Есенната република

Глава тридесет и осма

Тамас се прокрадваше през речната тръстика, затънал до колене в студената вода на Адола.

Беше затъкнал единия пистолет в колана си, другия държеше насочен към небето, а мечът му оставяше лека бразда срещу течението на реката. Нощта беше прохладна и дъхът му беше видим за подсилените му от транса сетива. Някъде вляво от него във водата подскочи риба и той чу как Андрия се стресна.

— Ш-шт — каза му тихо. — Няма да ми нервничиш.

Тамас беше готов да сгълчи хитроумната му забележка, но магът се въздържа. Продължиха да настъпват, жабите замлъкваха при преминаването им, но крепостта пред тях не изглеждаше да е под тревога.

Крепост, отбеляза фелдмаршалът, беше твърде любезно казано. Каменната постройка беше само два етажа висока, с триметрова стена, простираща се в продължение на тридесет метра от реката до главния път. Цялото здание почти не се различаваше от контролен пункт, където правителствените чиновници можеха да проверяват както колите на пътя, така и баржите във водата за контрабанда и пътници, скатаващи се от такси, по пътя между Адопещ и Будфил.

Преди революцията, персоналът щеше да се състои от осем до десет служители на короната. Кезианците, след като бяха подминали този пункт, бяха укрепили сградата. По цялото протежение на стената имаше малокалибрени оръдия, а в края на каменния кей, врязал се в Адола, беше поставено седемкилограмово артилерийско оръдие. Тамас предполагаше, че са оставили гарнизон с не по-малко от четиридесет човека.

Той наближи основата на кея, вперил поглед във върха на контролния пункт. Стената беше осветена от факли и Тамас успя да забележи подалия се над ръба щик, който издаваше присъствието на страж.

Нещо докосна рамото му и той спря, за да погледне назад. Андрия посочи сред тръстиката и след един момент фелдмаршалът видя гнездо, от което с гневен поглед го наблюдаваше едногодишна гъска.

Той нагази по-надълбоко във водата, за да заобиколи гнездото, затъкна пистолета в колана си и прикрепи меча си към бедрото. Протегна се високо, докато не напипа каменния перваз над него, и с едно бързо движение се повдигна върху кея.

Тамас извади ножа си и се насочи с тихи стъпки към артилерийското оръдие, позиционирано в края. Кезиански постови се беше облегнал на него и тихото му хъркане достигаше до фелдмаршала. Мъжът се скова, щом ножът на Тамас намери ребрата му, и след миг тялото му лежеше зад оръдието. Тамас погледна отново към пункта точно навреме, за да види как Андрия, тих като носеща се по въздуха сова, се промъква покрай зъберите над втория етаж. Фелдмаршалът чу изпълнено с болка изпъшкване и трябваше да напомни на кънтящото си сърце, че слухът му бе далеч по-добър от този на стражите в сградата.

Той се прокрадна през вратата и проникна вътре. Гарнизонът, ако си спомняше правилно, беше на втория етаж. Спря се в подножието на стълбите, доловил някакъв шум, и се върна обратно навън.

Четирима кезиански войници играеха на зарове в тясната столова, на светлината на самотен фенер. Тамас ги огледа през пролука във вратата. Бяха съсредоточени върху играта си и навярно леко пияни. Той реши първо да се погрижи за спящите на горния етаж.

Тъкмо щеше да отстъпи, когато внезапно вратата се отвори и за малко да го удари в лицето. Фелдмаршалът отскочи назад и в него изненадано се взря пети пазач.

Тамас заби ножа си в гърлото му и го накара да отстъпи назад към стаята, след което го запрати върху централната маса. Останалите четирима скочиха на крака и завикаха, затърсили оръжия. Той беше по-бърз. Издърпа ножа си и го прокара по гърлото на втори пазач, след което го остави забито в сърцето на трети. Тамас прескочи масата с единствен скок, барутният транс кипеше във вените му. Кракът му се приземи върху отсрещната пейка и той едва има време да изпсува, и тя поддаде.

Препъна се при приземяването си и се претърколи към другия край на стаята. Озова се точно до четвъртия пазач тъкмо когато той се извърна с пистолет към него. Тамас се пресегна със сетивата си и прекрати запалването на барута в момента, в който ударникът се спускаше. Изтръгна пистолета от ръката на мъжа и заби приклада в лицето му толкова силно, че чу как черепът му пропука.

Петият пазач се затича към вратата. Тамас изтегли ножа от ботуша си и го хвърли с разперени пръсти. Ножът нацели жената право под лопатката. Тя извика, спъна се и се протегна назад в опит да достигне дръжката. Той прекоси стаята и ѝ счупи врата.

Взе обратно и двата си ножа и зае позиция до вратата. Тишината беше оглушителна. Къде бяха подкрепленията? Къде бяха спящите стражи?

Самотен чифт ботуши затропа по каменното стълбище. Тамас рискува да хвърли поглед и видя Андрия. Беше покрит с кръв, но както изглеждаше, не беше негова.

— Вдигате твърде много шум — каза магът.

Тамас въздъхна облекчено, почисти ножовете си и поведе Андрия обратно по стълбите нагоре. Подминаха спалното помещение, откъдето се носеше тихо предсмъртно хъхрене.

— Погрижи се за това — каза фелдмаршалът.

На покрива, в локви от собствената си кръв, лежаха двама постови. Тамас заслони очите си от мъждукащите факли и огледа Суркови проход на юг от него. За негова изненада, не видя нищо — никакви огньове, никакви лагеруващи кезиански резерви. В далечината виждаше факлите на Средищната кула, а отвъд нея — проблясващите светлини на Будфил.

Цялата кезианска армия сега се падаше на север от него.

Той грабна една от факлите и я размаха два пъти. След миг земята на север от контролния пункт се загърчи от тъмните фигури на адрански войници, докато те прииждаха напред. След малко Андрия се присъедини към него.

— Не сме ли правили това и преди? — попита магът. — Да минем в гръб на врага? Имам някакъв спомен, че не мина особено добре.

Тамас го погледна. Някак беше успял да се изцапа с още кръв. Олем, отбеляза той, можеше и да не е толкова добър убиец като Андрия, но беше много по-добра компания.

— Трябва да си смениш униформата.

— Нямам резервна.

— Недалновидно от твоя страна.

Андрия облиза капка кръв от върха на пръста си с не напълно човешка усмивка на устните.

— Утре ще прехвърлим стените на Будфил. Искам проклетите кезианци да знаят какво ги чака, щом ме видят.

— Щом настоявате. — Нямаше „сър“, когато кръвта на Андрия кипнеше. Убиването на кезианци беше най-любимото му нещо на света. — Просто застанете срещу вятъра спрямо мен.

Тамас се извърна, за да наблюдава прииждащата от мрака армия. Авангардът вече беше обградил контролния пункт, а на пътя се виждаше дългата, черна змия, която представляваха войските му, маршируващи напред през тъмнината. В реката вдясно от него в полезрението му изникнаха няколко товарни баржи, носещи се тихо по водата, натоварени с тежка артилерия.

— Кезианската армия да върви по дяволите — каза фелдмаршалът. — Вече нищо няма да ме спре.

Първият инстинкт на Нила, след като се върна в съзнание, беше да изкрещи.

Почти си отхапа езика, за да се възпре. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, а очите ѝ се отвориха и видяха единствено мрак. Страхът заплашваше да я погълне, адреналинът препускаше във вените ѝ и надмогваше сковаността в крайниците ѝ и болежките от седлото.

Тя се плъзна в междинната зона между реалния свят и Отвъд почти инстинктивно — всъщност минаха няколко минути, преди да осъзнае какво бе направила. Дишането ѝ беше спокойно, сърцето ѝ вече не туптеше бясно. Светът се рееше пред нея в прозрачна мъгла. Бо беше описал мястото като подходящо за спокойствие и размишления, но я бе предупредил, че мозъкът ѝ няма да получи информацията, която му бе необходима, за да анализира света около нея. Звуците бяха приглушени и дори усещането за земята под краката ѝ беше далечно.

Тя предпазливо напусна мястото и се потопи обратно в реалността. Цялата болка от това да си жив се завърна и тя не успя да сдържи тихия си хленч.

В полезрението ѝ изникна нощен лагер. Можеше да чуе приглушени гласове, пропукването на огън наблизо и тихото цвилене на коне някъде в мрака. Лежеше настрана, лявата ѝ ръка беше изтръпнала, а миризмата на повръщано запари ноздрите ѝ. Засъхнала диря, спускаща се от ъгълчето на устата ѝ, ѝ разкри, че повръщаното е нейно.

Тя замига, за да прогони сълзите на болка от крайчетата на очите си, и осъзна, че се взира в насинено, спечено от кръв лице. Мъжът лежеше настрани, с лице към нея. Беше гол до кръста и по раменете и ръцете му видя дебели черни белези — беше пребит до сурова плът с камшик. Ръцете му бяха вързани зад гърба. От жестокостта на постъпката ѝ се прииска да се отдръпне ужасено.

Не смееше. Ако мръднеше, щяха да разберат, че е будна, и можеше да получи сходно отношение. Ако имаше късмет.

Сърцето ѝ отново започна да препуска, спокойствието, което бе постигнала, ѝ се изплъзваше като песъчинки между пръстите. Усети как ръцете ѝ треперят и…

Нила разпозна мъжа, който лежеше до нея.

Беше Олем.

Тя преглътна проклятието си. Беше ли още жив?

— Олем — прошепна, забравила собствената си болка. — Олем!

Не ѝ се понрави колко бавно се отвориха очите му. Мина известно време, преди погледът му да се избистри. Късата му брада беше полепнала по кожата от кръвта, но тя успя да види как ъгълчето на устата му трепна нагоре.

— Радвам се, че си будна. — Закашля се.

— Какво, в името на бездната, са ти сторили? — изсъска Нила.

— Само ме питаха няколко въпроса.

— Пребили са те до смърт!

— Отговорите ми не им харесаха.

Искаше ѝ се да го попита дали не е следващата, но изглеждаше безчувствено.

— Варвари.

— Да. — Олем се измести леко и изпъшка от болка. — Бездни, как боли.

— Трябва да ти дадат лекарство. Ще викам, докато не го направят. Как може да причинят такова нещо на военнопленник?

— Ш-шт — каза той. — Не казвай нищо. Стой неподвижно колкото се може по-дълго. Повечето спят. Няма да те закачат до сутринта.

Спокойствието ѝ се изпари напълно.

— А ако ги събудя?

— Не знам. Командващият офицер е Гурланския вълк. Той е способен на всичко. Останалите не са много по-добри.

— Ще изпепеля целия лагер.

Олем поклати леко глава и скриви лице заради движението.

— Те не знаят, че си Привилегирована.

— Не знаят ли?

— Нямаш ръкавици, забрави ли? Казах им, че си моята секретарка.

Нила се опита отново да намери мястото между реалността и Отвъд, но не сполучи. Не можеше да повярва, че всичко се бе развило толкова зле. В един момент бяха сами, а в следващия кезианците бяха изскочили от мъглата, за да убият всички им.

— Свършено е с нас. Всички наши ли избиха?

Очите на Олем се бяха затворили и за момент Нила реши, че е припаднал. После:

— Не. Не очакваха всички да сме в сгъстен строй. Битката беше тежка за известно време, после се откъснах от останалата част от полка. Ослушвах се. Хванали са петнадесет или двадесет от нас и са убили няколко дузини, но останалите са все още някъде там.

— Значи има надежда?

Олем не отговори.

— Ослушвах се — повтори той. — Планират да изпратят главата ми на Тамас. Вероятно заедно с теб. Това е най-добрият ти шанс да се измъкнеш.

— Не! — каза тя малко по-високо. Никой, изглежда, не забеляза и тя продължи: — Не биха го направили!

— Предназначението им е да всяват страх и съмнение. Опитват се да отклонят Тамас от дирята на Ипил. Моята глава изглежда като разумна идея.

— Ще избягаме — каза Нила. — Ще се измъкнем през нощта. Можем да…

Олем отново поклати глава.

— Твърде опасно е. Само ще докараме и твоята смърт. Така е най-добре. Затова им казах кой съм.

— Олем. — Гласът ѝ се пречупи и тя прочисти гърло. — Олем, не говори така.

— Вс’шко е наред — завали думите той. Нила видя как главата му клюмва. Той губеше съзнание.

— Олем, събуди се!

Нямаше отговор. Нила се опита да го събуди още няколко пъти, но вероятно нищо, освен кофа студена вода, нямаше да помогне. Замоли се той да не умре тук и сега.

Претърколи се по гръб и огледа обстановката наоколо. Около близките огньове, в спалните си чували хъркаха фигури и вече не се чуваха разговори. Като че ли никой не пазеше нея и Олем, което ѝ се стори странно. След известно размишление Нила осъзна, че те не се нуждаеха от пазачи — той беше на косъм от смъртта, а тя беше просто секретарка, при това в безсъзнание.

Нила се протегна и достигна Отвъд. Усещаше паренето върху ожулените си китки, докато вървите се топяха под огъня на магията ѝ. Мимолетен намек за изгорял коноп достигна ноздрите ѝ и после беше свободна.

Бавно и предпазливо, тя се изправи на крака. Провери пулса на Олем — беше още жив, слава на Адом — и бързо се задвижи из лагера. Никой не ѝ обърна внимание. Никой не беше буден, че да го направи, а и да бяха, все така гъстата мъгла щеше да ограничи зрителното им поле. Няколко минути по-късно Нила подмина и последния лагерен огън.

Тя буквално се спъна в първия постови. Той лежеше в шубрака, положил мускета на гърдите си, и дремеше спокойно, докато кракът ѝ не се натъкна на него. Мъжът се събуди рязко, с изненадан вик на уста. Нила виждаше очертанията на лицето му в мрака. Видя как очите му обхващат синята ѝ униформа, след което устата му се отваря, за да извика предупреждение.

Ръката ѝ се стрелна напред и го сграбчи за гърлото.

Нямаше да позволи Олем да умре заради нейната безопасност. Нямаше да позволи да бъде бита, унижавана и използвана от чуждоземни диваци.

Проблеснаха сини пламъци и тя почувства как плътта му поддава под пръстите ѝ. Нила стисна и усети разтопената плът и топлата, съскаща кръв между пръстите си. Те се обвиха около гръбнака му и дори той се изрони, оставяйки главата му да се търкулне надолу по хълма и по-навътре в шубраците.

Миг по-късно тя се изправи и се затича. Нямаше време да мисли за убийството. То беше само едно на върха на безбройните други, които бе извършила през последните няколко седмици. Трябваше да бяга. Кезианският неутрализатор можеше да е усетил магията ѝ — можеше да я погне по петите след минути.

Нила се движеше сред хълмовете с помощта на третото си око, като се бореше с гаденето. Сред мрака и мъглата нормалното ѝ зрение беше безполезно. Тя тичаше, тласкайки се напред, макар при всяка стъпка да ѝ се искаше да изкрещи от болка. Бедрата я боляха от язденето, тялото — от нощта, прекарана с вързани ръце. По бузите ѝ се стичаха сълзи от болка, а стомахът ѝ се мяташе сякаш бе прекарала седмици в морето.

Минаха часове. Тя спираше на всеки връх, за да се ослуша за преследвачи, но не долавяше нищо. Тичаше на сляпо — нямаше никаква надежда да се ориентира в този мъглив мрак. Знаеше, че засега просто трябва да се отдалечи възможно най-много от кезианците. Макар всички върхове на хълмовете да ѝ изглеждаха еднакви Отвъд, тя се опита да запомни всеки един от тях, като разкъсваше тревата или трупаше камъни всеки път, щом ѝ се удадеше възможност. Надяваше се, че на дневна светлина ще успее да преведе адранската кавалерия по обратния път.

Това беше единствената възможност на Олем.

Първите утринни лъчи на деня леко оцветиха мъглата. Нила вече не можеше да отвори третото си око. Сетивата ѝ бяха залети от изтощение и със сетни сили тя продължи да се препъва през росната трева. Униформата ѝ беше разкъсана и подгизнала, ботушите ѝ — пълни с вода. Притисна ръце към гърдите си, треперейки неудържимо.

Тя спря да си почине на дъното на една от безчетните клисури, които бе прекосила. С вдървени пръсти използва последната си трошичка сила, за да приласкае огнено сияние от Отвъд. Кезианските преследвачи да вървят по дяволите, тя трябваше да се стопли! Пламъкът отпусна дланите, сетне и ръцете ѝ и Нила почувства как бавно топлината си проправя път към костите ѝ. Треперенето ѝ полека утихна. От дрехите ѝ се надигна пара и със стъписано проклятие Нила осъзна, че пламъкът бе покрил цялото ѝ тяло.

Той изтля и я остави на дъното на клисурата, отново обгърната от студ и влага. Искаше ѝ се единствено да легне в калта и да спи. Кезианците да се продънят в ямите. И фелдмаршал Тамас заедно с тях.

В съзнанието ѝ изникна образът на Олемовото лице: брадата му, полепнала от кръв; плътта му, разкъсана на парцали. Това беше достатъчно да я накара да се закатери нагоре по клисурата.

Изгряващото слънце започна да топи мъглата. Ако тя се отдръпнеше, Нила щеше да успее да се ориентира. Щеше да се насочи на изток с надеждата, че останалите Железни оси издирват кезианския лагер, за да спасят Олем. Беше рисковано, ако от своя страна кезианците търсеха нея. Но нямаше избор.

Не след дълго Нила долови по вятъра далечен звук. Може би цвиленето на кон? Върховете и долините на Бърлогата си правеха номера със слуха ѝ; тя с усилие изкачи поредното възвишение и спря да се ослуша, взряла се в изтъняващата утринна мъгла.

Стори ѝ се, че чу вик. Дали беше кезиански или адрански, не знаеше. Беше невъзможно да се разбере по звука. Моля те — помисли си, — моля те, бъди адранец. Тя се напрегна, наклонила глава настрани, докато не го чу отново.

Звукът идваше иззад нея. Нила отново се задвижи и продължи предпазливо напред. Група адрански разузнавачи можеше да се е озовала зад нея. В крайна сметка в момента не различаваше север от юг. Можеше да се е насочила във всяка една посока.

Пореден вик. Нила настръхна от звука и по гърба ѝ полазиха ледени тръпки. Не беше особено членоразделен, но звучеше на кезиански.

Тропотът на копита по камък достигна до нея. Не беше ли минала малко по-назад през серия плоски камъни? Тези копита я следваха, а виковете се приближаваха.

Тя се затича с всички сили, вложила и последната си капка енергия. Те бяха по петите ѝ и щом я откриеха, щяха да я прегазят като пребито куче на улицата. Нила хвърли поглед през рамо и видя ездачи на по-малко от двеста метра зад себе си.

Прескочи някакво речно корито, изкачи отсрещния стръмен склон и се прехвърли от другата страна, затъркаляла се през глава надолу по хълма. След миг беше на крака, готова да се затича отново, но гледката на възседнала кон фигура я спря.

Фигурата беше на няма и десет крачки от нея. Седеше безмълвно, мъглата като че едва я докосваше, тялото на ездача беше обвито в плащ против лошото време. От ноздрите на коня се издигаше пара, което показваше, че допреди малко е тичал здраво.

Пътят ѝ беше отрязан. Бяха я сгащили. Нила се скова и зачака фигурата да изтегли пистолета си и да стреля.

— Защо бягаш?

Гласът я стъписа и тя едва не падна. Говореше на адрански. Мъжки глас.

— Какво?

Фигурата плесна гневно рога на седлото си.

— Защо бягаш? — попита той настоятелно.

Коне заобиколиха стръмния склон на тридесет крачки вляво от Нила. Бяха поне десетина и препускаха стремглаво напред, вдигнали карабините си за стрелба.

— Бо? — попита задъхано тя.

— Ти не си лисица, че да бягаш от хрътките! Ти си богиня на огъня за тези нищожества.

Какво правеше Бо тук? Как я беше открил?

— Неутрализаторът… — Нила се затича към него. Двамата можеха да избягат с коня му.

— Той не е с тях. Трябваше да спреш и да провериш. Да се изправиш насреща им и да се защитиш. Да им покажеш какво си. — Гласът на Бо нарасна до мощен рев в края. Нила се взираше в него, закована на място от изумление.

Пропукването на карабина я изтръгна от мислите ѝ и тя се обърна. Направи мятащо движение със слабата си ръка и огън като течно злато се изсипа от връхчетата на пръстите ѝ. Пламъците прекосиха разстоянието за едно мигване на окото и минаха през мъже и коне като куршум през лист хартия. Барутът се взриви при досега с пламъците и до ушите ѝ достигна самотен вик на уплаха, след което цялата група изчезна, сведена до единствена, черна, пушеща обувка върху съскаща пръст.

Нила остана втренчена в мястото за няколко мига, докато се опитваше да осъзнае какво бе направила току-що. Бе липсвала всякаква мисъл, всякаква концентрация. Просто беше убила дузина мъже и коне напълно инстинктивно. Въздухът натежа от лют черен дим и миризмата на изгоряло месо.

— Добра работа.

— Аз… — Тя се обърна, за да погледне към Бо, и веднага разбра, че нещо не е наред. Той се беше отпуснал тежко в седлото, лицето му беше бледо и челото му лъщеше от пот. Поклащаше се напред-назад, стиснал до болка рога на седлото.

— Никога не бягай от схватка, която можеш да спечелиш. Вси светии, колко могъща ще станеш! Никога не съм виждал подобна… красота. — Думите му бяха измъчени и задъхани.

— Какво правиш тук? Добре ли си? — Нила се спусна към него и постави ръка на крака му, но веднага я отдръпна. Беше докоснала нещо твърдо и тънко и след като повдигна крачола, вместо плът, откри дървена протеза на мястото, на което някога се бе намирал прасецът му.

Бо като че ли не забеляза.

— Получих… писмото ти. — Той бръкна в джоба си и извади смачкан лист хартия, който хвръкна от пръстите му и той направи половинчат опит да го хване.

Нила го грабна във въздуха — смътно си спомняше гневните думи, които бе надраскала, преди да потегли с Олем. Всякакви мисли за обгорените останки зад нея се изпариха. Споменът за начина, по който деливанската Привилегирована се бе държала с нея, беше изтикан настрана.

— Бо. Какво има?

— Нищо, нищо. — Бо се смръщи към листа, който се намираше в ръката ѝ. — Аз… Не мислех, че… е правилно… обучаемата ми да тръгне… сама. — Той се запъваше и накъсваше думите.

— Бо?

Той отхвърли с ръка притеснението ѝ и ненадейно се свлече от седлото. Тя се хвърли под него и двамата се строполиха на земята до коня един върху друг. Нила вдигна ужасен поглед към протезата, която се бе закачила за стремето, и празния от коляното надолу крачол.

— Съжалявам — каза той. — Малко съм замаян.

Очите ѝ се насълзиха. Бо беше единствената ѝ надежда да се измъкне, а беше осакатен и бледен. Как щяха да намерят адранската кавалерия и да се върнат за Олем? Мина ѝ през ума да го остави тук и да вземе коня му, но това можеше да го довърши, а тя не можеше да му причини подобно нещо. Не и след като бе дошъл да я намери.

Очите му бяха затворени, гърдите му се повдигаха и спускаха бавно. Болеше я да го гледа така — толкова уязвим — след всичко, което бе направил за нея. Тя възпря сълзите си, ядосана сама на себе си. Не беше ли това онази слабост, която той презираше?

— Стига — прошепна Бо. Очите му оставаха затворени. — Вече си в безопасност.

— Ти не си, идиот такъв!

— О, аз… ще се оправя.

Нила го прегърна; знаеше, че скоро ще трябва да действа. Можеше да спаси само единия от двамата — Бо или Олем. А Олем вече можеше и да е мъртъв.

— Къде са адранските кавалеристи? — попита тя.

— Малко ги поизпреварих — каза Бо, който явно успяваше да говори разбираемо само когато шепнеше. — Препуснах стремглаво, щом видях магията ти Отвъд.

— Изпреварил си ги?

— Ще дойдат… А, ето ги.

Нила вдигна глава. Изведнъж до нея достигна скърцането на седла и дрънченето на оръжия и от сърцевината на мъглата изскочиха стотици кирасири — с нагръдници, обкичени с утринната роса, и карабини, почиващи на седлата им.

Бо изпъшка и се превъртя, за да се измъкне от прегръдката ѝ. Грабна протезата от стремето и нави крачола си нагоре. Нила мерна кожен хамут, прикачен към заздравялото му, но съсипано коляно. Той закачи протезата за хамута. Нила се изправи и подсуши страните си, след което, по настояване на Бо, му помогна да се качи обратно на седлото.

До тях се приближи кирасир, който държеше юздите на Нилиния кон.

— Привилегирована Нила — каза той, гласът му прогърмя сред тишината на утрото. — Слава на Адом, че ви намерихме.

— Наистина — беше единственият отговор, който успя да изрече. Коленете ѝ бяха омекнали, но тя знаеше, че денят тепърва започва. Нила взе юздите — никога не си бе представяла, че ще изпита облекчение да види кон. Тя извиси глас и каза:

— Те държат полковник Олем. Той не успя да избяга с мен, защото е бил пребит с камшик почти до смърт.

Сред кирасирите се разнесе гневен ропот.

— Можете ли да ни отведете до лагера им? — попита един от тях.

Нила затвори очи в опит да си представи всеки хълм и долина, които бе прекосила в отчаяното си бягство. Всичко беше един объркан лабиринт в съзнанието ѝ, но тя знаеше, че преследвалата я кезианска кавалерия щеше да е оставила по-ясно различими следи.

— Да. Да вървим.