Глава двадесет и шеста

Под прикритието на мрака Таниел и групата му от Железни оси и барутни магове навлезе в Катранения лес на следващата вечер. Тъй като се притесняваха от засади, те продължиха покрай пътя, а напред винаги вървяха двама мъже, готови да задействат всякакви капани.

Таниел усещаше напрежение дълбоко в гърдите, който го тласкаше напред. Още не бяха попадали на дребно, пречупено, покрито с лунички тяло, оставено да гние край пътя. Ка-поел можеше да е още жива. Трябваше да е. Иначе щяха да я убият по време на нападението над адранския лагер и да приключат с цялата работа. Явно им трябваше жива и тази вероятност го плашеше почти колкото и да я открие мъртва.

Щом хванеше кезианските псета, щеше да пръсне мозъка на всеки един от Привилегированите. Щеше да обеси гренадирите на собствените им връзки. Яростта го тласкаше напред, ала едно гласче го предупреждаваше, че действа твърде прибързано.

Той го пренебрегна. Ами ако Привилегированите не можеха да я убият? Може би се беше защитила със същата магия, която бе използвала да защити и него, и те щяха да бъдат принудени да я държат в плен, докато не успея да неутрализират чародейството.

Не беше обаче неподатлива на болка. Какви ли изтезания щяха да ѝ причинят?

Трябваше да си я върне.

— Таниел!

Гласът на Влора прониза мислите му като жилото на оса.

— Какво има?

— Трябва да спрем.

— Вече? — Той замига, за да навлажни очите си, изсъхнали от взирането през вятъра по време на ездата. — Гаврил, съобщи почивка. Ще сменим мъжете. — През последните дни беше станало практика да яздят с двамата съгледвачи напред и да ги сменят на всеки час. Гаврил опря пръсти към устата си и свирна пронизително, за да повика авангарда обратно при тях.

— Не — каза Влора, като поведе коня си по-близо и снижи глас. — Трябва да спрем за през нощта. Цяло чудо е, че никой от конете не е паднал в тъмното. Хората са изтощени.

— Тъмно? Все още има достатъчно светлина.

Гаврил каза няколко думи на мъжете и доведе коня си до тях.

— Ти си в проклет барутен транс — каза му. — И то от твърде дълго. Не можеш да различиш деня от нощта.

— За какво говориш? — Таниел потърка очи и за първи път почувства напрежението в раменете и болката в краката си. Може би наистина беше след мръкнало. — Слънцето вероятно току-що е залязло.

— Почти полунощ е — меко каза Влора.

В очите ѝ личеше тревога, което го ядоса. Защо я беше грижа? Помисли си да я прати на майната ѝ и да продължат да се движат, но един поглед наоколо му показа, че хората са схванати и със замъглени погледи.

— Ще лагеруваме тук — каза той. — Норийн и Флериър, поемете първия пост. Аз ще поема втория. Влора и Дол, вие поемате третия. Тръгваме по изгрев-слънце. — Таниел слезе от коня си и го постави между себе си и Влора, доволен да чуе как тя се отдалечава. Беше определил на пост само барутни магове — техника по време на малки мисии, която бе научил от баща си. Макар маговете да имаха по-висок ранг, те се нуждаеха от по-малко сън в сравнение с обикновените войници.

Минаха двадесет минути, преди да приключи с разхлаждането на коня си. Вдигна лагера си леко встрани от останалите, като стъкми малък огън с помощта на сухи клонки и го запали с припламване на барут. Протегна ръцете си към пламъците и се опита да премахне болката в пръстите си, като съжали за трите дни непрестанно стискане на юздите.

Напрежението все още притискаше отвътре гръдния му кош като някакво диво животно, драпащо да излезе на свобода. Собственото му изтощение беше само сянка някъде дълбоко в съзнанието му и той се съмняваше, че ще успее да спи, докато не освободи Ка-поел.

— Норийн и Дол направиха бърз оглед — каза Гаврил, изникнал тихо от мрака на гората, и седна до Таниел. — Никой не ни чака в засада надолу по пътя. Безопасно е за огън. — Той погледна кисело към пламъците, над които барутният маг все още държеше ръцете си.

Гърлото на Таниел внезапно пресъхна. Бездни, какво щеше да каже Тамас? Предполагаше се, че той е начело. Трябваше да се погрижи за съгледвачите, да провери постовите, сетне да каже на мъжете дали могат да стъкмят огньове.

— Благодаря — изграчи.

— Няма за какво. — Гаврил се намести удобно, като опря гръб в едно дърво, и извади бутилка от джоба на куртката си. — Питие?

— Не.

Гаврил отпи.

— Ял ли си днес?

— Разбира се. — Не можеше да си спомни. Последните десетина часа бяха далечен спомен, избледнял почти напълно сън.

Гаврил извади увит в хартия пакет и го хвърли в скута му. Походни дажби, ако се съдеше по вида му.

— Добре съм — каза Таниел и му подаде пакета обратно.

— Яж, твърдоглаво копеле. В името на Адом, за кого, бездните да те вземат, се мислиш? За баща си?

Таниел преглътна хапливия си отговор и разопакова сухото говеждо и сухарите. Беше преполовил вечерята си, когато осъзна, че грамадният планински страж беше предизвикал точната реакция, на която се бе надявал, с коментара си за Тамас. Таниел се намуси и опита да се престори, че не е бил изигран.

— Не знаеш нищо за баща ми.

Гаврил издаде задавен звук и се превъртя настрана, задавен от кашлица.

— О, бездни, току-що смръкнах фатрастански ром.

— За какво говориш? — попита Таниел. Имаше смътен спомен как някой споменава, че Гаврил е служил с Тамас, но макар този разговор да се бе случил само преди месеци, имаше чувството, че са изминали години.

— Казах, че без да искам смръкнах ром.

— Не, имам предвид когато казах, че не знаеш нищо за баща ми.

— Нищо, нищо. Някой друг път.

Гаврил замълча и Таниел задъвка храната си, като преглъщаше механично; твърдите сухари нямаха никакъв вкус. Гаврил го наблюдаваше как яде. Ефектът беше малко изнервящ, особено щом ставаше въпрос за такъв голям колкото мечка мъж.

— Искаш ли малко? — попита Таниел.

— Ядох преди часове — отвърна Гаврил и отпи поредна глътка от бутилката си. Погледът му се премести върху скромния огън.

Таниел приключи с вечерята и заопипва за манерката си. Гаврил отново предложи бутилката и барутният маг я прие. Ромът изгори гърлото му и остави леко сладникав вкус.

— Откъде ти е този белег?

Гаврил повдигна вежди, след което сведе поглед към непокритата си китка. Дълга розова линия се простираше от нея към лакътя и свършваше в края на ръката му. Той тръсна ръкава на куртката си, за да я покрие.

— Прекалено си суров към твоя старец — каза Гаврил.

— Моля?

— Той е кораво дърто копеле, но се опитва да бъде добър баща.

— Това въобще не ти влиза в работата. — Таниел почувства как се изчервява.

Гаврил вдигна помирително ръка.

— Извинявай, извинявай. Просто отбелязвам.

Поседяха в мълчание няколко минути, докато Таниел изчакваше гневът му да се уталожи. Поради приятното усещане за ситост очите му започнаха да се затварят и в него се зароди надеждата, че може би все пак ще успее да си почине.

— Бил си в кампания с него? — попита Таниел. — В Кез? Приклещени зад вражеските линии?

— Да — отвърна Гаврил.

— Много ли беше зле?

Гаврил не каза нищо. Барутният маг се загледа в профила му, като едва сега осъзна, че тежеше по-малко, отколкото преди толкова месеци на Южната планина. Имаше нов белег на дясната буза, който беше избледнял по начин, говорещ за лечебна магия, както и намек за излекувани синини около двете очи.

— Доста — отговори му най-накрая стражът. — Убивахме конете за храна. Бяхме преследвани от кезиански кирасири. Събирахме барут и храна от хората, за да можем да ги разпределим наново по най-добрия начин. Трябваше да застрелям мъж, защото се разбра, че е откраднал дажби за две седмици.

Звучеше като историите, които бе чувал от Тамас относно гурланската война. Само че те се бяха случили преди десетилетия в другия край на света. Това се беше случило току-що в самото сърце на Деветте.

— Тамас те е поставил начело?

Гаврил сви големите си рамене.

— Да. Имаше нужда от някого като мен. В планинската стража виждаш най-лошите страни на човечеството. Затворници и длъжници, крадци и глупаци. Бездни, ти помниш. В никакъв случай не са най-доброто, което Адро може да предложи. Щом се оправях с тази пасмина, можех да поддържам хода на пехотата на Тамас с едната си ръка, а с другата — да ръководя разузнавачите и кавалерията.

— Но в никакъв случай не би се хвалил с това, не… — изсумтя Таниел.

— Хваленето е нещо, което трябва да подкрепиш с юмрука си. — Гаврил повдигна голямата си колкото свински бут ръка. — Мога да оставя резултатите да говорят. Ето. — Той отмести ръкава си и отново разкри дългия белег. Огледа го за момент, а после каза: — Получих го от кезианците. Носеха адранско синьо, а аз бях твърде напред пред войската. Те ме хванаха, пребиха ме здравата и ме отведоха в Алватион. А там вече сериозно се потрудиха върху мен.

Той повдигна ризата си и разкри няколко други белега по корема си.

— Счупиха китката ми, когато отказах да им дам информацията, която искаха. Костта проби кожата. Боже, не съм викал така, откакто като момче кракът ми беше прегазен от каруца.

— Алватион? — попита Таниел. Беше прекарал малко време с Олем, телохранителя на Тамас, на път за преговорите и той му беше разказал някои неща за злощастното пътуване на Седма и Девета бригада през Кез и Делив. — Това се е случило току-що?

— Деливанските Привилегировани лечители са добри в занаята си. Казах им да оставят белезите. Предоставят ми повече истории за разказване. — Той замълча. — Чух за Бо. Ако успеят да го отведат до деливанските лечители навреме, ще си тръгне практически невредим.

Не и с почти изгорял крак. А и това беше голямо „ако“. Таниел усети как гласът му засяда в гърлото.

— Не обвиняваш ли Тамас?

— За какво? — Гаврил се оригна шумно и отпи нова глътка от бутилката си.

— За това, че си бил хванат от кезианците. Бил си измъчван.

— Нека изясним нещо — каза той, а по лицето му премина сянка. — Единственият виновник, че ме хванаха, бях аз. А когато това се случи, Тамас дойде за мен. Прекара хората си през ямите и сключи сделка със стара, отхвърлена любовница, за да ме спаси. И ох, леле, отхвърлял съм няколко любовници и нека ти кажа, че да се разбереш с някоя от тях, може да е по-трудно, отколкото да преместиш планина. Особено за толкова горделив човек като Тамас.

Таниел беше изненадан от избухването. Той отвори уста, но Гаврил го прекъсна:

— Обвинявал съм Тамас за много неща през живота си. За някои от тях е виновен, но що се отнася до най-лошото, е, ще кажа само, че е невинен. А и залавянето ми от кезианците ми донесе нещо, което не мислех, че ще имам възможността да направя.

— Какво?

— Заплюх в лицето мъжа, който уби сестра ми.

Пропукването на клонка насочи вниманието на Таниел към фигура сред мрака. Той примижа към нея и осъзна, че барутният му транс отслабва. Миг по-късно в светлината на пламъците пристъпи Влора.

— Ще ми дадеш ли минутка, Гаврил? — попита тихо тя.

Мъжът въздъхна тежко и стана.

— И без това трябва да се изпикая — промърмори той и се завлачи тежко в тъмното.

Влора не зае мястото му, а вместо това се настани от другата страна на огъня, срещу Таниел. Той се взираше в пламъците. Усещаше погледа ѝ върху себе си, бодящ съзнанието му като шесто чувство. Усещането донесе спомени за тънки чаршафи и сенчести спални и Таниел усети как бузите му се затоплят противно на волята му.

Той взе някакво клонче и заръчка огъня.

— Какво искаш?

— Да поговорим — тихо отвърна тя.

— Е — изпръхтя той, — давай.

— Аз…

— Защо си тук? — прекъсна я Таниел. Нуждата да препусне след Ка-поел най-сетне бе намерила отдушник и думите му излязоха далеч по-силни отколкото бе възнамерявал. Покрай другите малки огньове се надигнаха глави. — Защо — снижи гласа си той — настояваш да ми се натрапваш?

— Да ти се натрапвам? — Влора беше стъписана. — Тук съм, за да ти помогна.

— Защо? Тамас ли те изпрати? Не мисля. Той щеше да иска да си там за следващата битка с Кез. Двамата с теб сме най-добрите му стрелци и той не би те отпратил в такъв критичен момент.

— Аз поисках да дойда.

Таниел се приведе напред, докато не почувства топлината на пламъците върху лицето си.

— Защо? — Това в очите ѝ непролети сълзи ли бяха? Нямаше значение. Той се нуждаеше от отговор. Всичко друго в този малък свят изведнъж му се стори незначително. — Бяхме приятели от деца. Бяхме любовници. Ти изтръгна сърцето ми и го захвърли в прахта. — Той зажестикулира бясно. — Поръси малко сол отгоре и го опече на огън! — Стори му се, че чу хихикане откъм гората, но не му обърна внимание. — Защо ми се подиграваш така?

Лицето на Влора сякаш се стопи и пренареди, тъгата се оттече и бе заменена от строга решимост. Челюстите ѝ бяха стиснати, бузите ѝ като че ли се стегнаха и Таниел можеше да усети битката в нея, както моряк усеща наближаваща буря.

— Мислиш, че исках да бъда оставена сама за две години? До онази нощ, в която ме намери, не съм имала друг любовник, освен теб. Бо ме целуна веднъж, когато бяхме млади, но не позволих нещата да стигнат по-далеч от това.

— Той какво? — Таниел имаше чувството, че язди кон, който току-що е изгубил подкова.

Тя продължи да говори през него.

— Не съм имала друг любовник, но чух слуховете. Таниел Двустрелни. Героят от фатрастанската война за независимост. Убиващ кезиански Привилегировани наляво и надясно. Ухажващ стотици жени. Обгрижван ден и нощ от малка дивашка магьосница.

— Никога не съм ти изневерявал.

— Аз чух друго.

— Лъжи! Видях те в обятията на друг мъж. Със собствените си очи!

— Съжалявам!

Таниел се стрелна напред, пренесен през половината огън от собствения си бяс, след което рязко се отдръпна.

— Какво?

Ноздрите на Влора се разшириха.

— Това е третият път, в който се опитвам да ти кажа. Беше ужасна грешка. Твоето отиване във Фатраста. Моето прелюбодеяние с онзи превзет пуяк. Грешка след грешка след грешка.

Таниел се върна бавно върху спалния си чувал. Част от него искаше се спусне към нея, да я вземе в обятията си и да я утеши, но знаеше, че това ще… усложни нещата. С връзката им беше свършено и нищо не можеше да промени това. Той все още имаше Ка-поел. Ако е още жива.

Тя мисли, че лъжа. Мисълта го порази като гръм от ясно небе. Мисли, че двамата с Ка-поел сме били любовници през тези две години.

— Влора — каза ѝ. Името изглеждаше чуждо за устните му, тъй като беше отказвал да го произнася толкова дълго време. — Аз и Ка-поел. Това е отскоро, то… — Той замлъкна. — Просто трябва да си я върна.

— Ние ще я върнем — каза Влора.

Може би това беше нейният начин да се извини? Някакъв вид саможертва?

— Защо? — Трябваше да знае.

— Защото още те обича, глупако. — Гласът на Гаврил дойде откъм тъмнината отляво на Таниел и той осъзна, че по-рано бе чул неговия смях. Таниел се изправи и посегна към меча си, като се кълнеше, че ще съсече едрия мъж на две.

Влора беше по-бърза. Тя се хвърли в мрака, извлачи Гаврил обратно до огъня и го захвърли на земята като дете, макар да беше два пъти по-едър от нея. Беше стиснала челюсти от гняв.

Стражът се загърчи на земята и беше необходимо малко време, преди да стане ясно, че се смее толкова бурно, че по лицето му се застичаха сълзи. Влора заби ботуша си в ребрата му и изтръгна едно „ох“, последвано от нова поредица смях.

— Какво е толкова смешно, дебело копеле такова? — Тя го сграбчи за косата, вдигна го на колене и внезапно смехът му спря. В очите му се появи опасно пламъче.

— Влора… — Таниел пристъпи напред, готов да се хвърли между двамата.

— Харесва ти да си вреш носа в чуждите работи, а? — каза тя в ухото на Гаврил. — Е, как ти се струва това: Таниел, този космат задник ти е вуйчо. Не ти е казал на Южната планина, защото е бил твърде засрамен от факта, че е пияницата на планинската стража, а не ти казва сега, защото… не знам. — Тя го изрита в кръста и изчезна бясно в мрака.

Гаврил докосна огъня, без да иска, и пъргаво се претърколи на крака. Избърса сълзите от смеха от крайчетата на очите си и се загледа след Влора, подир което се обърна към Таниел. Улови погледа му, усмихна му се глуповато и му подаде бутилката.

— Питие?

— Мой проклет вуйчо? — попита Таниел.

Гаврил се поклони.

— Якола от Пенсбрук, на твоите услуги, племеннико.

Загрузка...