Есенната република

Глава четиридесет и девета

— Вътре, вътре! — викаше Таниел, докато сграбчваше делегатите и съветниците на Рикар и ги избутваше през балконската врата, в кабинета. — Тичайте!

Женски глас изпищя „Рикар!“ и Таниел се извърна, за да види как министър-председателят на Адро се взира ококорено към черната кула, която се носеше към него. Таниел се стрелна по балкона, сграбчи Рикар за раменете и го вдигна във въздуха, сетне хвърли и двама им през стъкления балконски прозорец и в кабинета отвъд. Строполиха се един връз друг сред дъжд от стъкла. Таниел ги претърколи по пода, за да се отдалечат още повече от прозореца, и вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как черният камък се разбива в балкона, на който бяха стояли допреди малко. Въздухът избухна в облак от мазилкова прах.

Таниел почувства порив на магия толкова близо, че погъделичка тила му, и той избута Рикар от себе си. Скочи на крака с меч в ръка само за да види Бо, застанал до камината, запънал изкуствения си крак и разперил ръце.

— Таниел — каза Нила. — Най-добре се мръдни.

Таниел се огледа наоколо, после вдигна поглед и видя, че върхът на кулата бе разцепил покрива над него — черно парче базалт с размерите на малка къща, увиснало точно над главата му. Рикар се беше изправил и Таниел го избута назад, далеч от опасността.

Бо изпъшка и завъртя облечените си в ръкавици пръсти. Камъкът се повдигна и отхвърча към Изборния площад.

Рикар се изтупа.

— Там има хора!

— Тук също, а не можех да го удържам още дълго — отвърна Бо.

Рикар явно реши, че не е разумно да спори с Бо, и вместо това повика Фел.

— Всички добре ли са?

— Така мисля. — Гласът на Адамат дойде откъм облака прах.

— Слезте долу, бързо — каза Рикар. — Под каменните отломки ще има приклещени хора. Мили Адом, какво, по дяволите, се случи? Злополука ли беше?

Таниел последва Рикар в коридора, където прахта бе послегнала. Адамат беше блед като призрак.

— Не — каза инспекторът. — Не беше злополука. Другата половина на Бруд беше в затвора.

Таниел замръзна.

— Фел. Донеси ми пушката. Веднага! — Той се затича към стълбите, забравил всичко останало. Ако Бруд беше там, независимо коя половина, нямаше да има кой да го спре. Таниел не мислеше, че дори той може да стори кой знае какво, но си спомни кръвта на Крезимир по кокалчетата си. Ако наистина беше богоубиец, то може би бе единственият, който можеше да направи нещо.

Нещо го удари в гръб и изкара въздуха му, като запрати и него, и нападателя му право в стената. Таниел отхвърли неизвестната личност от себе си и се изправи мъчно, но човекът се оказа просто Нила, приклекнала до него с ръце, обвити в сини пламъци.

Магията, разцепила въздуха там, където се бе намирал преди малко, бе пробила дупка с размерите на гюле в пода и тавана. Избликът бе дошъл отдолу и Таниел долови присъствието на множество Привилегировани някъде под себе си. Той се задвижи бързо на ръце и колене.

— Обратно в кабинета! — извика.

Бо, приклекнал неудобно заради протезата си, го сграбчи за ръкава.

— Вземи си пушката и мини по задното стълбище. Отвън имат нужда от теб. Аз ще се погрижа за това.

— Сигурен ли си?

— Имай ми малко доверие. — Бо го плесна по рамото и Таниел се затича обратно надолу по коридора, взе пушката си от Фел и прикрепи щика, докато тичаше, мина през две врати, сетне стигна стълбището на прислугата, намиращо се зад кабинета на Рикар.

Той прелиташе по стълбите, като скачаше от площадка на площадка като умопомрачен. На дъното се затича по къс коридор и отвори страничната врата с ритник, след което изскочи навън, под процеждащата се през прахта слънчева светлина. Остана на място за момент, като замига, за да се ориентира, но избухването на мощна експлозия го запрати обратно в сградата.

— Тя е тук, Нила. Кучката, която ми отне крака.

Нила щеше да запита Бо откъде знае, но новооткритите ѝ магически осезания ѝ казаха достатъчно. На два етажа под тях имаше Привилегировани. Присъствието им бе заглушено Отвъд сякаш бяха положили сериозни грижи да останат скрити, но нямаше съмнение, че са там. И според онова, което Бо ѝ беше казал за Привилегированите от кабалите, вероятно водеха и войници със себе си.

— Кой пази Дома на народа? — попита тя.

Бо отвърна:

— Две роти адрански войници.

— Не могат да се справят с трима Привилегировани. Ще бъдат разкъсани.

— Петима Привилегировани. И съм съгласен.

Нила се замисли на кого можеха да разчитат за помощ и стомахът ѝ се стегна на възел. Те бяха адранската кабала — тя и Бо. А барутните магове на Тамас бяха заети с каквото бе причинило срутването на затвора. Сърцето ѝ кънтеше в ушите. Беше опряла гръб в мраморния парапет, от земята я деляха пет етажа. След като бе видяла как върхът на затвора раздробява балкона, като едва не смаза Таниел, тя се чувстваше уязвима сякаш беше гола.

— Какво ще правим? — попита. — Ще последваме Таниел?

— Добра идея. Изкарай всички през задния вход възможно най-бързо и се моли войниците им да не са ни препречили пътя. Тази битка е моя.

— Тази битка е наша — поправи го Нила. — Фел! Изведи всички през задния вход. Изпразни горния етаж, ако можеш.

Секретарката на Рикар кимна рязко и започна да подканя хората надолу по коридора.

— Сигурна ли си, че оставаш с мен? — попита Бо.

— Разбира се, глупако. Вече съм твоя отговорност. Иначе кой, в името на бездната, ще ме научи как да бъда най-добрата Привилегирована на века?

— Това не са няколко хиляди пехотинци, а кабалски Привилегировани.

Нила преглътна тежко.

— Знам.

— Е, добре. Да започваме. — Бо се изправи на крака, протезата му се клатушкаше под него. — Лори! Ей, Лори!

— Борбадор! — чу се глас отдолу. — Защо още не си побягнал? Последният изстрел можеше да е за теб, но реших да ти дам шанс, по спортсменски. Барутният ти приятел мъртъв ли е?

— Всъщност пропусна.

Последва мълчание.

— Колко жалко.

— Лори, имаш ли любимо око?

— Моля?

— Просто отговори на въпроса — извика Бо.

— Защо?

— За да си го сложа в буркан за спомен, след като те удуша със собствените ти вътрешности.

— Какво правиш? — изсъска Нила.

— Разговарям — каза Бо. — На какво ти прилича?

Гласът на Лори прозвуча отново:

— Е, хайде сега, Борбадор. Кракът не ти беше чак толкова необходим.

— И на теб окото няма да ти трябва.

— Бо — каза Нила. — Какво, по дяволите, се случва? Защо не ни нападат?

— Защото заемат по-удобни позиции. Веднага щом магията се разхвърчи, ще започнат да умират хора. Искат да се уверят, че те няма да са сред тях. — Бо се облегна назад, затвори очи и протегна ръце пред себе си, опрял единия си лакът на мраморния парапет за опора. Пръстите му потрепваха и проследяваха дребни шарки във въздуха.

— Какво правиш?

— Няколко бързи защитни заклинания — каза Бо. — И освен това проследявам къде са се позиционирали.

Нила усещаше допира му с Отвъд. Докато собственият ѝ опит с магията бе представлявал буен поток от сила, издърпана от Отвъд, Бо работеше внимателно и използваше само капка магия за целите си. Не можеше да каже какво точно прави със заклинанията или дори как ги оформя, но се дивеше на бързата, почти небрежна прецизност.

— Борбадор — извика Лори, — защо не се присъединиш към бруданската кабала и тогава ще можем да се качим и да убием проклетия министър заедно? Пропиляваш таланта си, Борбадор. Не можеш да се биеш с бог. Защо не…

Пръстите на Бо трепнаха и под тях отекна ужасяващ писък, последван от тишина.

— А също така се опитвах да разбера коя точно е Лори.

— Ще го приема като отказ — извика Лори.

— По дяволите — изсумтя Бо. — Не уцелих. Бягай!

Тамас се изправи с мъка, докато кашляше и се давеше, и се залута на сляпо сред прахта, изпълнила въздуха. Мерна коня си, побягнал от руините на затвора заедно с подплашените тълпи от празнуващи, и направи проверка, за да се увери, че няма нищо счупено вследствие на падането от седлото. Не изглеждаше ранен, но главата му пулсираше, а левият му лакът не искаше да се свие.

Колко ли бяха смазани от срутването? Колко бяха мъртвите или приклещените под отломките?

Кулата се бе наклонила още по време на земетресението отпреди няколко месеца. Беше ли това просто нещастен случай? Надяваше се… молеше се да е така. Но инстинктът му подсказваше, че е бил устроен от Кларемон и че ще последва нещо друго. Засега всичко, което можеше да стори, бе да се прегрупира и да се подготви за най-лошото.

Той извади кърпичка от джоба си и я завърза пред устата си, за да се предпази от прахта.

— Олем! Олем! Мамка му.

— Сър, добре ли сте? — Генерал Арбър изникна от руините, подхванал накуцващ войник на четвърт от годините му.

— Добре съм, добре съм. Знаем ли колко са заровени под отломките?

— Мисля, че повечето се измъкнахме навреме, но не мога да кажа със сигурност. Изгубих си проклетото чене!

— Радвам се, че си изгубил само него. Виждал ли си Олем?

— Не.

Внезапно Тамас се изстреля във въздуха. В един момент говореше с Арбър, а в следващия беше на земята, собственият му глас прозвуча някак отдалеч, щом издаде нареждане за рапорт. Разтърси глава, ушите му пищяха, и се опита да разбере какво се бе случило. Имаше усещането — и слухът му го потвърждаваше, че под краката му бе избухнал цял склад с амуниции.

Зрението му се замъгли, главата му пулсираше, всичко наоколо звучеше като приглушен звън. Той запуши ушите си и скри главата си с ръце в опит да възстанови сетивата си. С известни усилия успя да се вдигне на крака.

Генерал Арбър вече се беше изправил, тялото на пехотинеца, когото беше подкрепял, бе смазано под парчето базалт. Лицето на Арбър беше червено и от устата му хвърчеше слюнка, докато раздаваше заповеди, които Тамас не можеше да чуе. Генералът го хвана за лакътя и Тамас посочи към ушите си. Арбър кимна.

— Сър. — Гласът звучеше тих и далечен, но фелдмаршалът се извърна и видя Олем до себе си. Телохранителят беше покрит с прах и опръскан с кръв, която обаче не изглеждаше да е негова. — Сър, трябва да вървим! Нападат ни!

— Кой?

Преди Олем да успее да отговори, Арбър вдигна ръка и посочи към останките на затвора. Тамас се дръпна рязко от бликналата ненадейно ослепителна светлина и вдигна ръка, за да заслони очите си. Светлината избледня бавно до сияйна фигура на десетина крачки над отломките. Около нея се завихриха бели ивици магия и дрехите ѝ се разпаднаха под собствената ѝ неприкрита мощ.

Тамас зяпна. Никога не бе виждал подобно нещо. Нито от Адом или Жулин, нито дори от цялата кралска кабала, работеща в синхрон. Той не разпознаваше жената, но въпреки това можеше да предположи коя е: Черис, другата половина на Кларемон, второто лице на бог Бруд.

— Махни хората оттук! — извика Тамас. — Арбър, войниците да сформират строй. Искам всичко, което можеш да ми осигуриш. Стрелци, артилерия. Всичко!

— Сър, по-добре да отстъпим — каза Олем.

— Майната му на отстъплението. Ще се бия и ще умра тук. Иди при бригадите отвъд градските стени. Кажи им да щурмуват помещенията на Кларемон в двореца. Да убият всеки, облечен в бруданска униформа. И в името на бездната, да избягват самия Кларемон!

— Сър, не можете…

— Това е заповед, войнико. Върви! — Докато Олем се отдалечаваше, Тамас извади пистолета си и се прицели в бога, като обра спусъка. Куршумът изчезна сред вихрещата се магия, без да възпроизведе какъвто и да е видим ефект. Фелдмаршалът хвърли барутен заряд в устата си и задъвка, изпълнен с усещането за сила.

Богът се извърна към него, лицето ѝ беше ведро. Тамас извади и другия си пистолет, прицели се в окото ѝ и дръпна спусъка.

Тя изчезна за едно мигване на окото. Тамас се взираше упорито в мястото, на което се бе намирала допреди малко, предпазливо задържал пистолета пред себе си.

— Къде отиде?

— Тук — прошепна глас в ухото му.

Той се извъртя шеметно, но беше твърде бавен. Като в менгеме някаква ръка го стисна за гърлото и фелдмаршалът почувства как краката му се отделят от земята и не може да си поеме дъх. Обърнаха го и той погледна бога в очите.

— Дадох ти избор. — Гласът ѝ беше мек и женствен, но го придружаваше ехо сякаш се носеше из огромните зали на катедрала. Можеше да чуе отзвука на Кларемон в него. — Не исках това. — Тамас беше повдигнат малко по-високо. Той сграбчи стисналите го пръсти, но със същия успех можеше да се опита да се откопчи от неподатливите ръце на някоя мраморна статуя. Забори се с цялата си сила, мощта на десетима мъже течеше във вените му, но тя сякаш беше нищо за бога.

Черис го разтърси като кукла.

— Не искам това — повтори тя. — Исках да го направя по лесния начин. Щях да поведа Адро към величие. Щях отново да обединя Деветте, да съборя останалите монархии и да поведа към една по-съвременна епоха на благоденствие и единство. Щях да изтрия всякакъв спомен за старите богове и да създам утопия, каквато Крезимир не би могъл да постигне.

— Можех да направя всичко това с една безкръвна революция. Казах си, че хората ще направят разумния избор. Че ще се обединят зад мъж като Кларемон. Но те не го сториха и ме принудиха да действам. Аз ще обединя Деветте. Ще обединя света. Дори да трябва да избия половината население на тази планета, за да го постигна.

Очите на Тамас щяха да изскочат, умът му крещеше за кислород. Можеше да почувства как съпротивата му отслабва. Куршум удари бузата на Черис и се разби, без да остави и следа, а оловните парчета рикошираха от рамото на фелдмаршала.

— Инатливо копеле — каза Черис. — Щях да те направя главнокомандващ на армиите ми. Каква загуба. — Тамас почувства как пръстите ѝ се свиват и очакваше всеки момент главата му да се откъсне от раменете като цветчето на глухарче, откъснато от стъбълцето си. Той се замята и задраска и с крайчеца на окото си видя спускащия се приклад на пушка.

Черис не го видя.

Прикладът я удари отстрани на лицето толкова силно, че разцепи оръжието по дължина. Главата ѝ се килна настрани, макар и едва, и тя се извърна към Влора с отвратено изражение. Тамас беше захвърлен, внезапно способен да глътне малко въздух, преди да се стовари върху Влора и двамата да се затъркалят един връз друг по паветата на площада.

Той се задъха; въздухът пронизваше нараненото му гърло. Влора се изправи с усилие.

— Не разбирате ли, че за мен това е само игра? — настоятелно попита Черис. — Не разбирате ли колко сте нищожни?

Покритият с кръв, чакъл и пръст Андрия, крещящ като родено в бездната изчадие, се затича към Черис, насочил щика си. Заби го с достатъчно сила, че да прободе и бик. Острието намери Черис в корема, като се огъна сякаш бе от гума. Черис скриви пръст и главата на Андрия експлодира, като окъпа Тамас и Влора в кръв. Тялото се строполи на земята, от врата продължаваше да шурти кръв.

— Огън! — изрева гласът на Арбър.

Пукотът на двеста мускета разцепи въздуха и Черис се извърна към внезапната градушка от куршуми, застанала лице в лице с редиците адрански войници, невъзмутима като човек, разхождащ се под лек дъждец. Тя повдигна ръце и Тамас отвори уста, за да изкрещи предупреждение към Арбър.

Таниел тичаше към богинята с цялата бързина, която успя да изкопчи от тялото си. Тя се извърна към Арбър и войниците и той знаеше, че ще ѝ е нужно само мигване, за да им осигури участта, сполетяла Андрия.

Юмрукът му се сблъска с брадичката ѝ и той долови звучен пукот. Богинята се завъртя около себе си от удара му и рухна на колене. Тя се отърси от удара — удар, който можеше да усмърти слон — и се вдигна на крака почти веднага, на лицето ѝ се бяха изписали потрес и възмущение.

Затова я удари отново.

Главата ѝ отхвръкна назад. Тя вдигна ръка и той внезапно почувства как налягането в ушите му се надига, но сетне плесна ръката ѝ настрани и заби юмрука си в корема ѝ. Черис се преви и Таниел стовари лакът в плешката ѝ, което я повали на колене. Вдигна отново юмрук, готов да го стовари връз основата на гръбнака ѝ.

Ударът в стомаха, който тя му нанесе, болеше като че беше ударен от носа на брудански кораб. Таниел залитна, от крайчеца на устата му рукна кръв и той понечи да възстанови равновесието си, но Черис го удари отново, главата му се отскочи назад и Таниел се понесе във въздуха. С голяма изненада установи, че е още жив, на дванадесет метра от бога. Изправи се колебливо на крака, готов отново да се затича към нея, но видя, че вече разполага с пълното ѝ внимание.

Богинята раздвижи едната си ръка и Таниел се почувства сякаш бе затворен в стоманена клетка. Едва можеше да движи ръцете си. Краката не му се подчиняваха. Магията го приклещи. Костите и мускулите му изпротестираха срещу натиска и трябваше да вложи цялата си сила, за да направи една-единствена крачка напред.

По челото му изби пот, стекла се в очите му. Как беше възможно това? Дори чародейството на Крезимир не бе устоявало така упорито срещу магията, която Ка-поел бе вплела в костите му. Нима Бруд беше по-силен от Крезимир? А ако защитните заклинания на Ка-поел не се окажеха достатъчно силни, за да удържат мощта на този бог?

Той направи още една крачка напред и от устните му се изтръгна болезнен вик. Зрението му се размаза. Можеше да почувства как магията го притиска надолу сякаш цяла планина се стоварваше отгоре му, но знаеше, че трябва да сложи край. Само така можеше да си върне Ка-поел.

Ненадейно богинята се озова пред него. Таниел замахна с юмрук, но Черис се отдръпна, хвана ръката му и заби върха на пръста си в рамото му. Той изпъшка и тя протегна ръка, за да сграбчи лицето му, след което го захвърли далеч от себе си с гневно сумтене.

Богинята вдигна ръце и скочи във въздуха. Таниел зачака да се стовари отгоре му със силата на оръдеен снаряд, но тя остана във въздуха, реейки се далеч над него.

— Животът ви не значи нищо за мен. Предайте се или ще вдигна целия град във въздуха и ще го оставя да се сгромоляса от стотици километри височина. Всичко, което някога сте познавали и обичали, ще умре на мига и няма да можете да направите нищо, за да го предотвратите. Предайте се!

Таниел оголи зъби и погледна към баща си, който вече беше на крака, облегнал се на Влора.

— Защо не го направиш тогава? — попита Тамас. — Щом сме толкова незначителни, защо се колебаеш да ни убиеш? В ямите да се продъниш.

Богинята се изсмя. Тя разпери ръце и въздухът започна да трепти. Внезапно Таниел почувства как стомахът му се преобръща, щом цялото му тяло се озова в безтегловност. Изведнъж отломки и павета се отлепиха от земята. Сърцето му се качи в гърлото. Разнесе се пронизително стенание и земята започна да се тресе. Войници бяха повдигнати във въздуха. Конете изпаднаха в паника и зацвилиха, щом копитата им се отделиха от земята, а огромно оръдие бе вдигнато на близо два метра от земята.

Изведнъж богинята се строполи на земята. Тя се приземи в приклекнало положение и замига към заобикалящия я свят, докато отломките и прахта се връщаха към предишното си положение. Разнесоха се облекчени викове и такива, изпълнени с болка, щом хората се озоваха отново на земята.

— Какво е това? — запита Черис.

От облака прах изникна фигура и богинята се извърна с лице към нея. Таниел примижа в опит да определи самоличността на новопоявилия се.

— Ти си мъртъв — каза богинята.

Фигурата беше висока и дебела, с черна коса. В един момент приличаше на Шарлемунд, а в следващия — на Михали. Чертите му се изкривиха и преобразиха в нещо средно между двете. Носеше бяла престилка и висока шапка и стоеше с ръце на хълбоците.

— Грешиш — каза той.

Тамас се заклатушка към Адом, все още замаян от нападението на Черис.

— Радвам се, че се появи — дрезгаво каза той.

Адом не отговори. Богът повдигна брадичка към Черис, а тя му отвърна с подигравателна усмивка.

— Тръгни си, докато все още ти го позволявам — изсъска богинята. — Никога не съм те харесвала толкова, колкото другата ми половина.

— Убила си ги всичките — тъжно каза Адом. — Търсих ги. Всичките ни братя и сестри. Нови, Ищари и Делив, и всички останали. Успяла си да ги подмамиш тук и да ги убиеш. Право под носа ми. Останали сме само двамата с Крезимир. И ти.

Богинята изсумтя.

— Крезимир няма да преживее нощта. Ще те пощадя, ако си тръгнеш веднага.

Адом като че ли обмисли заплахата ѝ. Той се обърна към Тамас:

— Трябва да тръгваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Към двореца. Кларемон — Бруд — ще убие Крезимир. Не можеш да го допуснеш.

— Но това…

— Тук не можеш да направиш нищо. Таниел е единственият, който може да я нарани, а Ка-поел се нуждае от помощта му в двореца. Ако Бруд убие Крезимир, ще направи същото, което е сторил и с останалите ми братя и сестри и ще приеме част от силите му. Не позволявай това да се случи.

Тамас се отскубна и се затича. Трепна, щом една стена от Дома на народа изведнъж избухна сред дъжд от хоросан и камък и през дупката лумна магически огън.

— Влора, влез вътре. Заведи новия министър в безопасност. Таниел, ела с мен. Генерал Арбър, евакуирай центъра на града! Поемаш командването тук!

Тамас сви, щом достигна ъгъла на Изборния площад, и погледна назад към двамата богове, изправили се един срещу друг.

Адом извади черпак от връзките на престилката си и го насочи към богинята.

— Разкарай се от града ми!