Есенната република

Епилог

Влора стоеше вън от каретата си и се взираше в триетажната градска къща, разположена на тиха улица в източната част на Адопещ.

Беше късен следобед, почти четири часът, и Влора наклони глава, за да долови камбанения звън на църковната камбана, който се разнасяше на всеки час в продължение на многото години, в които бе живяла в този дом. Минаха няколко секунди, преди да си спомни, че всички църкви в Адопещ бяха разрушени и мисълта, че никога повече няма да чуе тази камбана, я натъжи.

— Искаш ли аз да вляза? — попита Олем от каретата.

— Дай ми няколко минути — отвърна тя и затвори вратата на колата. Мина покрай занемарената градина и нагоре по стъпалата пред входа и извади месингов ключ от джоба си.

Навикът я накара да спре във фоайето и да се ослуша за гласове, викащи името ѝ, но никой в стария дом не отговори на присъствието ѝ, освен познатото проскърцване на дъските под краката ѝ. Прах изпълни ноздрите ѝ и тя се зачуди дали някой бе стъпвал тук отпреди нощта на преврата преди толкова месеци. Проучването ѝ я бе осведомило, че прислугата бе разпусната миналата зима.

Вече беше генерал, но нямаше усещането, че е постигнала нещо значимо. Новосъздадената Камара на министрите я бе обсипала с похвали и я беше повишила едва седмица след погребението на Тамас. Сега, шест седмици по-късно, ѝ се струваше все така странно. Най-младият генерал в историята на Адро, дори по-млада от самия Тамас, когато бе достигнал ранга. Зачуди се дали и всички останали виждаха политическия ход, който се криеше зад това.

Използвай ги, преди те да те използват, чу гласа на Тамас в главата си. Покажи им, че си го заслужила.

Качи се по стълбите нагоре и потърси първата стая вдясно — нейната стая в продължение на шест години от живота ѝ, след като Тамас я бе прибрал от улицата. Спомни си времената преди преврата. Преди Таниел да бъде изпратен във Фатраста и преди онзи проклет благородник.

Из паметта ѝ отекна смях и тя наклони глава, запитала се дали наистина го е чула. Не. Разбира се, че не.

Леглото изглеждаше много по-малко, отколкото си спомняше. Как двамата с Таниел се бяха побирали на него в онези нощи, когато Тамас го нямаше? Борбадор все още ли се бе намирал в къщата? Или търсачите на Привилегировани вече го бяха отвели?

Сега тези спомени ѝ се струваха далечни. Тя напусна стаята и продължи надолу по коридора, като се спря пред вратата на Тамасовия кабинет.

Бюрото му бе покрито с прах, а отгоре му, все още разгърната, стоеше карта на Адопещ, затисната в краищата от любимата му чаена чаша и шепа мускетни сачми. Влора прекоси стаята до бюрото и внимателно нави картата, като я постави обратно на мястото ѝ върху полицата на Тамас. Разкопча златните еполети от раменете на униформата си и ги постави на бюрото, където се бе намирала картата.

Чувстваше се изморена. Замаяна. Седмици, изпълнени с ръкостискания. С паради и възпоменания. И с погребението на Тамас, на което бяха присъствали двама крале и кралица, и както твърдяха вестниците, осем милиона опечалени. То бе водено от наскоро помилвания архидиоцел Шарлемунд.

Влора отвори прозореца на кабинета и се загледа как прахта се вихри на слънчевата светлина. Бавно прегледа всички дрънкулки, които Тамас бе събрал в Гурла. Прокара пръст по гърбовете на подвързаните с кожа книги на военна, религиозна и икономическа тематика. Познаваше съдържанието на кабинета като собствената си длан и се опита да си спомни кога за първи път бе влязла в тази стая.

Споменът изглеждаше далечен. Може би дори измислен, сглобен от късчетата на стотина други спомени. И избледняваше като парче плат, оставено твърде дълго на слънчева светлина.

Дъските проскърцаха и Влора отвори очи, забравила кога ги е затворила. По бузите ѝ се стичаха сълзи, но тя не ги изтри.

— Не е нужно да си тръгваш — каза тя на фигурата в рамката на вратата.

Таниел носеше овехтели кожени бричове и държеше пушка втора ръка. Беше си пуснал брада и дълга коса. Очите му бяха по-ярки, отколкото ги бе виждала през последните години, и изглеждаше сякаш от плещите му се бе смъкнал огромен товар.

— Напротив — каза той с усмивка. — Свободен съм, Влора.

Тя заобиколи бюрото на Тамас и се приближи към него, за да огледа лицето и очите му. Хвърли поглед назад към еполетите, които бе оставила на бюрото, и реши, че го разбира.

— Направили са те генерал — каза Таниел.

Влора отново погледна към еполетите и усети горчив вкус в устата си.

— Държавата ще се нуждае от теб. Смъртта на Тамас остави празнина.

— Която дори не мога да се надявам да запълня.

— Просто се съсредоточи върху настоящата задача — каза Таниел.

Влора отвърна:

— Беон ди Ипил се е покрил и се носят слухове за гражданска война в Кез. Все още предстои генерал Хиланска да бъде изправен пред съд. Бо иска да обедини Привилегированите и барутните магове в новата републиканска кабала, а Гаврил иска да направи мащабни реформи в планинската стража. Има… доста работа.

Влора бе очаквала по-емоционален отговор от страна на Таниел при споменаването на Хиланска, но той само кимна и се протегна да докосне златните еполети, които бе оставила на бюрото.

— Тамас щеше да се гордее.

Влора сведе поглед към униформата си, към разнообразието от отличия, които всеки ден ѝ се искаше да отскубне.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Ще продадеш ли къщата?

Влора замига насреща му.

— Какво искаш да кажеш?

— Четох за завещанието във вестника. Предвид смъртта ми, Тамас е оставил всичко на теб и Бо — каза Таниел, докоснал рамката на вратата с два пръста. — Аз лично бих я продал. Твърде много спомени.

— В никакъв случай. Ще се преместя в нея.

Таниел изглеждаше изненадан, но след няколко мига отново се усмихна.

— Поради някаква причина това ме радва. Имахме добри моменти тук, нали?

— Така е. — Двамата потънаха в тишина за известно време, сетне Влора каза:

— Прощаваш ли ми?

— Само ако и ти ми простиш.

— Вече го сторих.

Те се прегърнаха и Влора почувства устните на Таниел върху челото си. Усети влага в косата си и щом се отделиха един от друг, Таниел избърса сълзите от очите си.

Влора пое ръката му.

— Успех. Грижи се за себе си.

— Ти също.

Той я остави сред тишината на новия ѝ дом.

Тя си спомни една нощ, скоро след като Тамас я бе приютил, когато бе сънувала кошмари. Тамас бе дошъл в стаята ѝ и я бе сложил обратно в леглото. Беше я целунал по челото, нещо, което никой друг не бе правил преди, и ѝ беше казал, че нищо няма да нарани нея или Таниел, докато той е жив.

Въпреки кръвта, убийствата и всичката смърт, оттогава не бе сънувала нито един кошмар.

— Говореше ли с някого? — попита Олем и влезе в кабинета.

Сега кой щеше да възпира кошмарите, зачуди се тя, но още докато го правеше, чу гласа на Тамас в главата си. Ти ще ги възпираш, като че ли ѝ каза.

— С никого — отвърна тя. — Само сенки от миналото.