Ема Лайона

LXXXIIIПРИЗРАКЪТ

Екзекуцията на Карачиоло дълбоко порази Неапол.

Всички граждани, към която и партия да принадлежаха, считаха адмирала за човек, значителен и по рождение и по дарование. Животът му беше безупречен, върху него не хвърляше сянка нито едно от недостойните деяния, които царедворецът рядко успява да избегне. Наистина, Карачиоло беше царедворец само от време на време, но през тези кратки периоди, както видяхме, се стараеше да защищава кралската власт, толкова чистосърдечно и мъжествено, както по-късно защищаваше Отечеството.

Но особено страшно зрелище беше екзекуцията му за пленниците, пред чиито очи беше извършена. Те видяха в това предсказание за собствената си съдба и когато, в съответствие със заповедта, на залез слънце въжето беше прерязано и трупът на адмирала, в който бяха приковани всички погледи, стремително потъна в морето, на малките кораби се разнесе ужасен вик. Той се изтръгна едновременно от всички гърди, прелетя над вълните, сякаш беше жалостен стон на морските духове и отекна в най-дълбоките трюмове на „Гръмовержец“.

Кардиналът не знаеше нищо за събитията от този страшен ден, не знаеше не само за съда, но дори за ареста на Карачиоло. Ние видяхме, че Нелсън особено се беше погрижил за това затворникът да бъде доведен през Гранатело, и строго беше забранил кортежът да минава през заетите от войските на Руфо части на крайбрежието. Кардиналът, извън всяко съмнение, не би допуснал един английски офицер (с когото при това вече няколко дни имаха сериозни разногласия по толкова важния спор на честта, какъвто беше мирният договор) да вдигне ръка срещу неаполитански княз, дори и да беше негов враг, а още повече срещу Карачиоло, с когото Руфо беше сключил нещо като съюз, ако не настъпателен, то поне отбранителен.

Действително, ние помним, че когато се разделяха на брега на Котрона те си дадоха дума да се пазят взаимно, а в това неспокойно време бъдещето можеше да се предвиди само от някой пророк, затова еднакво можеше да се наложи на княза да защити кардинала, както и на кардинала да защити княза.

Но когато чуха оръдейните изстрели от борда на „Гръмовержец“ и видяха висящото на реята тяло, хората на Руфо дотичаха при него и му съобщиха, че на борда на „Минерва“ сигурно са екзекутирали някого. И привлечен от обикновеното любопитство, кардиналът излезе на терасата. Действително, люлеещият се във въздуха труп можеше да бъде забелязан и с просто око. Кардиналът заповяда да му донесат далекогледа. Но след последната им среща Карачиоло си беше пуснал дълги коси и брада, което го правеше неузнаваем, особено от разстояние. При това, той беше все още в дрехите, в които бяха го заловили, с други думи, преоблечен като селянин. Руфо помисли, че са обесили някакъв шпионин и изгуби интерес към видяното. Той беше решил вече да се върне в кабинета си, когато изведнъж забеляза, че от борда на „Минерва“ се отдели някаква лодка и се насочи право към дома му.

Това го накара да остане на терасата. Колкото повече тя се приближаваше към брега, кардиналът все повече се убеждаваше, че седящият в нея офицер носи някакво съобщение лично до него. Човекът носеше неаполитански мундир и въпреки, че Руфо не можеше да си спомни името му, лицето му не му беше непознато. Офицерът, изглежда, също позна кардинала и преди още да стъпи на брега почтително го приветствува, като размаха плика, който носеше.

Руфо слезе от терасата и беше пред вратата на кабинета си едновременно с пратеника. Той се поклони почтително и му подаде пакета.

— За Ваше високопреосвещенство от негова светлост граф Турн, капитан на фрегата „Минерва“.

— Необходим ли е отговор, господине?

— Не, ваше високопреосвещенство, — отвърна офицерът и като се поклони, излезе.

Учуден от тази неочаквана визита, кардиналът остана да стои с писмото в ръка. Тъй като зрението му беше слабо, той трябваше да влезе в кабинета и да вземе очилата си, за да го прочете. Той би могъл да върне и разпита офицера, но младият човек толкова очевидно бързаше да се оттегли, че Руфо реши да не го безпокои. Като влезе в кабинета, той си сложи очилата и прочете следното:

„Рапорт до Негово Високопреосвещенство, кардинал Руфо, за арестуването, съда, осъждането и екзекуцията на Франческо Карачиоло.“

Кардиналът не можа да сдържи вика си, в който имаше повече изумление, отколкото болка. Стори му се, че погрешно е разбрал този ред. Той започна да чете отначало и изведнъж се досети, че трупът, който току-що беше видял да се люлее на реята, беше тялото на адмирал Карачиоло.

— Ох!… — простена той като безсилно отпусна ръце. — Какво доживяхме, англичани да бесят неаполитански князе в пристанището на Неапол!

След минута той седна до писалището си и като приближи писмото към очите си, започна да чете.

Поразен, Руфо два пъти прочете последното изречение. Беше ли това изпълнение на дълга, или просто чудовищно издевателство? Във всеки случай, това беше предизвикателство, което той видя и голяма доза оскърбление.

Нали само той в качеството си на генерален наместник, на „второто аз“ на краля, имаше право да решава въпроса за живота и смъртта на поданиците на Кралството на двете Сицилии. Как се случи така, че този неканен гост, този чужденец, този англичанин в самото сърце на неаполското пристанище, пред очите му, явно от желание да го унижи, — след като беше нарушил договора за капитулацията, след като с недостойната си уловка беше заплашил с оръдията си тартаните с патриотите, — беше осъдил на смърт, при това позорна, един неаполитански княз с по-високо обществено положение от него самия и равен му по ранг? Кой беше дал на този самозван съдия такава огромна власт? Така или иначе, след като властта беше дадена на друго лице, неговата собствена власт ставаше недействителна.

Наистина, Прочида беше осеяна с бесилки, но той нямаше нищо общо с островите. Те бяха отвоювани от англичаните. Той не беше сключвал договор с островите. Най-после, Спечале — палачът на Прочида, беше сицилийски съдия, когото беше изпратил сам кралят и следователно, произнасяше присъдите си законно, от името на краля. Но Нелсън, поданик на неговото величество Джордж III, не можеше да произнася обвинителни присъди в името на негово величество Фердинанд IV краля на Двете Сицилии.

Руфо обхвана главата си с ръце. Всичко, което току-що казахме, трескаво закипя и се заблъска в мозъка му. Най-после решението беше взето. Той взе перото и написа:

Писмото на кардинала още не беше стигнало в Палермо, когато кардиналът получи разпореждане да публикува нотата на Нелсън, в която английският адмирал даваше двадесет и четири часа на републиканците, които живееха в града, и четиридесет и осем на тези от околностите на Неапол, за да се явят доброволно и да се предадат на милостта на краля.

Кардиналът веднага позна нотата, която веднъж беше отказал да отпечата. Като всичко, излязло под перото на английския адмирал, тя беше отбелязана с печата на грубостта и насилието. Като четеше документа, Руфо помисли, че е постъпил съвсем правилно, като е подал оставката си.

Но на трети юли той получи писмо от кралицата, която отказваше да я приеме.

По всичко, което вече показахме на нашите читатели, и поп прочетените от нас писма на августейшите съпрузи и, най-вече, от току-що приведеното писмо на кралицата, е лесно да се досетим, че кардинал Руфо, на когото чувството за справедливост ни заставя да отдадем дължимото, в периода на страшната реакция от 1799 година се оказа изкупителна жертва на кралската власт. Романистът вече поправи някои грешки на историците — съзнателни грешки на роялистките писатели, които искаха да стоварят на кардинала отговорността пред потомството за касапницата, подстрекавана от безсърдечния крал и отмъстителната кралица. От друга страна, поправихме и някои неволни грешки на писатели-патриоти, които не се имали достъп до документите, които можеха да попаднат в ръцете на безпристрастния писател едва след падането на трона, и като не бяха се осмелили да предявят на венценосната двойка толкова ужасно обвинение и започнаха да търсят другаде техните съучастници и вдъхновители.

А сега да възобновим нашата повест. Ние не само не се приближаваме към края, но, напротив, едва сега започваме разказа за кървавите и позорни деяния.