваше, че седящият в нея офицер носи някакво съобщение лично до него. Човекът носеше неаполитански мундир и въпреки, че Руфо не можеше да си спомни името му, лицето му не му беше непознато. Офицерът, изглежда, също позна кардинала и преди още да стъпи на брега почтително го приветствува, като размаха плика, който носеше.

Руфо слезе от терасата и беше пред вратата на кабинета си едновременно с пратеника. Той се поклони почтително и му подаде пакета.

— За Ваше високопреосвещенство от негова светлост граф Турн, капитан на фрегата „Минерва“.

— Необходим ли е отговор, господине?

— Не, ваше високопреосвещенство, — отвърна офицерът и като се поклони, излезе.

Учуден от тази неочаквана визита, кардиналът остана да стои с писмото в ръка. Тъй като зрението му беше слабо, той трябваше да влезе в кабинета и да вземе очилата си, за да го прочете. Той би могъл да върне и разпита офицера, но младият човек толкова очевидно бързаше да се оттегли, че Руфо реши да не го безпокои. Като влезе в кабинета, той си сложи очилата и прочете следното:

„Рапорт до Негово Високопреосвещенство, кардинал Руфо, за арестуването, съда, осъждането и екзекуцията на Франческо Карачиоло.“

Кардиналът не можа да сдържи вика си, в който имаше повече изумление, отколкото болка. Стори му се, че погрешно е разбрал този ред. Той започна да чете отначало и изведнъж се досети, че трупът, който току-що беше видял да се люлее на реята, беше тялото на адмирал Карачиоло.

— Ох!… — простена той като безсилно отпусна ръце. — Какво доживяхме, англичани да бесят неаполитански князе в пристанището на Неапол!

След минута той седна до писалището си и като приближи писмото към очите си, започна да чете.

„Ваше Високопреосвещенство!

Дългът ми повелява да Ви уведомя, че днес сутринта получих заповед от адмирал Нелсън незабавно да се явя при него на борда на «Гръмовержец» с петима мои офицери. Изпълних тази заповед и когато пристигнах на кораба, получих писмено разпореждане да събера военен съвет, който да съди кавалера Франческо Карачиоло, обвинен в метеж против Негово Величество и да вземе решение за наказание, което да съответствува на престъплението му.

Това разпореждане беше незабавно изпълнено от мен и в каюткомпанията се събра военен съвет. Заповядах да доведат задържания. Отначало офицерите удостовериха самоличността на адмирала, а след това заповядах да му прочетат всички предявени към него обвинения и попитах има ли да каже нещо в своя защита. Той отговори утвърдително, но когато му беше дадена думата, цялата му защитна реч се сведе до отричането на факта, че доброволно е служил на гнусната република.

Освен това, той твърдеше, че е вършел всичко по принуда и под заплахата от разстрел. После му зададох и други въпроси, в отговор на които беше принуден да признае, че се е сражавал на страната на така наречената Република против армията на Негово Величество. Той призна също, че е командвал канонерските лодки, които са попречили на войските на Негово Величество да влязат в Неапол, но заяви, че не е знаел, че тези войски се предвождат от кардинала, а ги е считал просто за банда нашественици. Впрочем, той призна, че е давал писмено разпореждане, с цел да попречи на предвижването на кралската армия. Най-после, на въпроса защо, след като е служил против волята си, не се е опитал да избяга на Прочида, той отговори, че не се е реши на това, от страх да не бъде приет лошо.

Като си изясни всички тези въпроси, военният съвет с болшинство на гласовете осъди Франческо Карачиоло на смърт, при това позорна.

Това решение беше представено на милорд Нелсън, който одобри присъдата и заповяда тя да се изпълни още същия ден, в пет часа след обед: да се обеси осъденият на фок-мачтата и тялото му да виси до залез слънце, след което въжето да бъде прерязано и тялото хвърлено в морето.

Получих тази заповед днес на обяд. В дванадесет и половина престъпникът беше отведен на борда на «Минерва» и оставен в корабния параклис, а в пет присъдата беше приведена в изпълнение, съгласно получената заповед.

Изпълнявайки дълга си, аз бързам да направя това съобщение на Ваше Високопреосвещенство и имам честта да оставам Ваш най-почтителен и покорен слуга, граф Турн.“

Поразен, Руфо два пъти прочете последното изречение. Беше ли това изпълнение на дълга, или просто чудовищно издевателство? Във всеки случай, това беше предизвикателство, което той видя и голяма доза оскърбление.

Нали само той в качеството си на генерален наместник, на „второто аз“ на краля, имаше право да решава въпроса за живота и смъртта на поданиците на Кралството на двете Сицилии. Как се случи така, че този неканен гост, този чужденец, този англичанин в самото сърце на неаполското пристанище, пред очите му, явно от желание да го унижи, — след като беше нарушил договора за капитулацията, след като с недостойната си уловка беше заплашил с оръдията си тартаните с патриотите, — беше осъдил на смърт, при това позорна, един неаполитански княз с по-високо обществено положение от него самия и равен му по ранг? Кой беше дал на този самозван съдия такава огромна власт? Така или иначе, след като властта беше дадена на друго лице, неговата собствена власт ставаше недействителна.

Наистина, Прочида беше осеяна с бесилки, но той нямаше нищо общо с островите. Те бяха отвоювани от англичаните. Той не беше сключвал договор с островите. Най-после, Спечале — палачът на Прочида, беше сицилийски съдия, когото беше изпратил сам кралят и следователно, произнасяше присъдите си законно, от името на краля. Но Нелсън, поданик на неговото величество Джордж III, не можеше да произнася обвинителни присъди в името на негово величество Фердинанд IV краля на Двете Сицилии.

Руфо обхвана главата си с ръце. Всичко, което току-що казахме, трескаво закипя и се заблъска в мозъка му. Най-после решението беше взето. Той взе перото и написа:

„До Негово Величество краля на Двете Сицилии.

Господарю!

Делото за възстановяването на Ваше Величество на престола е завършено и аз благославям за това Господа Бога. Но това възстановяване беше следствие на тежък труд и продължителни усилия.

Причината, която ме подтикна да взема в едната ръка кръста, а в другата меча, вече не съществува. Затова мога, длъжен съм да се върна в тази неизвестност, от която излязох само поради убеждението, че ще послужа на делото Божие и с надеждата, че ще бъда полезен на моя крал.

При това, отслабването на моите телесни и духовни сили също би ме подтикнало кьм такава крачка, дори и да не ме принуждаваше затова повелята на съвестта.

Затова имам честта най-покорно да моля Ваше Величество да благоволи да приеме оставката ми.

Оставам с най-дълбоко почитание,

Ф. кардинал Руфо.“

Писмото на кардинала още не беше стигнало в Палермо, когато кардиналът получи разпореждане да публикува нотата на Нелсън, в която английският адмирал даваше двадесет и четири часа на републиканците, които живееха в града, и четиридесет и осем на тези от околностите на Неапол, за да се явят доброволно и да се предадат на милостта на краля.

Кардиналът веднага позна нотата, която веднъж беше отказал да отпечата. Като всичко, излязло под перото на английския адмирал, тя беше отбелязана с печата на грубостта и насилието. Като четеше документа, Руфо помисли, че е постъпил съвсем правилно, като е подал оставката си.

Но на трети юли той получи писмо от кралицата, която отказваше да я приеме.

„Аз получих и с най-голям интерес и внимание прочетох посланието на Ваше Високопреосвещенство от двадесет и девети юни. Няма такива думи, които биха могли да изразят дълбоката благодарност, към Вас, която завинаги ще изпълва сърцето ми.

Премислих всичко, което пишете за Вашата оставка и желанието да си отдъхнете. На мен по-добре от когото и да било е известно колко примамлив е покоят и колко скъпоценен става безметежният живот след всички вълнения и прояви на неблагодарност, които влече след себе си стореното добро. Ваше Високопреосвещенство изпитва това едва от няколко месеца; помислете колко трябва да съм уморена аз, която изпитвам цели двадесет години! Не, каквото и да казвате, аз не мога да повярвам в отслабването на Вашия дух и тяло. Каквото и да е отвращението от по-нататъшната служба, забележителните Ви дела и целият ред адресирани до мен писма, в които личи такава острота на ума и такъв безграничен талант, свидетелствуват, напротив, за неизчерпаеми сили и безкрайни способности. На мен не само не ми подобава да приема съдбоносната оставка на Ваше Високопреосвещенство, за която ме молите в минута на временна умора, а напротив, трябва да подкрепя Вашето старание, Вашия ум и сърце, за да можете да завършите и укрепите толкова славно започнатото от Вас дело и да го продължите, като възстановите реда в Неапол на здрава и непоклатима основа, за да може от ужасното нещастие, което Ви е сполетяло, да се роди благоденствие и по-добро бъдеше, на които всемогъщият гений на Ваше Високопреосвещенство ме вдъхновява да се надявам.

Кралят заминава утре вечер с малката войска, която успя да събере. Много от това, което остава неясно при кореспонденцията, ще се разясни при устна беседа. Колкото до мен, то за голямо мое съжаление не мога да съпровождам краля. Сърцето ми би се зарадвало при вида на встъпването му в Неапол. Какъв балсам за душата ми, какъв лек за тежките ми рани би било да чуя ликуващите викове на тази част от народа, която му е останала вярна! Но множество съображения ме задържат и аз ще остана тук, за да плача и да моля нашия Бог да напътствува и подкрепя краля във великото му начинание. Съпровождащите краля лица ще Ви предадат моята най-висока признателност, както и моето искрено възхищение от проведената от Вас операция, която граничи с чудо.

Но аз съм твърде откровена да скрия от Ваше Високопреосвещенство, че договора за капитулация, сключен с метежниците, никак не ми харесва, особено след това, което бях Ви писала и в което Вие ме убеждавахте. Ето защо, аз мълча по този въпрос, сърцето ми не би ми позволило да Ви хваля за подобно деяние. Но днес всичко приключи по най-добрия начин и както вече Ви казах, при един личен разговор, всичко ще се разясни и, надявам се, ще стигне благополучен край, тъй като всичко е било вършено за по-голяма слава и по-голямо благоденствие на Държавата.

А сега, когато Ваше Високопреосвещенство има по-малко грижи, ще си позволя да Ви помоля да ми съобщавате редовно за всички извънредни обстоятелства, които биха могли да възникнат, като можете винаги да разчитате на съвети, дадени Ви от чисто сърце. Само едно ме огорчава, а именно, невъзможността лично да Ви уверя в дълбоката си и вечна благодарност и уважение с които оставам най-искрен приятел на Ваше Високопреосвещенство.

Каролина.“

По всичко, което вече показахме на нашите читатели, и поп прочетените от нас писма на августейшите съпрузи и, най-вече, от току-що приведеното писмо на кралицата, е лесно да се досетим, че кардинал Руфо, на когото чувството за справедливост ни заставя да отдадем дължимото, в периода на страшната реакция от 1799 година се оказа изкупителна жертва на кралската власт. Романистът вече поправи някои грешки на историците — съзнателни грешки на роялистките писатели, които искаха да стоварят на кардинала отговорността пред потомството за касапницата, подстрекавана от безсърдечния крал и отмъстителната кралица. От друга страна, поправихме и някои неволни грешки на писатели-патриоти, които не се имали достъп до документите, които можеха да попаднат в ръцете на безпристрастния писател едва след падането на трона, и като не бяха се осмелили да предявят на венценосната двойка толкова ужасно обвинение и започнаха да търсят другаде техните съучастници и вдъхновители.

А сега да възобновим нашата повест. Ние не само не се приближаваме към края, но, напротив, едва сега започваме разказа за кървавите и позорни деяния.

Загрузка...