Есенната република

Глава тридесет и втора

След няколко часа езда краката ѝ започнаха да се вдървяват, а задникът я болеше повече от всичко, което някога бе изпитвала, и Нила се зачуди дали Тамас щеше да ѝ позволи да откаже.

Може би щеше, ако ѝ бе хрумнало да каже не. Имаше своите съмнения. Вероятно малко хора му отказваха. Това беше същият човек, който бе погубил адранската кралска кабала в съня им, а после бе гилотинирал собствения си крал. Човек не казваше не на подобен мъж. Вместо да откаже една такава ужасно опасна, както изглеждаше, мисия, тя го бе помолила да предаде набързо написано писмо на Привилегирования Борбадор. Тамас бе изглеждал леко смутен от молбата ѝ, но Нила не знаеше кого друг да помоли, а и в крайна сметка той се бе съгласил.

В нея нарастваше усещането, че тази експедиция ще се окаже ужасна идея и ще завърши с трупа ѝ, проснат сред някоя нива. Тъмнината на хоризонта, която магията не можеше да пробие и от която стомахът ѝ се бе свил на топка, представляваше неутрализатор и тя яздеше право към него.

— Какво, в името на бездната, мога да сторя аз? — попита и се опита болката да не проличи в тона ѝ. Изпънат гръб. Дръж се като Привилегированата, която искаш да бъдеш.

Олем стоеше в стремената си и изглеждаше досадно спокоен в седлото, докато оглеждаше хоризонта.

— Идеята е — каза той — да нанесем решаващ удар от раз. Откриваме неутрализатора и го убиваме, след което отприщваш силите си върху кавалерията му.

Зад тях се издигаше прашна диря от над хиляда и триста адрански конници. Нила трябваше да признае, че представляваха удивителна гледка. Униформите на драгуните бяха мръсни и раздърпани от ездата, но те държаха мечовете си изправени, карабините им бяха преметнати през роговете на седлата им, а нагръдниците на кирасирите блестяха под светлината на залязващото слънце. Нила носеше униформа, съответстваща на драгунската — адранско синьо със сребърни кантове и червени маншети и панталони, които бяха далеч по-удобни за езда от рокля.

— Деливанците не са ли се сетили вече за това?

— Много вероятно — отвърна Олем.

— И са се провалили.

— Просто трябва да успеем там, където те са се провалили.

— Ще ми докараш смъртта, нали?

Олем поглади брадата си и се сниши в седлото. Тя се зачуди с какво щеше да е по-различен животът ѝ, ако му беше позволила да я ухажва и се беше отказала от манията си да защитава Яков Елдаминз. Все още ли щеше да е просто Нила перачката, възлюбената на някой войник, както много други, влачеща се с останалите цивилни на лагера? Или щеше да бъде заловена с купищата други при падането на Будфил и сега щеше да е или мъртва, или поробена?

— Ще се постарая да го избегна — отвърна той. Започна да си свива цигара. — Ако… когато настигнем тези копелета, искам да стоиш в средата на колоната, където е най-безопасно. — Замълча, за да оближе хартийката за свиване. — Ако трябва да съм честен, никъде не е безопасно при една кавалерийска схватка, но ще трябва да свърши работа. Неутрализаторът ще е чул за битката при Недов ручей, но ако имаме късмет, няма да подозира, че с нас има Привилегирован.

И няма да види излъчването ми Отвъд, заради малкото ми опит, завърши Нила наум.

— Ами ако не успея да създам магия?

— Не се набивай на очи.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти имаш меч.

— Както и пистолет, и карабина — отвърна Олем.

— Много успокояващо.

— Колкото и да е странно, Тамас каза същото.

— Тамас? С фелдмаршала сте на малки имена?

Олем изсумтя.

— Това беше неуместно от моя страна. Съжалявам. Нервите ми са малко опънати. И преди съм яздил с кавалерия, дори съм участвал в няколко схватки, но за първи път я командвам аз.

— О! Е, това вече наистина е успокояващо.

Олем трепна и на Нила ѝ се прииска да си върне думите назад.

— Ще се справиш чудесно.

— Благодаря, мамо — каза той. — Не се притеснявай, ще оставя тежката работа на офицерите си. Ако съм добър в нещо, то е да подбирам качествени хора. Ако не се справя добре, те поне ще го направят.

— Трябва повече да си вярваш.

— Трябва ли? — Олем допря цигарата до устните си, сетне провери карабината си.

— Да.

— Ти не го направи.

Нила се стъписа. Какво трябваше да означава това?

— Чакай малко.

Той вдигна ръка.

— Вече е в миналото — каза. — Забрави, че изобщо казах нещо.

Тя се навъси насреща му, а той повика един от офицерите си и издаде заповед да оградят място за лагер. Мъжът се отдалечи и Олем изтръска цигарата си.

— Не съм искала да те нараня — каза Нила.

— О?

— Имах си причини — продължи тя. Яков се бе нуждаел от закрилата ѝ. По онова време нямаше вяра в Тамас, а после бе отведена от лорд Ветас и увлечена в битките на Бо. Искаше да му каже всичко това, но нямаше представа откъде да започне. — Наистина те харесвах.

— Е, това е хубава утешителна награда.

— Не бъди такъв задник. — Нила повиши глас. — Исках да бъда с теб, но ти отказах, защото знаех, че трябва да защитя Яков. — Устата ѝ се затвори рязко и тя замига насреща му, неспособна да повярва какво беше изрекла току-що.

— О — каза Олем, вдигнал и двете си вежди и дръпнал глава назад от изненада.

Нила избърса прахта от униформата си.

— Просто… Съжалявам. На част от мен ѝ се иска да бях казала да, но както каза — вече е в миналото.

Олем остана смълчан за няколко минути, като наблюдаваше как хората му слизат от конете и поставят въже за стачен пост на животните, подготвяйки района за лагеруване. Когато тишината доближаваше точката на полудяване за Нила, той най-сетне изгаси цигарата си в рога на седлото и изхвърли фаса сред високата трева.

— Ще кажа на някого от момчетата да ти намери подходящи камъни, които да стоплим на огъня. Ще помогне за болежките в задника.

— Моля?

— Горещи камъни, увити в кожа. Слагаш ги между краката си и на сутринта всички схванати части там долу вече няма да болят толкова.

Нила реши, че го харесваше повече, когато беше по-свенлив — от времето им в Адопещ. Това изглеждаше твърде… нахално.

— Благодаря.

Олем само кимна вместо отговор. Очите му се взираха в нещо на хоризонта.

— Какво има? — попита тя.

Той извади далекогледа от дисагите си и го повдигна към окото си. Нила примижа на запад и ѝ се стори, че под ослепителния блясък на полузалязлото слънце вижда ездач. Тя чу рязко поемане на дъх и Олем свали далекогледа.

— Раздигайте, момчета! — извика той през рамо. — Кезианци на запад!

Бързината на всичко я замая. В рамките на пет минути целият полк беше обратно по седлата, грохотът от копитата звънтеше в ушите ѝ, а адреналинът от преследването заглушаваше болката от целодневното яздене.

Олем нареди на дузина разузнавачи да тръгнат напред и организира хората си, като разположи основните сили на кирасирите в центъра, а драгуните по фланговете, докато междувременно изкачваха хълма под чезнещата светлина на здрача.

Нила можеше да види точката в далечината, която представляваше кезианският ездач, препускащ през равнините.

— Можеш ли да направиш нещо? — попита Олем.

— Какво? Искам да кажа, не, какво бих могла да направя? Твърде далеч е за Привилегирована магия дори и да вярвах, че изобщо мога да го уцеля.

Той кимна сковано и нареди на хората си да продължат да настъпват, като през цялото време държеше под око разузнавачите, които се разгръщаха по равнините пред тях. Нила можеше да види нерешителността в очите му — това подходяща възможност ли беше, или капан?

Продължиха по следата на кезианския ездач. Нила наблюдаваше как драгуните от десния им фланг се втурват нагоре и превалят хълма на север от тях, изгубвайки се от поглед, а левият им фланг описваше подобна арка на четиристотин метра разстояние, покрай далечна нива с пшеница. Нила почувства студ, неспокойна заради изчезването на тези петстотин кавалеристи. Ами ако беше капан? Щяха ли да се върнат навреме?

Слънцето почти беше залязло, когато кирасирите достигнаха върха на едно малко хълмче и внезапно пред тях се разкри гледката на стръмна долина, врязваща се в хълмовете. На около километър се забелязваше мъждукането на лагерни огньове и група завързани на стоянки коне.

— Открихме лагера на врага! — каза разузнавач, останал без дъх, на Олем.

— Виждам. — Олем се взираше през далекогледа си, на лицето му се бе изписало смайване.

— Възможно ли е да е капан? — попита Нила.

— Пъплят като разбунен мравуняк там долу — отвърна Олем. — Може да е капан… но може и да ни е излязъл късметът. Строй се! — извика той. — Три редици, фланкираща формация.

Кирасирите се разделиха на три равни клина. Единият пое северната страна на долината, а вторият се спусна право надолу по средата. Този, в който беше Нила, с Олем начело, препусна по южния ръб. Докато се приближаваха, Нила видя как кезианците започват да се изтеглят на вълни от лагера — не беше отчаяно бягство, а организирано отстъпление.

— По-бързо, мамка му! — извика Олем. Беше наклонил глава по посока на вятъра и Нила можеше да чуе далечния зов на сигналните тръби от север и юг. — Успяхме! Пипнахме копеленцата!

Нила се опита да преглътне ужаса си, докато конят ѝ продължаваше да се движи с галопиращата орда. Видя как долу в долината централният им клин профучава през кезианския лагер.

Долината не беше дълга. След около петстотин метра свършваше в тесен, стръмен хълм, който изведе кезианската кавалерия обратно сред равнините. Нила помисли, че хълмът ще ги забави, но остана шокирана, щом видя как целият полк се носи нагоре, без да се запъне нито веднъж.

Кирасирите на Олем бяха на четиристотин метра зад кезианската кавалерия и дори на Нила ѝ беше ясно, че бяха твърде бавни, за да ги настигнат. Кирасирите бяха по-тежки заради броните и тежкото си въоръжение, докато явно кезианската кавалерия носеше по-леки оръжия и никакви доспехи, а и беше принудена да изостави спалните чували и припасите си, когато побягнаха от лагера.

В далечината напред Нила видя как равнините започваха неотклонно да се нагъват, полята с пшеница преминаваха в безброй хълмове, потънали в мрак заради залязващото зад планините слънце. Кезианците щяха да достигнат хълмовете съвсем скоро и нещо в онези сенки я накара да потрепери.

Можеше да чуе как Олем крещи с цяло гърло. Той се приведе над коня си, за да го пришпори, и Нила се зачуди колко лесно щеше да е някой от тези коне да се препъне и да събори цялата редица зад себе си. Нещо отпред привлече вниманието ѝ и тя не успя да потисне радостния вик, изтръгнал се от устните ѝ, когато изведнъж адранските драгуни изникнаха от север.

Почти връхлитаха кезианската кавалерия. Тя чу пропукването на барут от стрелялите пистолети. Очакваше да настъпи бъркотия, щом адранците и кезианците се вкопчеха в битка, но драгуните свиха рязко, за да продължат преследването — не бяха успели да пресекат кезианския отбой.

Ненадейно Олем сграбчи юздите на Нила и двамата се измъкнаха пред останалите кирасири.

— Огън — извика той. — Сега!

Огън? Магия! Умът на Нила се беше изпразнил от всички уроци на Бо и пръстите ѝ бяха изтръпнали. Кезианците бяха твърде далеч! Как въобще можеше да уцели някой от тях?

Тя повдигна ръце, извъртя очи назад и опита да се съсредоточи върху Отвъд, като щракаше с два пръста, за да призове огън и да го пусне по вятъра към отстъпващата кавалерия. За нейна изненада, пламъците се появиха във въздуха на няколко стотици метра напред и се завихриха в определени форми в небето над кезианците. Нила премести второстепенната си ръка твърде много и внезапно пламъците се стовариха върху земята, обсипвайки района с искри. Ръцете ѝ трепереха прекалено силно, концентрацията ѝ беше твърде нестабилна.

Бавно, тя успя да овладее огъня си и го запрати пламнал право напред. Драгуните на Олем се разделиха, за да го пропуснат. Нила усети как сърцето ѝ заби оглушително в гърдите, щом пламъците доближиха плячката си, понесли се напред като вълна, излязла от самата бездна. Това беше нейно дело! Имаше способността да ги хване и да ги спре. Забори се да удържи контрола си над тях и ги тласна още по-напред.

Мастилена чернота като че ли се протегна от сенките по хълмовете и изведнъж огънят на Нила угасна. Внезапността на случилото се я хвана неподготвена и почти я изхвърли от седлото. Почувства ласката на студена ръка по самия край на съзнанието си, сетне усещането изчезна.

— Призови ги обратно! — настоя Олем.

Над рамото ѝ трескаво прозвуча тръба и тя видя, че постепенно драгуните спират. Нила дръпна юздите и се забори с развълнуваното животно, докато Олем не ги грабна от ръцете ѝ и не успя да успокои коня.

— Защо ги повика обратно? — попита Нила, докато се опитваше да се отърси от страха, предизвикан от онази чернота.

— Защото няма да последвам този Гурлански вълк в Бърлогата на Бруд през нощта.

— Огънят ми…

— Неутрализаторът беше там. Видях намесата му Отвъд.

Нила пое треперлив дъх.

— Какво е Бърлогата на Бруд?

— Проклет лабиринт от хълмове и долини, простиращ се оттук през цялата западна гора чак до Въгленда. — Олем се приведе от седлото, за да се изплюе. — По дяволите! Поне веднъж късметът беше на наша страна — до последно не разбраха, че идваме — и пропуснахме шанса си.

Нила остана загледана в него за момент и слушаше отнесено проклятията на другите кирасири. Никой не беше доволен от това развитие на нещата.

— Отиваме там вътре, нали?

Олем кимна.

— Да, но не и без дневната светлина на наша страна.

Искаше ѝ се да му каже колко лоша ѝ се струва тази идея. Беше чула описанието на Беон ди Ипил относно този Гурлански вълк. Олем ѝ беше казал за разговора с деливанския магус. Навлизането сред тези хълмове, за да се изправят срещу неутрализатора, щеше да ги погуби.

Тя преглътна думите си и помисли как Бо ѝ казва да се държи като Привилегирована. Почувства изблик на завист от спомена за онази деливанска Привилегирована, която се бе привела да целуне Бо, и каза:

— Още призори тогава. Ще погнем копелето.