Глава двадесет и втора

Таниел влезе в адранския лагер в пълен галоп, като прелиташе покрай войници и цивилни.

Нощта бе изпълнена с паникьосани викове, прорязвани от писъците на ранените; хладният въздух бе задушаван от дим. Пламъците, които бе видял отдалеч, се оказаха пожари, които прескачаха от палатка на палатка, изгаряха стъпканата трева и подпалваха всичко по пътя си. Той подмина няколко групи за погасяване, които носеха вода от близките потоци, и скоро се озова в мъгла от гъст дим близо до Единадесета бригада.

Където се бяха намирали палатките им с Ка-поел.

Той остави коня си на най-близкия войник и се затича още по-навътре в хаоса. Наоколо кръжаха мъже, лицата им бяха покрити с кръв и пепел. Таниел сграбчи един от тях.

— Какво се случи?

— Нападнаха ни изневиделица — извика мъжът, като отдръпна кърпичката, покриваща устата му. — Дойдоха от запад, поне дузина Привилегировани и пет хиляди мъже!

— Кои?

— Кезианците!

Таниел блъсна мъжа встрани и се запрепъва към мястото, където смяташе, че се е намирала палатката му. Пет хиляди мъже? Дузина Привилегировани? Кезианците не разполагаха със силни Привилегировани и как изобщо бяха успели да се приближат толкова, че да организират изненадваща атака? Димът замъгляваше сетивата му, а мракът го дезориентираше. Всички палатки наоколо бяха заличени, изгорени до въглен. Той продължи да си проправя път напред със знанието, че трябва да разчита колкото на паметта си, толкова и на късмет, за да намери Ка-поел.

Таниел забеляза фигура, просната по очи в тревата. Носеше адранско синьо и лежеше неподвижно, с пушка на милиметри от протегнатите си пръсти. Забеляза още едно тяло сред мрака и още едно. Все адранци. Някои от тях малко се различаваха от овъглени скелети, а други изглеждаха просто заспали.

Главата му започна да тупти и той повдигна ризата пред носа и устата си, за да се предпази от дима. Очите му се насълзиха ужасно. Той отвори третото си око и за негов ужас, откри света окъпан в пастелни цветове. Значи магия, нямаше съмнение.

Може би тези пастелни цветове бяха просто признак за ответните удари на Бо? Таниел отхвърли тази надежда. Дори Бо не можеше да отприщи толкова много от Отвъд в една битка. Цветовете бяха навсякъде, придвижваха се успоредно на изгорената трева и се разливаха по телата на адранските войници като плиснати от кофа с боя.

Къде беше Бо? Къде беше Ка-поел? Обзе го паника и дишането му се учести. Задържа един адрански войник за ръката.

— Бо?

Мъжът поклати глава.

— Къде е Привилегированият Борбадор?

— Не зная, сър.

Таниел продължи и откри още тлеещи тела, разпръснати наоколо из лагера сякаш районът бе бомбардиран от вражеска артилерия. Той забелязваше все повече и повече мъртви кезианци и в крайна сметка откри къде адранските войници бяха оказали ожесточена съпротива. Петдесет мъже, всички в редица, чиито трупове бяха обгорени отвъд разпознаване и оприличавани на адранци само по останките от пушките Хруш, които стискаха в ръце.

— Бо! Ка-поел!

Таниел се спъна и удари коляното си, като едва забеляза пепелта, изцапала новата му униформа. Той се изправи и закуца напред, докато викаше Ка-поел и Бо. Скоро към него се присъединиха спасители, които гасяха жарта и проверяваха телата.

— Виждали ли сте Привилегирования Борбадор? Или дивата костноока?

Всеки от войниците поклащаше глава.

Таниел се клатушкаше като пиян през ада, който обгръщаше адранския лагер. Покрай него минаваха войници, някои от които се блъскаха в рамото му и почти го поваляха на земята. Той продължи да напредва и да се препъва със замъглено съзнание, докато не намери баща си с Трета бригада, които се опитваха да разберат какво се случва.

— Изгасете онези пожари! — викаше Тамас. — Олем, искам доклади за жертвите. Кой, по дяволите, ни нападна? Колко са били на брой?

— Кезианци — каза Таниел. — Видях телата. Магическите следи са навсякъде. Били са поне няколко магьосници. Някой каза дузина Привилегировани и пет хиляди мъже.

Тамас отвърна:

— Щетите са големи, но не прекалено. Бездните да ги вземат. Мислех, че кезианците вече нямат Привилегировани. Олем!

— Да, сър, заемам се, сър!

— Не мога да намеря Ка-поел — каза Таниел.

Тамас се извъртя.

— Олем! Намери Ка-поел. Искам дузина мъже по следите ѝ. Таниел, къде е Бо?

— И него не мога да намеря. — Таниел се опита да потисне паниката, която заплашваше да го залее. Той се задъха, стомахът му се сви от страх. Пред очите му все още плуваха пастелните цветове, следствие от магията в Отвъд, и той си спомни как тръгва за преговорите по настояване на Тамас. Бо игриво беше разрошил косата на Ка-поел.

— Аз ще държа под око малката сестричка — бе казал Бо. — Ти иди и се прави на политик.

Таниел не можеше да успокои дишането си. Нещо в гърдите го стягаше. С изключение на Тамас, Бо и Ка-поел бяха всичко, което му бе останало. Да изгуби и двамата наведнъж…

— Таниел — каза Тамас и обгърна раменете му с ръка, като в същото време продължи да раздава заповеди. — Ще я намерим.

— Ако е мъртва, аз ще… не знам. Не мога… Бо. Трябва да е с Бо.

— Ако е мъртва, тогава имаме по-големи проблеми — каза Тамас с твърд глас. — Ако Крезимир се освободи от магията, с която го държи, с нас е свършено.

Таниел сграбчи Тамас за реверите и го разтърси, придърпал го толкова близо, че стъписаният лик на фелдмаршала беше на едва няколко сантиметра от лицето му.

— Ка-поел е по-важна от онзи проклет бог!

Тамас го зашлеви през лицето — остра болка, проникнала отдалеч в паникьосания му свят.

— Стегни се, момче!

Таниел пристъпи напред, заслепен от ярост. Той вдигна юмрук, но внезапно двамата бяха изблъскани един от друг.

Ученичката на Бо се намърда между тях.

— Спрете и двамата! — каза тя. — Да намерим Ка-поел! Да намерим Бо! Всички сме на една страна! — Лицето ѝ представляваше маска на ярост и тя успяваше да се извиси над тях, въпреки че беше с една глава по-ниска и от двамата. — Не виждате ли, че тази вечер се е проляла достатъчно кръв?

— Махни си… — изръмжа Тамас, но заплахите му бяха прекъснати от насочения към него пръст и изведнъж и двете ръце на Нила се обгърнаха в пламъци. Тя насочи другия си пръст към Таниел и впери поглед между двамата с широко отворени, диви очи, бясна като лъвица.

— Крезимир да ми е на помощ, ще ви запари под краката, ако не се осъзнаете — сопна им се тя.

— Сър! — извика някой от мрака. — Открихме Привилегирования Борбадор! Елате бързо!



На Нила не ѝ остана време да осъзнае, че току-що беше застанала между двама от най-силните, най-смъртоносните барутни магове в целия свят. Нямаше време да мисли за огъня или гнева си. Дори последвалите я мъже едва достигаха до съзнанието ѝ.

Бо можеше да е мъртъв.

След като Тамас и Таниел се отдръпнаха един от друг, един войник ги поведе през дима и мрака, вдигнал факла над главата си. Нила се препъваше, докато тичаше, а ръцете ѝ трепереха. Обгорената трева поддаваше бързо и буци пръст спъваха и без това несигурните ѝ стъпки. Светлината от факлата играеше по кълбетата дим, а сетне и по огромни смътни фигури, изникващи в нощта.

Тамас бе повикан и им каза да продължат напред и да намерят Бо, сетне се затича след някакъв вестоносец.

Димът започна да се отдръпва и изведнъж миризмата на пръст изпълни ноздрите ѝ сякаш бе попаднала във влажно мазе. Намираха се сред огромни могили от кал, изкопани от земята като че с лопата с размерите на къща. Нила не отвори третото си око — не смееше, защото се боеше да не бъде претоварена. Не ѝ се и налагаше. Можеше да усети как магията витае във въздуха. Могъщо магьосничество беше изорало земята с лекотата, с която плуг би изорал нива, и това я ужасяваше.

Земни Привилегировани, беше ги нарекъл Бо. Способни да манипулират големи масиви и да оформят самия пейзаж.

Таниел се стрелна покрай нея и я избута встрани.

— Бо? Къде е той, по дяволите? Бо!

Не можеше ли да усети силата, която бе отприщена тук? Нила имаше чувството, че всеки миг земята може да се затвори около нея — капан, който чакаше да бъде задействан от непредпазливите. Тя се подпря на една от пръстените могили и се опита да си поеме дъх. Цялото ѝ тяло се тресеше от страх.

— Бо!

Увереният вик на Таниел я извади от вглъбеното ѝ състояние и тя се затича напред, преди страхът ѝ да успее отново да я спре.

Бо лежеше наполовина заровен в пръстта. Черни пръти, всеки с дебелината на една мъжка китка и около метър висок, бяха засипали земята около него като малка гора, забити под ъгъл и — както изглеждаше — с голяма сила. Те изпускаха пара в студения нощен въздух и вонята на магия беше толкова наситена, че Нила едва можеше да се приближи.

— Не ги пипайте! — Пронизителният, неистов вик на Бо закъсня с част от секундата. Един нещастен войник хвана един прът с две ръце и отскочи назад с вой — беше оставил няколко слоя обгорена плът върху проклетията. — По дяволите — каза немощно Бо. Тялото му се тресеше, а по лицето му се стичаше пот. — Омагьосани са, гадовете. Огън и земя, преплетени в едно, за да ги поддържат горещи. Не знам колко време ще издържат така, но на мен ми става ужасно горещо тук.

Прътовете бяха скупчени около Бо като палисада, поставили го в капан, неспособен да помръдне. Нила взе факла от един от войниците и я задържа над Бо, за да потвърди подозренията си. Ръцете му бяха окървавени, от ръкавиците му бяха останали само разпокъсани парчета.

— Прътовете — извика Нила. — Трябва да ги извадим! Той не може сам. Доведете коне и донесете вериги.

Никой не помръдна и Таниел се извъртя към войниците.

— Чухте Привилегированата. Действайте!

Нила ги игнорира и се доближи до прътите, но се дръпна сепнато заради горещината.

— Дишай, Бо, дишай! Остани с мен. Мога ли да помогна с нещо?

Бо издаде тих, скимтящ звук и каза:

— Просто побързайте с конете.

— Какво стана? — попита Таниел. — Къде е Ка-поел?

— О, извинявай. Мислех, че е прекалено очевидно, че бяхме нападнати! — Гласът на Бо се извиси до кресчендо в края на изречението.

— Можеш ли да си движиш ръцете? — попита Нила.

— Едва. Която и да беше тази, успя да ме изиграе.

— Трябваше да съм тук.

— Щяха да те убият.

— Доведете лекар — извика Таниел. — Къде са тези коне? Вие там, донесете лопати. Копайте от тази страна на склона. Ще се опитаме да подкопаем прътите.

Нила мразеше, че не може да стори нищо. Нямаше познания по въздушна или земна магия — двата типа, които щяха да ѝ позволят да извади копията. Преброи седем от тях и се опита да се съсредоточи върху магията, която ги затопляше. Побутна я със сетивата си, раздирана от мисълта, че ако имаше повече познания върху силите, щеше да може поне да ги разнищи.

— Колко са дълги тези пръти?

— Не видях, защото кучката ги забиваше през мен — каза Бо. — Бях твърде зает да се опитвам да я убия. Крезимир, как боли и… — Той вдигна глава към мъжете, които копаеха хълма под него. — Спрете! Изместването на пръстта кара проклетото нещо да се търка в мен и боли ужасно.

— Някое от тях те докосва? — попита Нила.

— А… да. Онова там долу. — Бо посочи с брадичка. Лицето му бе червено от горещината и по него се стичаха кръв и пот. — Нали се сещаш, точно където се намираше коляното ми.

На Нила изведнъж ѝ прилоша. Беше решила, че прътите са предназначени само да го обездвижат; че всъщност никой от тях не го е пронизал. Но долната половина на тялото му беше заровена и прикриваше положението на краката му…

— Къде са конете? — настоятелно попита Таниел. — Побързайте, момчета! Тези проклети неща го убиват!

— Не ме убиват. — Бо се закашля и устните му се изпъстриха с кръв. — Пекат ме. Има голяма разлика. — Саркастичната му забележка беше лишена от енергия.

Нила се протегна през прътите, за да докосне ръката му. Усети как пръстите му се обвиват около нейните.

— Ако успея да ти сложа резервния чифт ръкавици на ръцете, ще можеш ли да се освободиш?

— Съсипан съм от умора, а и мисля, че няколко от пръстите на лявата ми ръка са счупени. Няма да мога да се протегна Отвъд дори и животът ми да зависи от това — каза Бо, а изречението завърши с изпъшкване, тъй като прътът в коляното му внезапно се размърда.

— Спрете да копаете! — изрева Таниел.

Нила чу дрънченето на сбруи и вериги.

— Доведоха конете — прошепна тя на Бо. — Скоро ще те измъкнем.

Конете бяха поставени на място, веригите — закачени за сбруите им и увити около горещите пръти. Първият беше изваден само с няколко болезнени изхленчвания от страна на Бо. След втория Нила вече можеше да застане по-близо до него. Тя се приведе и избърса мръсотията по челото му с ръкав.

Изведнъж той ѝ се усмихна.

— Как минаха преговорите?

— Какво?

— Преговорите? Не беше ли на тях?

— Той е в шок — каза Таниел. — Къде са проклетите лекари?

— Добре, добре — увери го Нила. — Трябваше да си там.

— Трябваше да пазя малката сестричка — каза Бо. Той отправи взор към Таниел, погледът му се рееше. — Успях ли? Къде е тя?

— Не знам! — каза Таниел.

— Те дойдоха за нея. Поне това беше ясно. Пробиха си път през бригадата. Тя намушка един от гренадирите им в окото с иглата си. Проклятие, това момиче има дух.

Още един от прътите бе изваден от конете. Земята се измести и Бо, заедно с все още заобикалящите го четири пръта, се хлъзна няколко сантиметра.

— Кой е дошъл за нея? Кезианците? — попита Таниел. Нила искаше да му каже да престане, но очите на Бо се бяха фокусирали, объркването му беше изчезнало и той кимна рязко.

— Не разпознах никой от Привилегированите им. Е, не успях да огледам добре онази, която ме набучи, но аурата ѝ ми изглеждаше позната. В момента обаче не мога да се сетя. Убих обаче друг от тях. Мисля, че имаше още двама. Клетникът трябва да е някъде там. — Бо направи неопределен жест. — Силна групичка. Ако си спомням правилно, беше ми казал, че всички кезиански Привилегировани са мъртви.

— Трябваше да са — изръмжа Таниел. — Виж, Бо, дръж се. Трябва да намеря Тамас. Трябва да разберем какво се е случило.

— Върви, симпатяго — каза Бо и замахна немощно с юмрук към брадичката на Таниел, но пропусна.

Магът скочи на крака и изчезна. Вече и четвъртият прът беше изваден, войниците бяха успели да изкопаят пръстта около краката на Бо. Той лежеше под наклон в земята, облегнал глава назад — изглеждаше почти в покой. Нила дръзна да погледне към коляното му.

То беше напълно разрушено. Прътът беше преминал през плът и кост като нож през масло. Панталоните му от бедрото надолу бяха напълно изгорели и плътта в областта на коляното беше черна и обгорена. Миризмата ѝ напомни за полесражението, когато бе убила всички онези войници, но тя се принуди да изкара тази мисъл от главата си. Не можеше да изпада в паника. Не и сега.

— Мъртъв ли е? — попита войник.

— Не, не е мъртъв — отвърна Нила и почувства как сърцето ѝ прескача един удар. Не беше, нали? — Бо?

— Да, тук съм. — Бо вдигна внезапно глава. — Някой от онези проклети инженери идва ли да помогне?

— Все още гасят пожарите — отвърна му войник.

— О. Ясно, разбирам. Аз просто ще си лежа тук и ще се пека. Кажете им да не бързат.

— Конете вършат работа.

— Не и за онзи в крака ми — каза Бо. — Той ще е сложен. Ще се нуждаят от лостове и математика, и куп други неща.

— Доведете инженерите — каза Нила на двама ефрейтори. — Веднага! — След като те тръгнаха, тя се върна при Бо. — Бо. Бо? Остани с мен!

— Просто си почивам.

Тя клекна долу до него и въздъхна.

— Моля те, не умирай.

— Нямам такова намерение.

— Не мисля, че повечето хора имат такова намерение.

Бо като че ли се замисли над това.

— Ти си твърде мъдра за годините си.

— Млъкни.

— Добре. — Той помълча за момент, след което каза жално: — Наистина боли.

Нила се приведе напред и отново погледна към коляното на Бо. Вдигна едната си ръка и взе пламък от Отвъд, за да си осигури светлина. Копието беше все още горещо, а кожата на Бо беше напукана и изпечена като месо, което се бе пекло на огъня твърде дълго време. Бо простена, когато войниците и конете им премахнаха петия прът.

— Не боли чак толкова, колкото би си помислил човек — каза той. — В края на краищата всички нервни окончания са мъртви. Но все още усещам горещината. Усещам я как ме готви на бавен огън. Бездни, ще извадя късмет, ако изобщо мога да използвам този крак отново.

Късмет? Нила нямаше понятие от хирургическите операции на бойното поле, но доколкото можеше да прецени, кракът си беше заминал.

— Ще те отведем при лекар.

— Работата ще е трудна.

— Ще намерим най-добрия.

— Щом настояваш. Само им кажи да оставят почернял белег. Така е по-закачливо. А и е чудесна тема за завързване на разговор.

— Ш-ш-шт, недей да говориш — каза Нила.

— Виж, ако спра да говоря, вероятно ще започна да плача. А аз се стремя никога да не плача пред жени. Особено пред такива, с които се надявам да спя някой ден.

— Така ли? — Нила се изправи на крака.

— Да. Кара ме да изглеждам слаб. Жените надушват слабостта. О, да, някои жени казват, че искат чувствителен мъж. Но никоя не казва, че иска слаб мъж.

Оставаха само два пръта. Шестият щеше да излезе доста лесно, но както бе казал Бо, седмият щеше да е проблем. Не можеше просто да бъде изтеглен под ъгъл от група коне. Това можеше да извади крака му напълно и Бо да умре от шока. Трябваше да се извади нагоре, възможно най-точно. Тя го огледа внимателно. Нямаше представа от материала, използван за направата му — приличаше на някакъв метал, но от него се излъчваше магия. Земна магия, нямаше съмнение. С огън, който да го нагорещява, и въздух, за да го запрати.

Бо продължаваше да говори, без да е насочил вниманието си конкретно към някого.

— В името на Крезимир, това ще е страшен повод за завързване на разговор. Мога да си го представя. Някакъв фукльо по миналогодишен маниер седи в кръчмата, показва на група кокошки някакъв белег от острие и им разказва как го е получил в бой срещу два пъти по-едър мъж. И тогава БАМ! Вдигам крачола на панталона и им показвам как най-силната Привилегирована, която съм виждал, забива копие от изсечен с магия метал през капачката на коляното ми.

— И ще пропуснеш частта с плаченето?

— Не плача, аз… Какво, в името на бездната, правиш?

Нила възпламени огъня около ръцете си. Стана лесно — нужни бяха само мисъл и щракване с пръсти, но тя нямаше време да се наслади на този факт. Потупа колебливо пръта. Той не я изгори и тя го сграбчи с две ръце, намести крака си до този на Бо и дръпна.

Писъкът му за малко да прогони смелостта ѝ, но вместо това Нила дръпна по-силно и плъзна пръта през коляното му като игла през плат. Той излезе внезапно и тя залитна назад, стиснала го с ръце, ала бързо го захвърли, за да не се удари по лицето с него.

Тялото на Бо се разтърсваше от риданията му. Той се мяташе и крещеше, свил се настрани и стиснал черните останки от крака си. Нила се хвърли на земята до него и го хвана за ръката.

— Съжалявам, съжалявам! Вече излезе!

Той плака неудържимо известно време.

— Добре — каза между хлиповете. — Ще пропусна частта с плаченето. — И се отпусна върху нея.

Нила провери пулса му с една ръка и се свлече до него. Беше жив.

Вина започна да замъглява мислите ѝ. Може би ако беше останала тук, щеше да успее да помогне. Можеше да изпепели онази Привилегирована на въглен и… Кого заблуждаваше? Тя беше новачка. Щяха да я убият на място. Бо беше изключително силен, умен и трениран, а едва бе оцелял.

Къде бяха проклетите лекари? Защо Таниел не изпращаше помощ? Къде се беше дянал? Вероятно беше тръгнал подир дивачката си. След всички притеснения на Бо за него… Не, той не можеше просто да остане тук и да утешава приятеля си, който може би умираше…

Нила сведе поглед към Бо. Той простена тихо, когато тя премести ръката му от раната. Можеше да види през капачката на коляното му.

Повдигна ѝ се. Щеше ли да може да ходи отново? Беше чувала за лечители, успели да възстановят наново цели крайници, но това бяха само истории. Подобна повреда изглеждаше отвъд всякаква възможност за изцеление независимо от уменията.

Тя си спомни колко ожесточено бе щракала с пръсти в битката при Недов ручей и как се бе надявала и молила правилната магическа комбинация да повали онези мъже.

И беше сработило. Беше убила хиляди с един жест.

Точно като в историите.

Бо беше казал, че лечителите са много редки. Че се изисква изключително умение. Но може би… може би можеше да не е убийца, а нещо друго.

Нила прехапа устни и размаха палец. Етер. От това се нуждаеше. Тя се пресегна Отвъд.

— Какво, в името на бездната, си мислиш, че правиш? — Бо блъсна немощно протегнатата ѝ ръка. — Да не се опитваш да ме убиеш?

— Нищо не съм направила.

— Почувствах как се пресягаш към него. Да не си луда? Аз… ох, бездни, това боли. Не знам какво ти се върти в главата.

— Мислех, че навярно мога просто… — Тя сви рамене.

— Можеш просто да ме излекуваш? Ти си напълно луда, жено, и не искам и да чувам за това. Не забравяй, че етерът е фина материя, която създава и разрушава връзки. Със същия успех можеш да ме взривиш, вместо да ме излекуваш. — Бо се намръщи и изпусна протяжен стон. — Обещай ми, че повече няма да правиш подобни опити върху мен. Никога.

— Обещавам — каза Нила, почувствала се като смъмрена ученичка.

— Добре. — Бо остави главата си да падне в калта.

Групата с конете се отдръпна и остави последния прът да стърчи от земята, тъй като Бо вече беше напълно свободен. От нощта изникнаха трима мъже, носещи факли. Двама от тях бяха войниците, помогнали да изровят Бо, а третият беше лекар.

— Инженерите идват всеки момент — каза един от войниците.

— Оставете инженерите — отвърна Нила. — Просто му помогнете.

— Трябва да го преместим — каза лекарят. — Отнесете го в чиста палатка и ми донесете топла и студена вода, както и инструментите ми.

Войниците повдигнаха Бо върху носилка. Нила вървеше до него и го държеше за ръка, докато напускаха поразеното полесражение. Почти бяха излезли от зоната на разрушението, когато от мрака изникна фелдмаршал Тамас.

— Добре ли си, Бо?

Привилегированият изгледа Тамас, както някой би изгледал храна, след като току-що е повърнал. Лицето му беше скривено от болка, но очите му бяха ясни.

— Бил съм и по-добре.

— Отвели са Ка-поел. Заедно с пакета ѝ.

— Мамка му — въздъхна Бо.

Нила се навъси. Не знаеше какво означава това, но и малкото останал цвят по лицето на Бо се оттече.

Тамас каза:

— Пак сме във война. Ипил поиска примирие, след което ни нападна изневиделица. Току-що ми съобщиха, че съюзниците ни напредват по-бързо от предвиденото. Седма и Девета бригада ще пристигнат скоро, а деливанците са плътно зад тях. Ще се отправим на юг още призори и ще разкараме кезианците от земите си. Възнамерявам да унищожа Ипил напълно заради това коварство.

— Звучи ми добре. А Таниел?

— Той иска… трябва да тръгне след Ка-поел. Ако знаят какво носи със себе си, с всички ни е свършено.

— Бо, за какво говори той? — попита Нила.

Тамас я погледна. Тялото му бе отпуснато от умора, а по лицето му личаха бръчки от притеснение и страх.

— Това не е нещо, което може да се обсъжда току-така, мила.

Нила кипна. Какво имаше предвид с това? Нямаше ѝ доверие? Нямаше доверие на Бо? Усети ръката на Бо върху своята и той ѝ прошепна:

— Ще ти кажа по-късно. — Привилегированият изпъшка и внезапно се загърчи в ръцете ѝ.

— Ще ти дам мала за болката — каза лекарят, докато ровеше в чантата си.

— Виждаш ли това? — Бо забоде пръст във въздуха по посока на овъгления си крак. — Нищо няма да пуша!

— Ти си в шок.

— Аз се пържа, това правя. Донесете ми уиски. Много уиски.

Лекарят погледна към Нила сякаш за потвърждение. Без да знае какво друго да стори, тя кимна.

— Деливанските лечители ще пристигнат до няколко дни — каза Тамас. Лицето му беше невъзмутимо.

— Не мисля, че трябва да чака толкова.

— Докарайте карета — заповяда фелдмаршалът на един от войниците си. — Ще го изпратим при тях.

— Отивам с него — каза Нила.

Изведнъж Бо отправи хищна гримаса към Тамас.

— Закърпете ме и двамата с Таниел ще тръгнем по дирите на дивачката.

— Ти отиваш при деливанската армия — строго каза Тамас. — Таниел вече тръгна. Олем събира отряд, който да изпрати след него. А ти, скъпа моя — той насочи погледа си към Нила, — ти оставаш тук.

— Какво имате предвид? Няма да оставя Бо сам.

— Той е голям човек. — Нила не харесваше опасното пламъче в очите на фелдмаршала. — А теб — продължи той, — теб ще те използвам срещу кезианците.

Загрузка...