Глава тридесет и пета

Тамас седеше погълнат от мрачни мисли в платнен сгъваем стол пред палатката, която войниците му бяха приготвили, за да обядва.

Последният рапорт от Олем беше пристигнал преди двадесет и четири часа, в който го уведомяваше, че навлизат в Бърлогата на Бруд, за да заловят гурланския неутрализатор и кезианската му кавалерия. Тамас не се сдържа и погледна на северозапад, като се чудеше защо Олем не беше изпратил сутрешния си доклад. По два на ден, така беше заповядал. Беше жизненоважно да е наясно със ситуацията в западните равнини, за да може да продължи на юг, срещу кезианските сили.

Може би конят на вестоносеца беше изгубил подкова или е бил изпратен няколко часа по-късно. Тамас задъвка вътрешността на бузата си. Съществуваше и възможността Олем да е бил победен в битка — нямаше откъде да знае. Независимо дали това беше предзнаменование на нещо лошо, или не, никак не му харесваше забавянето в комуникацията.

— Олем! — извика той.

— Олем не е тук, сър. — Андрия, един от маговете на Тамас, изникна от вътрешността на палатката. Беше висок мъж с разрошена руса коса и сипаничаво лице.

— Бездни. — Тамас разтърка слепоочията си. — Колко пъти вече?

— Седемнадесет за последните четири дни.

— Извинявай. Навик, предполагам. Проклетият телохранител е с мен по-малко от година, а вече го правя.

Андрия зачовърка зъбите си с един нокът и се извърна да се изплюе.

— Интересно, сър, но когато Сенка умря и Олем зае неговото място, не ги бъркахте.

— Несъмнено съм ги бъркал.

Андрия сви рамене.

— Може би. Всичко е наред, и без това никога не съм харесвал Сенка.

— Ти не харесваш никого.

— Харесвах Ерика — каза Андрия след момент на самоанализ.

— Покойната ми жена те спаси от бесилото в Кез. Определено се надявам да си я харесвал.

— Не беше само това — отвърна Андрия. — Тя имаше определено… — Той направи въртящо движение с ръката си. — … имаше нещо в нея.

— Знам — тихо каза Тамас.

И да бе забелязал неудобството му, магът не го показа. Той се подпря на пушката си и отново започна да си гризе нотките.

— Пристига вестоносец, сър.

Тамас се изправи и се протегна, като се опитваше да не изглежда твърде нетърпелив. Дали човекът на Олем най-сетне бе пристигнал? Тамас трябваше да знае какво се случва във фланга му. Не можеше да се изправи срещу кезианската пехота, докато този Гурлански вълк му диша във врата.

Той посърна. Пристигащият вестоносец не беше от хората на Олем. Беше разузнавач на Втора бригада, който следеше движенията на кезианците на юг. Някой го следваше. След като се приближиха, Тамас видя, че придружителят е жена в сива вълнена рокля и светлокафява престилка. Той познаваше тази униформа. Даваха я на цивилните в кезианската армия.

Разузнавачът каза нещо на жената и тя остана назад да изчаква, а той се приближи и отдаде чест.

— Сър, рано сутринта открих тази жена да си проправя път към лагера ни. Твърди, че има новини и че е спешно.

— И ти я доведе при мен? — Нима военната йерархия вече не означаваше нищо в тази армия?

— Каза, че няма да говори с никой друг. Знаела правилните пароли.

— Пароли?

— Аз съм една от шпионките ти, глупако — каза жената на кезиански с дрезгав глас и нетърпелив тон.

Андрия се засмя. Тамас го смълча с поглед и погледна към другите си телохранители. Изглежда, с изключение на фелдмаршала, от присъстващите само Андрия говореше кезиански. Останалите не бяха разбрали думите на жената.

— Пуснете я да мине.

Тя се приближи. Изглеждаше на около тридесет, с гарвановочерна коса, кафяви очи и изпито лице — можеше да се впише навсякъде в кезианската провинция. Роклята ѝ беше запазена, но на петна, коленете и лактите ѝ бяха изцапани с кал, вероятно от клечане сред високите треви по време на бягството ѝ от кезианския лагер.

— Би ли желала да се почистиш?

— Няма време за това, но не бих отказала нещо за пиене. — Преминаването към адрански беше толкова плавно, че Тамас се зачуди дали не си е въобразил, че преди малко е говорила на кезиански.

— Донесете ѝ вода — каза на Андрия.

— Вино.

Тамас подбели очи, но кимна.

— Добре. Не знаех, че все още разполагаме с шпиони в кезианската армия.

— Останали са няколко — каза тя. — Имаше чистка преди около седем седмици. Сякаш някой им беше дал проклет списък с имена. Беше чист късмет, че не хванаха и мен. Нямах възможност да използвам някой от обичайните ни канали, за да изпратя доклади — не сте получавали нищо от мен от седмици, за което се извинявам.

Тамас хвана ръце зад гърба си и кимна рязко.

— Радвам се, че си се измъкнала жива. — Вътрешно кипеше. Генерал Хиланска, без съмнение. Щом цялата тази проклетия приключеше, щеше да го хвърли в най-дълбокия участък на Адморието и да види колко дълго ще издържи да плува с едната си ръка. — Какво е толкова спешно, че е наложило да напуснеш прикритието си?

Жената пое предложения ѝ от Андрия мях за вино и пресуши половината, преди да отговори.

— Като се изключи информацията от последния месец, която нямах възможност да предам? Снощи спах с генерал Фуликот. Познавате ли го?

Тамас кимна. Един от многото пехотни командири на Ипил. Що се отнася до кезианското командване, той беше приличен командир. Преди двадесет години беше командвал бригада в гурланските войни.

— Значи знаете, че е въздържател като вас. Е, снощи беше пиян на кирка.

— Защо?

— Ипил е наредил на цялата Велика армия да даде отпор при Суркови проход.

— Е и? Това не звучи като неоснователна заповед.

— Е и?! — възкликна жената и изпразни остатъка от меха. — Това значи, че Ипил не смята, че може да спечели. С армията е през последните два месеца, а сега подвива опашка и се връща обратно в Кез. На генерал Фуликот и останалите е възложена задача, за която всички са наясно, че е обречена. Ипил е заявил, че всеки, който избяга от битката, ще бъде хванат и публично одран.

— Имаш ли доказателства?

Жената извади писмо от елека си и го приглади върху полата си, след което го подаде на Тамас. То носеше кралския печат на кезианския крал, припряно разчупен от непохватен палец. Фелдмаршалът го отвори и хвърли бърз поглед на съдържанието. Ипил нареждаше на хората си да дадат отпор, но заплахата в края позволи на Тамас да чете между редовете точно както бяха сторили генерал Фуликот и тази шпионка: кезианската армия щеше да служи единствено за забавянето на фелдмаршала и деливанците.

Тамас седна отново на мястото си, потънал в размисли.

— Какво би могъл да постигне с това? — промърмори той.

— Същото нещо се питат и кезианците за вас, когато атакувахте след преговорите.

Фелдмаршалът отново скочи на крака.

— Това беше Ипил. Той прекъсна преговорите.

— Офицерите му мислят друго. Оттогава успях да прекарам нощта с четирима от тях и никой не смята, че Ипил е прекъснал преговорите. Те са убедени, че вие и деливанците сте измислили всичко, за да навлезете в Кез и да се опитате да детронирате Ипил.

— Нищо подобно няма да правя. — Тамас поклати глава. Защо се обясняваше на един шпионин? Загложди го съмнение. Ако не Ипил беше наредил нападението над хората му по време на преговорите, за да отвлече Ка-поел, тогава кой?

Нямаше време да се чуди. Ако Ипил бягаше и захвърляше цялата си армия, значи имаше някакъв план. Нямаше значение дали възнамерява да принуди Ка-поел да събуди Крезимир, или планира да отстъпи към столицата си и да прекара зимата в набиране на новобранци и изграждане на съюзи сред Деветте. Тамас трябваше бързо да сложи край на това.

— Докладвай на генерал Арбър. Той ще се погрижи да ти намери място за почивка — каза фелдмаршалът през рамо. — Андрия, доведи коня ми! — Той се втурна в палатката си и зарови из картите, докато не намери една на Южен Адро.

Тридесет минути по-късно нахълта в командната палатка на Сулам. Деливанският крал беше наобиколен от половин дузина членове на кралската кабала и петима от генералите си.

— Трябва да поговорим — каза Тамас.

Сулам смълча гневния ропот на генералите и кабалата си, като вдигна ръка.

— Всички вън — каза той.

Само след момент вече бяха сами.

— Четеш ли кезиански? — попита Тамас.

— Да.

Тамас му връчи заповедите на Ипил към генерала му. Сулам прочете писмото два пъти и огледа печата.

— Мога ли да го дам на Привилегированите си, за да удостоверят автентичността му?

— Разбира се.

— Вивия! — извика Сулам. След малко Привилегированата с карамелената кожа се появи и взе писмото, получи някакви наставления и изчезна.

Тамас започна да крачи из палатката, умът му препускаше. Кралските печати винаги носеха слабото докосване на магия със себе си, като защитно заклинание. Това позволяваше на генералите на полесражението да проверяват автентичността им. Фелдмаршалът бе успял да я усети, но Сулам също трябваше да се увери.

— Това са думи на отчаян човек — каза кралят. — Трябва да си доволен.

— Опитва се да си спечели време. Знае, че няма да навлезем в Кез, докато валят снеговете.

— И какво от това? Досега армиите ми вече ще са опустошили Кехлибарената шир. Те ще се върнат в Алватион за през зимата и ще наточат щиковете си. Щом дойде пролетта, ще смажем каквото е останало от защитата на Кез.

Тамас спря да крачи. Все още не искаше да обясни на Сулам за Крезимир и Ка-поел. Нито смяташе, че го интересува факта, че бруданска армия държи Адопещ.

— Може да успее да намери съюзници. Ако Старланд или Нови решат да се включат във войната на негова страна, тя ще се проточи с години.

— Нови няма да посмее — отвърна Сулам, като махна с ръка.

Покривалото на палатката се отмести и вътре влезе Вивия. Тя подаде писмото на краля.

— От Ипил е — каза и излезе по същия начин.

Тамас се приближи до масата в средата на палатката и избута няколко карти и писма встрани, подир което положи собствената си карта на Южен Адро и леко я приглади.

— Няма да позволя тази война да продължава.

— Имаш някакъв план? — Сулам се приближи към масата, изпълнен с любопитство.

— Кезианците навярно ще се съберат тук и ще се подготвят за нас — каза фелдмаршалът и посочи към северния край на Суркови проход. — Имат по-малко от половин ден преднина. Предлагам да удвоим скоростта си тази нощ и през целия утрешен ден и да ги хванем неподготвени.

Деливанският крал се намръщи.

— Възнамеряваш да ги спреш, преди да успеят да заемат отбранителна позиция при Суркови проход?

Тамас се усмихна.

— Възнамерявам да направя много повече от това.

Загрузка...