Глава двадесет и седма

Адамат потрепери при спомена за последния път, в който беше посетил небесния дворец. Беше по средата на нощта преди повече от шест месеца, когато фелдмаршал Тамас го беше повикал, за да разследва последните думи на членовете на адранската кралска кабала. Градините на знаменития палат бяха изглеждали мрачни и незащитени и дори и сега го изпълваха с дълбоко чувство на безпокойство.

Макар че, призна той, тазсутрешното му безпокойство вероятно се дължеше на нещо друго.

Лорд Кларемон беше работодателят на покойния лорд Ветас. А някой, който би наел подобно чудовище, със сигурност също беше чудовище. Всяка негова частица му казваше да се обърне и да побегне, да се върне у дома, да заключи вратата и никога повече да не приема работа в този град — а Рикар, Тамас, Кларемон и всички останали, замесени в този смъртоносен танц, да вървят в ямите.

Но той беше дал обещание на Рикар, затова поглади сакото си и изтупа прахта от периферията на шапката си.

По-голямата част от градините беше обрасла, тъй като никой не се беше грижил за тях през лятото; наоколо бяха разположени дузина часови в цветовете на Брудано-гурланската търговска компания. Каретата на Адамат се движеше нагоре по главния път, покрай огромните посребрени порти и главния вход на двореца, сетне зави зад един ъгъл и продължи към входа на прислугата.

Инспекторът слезе от каретата точно когато трима полицаи и комисарят слязоха от тяхната. Комисарят докосна шапката си в поздрав към Адамат, подир което се запъти към една по-скоро обикновена двойна врата и почука два пъти.

Вратата се открехна леко. Бяха разменени думи, сетне комисарят влезе вътре, плътно следвана от офицерите си. Адамат последва примера ѝ.

— Стой наблизо — каза той на Сусмит, който тъкмо изникваше от каретата зад него. — Нямам никаква вяра на Кларемон. — Инспекторът се забърза, за да настигне комисаря. — Какво, в името на бездната, прави Кларемон тук?

— Кандидатира се за премиер — отвърна комисар Хеви с безизразно лице. Хеви — жена с остър поглед, приятен глас и светлокестенява коса, навита в стегнат кок под малка шапка — носеше свободна дневна рокля, която успяваше да изглежда едновременно практична и елегантна. Тя беше назначена от Железния крал малко преди смъртта му и според слуховете, една от първите, осведомени за преврата. След като чула, че синът на Железния крал щял да бъде екзекутиран, прочутите ѝ думи били: „Крайно време беше.“

— Имах предвид тук. В двореца.

— Наел е мястото от града — отвърна Хеви. — Подслонил е войската и Привилегированите си тук.

— И ние просто сме му го позволили?

— Председателят е дал съгласието си, според това, което чух — каза тя. — По-добре, отколкото да стои празен. Кларемон плаща астрономическа сума, за да използва сградата и околността, а градът се нуждае от парите.

— Изненадан съм, че Тамас не е изгорил мястото до основи — каза инспекторът.

— Аз не съм. То е част от културното ни наследство, на над четиристотин години. Много от стените и таваните са произведения на изкуството сами по себе си. Мисля, че Тамас е достатъчно умен, че да не разруши всичко това заради едната злоба.

Адамат призна пред себе си, че комисарят имаше право. Отбеляза, че дори стените на приличните на пещери кухни, през които минаваха в момента, бяха покрити с ярки стенописи.

— И все пак — добави Хеви, — Тамас премести по-голямата част от произведенията на изкуството и мебелировката в Националната галерия. Някои от тях са били продадени, за да се изплатят дългове, доколкото разбрах. Останалото ще бъде изложено публично. Похвално по моему.

— Макар че щеше да е по-безопасно да унищожи всяка следа от аристокрацията.

— Така е. Явно е нещо повече от прагматик. Кой би предположил?

Напуснаха кухните и се качиха по стълбите на прислугата към главния етаж. Адамат беше чувал, че проходите зад двореца са своеобразен лабиринт, но това беше първият път, в който го виждаше с очите си. Приведоха се покрай толкова много ъгли, водени от един от слугите на Кларемон, че Адамат си представи как мъжете, които не разполагаха с неговата чудатост, като нищо щяха да се изгубят. Той често се спираше, за да подканя Сусмит да върви напред, тъй като боксьорът се заглеждаше по произведенията на изкуството и като нищо можеше да се разсее и да изостане.

Подминаха дузина помещения, всяко от които изглеждаше по-голямо от предишното, с повече златна украса и по-ярки фрески. Облицовани с мрамор камини заемаха цели стени в някои от стаите. Завесите бяха спуснати в повечето от тях, обгръщайки ги в полумрак, а малкото останала мебелировка беше покрита с бели чаршафи, за да не събира прах.

Ненадейно слугата пристъпи встрани и посочи към една врата.

Хеви и подчинените ѝ влязоха. Адамат се спря за момент, замислен над това дали имаше някакво значение, че Кларемон ги беше накарал да използват входа и помещенията на прислугата, вместо просторните, ехтящи коридори и високи врати. Навярно искаше да им покаже, че са по-нисши от него?

Инспекторът погледна към Сусмит, за да се успокои, и влезе вътре.

— Добре дошли, добре дошли! — Гласът на Кларемон отскочи от сводестите тавани. Помещението беше около девет на дванадесет метра. За разлика от другите, покрай които бяха минали, то беше декорирано изцяло с металически цвят по стените и със сребърно покритие на украсата. Дори двойните камини бяха съвкупност от светло– и тъмносив мрамор, който отговаряше на стените. На тавана имаше стенопис, който изобразяваше древен герой, сключващ сделка с двулико божество.

Бруд. Беше подходящо за Кларемон да избере стая, над която бди двуликия светец, патрон на Брудания.

Мъжът носеше елегантна роба, облечена над копринена пижама, макар да беше доста след девет сутринта. Излежаваше се лениво в класическо кресло до един от прозорците, който гледаше към градината, и държеше чаша в едната си ръка, а в другата — вестник. Изправи се, щом те се приближиха, и повтори приветствието си.

— Простете, че съм все още необлечен, комисарю. Снощната вечер беше дълга — изготвях изборна реч за една среща, която ще проведа този следобед с Градската градинска общност.

Хеви протегна ръка.

— Благодаря, че ни приехте толкова скоро.

— Няма проблем. О, инспектор Адамат. Добро утро, сър.

— Добро утро — сковано отвърна Адамат. Почувства как капка пот да се стича надолу по врата му.

— Как са прекрасните ви жена и деца?

Адамат се насили да се усмихне, стиснал устни. Това се беше оказало голяма грешка.

— Не знаех, че познавате инспектора — каза Хеви. — Или че сте срещали семейството му!

— Инспекторът беше сред посрещачите при пристигането ми в града — отвърна Кларемон с великодушна усмивка. — А познавам жена му само по репутация.

За другите усмивката му може и да минаваше за благосклонна, но за Адамат преливаше от подигравка. Мъжът протегна ръката си към него.

— Простете, че няма да се ръкувам — успя да каже инспекторът.

— Разбира се. — Думите бяха почти като мъркане. — Хеви… Може ли да ви наричам Хеви? Хеви, мога да предположа, че сте дошли да ме разпитате за злощастния инцидент с Рикар Тамблар от вчера.

— Вярно е — отвърна комисарят.

— Искам да ви уверя, че нямам нищо общо с това. — Кларемон се върна обратно при стола си до прозореца и се строполи грациозно в него, при което робата му се развя. — Мога ли да ви предложа закуска? Яйца? Кафе? Бисквити?

— Не, благодаря — каза Хеви. — Разбирате, че ще трябва да прегледаме документите ви. Този случай е високопрофилен, а и вие сте противник на господин Тамблар в изборите за министър-председател на Адро. Разполагате със средствата и мотива.

— Разбирам. Хората ви са добре дошли да проверят документите ми и да разпитат служителите ми. Стига, разбира се, това да не пречи на кампанията ми.

— Ще направим всичко по силите си да проведем разследването си възможно най-дискретно.

— Много благодаря.

Адамат огледа стаята още веднъж в опит да открие нещо, което бе пропуснал, а и за да овладее чувствата си. Добрият инспектор не можеше да си позволи да се поддава на емоциите.

Имаше още три стола, освен този на Кларемон, но той не бе предложил на гостите си да седнат. Слънцето светеше през прозореца и хвърляше дълги сенки по пода и вътрешната стена, като правеше трудно гледането в посока на Кларемон. Стратегическо разположение или щастлива случайност?

Нещо относно това притесняваше Адамат. Не можеше да определи какво точно.

Стратегическо разположение, реши той. Човек като Кларемон не правеше нещата по случайност. Което означаваше, че и пижамата имаше своето предназначение. Може би представяше небрежно безразличие? Или неуважение?

— Лорд Кларемон — каза инспекторът, като прекъсна нещо, което Кларемон казваше. — Можете ли да ни дадете някаква причина да не искате смъртта на Рикар?

Кларемон изглеждаше стъписан.

— Дори няколко. Като начало — нападението над господин Тамблар и провалилият се опит за убийство само ще повишат общественото съчувствие към него.

— Или ще изобличат слабостите на опонента ви.

— Може би, но той е широко харесван. Освен това, ако беше убит, заместник-министърът му щеше да се кандидатира на негово място. А аз нямам желание да се боря срещу герой от войната като Таниел Двустрелни. Не и предвид всички тези слухове, че е убил бог и другите там глупости. Той има собствен култ от последователи сред народа, който е почти толкова отдаден, колкото и този на баща му.

Но щеше ли Таниел да се кандидатира на мястото на Рикар, зачуди се Адамат. Реши да не задава на глас този въпрос, за да не дава идеи на Кларемон.

— Значи смятате, че имате най-голям шанс да спечелите, ако Рикар е жив?

— Да. Жив и невредим. — Кларемон поклати тъжно глава. — Независимо чия е вината, със сигурност някои хора ще обвинят мен. Бих предпочел цялата работа да не се беше случвала. В момента се намирам в много благоприятно положение — разполагам с високо обществено мнение и привържениците се тълпят като мухи около мен. Тъкмо се сдобих с невероятна подкрепа. Изборите са след малко повече от месец и всяко подобно нещо, което може да дестабилизира настроението на народа, може да е само в мой ущърб.

— Може ли да попитам чия е тази подкрепа?

— Ще разберете след няколко седмици заедно с останалите жители на Адро. Той е моят коз, ако не възразявате за израза. Не искам да оповестя новината твърде рано.

— Разбирам. Извинявам се за прекъсването, комисарю — каза Адамат и потъна в мълчание.

Хеви задържа погледа си върху него за момент, след което се обърна обратно към Кларемон и му зададе серия от рутинни въпроси. Адамат беше доволен, че тя се държеше малко по-строго с него, отколкото щеше преди премахването на Мануч. Беше чувал от приятелите си, които все още работеха в полицията, че сега, когато раболепниченето пред аристократите не беше вече част от работата, разследванията са невероятно по-лесни.

Инспекторът послуша въпросите няколко минути, след което се измъкна през предната врата на стаята и пристъпи в големия коридор на северното крило на небесния дворец. Трябваше да проясни мислите си. Нещо в тази стая го притесняваше. Спотайваше се на ръба на съзнанието му, мъчително близо, но все пак отвъд досега му.

Той тръгна бавно по коридора, заслушан в тракането на бастуна си и тежките стъпки на Сусмит, който го беше последвал. С изключение на тези звуци, коридорът беше напълно тих. Странно, предвид че петте хиляди души на Кларемон бяха настанени тук. Човек би си помислил, че ще има по-голямо оживление.

Едва доловим звук привлече вниманието му. Наклонил глава, той го последва покрай три празни всекидневни в четвърта, където установи, че поредица малки драскащи звуци идват от петдесет пера, пишещи едновременно. Приемната зала бе превърната в канцелария. Няколко дузини мъже седяха на поставени в залата писалища и се трудеха старателно, докато между редовете нагоре-надолу се разхождаше наблюдател и от време на време се привеждаше, за да прошепне в ухото на някой от чиновниците.

Адамат продължи да обхожда крилото на двореца. Откри още две стаи, пълни със служители на Кларемон, и още една с печатно оборудване. Пресите бяха студени и празни, но трябваше да са използвани наскоро, тъй като помещението беше облицовано с памучна вата, за да заглуши шума. Хиляди вестници бяха окачени да съхнат по върви, спуснати от сводестия таван.

Да печата собствен вестник, в допълнение към онези, които бе закупил от съперниците на Рикар. Умно.

— Кларемон изглежда доста уверен — отбеляза Адамат, а думите му отекнаха надолу по коридора.

— Да — избоботи Сусмит. — Твърде уверен.

— Не ми се нрави. Чувал ли си нещо за тази подкрепа?

Сусмит поклати глава.

— Хората говорят. Някои го харесват. Някои го мразят. Нищо определено.

Е, това не беше от голяма полза. Адамат забарабани с пръсти по дръжката на бастуна си.

— Забеляза ли нещо странно в самия Кларемон?

Сусмит сви рамене.

— Изглежда сравнително приятен. — Той изпука кокалчетата си, звукът отекна надолу по коридора, и на лицето му се появи мрачен поглед. Лорд Ветас беше убил племенника на Сусмит и боксьорът никога нямаше да го забрави. Внезапно Адамат осъзна, че може би не беше толкова добра идея да го води тук.

Разбира се, ако пробиеше стената с главата на Кларемон, със сигурност щеше да улесни живота на всички.

— Просто има нещо… — Адамат замлъкна, тъй като се бяха върнали при сребърната всекидневна. Слугата на Кларемон ги изгледа подозрително, но не попита къде са били.

— А, ето ви — каза Хеви. — Тъкмо си тръгвахме, инспекторе. — Тя направи нетърпелив жест с шапката си към вратата.

— Извинете ме, комисарю — рече Кларемон, — но дали бих могъл да поговоря с Адамат насаме?

Хеви кимна и излезе. Адамат усети как пулсът му се ускорява. Насаме? С Кларемон? Изкушението да му разбие главата с бастуна можеше да се окаже твърде голямо. Той кимна на Сусмит и след малко остана насаме с Кларемон.

— Инспекторе — каза мъжът, — надявам се, че всякакви минали недоразумения, които смятате, че са се случили между нас, ще си останат в миналото.

Адамат прехапа език. Твоят човек отвлече жена ми и семейството ми! Малтретираше ги по неописуеми начини и причини смъртта на сина ми! Ще те видя мъртъв.

— Както кажете — отвърна той, спомнил си една от фразите, която имаше навика да използва, когато се окажеше в неудобен разговор с някой благородник.

— Не си губете времето с мен, инспекторе. Не аз се опитах да убия господин Тамблар. Не зная кой го е сторил. Бих предложил помощта си в разследването, но не мисля, че ще я приемете.

— Ще видим — каза Адамат със съответстващ на Кларемоновия снизходителен тон. — Благодаря ви за съвета.

Кларемон се надигна пъргаво от мястото си и прекоси стаята, за да застане до Адамат. Слънцето блестеше точно зад него и го обграждаше със светещ ореол, с което принуждаваше Адамат да извърне поглед.

— Ако исках да убия господин Тамблар, Адамат — каза Кларемон, гласът му беше почти шепот, — той щеше да е мъртъв.

— Или хората ви са оплескали нещата.

Кларемон изсумтя.

— Нима! Вие сте много подозрителен човек, инспекторе. Внимавайте да не си докарате смъртта с тази подозрителност. — Кларемон се извърна с гръб към него и Адамат беше силно изкушен да го цапардоса. Един добре преценен удар с бастуна можеше да го парализира — беше сигурен, че после ще успее да го удуши, преди някой да се върне в стаята.

Вместо това той се опита да измисли някакъв остроумен отговор. Тъй като обаче не измисли нищо, се присъедини към Хеви, Сусмит и останалите полицаи в коридорите на прислугата.

— Какво искаше? — попита комисарят.

— Нищо важно — промърмори Адамат.

Изведоха ги обратно през лабиринта от проходи и врати отстрани на двореца и Адамат се качи в каретата си. Тя се заклати тежко, щом Сусмит се покатери в нея. Инспекторът почука с бастуна си по тавана, но каретата не потегли.

— Инспекторе — каза Хеви, появила се на прозореца, — трябва да оставите Кларемон.

Трябва. Но няма.

— Имам работа за вършене, комисарю. С цялото ми уважение.

— И с цялото ми уважение, оставете го. Той не е нашият човек.

— Откъде знаете?

Хеви придърпа шапката си назад и се приведе към каретата. Погледна към Сусмит, след което махна на Адамат да излезе навън. Той я последва на дузина крачки от колата.

— Един от офицерите ми е Чудак — тихо каза тя. — Пазим го в тайна, защото е много трудно да бъде забелязан Отвъд от някого, който разполага с трето око.

— Каква е чудатостта му? — попита Адамат.

— Заклевате ли се, че ще го запазите в тайна?

Адамат кимна.

— Може да чува лъжи. Знае кога човек казва истината или лъже. Това е едно от тайните ни оръжия и ако някога се разчуе, Съдържателя несъмнено ще уреди да го убият.

Адамат подсвирна.

— Има защо. — Беше чувал за подобни Чудаци. Едни от най-ценните в света — и много редки. Адамат искаше да попита какво прави този човек в полицията на Адопещ, след като можеше да е истиноречия на някой крал и да си живее, е, като крал. Но това трябваше да почака.

— И казвате, че Кларемон не е излъгал?

— За нищо. Послъга, когато каза, че можем да разпитаме всичките му служители, но това се очакваше. Човек като него си има тайни. Но не той е наредил убийството на Рикар.

Адамат си взе довиждане с комисаря, върна се в каретата си и се друсна на мястото си с въздишка.

— Нещо важно? — попита Сусмит.

— Кларемон не е нашият човек.

— Хмм.

— И аз си помислих същото. Дори не знам откъде, в името на бездните, да започна, ако не е той. — Скоро каретата се задвижи и Адамат прегледа внимателно списъка с известните врагове на Рикар в главата си. — Трябва да идем да видим Рикар. Трябва да разбера дали вероятността Кларемон да спечели, е наистина толкова голяма, колкото си мисли. Може би ще… — Адамат замлъкна, беше му хрумнало нещо.

— Какво?

— Трябва да отидем и до библиотеката. Ще трябва да почака до утре, но… Бездни!

Сусмит повдигна вежда.

— Какво?

— Разбрах какво ме притесняваше толкова в онази стая. Кларемон седеше в рамката на прозореца, със сутрешното слънце зад гърба си.

— И?

— И не хвърляше сянка.

Загрузка...