Ема Лайона

LXXXVIДЪЛГООЧАКВАНОТО ПРИСТИГАНЕ НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО

На двадесет и пети юни, още преди Нелсън да чуе от устата на самия Руфо, че кардиналът се отделя от коалицията, адмиралът изпрати до Межан следното известие:

През дните, които последваха този ултиматум, от 26 до 29 юни, Нелсън беше зает с ареста на патриотите, подкупването на предателя фермер и екзекуцията на Карачиоло. След приключването на тези недостойни дела, той можеше да се заеме със залавянето на патриотите, които не бяха още в ръцете му, и с обсадата на замъка Сан Елмо. Затова той заповяда на Тръбридж да свали на сушата хиляда и триста английски войници, към които прибави петстотин руснаци под командването на капитан Бели. През първата седмица на Тръбридж помагаше приятелят му капитан Бол, но после той беше изпратен на Малта, а мястото му зае капитан Бенджамин Халоуел, същият, който подари на Нелсън ковчег, изработен от фок-мачтата на френския кораб „Ориент“.

Каквото и да говорят френските историци, все пак Межан, който опозори националното си достойнство с различни парични машинации, притиснат до стените на своята крепост, поиска да спаси това, което оставаше от френската чест. Той се защищаваше с мъжество и най-убедително доказателство за това е донесението на Нелсън (чието мъжество също е добре известно) до лорд Кейт, което започва с думите: „В ожесточени осемдневни сражения, през които нашата артилерия се придвижи на сто и осемдесет ярда през рововете…“

Всичките тези осем дни, кардиналът не беше и помръднал от палатката си.

През нощта на осми срещу девети юли, часовите забелязаха в морето два кораба, единият английски, другият неаполитански. Като заобиколиха английския флот от изток, двата съда се насочиха към Прочида, където пристигнаха на девети юли. Това бяха „Сихорс“ и „Сирена“, над която се вееше кралския флаг.

Сутринта на същия ден кардиналът получи следното писмо от краля:

Пристигането на краля бяха чакали всеки ден. На 2 юли той получи писмо от Нелсън и Хамилтън, в което се съобщаваше за екзекуцията на Карачиоло и го молеха да побърза с пристигането си. Още същия ден кралят писа на кардинала, от когото още не беше получил молбата за оставка:

Действително, на другия ден, трети юли, кралят се качи на кораб, но не на „Сихорс“, както предполагаше Нелсън, а на фрегата „Сирена“. Той се боеше да окаже предпочитание на англичаните при своето завръщане, както беше направил при отпътуването си от Неапол, за да не предизвика още по-голямо възмущение в неаполитанския флот, който и без това вече роптаеше заради осъждането и екзекуцията на Карачиоло.

Ние казахме, че още щом пристигна на Прочида кралят писа на Руфо. Но въпреки уверенията в дружба, или по-точно, именно поради тях, можеше да се съди, че между двете сиятелни особи е започнало охлаждане в отношенията.

Фердинанд доведе със себе си Ектън и Кастелчикала. Кралицата благоволи да остане в Палермо: тя знаеше колко непопулярна е в Неапол и се боеше присъствието й да не навреди на триумфа на краля.

През целия ден на 9-ти юли кралят остана на Прочида, изслуша отчета на Спечале и въпреки отвращението си от всякакъв труд, лично състави списък на членовете на новата Държавна джунта, и списък на престъпниците, които трябваше да бъдат съдени. Не трябва да се съмняваме какво наказание беше благоволил да избере Фердинанд: ние държахме в ръка този двоен списък, написан от начало до край от ръката на негово величество.

Отначало ще представим на читателите списъка на палачите, подредени почин и звания, а после — списъка на жертвите.

Държавната джунта, назначена от краля се състоеше от следните лица:

Председател — Феличе Романо.

Държавен обвинител — Гуидобалди.

Съдии: съветниците Антонио дела Рока, дон Анжело ди Фиоре, дон Гаетано Самбути, дон Винченцо Спечале.

Прокурор — дон Алесандро Нава.

Защитници на обвиняемите — съветниците Ванвители и Молес. Разбира се, двете последни лица добавени, за да се придаде на всичко законен вид.

На тази Държавна Джунта беше заповядано да провежда извънреден съд, с други думи, да произнася смъртна присъда без право на обжалване на:

всички, които бяха отнели от коменданта Роберто Бранди замъка Сан Елмо, преди всичко, разбира се, Николино Карачиоло (за щастие, Николино, който беше получил от Салвато заповед да спаси адмирал Карачиоло и се яви във фермата в деня на арестуването на адмирала, узна за предателството и без да губи нито минута побягна през полята към Капуа, където се постави под покровителството на командващия френския гарнизон полковник Жирардон);

всички, които са помагали на французите да влязат в Неапол;

всички, които са вдигнали оръжие срещу ладзароните;

всички, които след примирието са продължили отношенията си с французите;

всички длъжностни лица на републиката;

всички членове на републиканското правителство;

всички народни представители;

всички служители на републиканското правителство;

всички генерали;

всички членове на висшия военен съд;

всички членове на революционния трибунал;

всички, които са се сражавали против кралските войски;

всички, които са вземали участие в събарянето на статуята на Карл III;

всички, които са взели участие в заседанието на дървото на Свободата, на мястото на тази статуя;

всички, които са участвували в унищожаването на кралските емблеми на Дворцовия площад, бурбонските или английските знамена, или дори само са присъствували при извършването на това деяние;

най-после, всички, които устно или писмено са употребили думи, оскърбителни за особата на краля, или членове на кралското семейство.

Една-единствена заповед заплашваше със смърт почти четиридесет хиляди граждани.

По-меки присъди, които предвиждаха само изгнание щяха да засегнат около шейсет хиляди.

Това правеше близо една четвърт от цялото население на Неапол.

Над това занимание, което кралят сметна за най-спешно, той прекара целия ден на девети юли.

Сутринта на десети фрегата „Сирена“ излезе от пристанището на Прочида и се насочи към „Гръмовержец“. Кралят още не беше стъпил на палубата, когато след свирката на боцмана целият кораб изведнъж се покри със знамена, като на голям празник, и се дочу салют от тридесет и три оръдейни изстрела.

Из града вече пълзеше мълвата, че кралят е на Прочида. Канонадата извести на народа, че той се намира на борда на флагманския кораб. И веднага крайбрежието на Кияйи, Санта Лучия и Маринела се запълни от огромна тълпа. Множество лодки, украсени с цветни флагове, излязоха от пристанището, или се отделиха от брега и се насочи към английската ескадра, за да приветствува краля и да извикат: „Добре дошли!“ Кралят стоеше на палубата и гледаше през далекогледа си към замъка Сан Елмо, по който, сигурно в чест на неговото пристигане, яростно стреляше едно английско оръдие. Изведнъж един английски снаряд случайно попадна в дръжката на френското знаме, което се рееше над крепостта. Може би, обсаждащите нарочно бяха избрали този момент, за да доставят удоволствие на краля, и той го сметна за добро знамение. Действително, скоро на мястото на сваленото трицветно знаме над крепостта се издигна бял флаг, с което обсадените показваха съгласието си да встъпят в преговори.

Неочакваната поява на този символ на мира, предизвикан сякаш от пристигането на краля, имаше магическо въздействие върху присъствуващите. Цялата многохилядна тълпа се взриви от ликуващи викове и аплодисменти, а оръдията от замъка Уово и Новия замък радостно отвърнаха на оръдейния салют на борда на английския флагман.

Нека ни бъде позволено да заимстваме няколко реда от автора на историята на кардинал Руфо, Доменико Сакинели, за падането на френското знаме, — те са твърде интересни и си струва да ги приведем тук, още повече че те с нищо няма да попречат на нашето повествование:

А сега да оставим замъка Сан Елмо — ние още не веднъж ще надничаме в него — и да проследим една лодка, която се отдели от брега, малко над моста Магдалина, — се плъзга но водата покрай шумните и празнично украсени корабчета, безмълвна, сурова, без нито един вимпел на борда. Тази лодка отвежда кардинал Руфо при краля, за да моли за една единствена милост: в замяна на спечелената за него държава, да се съгласи да изпълни договора, сключен от кардинала от негово име и да не опетни кралската чест с нарушаването му.

Ето още един случай, когато романистът трябва да предаде перото си на историка, когато въображението няма право да добави нито дума към неоспоримия текст на летописеца. Нека читателят благоволи да си спомни, че следните редове са взети от книгата, публикувана от Доменико Сакинели през 1836 година, в самия разгар на царуването на Фердинанд II, този безжалостен потисник на печата, при това, публикувана с позволението на цензура. И така, ето собствените думи на почтения историк:

И така, Фердинанд, въпреки настояванията и дори молбите на кардинала, послуша двата зли гения на кралската му чест и реши да счита договорите за капитулация на замъка Уово и Новия замък за анулирани и че не са съществували.

След като беше взето това решение, кардиналът прикри лице с края на пурпурната си мантия, спусна се в лодката и се върна в дома, където бяха подписани договорите, като остави монархията, възстановена от самия него, на волята на закъснялото, може би, но неизбежно небесно правосъдие.

На същия ден затворниците от борда на „Гръмовержец“ и фелуките бяха свалени на брега, оковани по двама във вериги и отведени в тъмниците на Новия замък и замъка Уово, замъка Кармине и Викария. Тъй като затворите не стигаха (нали кралските писма обявяват за престъпници осем хиляди затворници), гражданите, за които нямаше място в посочените четири замъка, бяха изпратени в Гранили, който беше превърнат в допълнителен затвор.

Като видяха всичко това, ладзароните решиха, че заедно с цар Назон са се върнали дните на кървав разгул и отново започнаха да грабят, палят и убиват.

Според приетия от нас още в началото на това повествование обичай да не говорим нищо по повод на извършените тогава ужаси, без да се опираме на оригинални документи, ние заемаме следващите редове от автора на „Записки за изучаване на историята на неаполитанските революции“:

„Девети и десети юли бяха отбелязани с всякакъв род престъпления и низости, които перото ми отказва да изобрази. Като запалиха пред кралския дворец огромен огън, ладзароните хвърлиха в него седем нещастници, задържани преди няколко дни, и стигнаха в свирепостта си дотам, че ядяха окървавени части от телата на жертвите си. Подлият свещенослужител Риналди се хвалеше, че е взел участие в това гнусно пиршество“.

Освен кюрето Риналди в канибалските оргии се отличи и един друг човек. Подобно на разюздан дявол, той възглавяваше това действие, което обръща всички представи за човешката същност. Казваше се Гаетано Мамоне. Риналди ядеше полусурова плът, а Мамоне пиеше кръв направо от раните. Мерзкият вампир е оставил зад себе си такъв страшен спомен, че и днес, повече от четиридесет и пет години след неговата смърт, нито един жител на Сора — родното му място, не посмя да отговори на въпросите ми за него. „Той пиеше кръв, както пияниците пият вино!“ — ето какво чух от десетките старци, които са го познавали, а същото ми потвърдиха и двадесет най-различни очевидци.

Но, за всеобщо учудване, още едно лице, от което очакваха най-активно участие в разгула на реакцията, напротив, само го наблюдаваше с ужас. Това беше Фра Пачифико.

От деня, когато обесиха адмирал Карачиоло, когото монахът боготвореше, Фра Пачифико се разколеба в убежденията си. Как можеха да обесят като предател-якобинец човека, който толкова вярно беше служил на краля и толкова доблестно се беше сражавал за него? И още едно обстоятелство смути този ограничен, но честен ум: как стана така, че кардинал Руфо, след всичко което беше извършил за краля, — а Фра Пачифико, по-добре от всеки друг знаеше колко много беше то, — как стана така, че кардиналът изгуби всякаква власт и се оказа едва ли не е в немилост? И защо Нелсън, един англичанин, когото Фра Пачифико като добър католик ненавиждаше почти така, както, като добър роялист, той ненавиждаше якобинците, — защо Нелсън разполагаше с цялата власт, съдеше, осъждаше на смърт, бесеше? Съгласете се, че имаше от какво да се зароди съмнение и в по-развит мозък от този на храбрия монах.

Ето защо братът остана само свидетел на подвизите на Риналди, Мамоне и бандите ладзарони, които следваха примера им. Когато канибалските орди започваха да свирепствуват, той дори се обръщаше и бързаше да се отдалечи, като забравяше да налага, както преди, с тоягата нещастното си магаре Джакобино. И ако, потънал в тревожните си мисли, той бродеше по улиците пеша, прословутата му тояга, изрязана от ствола на лаврово дърво, изглеждаше, по-скоро, като посоха на някой пилигрим, на който той често подпираше дланите и брадата си, като че ли изморен от дълго пътешествие.

Няколко човека, които бяха забелязали тази промяна, дори твърдяха, че са видели Фра Пачифико да влиза в църквата и да се моли, паднал на колене. Капуцин да се моли! Никой не искаше да повярва.