Факторът Чърчил

Глава шестнадесета Ледена безпощадност

Френските моряци не са имали дори миг, за да се ядосат, нито секунда, за да подготвят душите си за края. Когато бомбардировката започва в 17:54 на 3 юли 1940 г., общото чувство е едно: пълно смайване. Та това са британски кораби — същите, които са посрещнали с радост при пристигането им въпросната сутрин. Та това са британски моряци, съюзници — същите момчета, с които са били заедно в отпуск на брега на Гибралтар и са пирували заедно.

Та това са приятели, за бога! И все пак цели десет минути тези "приятели" ги обсипват със смъртоносен огън: обстрел, който и до ден днешен се счита за най-концентрирания оръдеен военноморски бараж в историята. От 15-инчовите оръдия на HMS Худ — по онова време най-големият боен кораб, строен някога — излиза първият залп и тежките снаряди, всеки тежащ по три четвърти тон, със скорост 2500 мили в час описват елегантните си траектории в лазурното небе.

Светлината е идеална. Мишените са неподвижни. Условията са абсолютно перфектни.

След това се включват и другите британски кораби, а експлозиите стават толкова силни, че французите, които оцеляват, получават кървене от ушите. HMS Валиънт също открива огън, както и HMS Резолюшън.

Оръдейниците пъхтят в жегата, потта се стича по полуголите им тела, зареждат и стрелят, зареждат и стрелят, докато огромните стоманени тръби се нажежават до червено. Скоро прицелването се намества в правилния обхват и почти всеки залп попада върху френските кораби. Тъй като изходът на пристанището току-що е миниран от британски самолети, французите нямат полезен ход. Както един британски моряк разказва много години по-късно, било "като да стреляш по риби във варел с вода".

От френската страна свидетелите споделят за стени от пламък и огнени топки, падащи в морето; разказват за матроси с откъснати глави и за други, които са толкова лошо изгорени или осакатени, че се обръщат към останалите момчета с ужасната молба "achéve moi!" — довърши ме! След това британските снаряди удрят барутния погреб на един от най-добрите военни кораби на Франция, "Бретан", и шумът е невъобразим като при смъртта на Кракатау.

Над пристанището се издига огромен облак с формата на гъба, а само след минути "Бретан" се преобръща и потъва. Някои от екипажа успяват да се хвърлят в черните морски води, които клокочат като фритюрник, поемат дъх и плуват под водата, за да избягат от горящото гориво. Повечето матроси загиват.

Британците изстрелват общо 150 оръдейни залпа към укрепеното пристанище в Мерс ел Кебир, недалеч от алжирския град Оран, на този безоблачен ден през 1940 година. Когато оръдията замлъкват, пет френски кораба са тежко повредени, а един — напълно унищожен. Живота си губят 1297 френски моряци. Това е истинско клане и мнозина настояват то да се нарича "военно престъпление".

Цяла Франция настръхва от негодувание и омраза, които нацистката пропагандна машина почти няма нужда да раздухва допълнително. За първи път от началото на битката при Ватерло през 1815 г. британци стрелят срещу французи — и то с намерението да убиват. Навсякъде в страната се разлепят плакати на френски моряк, давещ се насред огнения ад, както и на британския военновременен лидер, изобразен като кръвожаден Молох. Отношенията между Лондон и марионетния режим на Виши приключват. И до ден днешен споменът за Мерс ел Кебир е толкова отровен за връзките между двете страни, че продължава да е табу в разговорите между Великобритания и Франция.

"Ако зависеше от мен, казва адмирал Джеймс Съмървил, аз никога не бих издал тази заповед." Британските моряци са покрусени, когато виждат какво са направили; не могат да повярват, че са им били дадени такива нареждания. Поколения френски деца учат по история, че един-единствен човек е разпоредил това клане и изпод неговата ръка е излязъл този убийствен ултиматум. И авторите на учебниците са прави.

Когато на следващия ден Чърчил се изправя, за да обясни действията си в Камарата на общините, той очаква да бъде атакуван от всички страни. Лично е разпоредил насочването на най-смъртоносното модерно въоръжение срещу на практика беззащитни мишени — при това моряци, с които Великобритания не е във война.

По-късно признава, че се чувствал "засрамен", изправяйки се да говори пред препълнената зала. Листовете с написаните на машина бележки треперят в ръцете му. Той дава подробен отчет за събитията, довели до катастрофата. Завършва изложението си с думите, че ще остави парламентът да прецени действията му. "Освен това ще оставя преценката също на нацията и на Съединените щати. Ще я оставя на света и на историята."

С тези думи той сяда на мястото си и тогава се случва нещо странно. За негова изненада, не последва гробна тишина, знак за неодобрение. Напротив, започват да го аплодират. Всички се изправят на крака в една сцена на радост, каквато Камарата на общините не е виждала от години.

Колегите му от кабинета се събират покрай него и сърдечно го поздравяват с потупване по гърба — една доста зловеща и лишена от вкус реакция на смъртта на близо 1300 французи.

На фона на тази радост Чърчил седи — прегърбена фигура в черното си сако и раиран сив панталон — стиснал брада в шепите си, а по бузите му се търкалят сълзи.

За да разберете напълно тази трагедия, трябва първо да припомним колко много Чърчил обича Франция. Ако си позволим да цитираме неговия личен лекар Чарлз Моран, "Франция това е цивилизацията".

Самият Чърчил е израсъл във френската belle époque; Париж е градът, избран от родителите му за собствената им сватба, градът на светлините и безкрайното забавление, мястото, където той харчи спечеленото в казината за книги и "в други посоки". Дори и за един англичанин с патриотизма на Уинстън Чърчил няма нищо срамно да признае превъзходството на френското качество на живот: виното, храната, сиренето; елегантността на тамошните замъци; забавленията и изискаността на казината; удоволствието да отидеш на плаж на Лазурния бряг и да се опитваш да уловиш изключителната му природна красота с четка и платно. Френският е единственият чужд език, който той се опитва да говори поне прилично. Но нещата са много по-дълбоки.

Чърчил вярва във величието на Франция и за него е ужасен шок — още през първите седмици на премиерския пост — да види унижението на нейната армия, която някога е била водена от Наполеон, човека, чийто бюст стои на собственото му бюро. Сам той е направил всичко по силите си, за да остане Франция във войната, да даде кураж на френските политици и генерали. Докато откъм Ламанша достигат все по-лоши и по-лоши новини, той пътува до Франция — цели четири пъти — като се опитва да повдигне духа на все по-унилото френско ръководство, уговаряйки го на своя мъжествен френско-английски. Рискува живота си дори само за да пътува дотам.

В един случай, по време на обратния полет, се налага пилотът да направи внезапна маневра, за да избегне два германски самолета, които бомбардират рибарски лодки близо до Льо Авър. Това се случва на 12 юни, а тридесет и шест часа по-късно французите отново му се обаждат, този път, за да поискат спешна среща в Тур. Чърчил се явява на пистата в Хендън, където му казват, че атмосферните условия не позволяват излитане.

"По дяволите, как ли не! — отсича шейсет и пет годишният авиатор. — Заминавам, каквото и да става. Ситуацията е прекалено сериозна, за да се вълнуваме какво било времето."

И наистина делегацията пристига в Тур по време на гръмотевична буря — доста неприятно преживяване даже и в днешно време, което сигурно сериозно е изнервило Бийвърбрук и Халифакс, придружаващи го на мисията.

Пистата е покрита с още пресни кратери от германските бомби, а долу ги чакат френски наземни екипажи, които си нямат и представа кои са те. Налага се Чърчил да обяснява, че той е министър-председателят на Обединеното кралство и че има нужда от voiture (кола).

Когато стигат пред префектурата, установяват, че и там никой не ги чака, нито пък познава лицата им. Така се наложило да поскитат из коридорите, докато в крайна сметка британската делегация е откарана в близкия ресторант за почерпка със студено пиле и сирене. Горкичкият Халифакс, едва ли това е било в тон с неговия стил в дипломацията.

Най-сетне се появява френският премиер Пол Рейно и съкрушено задава въпроса дали Великобритания ще освободи Франция от задълженията й и ще й позволи да се предаде. Чърчил се опитва за последен път да използва своя експлозивен franglais пред съкрушените французи. Но реакция няма.

Пациентът е предал богу дух. И така, на 14 юни германските редици стройно маршируват по "Шанз-Елизе". Начело е маршал Петен — с кухи очи, грозни зъби и абсолютен пораженец до мозъка на костите си. Капитулацията е пълна — французите са се отказали от възможността да се бият в Северна Африка, а британците започват да се притесняват какви ще са следващите им действия — и най-вече какво ще стане с френския флот.

Той е втори по големина в Европа след Кралските военноморски сили — по-голям от германската Кригсмарине. Някои от френските кораби са чисто нови и по-добре оборудвани дори от британските. Ако те паднат в ръцете на германците, могат да се окажат смъртоносни за британските интереси. А честно казано, какво би могло да им попречи да паднат в ръцете на германците? Вече всички са видели скоростта, с която германците преодоляват линията "Мажино". Никой не е в безопасност от техните танкове.

За да може Великобритания да има шанс във войната, Чърчил трябва да елиминира риска, който представляват френските кораби. Има и други съображения. За да може Великобритания да продължи битката, той трябва да покаже на света, че водената от него страна има истински боен дух, че британците ще направят всичко, каквото се налага, за да победят. Това е от ключово значение, защото скептици има както в страната, така и в чужбина.

Нека си спомним колко крехка е все още неговата позиция към онзи момент, какво недоверие изпитва Консервативната партия. Лидерът на опозиционните лейбъристи Джордж Лансбъри е подал оставка, защото е против войната, а има и мнозина други, които споделят неговите възгледи, и от ляво, и от дясно в Камарата на общините. Камарата на лордовете пък е пълна с пораженци — все привърженици на "мира" като лорд Брокет, граф Лондондери, лорд Понсънби, граф Данби, както и Бендор, херцогът на Уестминстър — пищна и очарователна фигура, която заявява, че "войната е част от еврейскомасонския заговор". В онези дни премиер-министрите от Консервативната партия е трябвало далеч повече да се съобразяват с възгледите на разни графове и херцози.

И тези кандидат-колаборационисти съвсем не са сами. Раб Бътлър, по онова време заместник-министър на външните работи, споделя пред шведски дипломат, че според него Великобритания трябва да сключи сделка, ако Хитлер предложи подходящите условия. Дори приятелят на Чърчил и уж негов съюзник Бийвърбрук е в полза на мирни преговори. Ситито прелива — както винаги — от хора, които предпочитат да правят пари, отколкото да воюват.

Дори сред най-близките му сътрудници има скептици, което вероятно не е много изненадващо, тъй като до неотдавна са работили с човек като Невил Чембърлейн. Неговият личен секретар, Ерик Сийл, мърмори зад гърба на шефа си за "проклетата му реторика" и всъщност е сред малцината, които не се поддават на чара на новия министър-председател. (За него Чърчил често казвал: "Доведете ми Сийл от ледения блок".[29])

Още по-лошо е обаче, че има съмняващи се сред най-важната публика — в Белия дом и Капитолия. Американският електорат е против участието във войната с огромно мнозинство — тринайсет към едно, както сочи една анкета. Президентът Рузвелт е обещал, че няма да "забърква" Америка в европейския конфликт — и добре знае, че ако не спази това обещание, ще бъде наказан на президентските избори през ноември същата година.

В днешно време има много консервативни американски политици, които ритуално осъждат Невил Чембърлейн и неговите усукани откази да се изправи срещу Хитлер. Самата идея за "помиряване" се превърна в нещо като обидна дума в американската политика — и то съвсем разумно. Но нека си припомним, че през май и юни на 1940 година, когато Великобритания се изправи сама срещу един режим, за който вече добре се знаеше, че не е нищо повече от расистка и антисемитска тирания, немалко американски сенатори нито се трогнаха, нито се втурнаха презглава да помагат. Поне със сигурност не го сториха веднага.

Тогавашният военен министър на САЩ е пламенен изолационист на име Хари Удринг, който в дните между 23 май и 3 юни полага неимоверни усилия да забави доставките на военни материали за Великобритания, които вече са били отписани от американската армия като ненужни. Той настоява, че стоките трябва да бъдат надлежно рекламирани, така че всеки да може да ги купи, преди да бъдат продадени на британците. И всичко това се случва, докато британски войници умират по бреговете на Дюнкерк в най-голямата военна катастрофа за последните 100 години.

Сенатската комисия по външни отношения блокира продажбата на кораби и самолети; Министерството на войната отказва да предаде бомби, за които бедните французи даже вече са платили, а един сенатор на име Дейвид Уолш успява да провали сделка, чрез която Великобритания трябвало да купи двадесет торпедни катера — доста полезна придобивка, би си помислил човек, ако се готвиш за десант по море от страна на нацистите.

Други американци, разбира се, са много по-съпричастни към случващото се. Това са повечето вестници, както и самият президент. Но Рузвелт е доста ограничен във възможностите си както заради Закона за неутралитета, така и заради общия климат на времето. Освен това той се колебае и заради най-разбираема предпазливост. На 15 май — едва една седмица след като заема поста — Чърчил му изпраща писмо, в което иска военна помощ под формата на вече остарели американски разрушители.

Възможно е посланието да не е било формулирано толкова внимателно, колкото трябва. В него той се моли и пледира да бъдат изпратени разрушителите, а накрая завършва с прикрита заплаха: че ако Великобритания падне, тогава няма да има нищо, което да спре Хитлер да заграби целия британски флот и да обърне тези кораби срещу самите Съединени щати. В тази важна първа размяна на мнения, с която започват техните отношения, Чърчил явно не си е представил добре как би могъл да реагира човекът, до когото пише.

Рузвелт хвърля един поглед на това послание и от хленчещото отчаяние в него заключава, че може би Великобритания наистина е напът да последва всички останали европейски държави, а в такъв случай какъв, по дяволите, е смисълът да се изпращат разрушители, чиито оръдия могат просто да се обърнат срещу САЩ?

Неволно Чърчил подкопава собствената си теза: вместо да успокои тревожността във Вашингтон, че Великобритания е напът да се предаде, той, напротив, я разпалва още повече. А има и още един международен наблюдател, който има сериозни съмнения за Великобритания и способността й да продължи войната: адмирал Франсоа Дарлан от френския флот.

Този Дарлан се оказва доста докачлив чешит, който дотолкова се ядосва на — според него — недостатъчната помощ на Великобритания за Франция, че става истински англофоб. В един момент даже се налага да го успокояват и да му припомнят, че се бори с швабите, а не с англичаните. Именно той се е виждал с Чърчил на онези отвратителни погребални срещи в началото на юни и го е уверил, че френският флот няма да попадне в ръцете на германците. Но какво изобщо доверие може да се има на Дарлан?

Самият той сигурно наистина е бил честен човек, може наистина да е бил убеден, че е немислимо неговите кораби да се използва от германците — но много други "немислими" неща вече са се случили. Докато флотът е в обсега на германците, няма какво да попречи в крайна сметка корабите да заплават под нацистки флаг. А Чърчил не може да си позволи такъв риск.

Някои историци са силно критични към поведението на Чърчил. В едно интересно свое изследване Ричард Лам твърди, че той бил брутален и нетърпелив човек; че трябвало да се даде повече време на адмиралите да оправят нещата с французите; че Чърчил променил официалната история след края на войната — използвайки факта, че отново е министър-председател през 1951 г. — и на практика задушил критиките срещу "клането".

Едно нещо е безспорно: Чърчил наистина отговаря за целия процес, именно той като булдозер бута събитията напред. Веднага след падането на Франция той почти до обсебване се занимава непрестанно със заплахата, която крият тези лъскави, бързи, модерни френски кораби. По време на заседание на Военния кабинет на 22 юни той отбелязва качествата на "Ришельо" и "Жан Барт", и други. Трябва да бъдат бомбардирани, настоява той, или блокирани в пристанищата с британски мини. Техните капитани трябва да се предадат или да бъдат третирани като предатели.

Халифакс ръководи останалата част от заседанието, опитвайки се да го успокои. "Трябва да се положат всички усилия преговорите да успеят", казва той, но два дни по-късно Чърчил отново подхваща темата. Примирието е влязло в сила. Франция излиза от войната. Какво ще правим с тези проклети кораби?

Сега и началниците на военноморските сили се присъединяват към кабинета, противопоставяйки се на удари срещу французите. Даже самият началник на флота, сър Дъдли Паунд, който обикновено се съгласява с всяка дума на Чърчил, заявява, че не може да препоръча провеждане на операция срещу тях.

Чърчил обаче не мирясва и продължава да бута темата досущ като бик, блъскащ по вратата на обора. Британските адмирали в Гибралтар се събират на конференция, на която всеки офицер е поканен да даде мнението си, както и всички морски офицери за връзка от френските пристанища в Северна Африка. Дали е добра идея да се подготвят някакви действия срещу френския флот?

Не, казват експертите, хората на място; дори самата заплаха за използване на сила би била "катастрофална" и е по-вероятно да обърне французите срещу англичаните. Но протестите им не биват чути. Чърчил стъпква техните колебания с автократично безразличие. Лам твърди, че на този етап във войната той вече е бил почти военен диктатор.

На 1 юли началниците в Генералния щаб и самият кабинет вече са склонили да стане така, както иска Чърчил. Стартира операция "Катапулт", чиято цел е да се неутрализира, а ако е необходимо, и да се потопи френският флот. За Чърчил няма никакво значение, че французите правят всичко възможно да изпълнят поетите пред него ангажименти. Те крият кораби и подводници във френските пристанища, а останалата част наистина вдига платна и отплава от окупираната от германците Франция. "Ришельо" и двадесет и четири други кораба отплават от Брест към Мароко; "Жан Барт" потегля от Сен Назер; други тръгват от Лориен.

Всъщност французите не оставят нито един кораб в окупираната от немците зона — и въпреки това Чърчил смята, че "на всяка цена, при всички рискове, по един или друг начин трябва да гарантираме, че военноморските сили на Франция няма да попаднат в грешни ръцете И след това може би да навлекат разруха на нас, а и не само на нас".

Преди примирието британците са уверили французите, че ще бъде достатъчно, ако френският флот се изнесе към Северна Африка или към Тулон, извън германската зона. А сега измамните албионци пак се отмятат от думата си.

На 3 юли натоварени със специална мисия британски кораби, под ръководството на Джеймс Съмървил, пристигат при Мерс ел Кебир, а френските моряци посрещат новината с радост, защото мислят, че скоро заедно с англичаните ще потеглят в открито море, за да се бият срещу германците. След това в небето се появяват британски самолети, които пускат мини при изхода на пристанището. Подозренията на французите нарастват.

Британски пратеник пристига за преговори с френския адмирал Марсел Женсул. Отначало Женсул дори отказва да го приеме, тъй като решава, че е под неговото достойнство да преговаря с прост капитан — но капитан (Хуки) Холанд успява да му предаде ултиматума от Чърчил.

На французите е казано да потопят доброволно своите кораби или да отплават с тях или към британските пристанища, или към Антилските острови — или да посрещнат последствията. Денят се търкаля мудно. Напрежението расте все повече и повече. Хуки Холанд се клатушка на борда на своя лихтер, заобиколен от френските кораби. Накрая в 14:42 ч. Женсул дава сигнал, че е готов да приеме британския делегат за "почтени дискусии". В 16:15 ч. Холанд вече е на борда на френския флагман "Дюнкерк" и най-сетне започват да постигат напредък.

Женсул му показва заповеди от Дарлан, от които става ясно, че ако Германия се опита да превземе корабите, той трябва да отплава за Америка или да ги потопи. "Ако знаехме всичко това от по-рано, нещата щяха да са доста различни", казва Холанд. Женсул отива още по-далече: обявява, че е готов да разоръжи всички свои кораби, въпреки че това означава да надвиши правомощията си. Но тогава вече е твърде късно.

Дарлан е изпратил военноморски подкрепления; никой не знае кога точно ще пристигнат те. Очертава се истинска битка между британския и френския флот. Чърчил изпраща кратка телеграма: "Разрешете въпроса бързо". Съдбата на моряците е решена. Започват бомбардировките.

Както той споделя по-късно: "Беше ужасно решение, като да отнемеш живота на собственото си дете, за да спасиш държавата". В ледената си логика решението на Чърчил е 100 процента правилно.

Откъдето и да погледнем ситуацията, французите трябваше да разберат, че техните кораби са вече на практика в ръцете на германците или в най-добрия случай могат да се използват като жетон в преговорите с нацистите. Лам твърди, че германците просто са искали да "контролират" френския флот в смисъла на "проверка" или "надзор" като паспортен "контрол".

Това, разбира се, са пълни нелепици. Германците са завладели Париж, здраво са настъпили с ботуш вратовете на французите. В крайна сметка те са можели да накарат французите да правят всичко, което им се диктува, с тези кораби. Френските гаранции са безполезни — и самите французи трябваше добре да разбират това. Дарлан и неговите адмирали трябваше да преглътнат гордостта си, да оставят настрана всички преструвки за независимост и да правят това, което предлага Чърчил: да отплават към британски пристанища или към Карибите. И ако бе направил това, Дарлан щеше да е герой.

Задължение на Чърчил като министър-председател е да отстрани всички заплахи за независимостта на страната си — и той е съвсем прав да бъде безмилостен в Мерс ел Кебир, защото още на следващата седмица започва битката за Британия.

През цялото това прекрасно разцъфнало лято британците не отделят очи от небето, за да наблюдават една от най-решаващите битки в световната история. Милиони следят как съдбините на света се изписват от следите, оставени от бойните самолети, цепещи небето над Южна Англия. Виждат почернели от дима германци, едва довлекли се до дворовете им, и намират парчета от самолети по градските улици.

С трепет наблюдават своите герои от Кралските военновъздушни сили, които изпълняват удивителен висш пилотаж и понякога успяват да свалят врага, а друг път загиват в кълбо от пламъци или купчина смачкан метал. Седмица след седмица хората следят случващото се и знаят много добре какво е заложено на карта: че тази атака срещу въздушния флот е само прелюдия към пълномащабна инвазия на Острова. Британците имат всички основания да мислят, че са следващите по маршрута на завладените от Хитлер територии.

Чувал съм да твърдят, че Чърчил преувеличавал заплахата от тази инвазия, за да засили националното единство и да обедини народа зад себе си. Не съм сигурен дали е така. Той е бил дотолкова убеден, че заплахата е съвсем непосредствена, че още през юни 1940 г. отива на стрелбището в Чекърс и започва да се упражнява с револвера си и пушката "Манлихер". Всеки ден следи внимателно новините, за да предугади правилно кога могат да нахлуят германците.

На 14 юли Дойче Алгемайне Цаутинг предрича, че Лондон ще последва съдбата на Варшава и ще бъде сринат до основи. На 19 юли Хитлер говори пред Райхстага и предлага на Великобритания избор между мира и "безкрайно страдание и нещастия". И прави своя план: кръщава го Операция "Морски лъв", многостранен десант по море на южното крайбрежие.

Ако Хитлер беше успял да завладее небето и морето, няма никакво съмнение, че операцията щеше да стартира. Той е събрал 1918 баржи край бреговете на Холандия и ако беше успял да прехвърли силите си от другата страна на Ламанша, Великобритания едва ли щеше да издържи дълго на такова настъпление. Армията е пренасочена към Дюнкерк — без никакви укрепления или резервни позиции.

Страната не е била успешно завладявана от вражеска сила в продължение на 900 години. Затова Лондон е не само най-големият и с най-обширна територия град в Европа ("голямата тлъста крава", както Чърчил нарича столицата), но и най-слабо защитеният град: единствените оцелели стени и бойници са градени още от римляните и съответно отдавна не са в използваем вид.

Хитлер гони важен стратегически императив при нападението срещу Великобритания: той трябва да прегази Острова, преди да потегли на изток, към Русия. Още през юли 1940 г. цялата структура и динамиката на войната са ясни на Уинстън Чърчил — точно както е предрекъл и Първата световна война.

"Хитлер трябва да нахлуе или да се провали. Ако не успее, ще трябва да продължи на изток, а той няма как да успее!", казва той в Чекърс на 14 юли. С безпогрешното си разбиране за "голямата картина" той съзира, че ако Великобритания удържи, ако оцелее, то Хитлер ще загуби, защото дори нацистката военна машина не може да се бори на два фронта едновременно.

Именно благодарение на Чърчил — а в някои критични моменти благодарение единствено на него! — Великобритания удържа. Съвсем ясно е, че в начина, по който той ръководи страната през онова лято, има нещо магично. С неговата поетична и понякога шекспировска дикция той кара хората да се чувстват благородни, възвишени, уверени, че това, което правят в момента, е по-добро и по-важно от всичко, което са правили преди.

Мислено той сякаш олицетворява самата идея за свободата и за всичко английско, а вероятно много помага и фактът, че времето това лято е чудесно, защото няма нищо по-красиво от Англия през юни. Може би точно тази нежна красота изостря общото настроение, което той насърчава: че заплахата трябва да бъде отблъсната и че това е един остров, за който си струва човек да се бие и да умре. Той дава на хората един образ на тях самите, от който най-много имат нужда в момента: една малка група герои, също като шепата смели пилоти от ВВС, която удържа фронта срещу тиранията и срещу съдбата, с две думи, старата история от Термопилите до Роркс Дрифт[30] — вечната и вдъхновяваща история за победата на малцината над мнозинството.

В това подхранвано от адреналина настроение и обща бодрост британците наистина постигат необикновени неща. Има само един период през последните 120 години, когато британското производство изпреварва това на Германия — и това е лятото на 1940 г. Великобритания произвежда повече самолети от Германия, а през есента Луфтвафе са окончателно отблъснати.

Гьоринг прави фаталната грешка да насочи своите изтребители и бомбардировачи към градовете на Великобритания и се отказва от летищата на Даудинг.

Германците можеха толкова лесно да победят. Има вечери, когато всички налични във Великобритания самолети са в небето, до един, в отчаян опит да отблъснат врага. И ако Гьоринг беше овладял небесното пространство, то флотът на нашествениците можеше спокойно да премине Ламанша и тази армада щеше да е още по-страшна и смъртоносна — и самоувереността на Хитлер щеше да е още по-голяма — ако към нея се добавят и френските военни кораби.

Германският флот е зле пострадал по време на Норвежката кампания, но ако бяха добавили и френските съдове, въпреки това щяха да са непобедими. Разпоредената от Чърчил операция в Мерс ел Кебир наистина е касапница, но за жалост, е била необходима. Това е един смразяващ кръвта и съвсем съзнателен акт, който повече би отивал на див военачалник някъде от степите на Централна Азия.

Но Чърчил е точно това: военачалник. Той води и режисира военни действия по начин, който е немислим за един съвременен демократичен политик. Направил е всичко, което може, за Франция чак до капитулацията й, та и след това; накарал е своите генерали да хвърлят бойци и запаси в битката дълго след като е станало ясно, че играта е приключила — всъщност го обвиняват, че ненужно е пожертвал 51-ва шотландска дивизия, много от момчетата в която са били убити или заловени, както и че е хабил време и енергия, опитвайки се да създаде (досущ като анимационния герой Астерикс) редут, който да спре нацистите в Бретан.

А сега, когато Франция е паднала, той прави единственото логично заключение — и истинската трагедия е в това, че нито адмирал Женсул, нито Дарлан успяват да разберат доколко радикално се е променил техният свят. Донякъде разбирам защо Камарата на общините е тъй въодушевена от това депресиращо и отвратително клане.

Отчасти, защото Великобритания най-сетне е направила нещо войнствено: след цяла година размотаване, хаос и евакуации — от Норвегия до Дюнкерк — британските въоръжени сили са "спечелили" нещо, независимо колко неравностойно е било противопоставянето или колко куха самата победа.

По-важното е, че събитието успява да убеди депутатите в едно: човекът, когото неохотно са определили да ги води, носи в характера си войнствена безпощадност, за разлика от всеки друг измежду тях. Инстинктивно знаят, че друг политик няма куража и железните нерви, за да направи това, което Чърчил току-що е направил. Изведнъж са успели да видят, че всъщност е възможно Великобритания да победи.

Точно заради това аплодират. И ето какво е посланието, което Чърчил изпраща чрез Мерс ел Кебир до Вашингтон, където все още му отказват да изпратят разрушителите: че на Острова няма да се предадат, а ще направят всичко за победата.

Чърчил завършва речта си пред Камарата на общините с думите, че оставя преценката на неговите действия "на нацията и на Съединените щати" — и именно последните две думи са най-важни. Синът на Джени Джером знае много добре, че няма никаква надежда за победа, ако не може да разчита на помощта на страната, където е родена майка му.