Глава двадесет и девета

— Защо не ми каза? — попита Таниел.

Той яздеше до Гаврил по западния път и отчаяно се опитваше да не мисли за Влора. Тя още го обичаше, беше заявил Гаврил, а самата тя не бе отрекла. Разкритието беше шокиращо — нещо, което Таниел дори не бе обмислял. Нали си беше легнала с друг мъж? Това означаваше, че вече не го иска, не беше ли така? Изведнъж чувства, които се бе опитвал да погребе през последните шест месеца, започваха да изплуват на повърхността. До снощи цялата ситуация му беше ясна. Той я беше превъзмогнал и бе продължил напред само за да установи, че от самото начало не е бил наясно с нещата.

Това беше объркващо и го караше да иска да застреля нещо.

Едрият мъж до него седеше отпуснат, изглеждаше полузаспал и готов всеки момент да се изсули от седлото. Позата му беше подвеждаща. Той наблюдаваше пътя и разчиташе следите от копита в калта както писар би изучавал някой отдавна мъртъв език.

— А? — избоботи той. — А, имаш предвид на Южната планина?

— Да.

— Бях пиян.

— Доста бързо изтрезня.

— Точно там е въпросът. Поради някаква причина реших, че знаеш.

Таниел се вгледа по-внимателно в едрия страж.

— Какво?

— Не ми хрумна, че Тамас може да не ти е казал, че съм ти вуйчо. Поне за известно време. А когато ми хрумна, нямаше подходящ момент, в който да ти кажа. Бяхме по средата на доста ожесточена обсада все пак. А и реших, че сигурно е имал причина да не ти каже, че пияницата на южнопланинската стража ти е вуйчо.

Таниел не можа да не почувства известно негодувание.

— Значи всъщност нямаше да ми кажеш? С години си мислех, че Тамас е единственото ми останало семейство.

— Наистина ли? — Гаврил се изправи в седлото. — Знаеш ли, всеки път, когато реша, че съм се примирил с простотиите, които прави баща ти, разбирам за нещо подобно. Дори не ме е споменавал?

— Имам някакви смътни спомени — каза Таниел, — че ми е разказвал за вуйчовците ми. Нищо повече. Никакви имена.

Гаврил изгрухтя и подръпна леко юздите.

— Превърнал съм се в достойна за укор пияница, откакто майка ти умря. Може би Тамас не е искал да ме запознае с теб. Или може би спомените за друго семейство са му дошли в повече. — Той изсумтя, за да покаже какво мисли за това.

— В повече? Не мисля, че човекът има каквито и да е емоции.

— Ще се изненадаш. Другият ти вуйчо се казваше Каменир, по-малкият ми брат. Беше още момче, не много по-голям от теб, когато тръгнахме след Ипил. Погребан е в Кез. — Гаврил вдигна ръка, за да спрат, и посочи към земята. — Ездачи. Около шестдесет от тях са минали оттук вчера. Почивали са. Ако правилно си спомням, сме доста близо до Срещния път, който свързва севера и юга. Ще е добре да забавим крачка и да сме готови за всичко. Ако ще има друга засада, ще бъде скоро.

Таниел събра въпросите, които искаше да зададе на Гаврил, в съзнанието си и се опита да пренебрегне изблика на объркани емоции, когато видя, че към тях се приближава Влора. Тя се връщаше от разузнаване заедно с един от Железните оси. Таниел можеше да определи от настойчивостта, с която се бе привела напред в седлото, че е открила нещо важно.

— Остават километър и половина до пресечката — каза тя, щом ги достигна. — Гренадирите са заложили капан.

— Откъде знаеш? — Гаврил зададе въпроса преди Таниел.

— Чакат на малко над три километра на юг и са обградили пътя от двете страни. Приближих се достатъчно, че да усетя барута и да добия представа за позициите им, след което се върнах.

Таниел попита:

— Някакви Привилегировани?

— Не забелязах никакви с третото си око.

— Чудесно. Магьосниците им трябва да са ги оставили сами да се оправят с нас. Разполагаме с предимство, защото знаем позициите им. Можем да обърнем капана им срещу тях.

— Или още по-добре — каза Влора. — Да подпаля целия им барут. Да ги премахна всички наведнъж. Малко барутни магове могат да го направят от разстояние.

— Малко? Само ти.

Влора му се подсмихна.

— Значи няма да го очакват.

— Може да държат Ка-поел при тях.

— Не и ако Привилегированите не са там — каза Гаврил. — Ако знаят какво носи, ще са я отвели напред.

Разбира се. Щяха да я държат наблизо, докато бягаха. Но… но ако не беше така? Влора щеше да взриви целия им барут, с което да убият и Ка-поел заедно с гренадирите.

— Не мога да рискувам.

— Можем ли да я видим Отвъд? — попита Влора.

— Притежава излъчването. Обикновено е трудно да се определи.

— Но ти можеш да го направиш?

— Да.

— Тогава ела с мен. Двамата можем да се приближим достатъчно, за да се уверим, че не е там. Можеш да пуснеш куршум в главата на всеки Привилегирован, с когото евентуално разполагат, а аз ще взривя барута. Железните ни оси може да останат на близо километър назад и да дойдат да прочистят терена.

Таниел провери пистолетите си, за да е сигурен, че са заредени.

— Това ще свърши работа.

Те продължиха напред, докато не достигнаха т-образното кръстовище, където главният път опираше в Срещния. Влора остана напред с разузнавачите, а Таниел се задържа назад с Гаврил. Искаше му се да попита едрия страж за майка си, но устата му не искаше да оформи думите. Влора беше още влюбена в него, собствената му любима бе още в плен, а те щяха да препуснат право към половин рота гренадири.

— Таниел — каза Гаврил и го върна в настоящето. — Лоши новини.

— Какво има?

— Някой е поел оттук на север.

— Какво имаш предвид?

Гаврил слезе от коня и прекара няколко минути в оглед на земята, като си мърмореше нещо.

— Осем, може би десет човека са се отделили от основната група. Запътили са се на север. Всички останали са отишли на юг.

— Сигурен ли си? — попита Таниел, обзет от внезапен страх. Ами ако кезианците бяха запланували втора засада? Хората на Таниел щяха да тръгнат по пътя на юг и да се опитат да задействат първия капан, а втората група кезианци щяха да им влязат в гръб. Той устреми сетивата си и ги напрегна до краен предел в опит да почувства нещо повече — Ка-поел, някой Привилегирован, барут. Нямаше нищо.

— Не напълно — каза Гаврил. — Може да са пътници. Може да са адрански патрули, неподозиращи, че кезианците са достигнали дори тези краища на Адро. Бездни, може да са планински стражи, слезли от върховете, за да насекат дърва или да набавят провизии.

Те, разбира се, нямаше да са отишли на север. Това щеше да е нелепо. На север нямаше нищо освен Адро в продължение на стотици километри. Можеше да се насочат към проходите, водещи до Делив, но деливанците бяха войнствено настроени заради Алватион. Никой кезианец нямаше да излезе жив от земите им.

— Норийн — каза Таниел.

Барутният маг приближи коня си до Таниел и отдаде чест.

— Сър?

— Ти си най-добрият ездач сред тази група и имаш остро зрение. Иди с Гаврил. Придвижете се на север и се опитайте да надушите някакъв кезиански капан. Влора и аз ще отидем на юг и ще се разправим с гренадирите. Ваше задължение ще бъде да ни кажете, ако кезианците ни идват в гръб. Флериър, Дол и Железните оси ще поемат по пътя и ще са в готовност да ни пазят тила.

— Да, сър.

Гаврил кимна бавно.

— Рисковано е да се разделяме така, но е най-добрият начин да не им позволим да ни изненадат.

— Захващайте се тогава. — Таниел огледа събралите се войници и магове. — Имаме да убиваме кезианци.

Таниел слезе от коня и подаде юздите на един от Осите, след което приготви пистолетите, пушката и меча си. Влора го последва и двамата се запрокрадваха през гората, на няколкостотин метра източно от пътя. Така щяха да избегнат всякакви възможни хитрости от страна на врага и да се промъкнат незабелязано откъм фланга на гренадирите — те нямаше да очакват магове в ожесточено преследване да забавят ход за подобно нещо.

Не че то ги забавяше много. С Влора можеха да се движат през дърветата по-тихо от повечето хора, а и двамата бяха в барутен транс, което им помагаше да се движат и мислят по-бързо. Таниел можеше да чуе всяко пропукване на клонка и проскърцване на дърветата в гората на двеста крачки разстояние. Беше какофония от информация, но част от обучението му на маг беше да филтрира тази информация, като я раздели на животински звуци и звуци, издавани от придвижването на хора из гората.

Таниел изпита облекчение, че мисията им налагаше тишина и пълно съсредоточение върху тихото придвижване през гората. Точно сега не можеше да си позволи Влора да го разсейва. Успя да потисне тези мисли дълбоко в съзнанието си, откъдето те го последваха като полувидима сянка.

Той знаеше, че ще се върнат.

Остави Влора да води. След по-малко от половин час тя вдигна юмрук, сигнализирайки на Таниел да спре, и клекна в храстите. Той се промъкна при нея.

— На около половин километър сме — каза Влора.

— Много близо.

— Това е най-близкото разстояние, от което смея да опитам взрива, а и имам ясно усещане за всички им. Пазят двете страни на пътя от високи преимуществени позиции. — Тя докосна слепоочието си и замълча за момент, погледът ѝ се разфокусира. — Бих предположила, че са около шестдесет.

— Звучи правилно — отвърна Таниел. — Някакви Привилегировани?

— Не. Не усещам и дивачката ти. По-добре провери за нея.

Таниел вдиша барут и се опита да игнорира начина, по който Влора бе казала „дивачката ти“, както и обвинителния ѝ тон. Отвори третото си око, опрял ръка на грубата кора на едно дърво, и започна да изучава кезианския капан.

Съсредоточи се върху мястото, където усещаше черния барут, и примижа в търсене на познатото приглушено излъчване на пастелни цветове Отвъд, което посочваше присъствието на Ка-поел. Силата на излъчването ѝ беше някъде между това на Чудак и Привилегирован, но няколко нюанса по-тъмно на цвят, което я правеше по-трудна за откриване.

Изминаха няколко минути, преди да затвори третото си око. Опря чело в опакото на ръката си, борейки се със замайването. Щом се съвзе, каза:

— Няма и следа от нея. Не ти ли се струва странно, че нямат нито един Чудак?

— Сега като го казваш… — Влора бе впила поглед в кезианските позиции. — Може би са имали един-двама, но са били убити при нападението над лагера ни.

Таниел пренебрегна лекото съмнение, което усещаше на ръба на съзнанието си.

— Вероятно. Готова ли си?

— Да. — Влора пристъпи няколко крачки напред и приклекна зад паднало дърво. Опряла гръб на кухия дънер, тя постави пушката върху коленете си и затвори очи. Таниел видя усмивка да докосва устните ѝ, след което почувства как се протяга със сетивата си.

Почувства последователността от експлозии, която премина през магьосническите му сетива. Миг по-късно чу бесни трясъци, звучащи като залп на бойното поле.

— Тръгвай — каза Влора.

Таниел прескочи падналото дърво и се затича през гората, вдигнал пушката в готовност, нащрек за зелено-кафявото на кезианските униформи. Чу как Влора заема позиция вдясно и малко по-назад от него. Сухите листа шумоляха под краката му, клони шибаха ръцете и лицето му. Вече не се стремяха да се прокрадват, а да открият евентуални оцелели, преди да успеят да се окопитят.

Те щяха да са объркани и дезориентирани от взривовете — най-вероятно ранени — и щяха да си мислят, че връз тях ще се изсипе цяла бригада адрански войници. Таниел трябваше бързо да достигне позициите им и или да ги плени, или да ги убие, преди да осъзнаят, че имат насреща си само двама барутни магове.

Той достигна билото на един хълм и спря да се ориентира.

— Накъде? — издиша тежко.

— Следващия хълм! — Влора не спря и го подмина, заемайки водеща позиция. Вече беше поставила щика си. Таниел изпсува и постави своя, докато тичаше да я догони.

Намали скоростта и спря близо до върха на следващото възвишение, след което залегна зад едно дърво. Можеше да види Влора напред и нагоре. Беше преметнала пушката през рамо и беше приготвила пистолет. После бавно се изправи.

Таниел зачака сигнала ѝ да се приближи и се напрегна, за да долови шумовете от ранените и умиращите. Нищо. Дори и за подсилените му от барута сетива гората си оставаше напълно тиха. Никакви птици или животни. Нима взривът на Влора бе убил гренадирите до последния човек, отведнъж? Това не изглеждаше възможно.

Миговете се проточиха, докато Влора стоеше безмълвно, и накрая търпението на Таниел се изчерпа. Той се стрелна към нея и приготви пушката си.

Гледката на склона под тях го закова на място. От тази позиция можеше да види пътя, както и следите от барутни взривове по цялото протежение на този хълм и склона на онзи оттатък пътя. По дърветата личаха черни петна, листата димяха, паднали клони горяха, а миризмата на изгорял барут се носеше във въздуха като мъгла. Земята беше нашарена с малки кратери.

Но единствените жертви бяха самите дървета и няколко злочести катерици.

Таниел повдигна пушката по-високо и се завъртя. Сканира с поглед заобикалящата го гора, като се оглеждаше за капан в капана. Нищо не помръдваше.

— Не разбирам — каза Влора. — Това някакво отвличане на вниманието ли е? Нещо, което да ни забави?

Някакво раздвижване наблизо привлече погледа на Таниел. След като го огледа по-отблизо, разбра, че това беше кожена каишка на барутен рог, чиито краища бяха изгорели, но самата кожа беше изненадващо запазена. Клатушкаше се леко от един клон сякаш им се присмиваше. Таниел почувства как сърцето му бумти в гърдите, докато се опитваше да разбере не как са били изиграни, а защо.

— Чуваш ли нещо? — попита Влора.

Таниел наклони глава по посока на вятъра и зачака звукът да достигне слуха му. Не чака дълго.

— Викове. — Докато го казваше, вече тичаше към пътя. Виковете идваха от север. От Железните оси, които бяха оставили назад.

Това не беше целият капан.

Таниел забърза надолу по твърдата земя на западния главен път.

Можеше да чуе тежките стъпки на Влора зад себе си, докато разкъсваше барутен фишек от торбичката за патрони на колана си и го натъпкваше в устата си, усещайки песъчинките на черния барут по венците си. В припряността си изпусна няколко снаряда, но нямаше време да спира заради тях.

Уловката беше толкова проста. Толкова очевидна. Знаеха, че Тамас ще изпрати барутни магове след тях. Магът щеше да усети капана, да се приближи предпазливо, след което да бъде нападнат в гръб от засада. Или, както в този случай, щеше да бъде отделен напълно от хората си. И той се беше хванал, без да се замисли!

Отне им две минути да изминат разстоянието от километър и половина между фалшивата засада и мястото, където хората им чакаха на пътя, но дори това се оказа недостатъчно.

Той обхвана с поглед гледката, която се разкри пред него отвъд завоя: шестдесет и отгоре кезиански гренадири, въоръжени с пики и тежки саби, без барут в раниците си, бяха връхлетели Железните оси. Телата на мъже и коне засипваха пътя и околната гора и макар да бяха оцелели само петнадесет гренадири, Осите, заедно с Дол и Флериър, бяха погинали.

Таниел увеличи скоростта си, готов да се хвърли към оставащите кезианци, но усети как две ръце го бутат встрани и го изхвърлят от пътя право в сухо речно корито.

Той се приземи с едно „Уф“ и Влора върху себе си.

— Какво…? — поде той.

— Ш-шт.

Той замлъкна, колкото Влора да успее да надникне над коритото.

— Какво, по дяволите, беше това? — изсъска той.

— Хората ни са обезвредени — отвърна тя. — Няма смисъл да се хвърляме с главата напред.

Таниел взе шапката си.

— Въпрос на време е да разберат, че барутните магове са били повече от двама, и да тръгнат да ни търсят.

— Дай ми минутка, мисля.

Таниел стисна пушката си.

— Нямаме минута. Забрави ли за Гаврил и Норийн? Те също ще са чули виковете.

— Мамка му.

Таниел я потупа по рамото.

— Върви. Върни се оттатък пътя. Изкачи онзи хълм там и стреляй по мой сигнал.

— Добре. — Влора се върна по речното корито обратно при завоя на пътя и пресече отсреща. Таниел ѝ даде тридесет секунди и се задвижи в приклекнал бяг.

Заобиколи зад една могила на около четиридесет крачки от пътя. Очите му, свикнали с проследяването на дири в горска местност от Фатраста, веднага забелязаха следите на гренадирите. Бяха се скрили точно зад тази могила в очакване Осите да достигнат тази част от пътя, подир което се бяха нахвърлили отгоре им — вероятно и от двете страни, предвид липсата на мускети. Нямаше нужда да се тревожат за кръстосан огън.

Таниел достигна върха на могилата и коленичи до едно дърво, откъдето имаше ясна гледка към пътя. Гренадирите бяха пленили трима окървавени, ранени Железни оси и ги разпитваха ожесточено, докато другарите им се грижеха за собствените им ранени.

Таниел зареди пушката си с два куршума и се огледа в търсене на лентите на гренадирския командир, капитан. Оказа се, че това е човекът, водещ разпита, и докато Таниел наблюдаваше, той се приведе и нехайно преряза гърлото на един от Осите.

Куршумите му уцелиха капитана в дясното слепоочие и един сержант — вероятно помощник-командира, в корема. Преди да успее да зареди, гренадирите се задействаха. Приготвиха пиките си и изритаха пушките и барутните рогове далеч от себе си. Тези войници бяха обучени да се бият срещу барутни магове.

Един не на време отдръпнал се гренадир се прости с крака си, когато барутът се взриви. Таниел се ухили злорадо и презареди пушката си, а кезианците се разбягаха да намерят прикритие. Следващият му двоен изстрел уцели само една от целите си и жената се свлече на земята, простреляна в корема. Той чу един от гренадирите да се провиква на език, който определено не беше кезиански.

Брудански ли беше това? Защо кезианските войници крещяха на брудански? Нямаше време да размишлява над тези въпроси. Десетима едри кезиански войници изскочиха иззад прикритията си и се втурнаха към могилата му. Никой не забеляза, че един от тях беше свален от отзад.

Таниел нямаше време да презареди. Скочи на крака, хвърли нов барутен фишек в устата си и парира мушкащата пика с приклада на пушката си. Беше принуден да отстъпи, неспособен да контраатакува поради близостта на дърветата, както и да направи каквото и да е друго, освен да наблюдава как гренадирите го ограждат от двете страни.

Той пусна пушката и скочи настрани, забелязал войник, чието стремление го тласкаше напред. Таниел извади ножа от колана си и го заби между ребрата на гренадира, след което го блъсна встрани, взе пиката му и се извъртя, за да парира замахващата към него сабя.

Очисти още двама, като получи сериозно порязване над веждата, от което в окото му се застича кръв, и тогава в битката се включи и Влора. Тя се вихреше сред оцелелите гренадири с късия си меч и в барутен транс, който ѝ даваше огромно предимство по отношение на бързината в тесни пространства, и посичаше всеки един от тях в рамките на мигове. Докато Таниел избърше кръвта от лицето си, битката беше приключила.

Останал без дъх и полуослепял, той се обърна по посока на звука от копита, трополещи нагоре по пътя. Сграбчи пушката си и я зареди, готов за най-лошото.

Конете на Гаврил и Норийн спряха малко преди касапницата, отказвайки да продължат по-натам. Проклятията на вуйчо му се чуха чак в гората, при Таниел.

— Таниел! — извика стражът.

— Тук съм — отвърна Таниел, затичал се към пътя. — Беше проклета измама — каза той. — Барутът беше оставен на километър и половина надолу по пътя, разположен като мъже, причакващи в засада, а гренадирите се бяха скрили тук, в гората.

Гаврил слезе от коня си, а Влора се затича да освободи двамата оцелели от Осите.

— Простете, сър — каза единият на Таниел и сгърчи лице, щом Влора му помогна да се изправи. — Дойдоха от горите като призраци. Флериър и Дол се биха ожесточено, но бяхме разбити след първия ни залп. Пиките се врязваха в конете ни без никакъв проблем.

Гаврил довърши един от изплашените, мятащи се коне с пистолета си, а Норийн започна да шие веждата на Таниел.

— Съберете оцелелите им — нареди Таниел. — Искам да разбера какво знаят, бездните да ги глътнат. — Виеше му се свят и все още се опитваше да осмисли случилото се. Капанът беше идеален и той се беше насадил право в него. Гледката на лежащите насред пътя адрански войници — неговите войници, го вбесяваше. Вината беше изцяло негова.

Двадесет и трима гренадири бяха оцелели и подир един поглед Таниел прецени, че повечето ще умрат от раните си до сутринта. Собствените му оцелели от Осите можеше и да прескочат трапа, ако избегнеха инфекцията, измъкнали се с дузина леки порязвания общо и за двамата. Конете им, както и тези на Таниел и Влора, бяха или мъртви, или избягали, хвърлили ездачите си.

Норийн приключи с шевовете му и Таниел се изправи на крака. Беше успял да успокои дишането си и да уталожи болката и гнева си. Трябваше да измисли някакъв план. Бяха изгубили ценно време, както и предимството си от петима барутни магове.

Норийн коленичи до един от кезианските гренадири, приготвила собствените си игла и конец.

— Не, недей — каза Таниел. — Няма да получат никаква помощ, докато не ни кажат какво става. — Той обходи редицата гренадири, лишени вече от куртките си и с ръце, вързани зад гърба със собствените им колани. Гаврил ги надзираваше, скръстил ръце и стиснал челюсти. Точно в този момент не приличаше на мъж, който искаш да прецакаш.

— Какво ще кажете? — попита Таниел. — Първият, който ми каже с колко души разполага водещият Привилегирован, ще получи медицинска помощ.

Някои от войниците се взираха в краката си, други бяха вперили мълчалив поглед в него. Една част стенеха от болка, а един плачеше и притискаше окървавеното място отстрани на тялото си.

Таниел повтори предложението си на кезиански. Войниците се спогледаха, но никой не отговори.

— Някой от вас говори ли брудански? Аз знам само няколко думи.

— Аз — отвърна Гаврил и избълва няколко изречения. Мъжете се ококориха и един от тях отговори. Гаврил премина на адрански. — Казва, че са само трима Привилегировани, шестима гренадири и дивачката.

— Защо, в името на бездната, ще говорят брудански? — попита Таниел, макар вече да знаеше отговора.

— Защото са бруданци — отвърна Влора. — Каквато е и армията, окупирала Адопещ.

Гаврил каза:

— Двамата с Норийн открихме пресни дири, девет чифта, на север. Върнахме се чак когато чухме звуците на битката. Водят момичето ти в столицата.

— Копелетата си направиха шега с цялата ни проклета армия — каза Таниел. — Тамас води грешната война.

Загрузка...