Ема Лайона

XLVIIЕТОРЕ КАРАФА

Читателят помни, че в писмото си до лорд Нелсън Тръбридж споменаваше две крупни загуби на неаполитанските патриоти — при Андрея и Салерно.

Тази новина, достоверна само наполовина, беше следствие от един план, изработен от Мантоне, военният министър на републиката, и главнокомандуващия Шампионе. Когато Шампионе напусна Неапол, двете колони бяха вече на път.

Тъй като всяка от тях включва по някой от нашите главни персонажи, ние ще ги последваме, едната в триумфалния и марш, а другата — в нейното поражение.

По-голямата от двете колони, съставена от шест хиляди французи и хиляда неаполитанци, се насочи към Апулия. Трябваше да се освободи житницата на Неапол, блокирана от английския флот и почти изцяло овладяна от привържениците на Бурбоните.

Шестте хиляди французи бяха командвани от генерал Дюем, докато начело на неаполитанците стоеше един от главните герои на тази история, Еторе Карафа, граф ди Руво.

Първият град, който им се изпречи, беше Андрея, старо имение на рода му, а той беше негов владетел.

Андрея беше добре укрепена. Но ди Руво се надяваше, че градът, който му принадлежеше, няма да се противи на думата му. Затова той употреби всички средства, за да убеди жителите да вземат страната на републиканците. Но всичко беше напразно и той разбра, че ще бъде принуден да употреби най-силните аргументи на кралете-тирани и народите-роби, които искат да бъдат свободни, — барут и огън.

Но преди да завладеят Андрия, трябваше да заемат Сан Северо. Привържениците на Бурбоните, събрали се там, бяха приели името „обединена армия на Апулия и Абруци“. Този човешки конгломерат, който наброяваше дванадесет хиляди човека се състоеше от три различни части. Тук бяха остатъците от кралската армия на Мак, каторжниците, които кралят беше пуснал на свобода, за да предадат на народа разлагащата сила на престъплението, и най-после, истинските привърженици на короната, които бяха възмутили всички останали с фанатизма на убежденията си.

Тази войска, която беше напуснала Сан Северо, защото градът не представляваше укрепена позиция, зае върха на неголям хълм. Този избор доказваше, че командирите и имаха някои военни познания. Това беше гористо възвишение, засадено с лаврови дървета, което господствуваше над широка и дълга равнина. Артилерията на санфедистите контролираше всички пътища, по които можеше да се излезе в равнината, където маневрираше прекрасната многочислена кавалерия.

На 25 февруари Дюем остави във Фоджа Брусие и Еторе Карафа, за да охраняват тила, а сам тръгна към Сан Северо. Като се приближи до роялистите, той заповяда да им предадат следното:

— В Бовино заповядвам да разстрелят бунтовниците и трима войници, обвинени в кражба. Същото ще се случи и с вас. Или предпочитате мир?

— Отговориха му:

— А ние разстреляхме републиканците, гражданите и свещениците-патриоти, които искаха мир. Жестокост за жестокост! Да бъде война!

Дюем раздели войската си на три отряда: единият тръгна към града, двата обкръжиха хълма, за да не може никой да избяга.

Генерал Форест начело на около петстотин човека пристигна първи. Отрядът му се състоеше от равен брой пехотинци и кавалеристи.

Като видяха, че това се само петстотин човека, санфедистите от Сан Северо удариха камбаните и излязоха срещу тях в равнината.

При вида на спускащата се от хълма лавина френският отряд се построи в каре и се приготви да ги посрещне с щиковете си. Но сражението още не беше започнало, когато се дочу оживена пушечна стрелба, — стреляха в самия Сан Северо. Това беше Дюем, който нападна града, завладя го и се появи от противоположната страна.

Неговата поява измени картината на сражението. Санфедистите бяха принудени да се разделят на два отряда. Но докато успеят да се престроят и започнат боя, се появи третата колона и французите окончателно обкръжиха роялистите.

Като видяха, че са обкръжени, бурбонците опитаха да се върнат на предишните, неблагоразумно напуснаха позиции. Но барабаните удариха за атака от три страни и французите бегом се втурнаха към противника.

Когато страшният щик започна да върши ужасното си дело сред тази безредно отстъпваща войска, сражението веднага се превърна в клане.

Дюем трябваше да отмъсти да тристате убити патриоти и за дръзкия отговор, даден на неговия парламентьор. Фанфарите продължаваха да тръбят, давайки сигнал за изтребление. Клането продължи три часа. На бойното поле останаха три хиляди трупа и щяха да бъдат два пъти повече, ако изведнъж от вратите на Сан Северо не беше излязла група жени в траур и с деца на ръце, които започнаха да молят французите за милост, както римлянките дошли да молят Кориолан.

Дюем смяташе да изгори Сан Северо, но при вида на великата скръб на тези майки, дъщери, сестри и съпруги той пощади града.

Тази победа имаше важни последствия и оказа голямо влияние върху развитието на събитията. Всички жители на Гаргано и планинското население ат Табурно и Корвино изпратиха при французите делегации, за да засвидетелствуват своето подчинение.

Дюем изпрати в Неапол пленените от кавалерията знамена. Колкото до щандартите, това бяха просто покривала от олтарите на църквите.

След падането на Сан Северо е привържениците на Бурбоните останаха само два важни укрепени пункта — Андрия и Трини. Ние споменахме, че републиканците тръгнаха на поход когато Шампионе бе все още главнокомандуващ. Няколко дни след битката при Сан Северо Макдоналд, назначен на мястото на Шампионе, извика при себе си Дюем.

Брусие замести Дюем и получи заповед да тръгне към Адрия и Трани. Той присъедини към 17-а и 64-а полубригади гренадирите от 76-и и драгуните от 16-и полк, шест роти лека артилерия, отряда, дошъл от Абруци под командването на Бердже и неаполитанския легион на Еторе Карафа, който гореше от желание да влезе в бой, тъй като не беше участвувал в последните събития.

Андрея и Трани бяха възстановили своите фортификации, към старите укрепления бяха добавяни нови. Всички бяха зазидани, с изключение на една, улиците бяха пресечени с ровове, навсякъде бяха издигнати барикади, в стените на къщите бяха пробити бойници, а вратите им бяха подсилени.

Нападението срещу Андрия започна на 21 март. На другия ден, на разсъмване, градът беше обкръжен от всички страни и драгуните, предвождани от бригадния командир Льоблан, бяха разположени така, че да прекъснат връзката между Андрия и Трани.

Колоната, съставена от два батальона на 17-та полубригада и легиона на Карафа, получи заповед да атакува Камаца, докато Брусие трябваше да нападне Трани и с помощта на адютанта на Дюем, Ордоно, да си пробие път през вратата на Бара.

Вече говорихме кой беше Еторе Карафа — войник по рождение, генерал и редник едновременно, храбър като лъв, за който бойното поле беше родна стихия. Той не само пое командването, но и възглави своята колона. С гола сабя в едната ръка и с републиканското знаме в другата, той се приближи да градските стени под дъжд от куршуми, взе една висока стълба и с вика: „Който ме обича, да ме последва!“ — започна, като героят на Омир или Тасо, да се изкачва към крепостта.

Битката беше ужасна. Еторе Карафа, със сабя в зъбите и знаме в едната ръка, се държеше с другата за стълбата и се изкачваше стъпало по стъпало. Снарядите и куршумите, които се сипеха покрай него, не можеха да го спрат. Най-после той се хвана за амбразурата и безпрепятствено стъпи на крепостната стена. Шпагата му очерта голям кръг около него, а в средата му той беше сам и издигаше трицветното знаме.

През това време снаряд разби вратите на Трани и французите нахлуха в града. Но зад вратите имаше ров, в който нападаха всички и го запълниха с телата си за минута. Тогава, помагайки си един на друг (ранените подлагаха раменете си на здравите), войниците на Брусие, с тази френска ярост, пред която не може да устои нищо, преодоляха рова и се разпръснаха по улиците на града под дъжд от куршуми, с които ги обсипваха от околните домове. Въпреки това, французите за няколко минути убиха дванадесет офицери, стотина войници и достигнаха големия площад.

Еторе Карафа със своята колона се присъедини към тях. От него на ручеи се стичаше кръв — собствена и чужда.

Хората на Ордоно, които не можаха да влязат в града през вратата Бара, — тя беше зазидана, — чуха стрелбата и решиха, че Брусие или Еторе Карафа са намерили проход в стената и са се възползували от него. Те бързо обиколиха градските стени, намериха разбитата врата Трани и влязоха в града.

На площада, където се бяха съединили трите френски колони и тази на неаполитанците, се прояви неистова ярост, която въодушевяваше жителите на Андрия. Ще приведем само един пример.

В една къща се бяха барикадирани дванадесет човека, а ги обсаждаше цял батальон. Три пъти им предлагаха да се предадат, но те отказваха. Тогава докараха оръдие. Всички защитници бяха погребани под развалините, но нито един не се предаде. Ето и обяснението:

На площада имаше олтар, над който се извисяваше огромно разпятие. В навечерието на битката в ръката на Христос бяха намерили хартия, на която пишеше: „Исус каза, че нито снарядите, нито куршумите на французите могат да навредят на жителите на Андрия, и им обеща цялата си подкрепа“.

И действително, същата вечер в Андрия, пристигна от Битонто един полк от 400 човека и се присъедини към обсадените, или, по-точно, към тези, които трябваше да станат такива на другия ден.

Биеха се отчаяно. Французите и неаполитанците оставиха под стените на града тридесет офицери, двеста и петдесет подофицери и редници. От страна на роялистите загинаха две хиляди човека.

Еторе Карафа стана герой на деня.

Вечерта се състоя военен съвет. Еторе Карафа, както Брут, който осъдил своите деца, поиска пълно унищожение на града, неговото имение, за да изкупи ужасния си грях в огъня.

Френските военачалници оспорваха това предложение, чийто суров патриотизъм ги ужаси. Но Еторе Карафа взе връх и Андрия беше осъдена. Същата ръка, която беше поставила стълбата до стените на града, поднесе факела към вратите на домовете му.

Остави Трани, който не беше застрашен от съдбата на Андрия и продължаваше да заплашва французите с удвоена енергия.

Брусие придвижи към Трани малката си армия, която беше изгубила повече от петстотин човека в двете сражения при Сан Северо и Андрия.

Трани беше по-добре укрепен. Той се считаше за опора на метежниците и сборно място на въстаналите армии. Крепостта беше обградена от стена с бастиони и се защищаваше от военен форд. Отбраняваха я осем хиляди човека, свикнали да държат оръжие — моряци, корсари, стари войници от неаполитанската армия.

В друга епоха, при стратегическа война, Трани би имал честта да претърпи правилна военна обсада. Но тъй като не достигаха нито хора, нито време, трябваше да действуват по друг начин. Брусие беше разтревожен и напомни на дръзкия Карафа, че гарнизонът на Трани е многоброен и се командва от опитни офицери, без да става дума за флотилията от бар-каси и канонерки в пристанището. Но на всички възражения Еторе отговаряше следното:

— Щом намеря достатъчно висока стълба, за да изкача крепостната стена, аз ще превзема Трани, както превзех Адрия.

Брусие отстъпи, покорен от тази героична убеденост. Той придвижи армията си, като а раздели на три колони, за да обгради напълно крепостта. На първи април френските аванпостове се приближиха да Трани на разстояние пистолетен изстрел.

Настъпи нощта и хората се заеха с оръдията, за да могат да пробият проход в стената. Еторе Карафа поиска да не съставят общ план на сраженията, а да му представят възможността да действуват по вдъхновение и да разполага хората си така, както намери за необходимо.

Желанието му беше удовлетворено. На втори април, още призори оръдията откъм Бишедие загърмяха. Еторе и войниците му още през нощта бяха обиколили стените, но не намериха нито едно слабо защитено място и се събраха на морския бряг. Граф ди Руфо даде заповед на войската си да спре, а сам се съблече и се хвърли в морето, за да разузнае обстановката.

Както вече казахме, лично Брусие ръководеше главното настъпление. Той се придвижи напред с няколко отряда гренадири, поддържани от 64-та полубригада, като носеха снопове пръчки, за да запълнят рововете, и стълби, за да изкачат стените.

Обсадените разгадаха плановете на генерала и се събраха на стената, която беше заплашвана от Бурсие и, щом франзуците стигнаха на разстояние пушечен изстрел, ги посрещнаха с лавина от огън, която разбърка редиците на гренадирите и порази капитана им.

Объркани от неочакваната реакция на защитниците и смъртта на капитана, французите се разколебаха. Но Брусие заповяда да продължат настъплението и с гола сабя се хвърли напред.

Изведнъж откъм морето се разнесе свирепата канонада, което предизвика тревогата на защитниците. Един от тях, прерязан на две от снаряд, падна в рова от крепостната стена.

От къде идваха тези снаряди, които поразяваха обсадените в собствената им крепост? Виновен за това беше Карафа, който удържа на думата си. Той успя да се добере да брега и, както вече казахме, се хвърли в морето, за да разузнае обстановката.

Недалеч от стените, на една пясъчна ивица, той забеляза малък форт, който не представляваше заплаха. Стори му се, че е лошо охраняван.

Той се върна при приятелите си и поиска двадесет доброволци от моряците. Явиха се четиридесет. Еторе им заповяда да се съблекат и да завържат патрондашите за главите си, да захапят ножовете си и, като държат пушките в лявата си ръка и гребат с дясната, да доплуват незабелязано до форта. Съвсем гол, той плуваше редом с другарите си, като им показваше пътя, ободряваше ги и поддържаше уморените.

Така стигнаха подножието на стената. Намериха една цепнатина и започнаха да се катерят по издадените до върха на бастиона. Часовите не ги забелязаха и бяха убити преди да издадат звук. Еторе и хората ме нахлуха в бастиона, избиха всички, които завариха вътре, незабавно обърнаха оръдията срещу града и откриха огън.

Снаряд от едно от тези оръдия преряза наполовина бурбонския войник и накара Брусие да помисли, че в града става нещо необичайно.

Като видяха, че нападението идва оттам, където бяха разположили защитата и че смъртта ги заплашва оттам, където бяха очаквали спасение, роялистите отчаяни викове отстъпиха назад пред този неочакван натиск. От своя страна, гренадирите, като почувствуваха, че защитата отслабва, възобновиха атаките си и като достигнаха стените, веднага изправиха обсадните стълби и се втурнаха на щурм. След петнадесетминутно сражение французите-победители бяха вече на крепостните стени, а Еторе Карафа, гол като Ромул и Давид, начело на голия си отряд, от който се стичаха потоци вода, се спусна по една от улиците на Трани, тъй като овладяването на крепостните стени и бастионите още не означаваше овладяването на целия град.

Граф ди Руфо отново показа воинското си умение. Домовете бяха превземани с пристъп, както бяха овладени и стените. В къщите проникваха по земните насипи, през покривите. Първо се сражаваха във въздуха, като призраците, които Вергилий видял да възвестяват смъртта на Цезар. После, стая след стая, стълба след стълба, гърди срещу гърди, пускайки в ход щиковете — най-разпространеното сред французите оръжие и най-страшното за врага.

След три часа кръвопролитна битка нападателите оставиха оръжието: Трани беше превзет.

Събра се военен съвет. Брусие беше склонен към милосърдие. Все още гол, покрит с прах и изпръскан с кръв, с огъната и захабена сабя в ръка, Еторе Карафа, като втори Брени, хвърли на везните на своето решение и то отново натежа: смърт и огън. Всички защитници бяха избити, а градът — разрушен и превърнат в пепел.

Французите оставиха Трани докато димът още се стелеше над развалините. Граф ди Руво, като съдия, въоръжен от разгневените богове, замина заедно с тях и набразди цяла Апулия, оставяйки след себе си руините и опустошенията на ужасната си мъст. Същото вършеха в другия край на Южна Италия войниците на Руфо. Когато жителите молеха да пощади въстаналите градове, Карафа отвръщаше: „Пощадих ли собствения си град?“. Когато го молеха да им подари живота, той показваше още пресните си рани, от които се стичаше кръв и, вселявайки ужас, питаше: „Щадих ли собствения си живот?“.

Но в същото време, когато в Неапол пристигна вестта за тройната победа на Дюем, Брусие и Еторе Карафа, узнаха за поражението на Скипани.