Факторът Чърчил

Глава двадесет и първа Един от бащите на Близкия Изток

В годините на истинската си слава яхтата "Кристина" е била най-демонстративно пищната, ако не и направо вулгарна, частна яхта, която някога се е носила по морето. В нея има картини на импресионисти по стените и живи омари в басейна, високи столчета край бара, тапицирани с кожа, специално добита от кожа от пенисите на китове. Но от всички тези екзотични елементи, събрани от Аристотел Онасис, най-важният са неговите гости — едрите риби, които успява да хване в мрежата си.

На борда са се качвали звезди като Мерилин Монро, Франк Синатра, Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, които са отпивали отбрани питиета край оградката на хакборда и са се разполагали по столовете на палубата, преди да се оттеглят по каютите за брачно гукане. Но от всички световни личности, които Ари успява да събере тук, има една, която надминава останалите, и на сутринта на 11 април 1961 г. той вече има доказателство за нейната известност.

Яхтата "Кристина" (която в действителност е преустроен канадски военен кораб, участвал в Десанта в Нормандия), с белия си корпус и кокетния жълт комин, е потеглила нагоре по река Хъдсън към мястото за акостиране на 79-а улица. Посрещната е с бурни овации. Гърмят оръдия на лайнери, влекачите надуват сирени, а един пожарникарски кораб от Ню Йорк радостно изпраща в небето силна струя вода, за да отбележи пристигането на най-популярния британец в Америка ("Бийтълс" още не са се появили на сцената).

На същия ден вече е време за вечеря. С помощта на две силни камериерки осемдесет и шест годишният Уинстън Чърчил бавно напредва по палубата. Претърпял е още един малък инсулт; зъбите му са вече в доста лоша форма. Но лицето му отново грее с детинска чистота. Сълзящите му очи светят ярко, папийонката му на точки е на мястото си около врата. Той потраква по полираните дъски със същия бастун със златна дръжка, който Едуард VII му е подарил за сватбата през 1908 г., и у него проблясва същият стар ентусиазъм при самата мисъл за вкусно хапване и малко алкохолно освежаване.

Вярно е, че невинаги му е било лесно да намира теми за разговор с Онасис, родения в Смирна корабен магнат, с неговите вечни истории за "кучите синове", които пречели на казината му да печелят. Но Чърчил не обръща внимание на това. През 1911 г. е изтърпял шестседмичен круиз с X. X. Аскуит из Средиземноморието, по време на който често мърморел, че му е омръзнало да обикаля из руините на древността. Поне Онасис не го кара да се чувства неудобно заради относителната липса на класическо образование.

Не, усещанията на круиза му харесват: глезенето, пътуването, безкрайното разнообразие на земни и морски пейзажи, а ето, сега отново пред него се открива сцената, която за първи път е съзрял през 1895 г. — сякаш преди цяла вечност — когато пристига, двадесетгодишен, да гостува у приятеля на майка си, Бърк Кокран, и да научи неговите ораторски тайни.

При първото му съприкосновение с Ню Йорк градът чисто физически е далеч по-скромен. Има няколко големички и красиви тухлени сгради, както и обичайната суматоха, дим, излизащ на талази от хиляда комина — и все пак има деца в дрипи из имигрантските гета, където труповете на умрели коне понякога лежат на улицата дни наред, без никой да ги прибере. Наистина изглежда като град, преливащ от енергия и амбиция — да, но в почти същия мащаб като Манчестър или Ливърпул, или Глазгоу от края на XIX век. Когато Чърчил за първи път вижда Ню Йорк, общият вид на града не може и да се сравнява с Лондон.

Сега обаче, докато стои в тъмнината през 1961 г. и се взира в Манхатън, преобразяването му се струва поразително. Сградите са поникнали до невиждани височини, вретена и кули от стъкло и стомана, а отраженията им проблясват във водата със светлината на един милион прозорци. Сега — обратно — Лондон изглежда старомоден и мрачен, и някак недохранен.

Силуетът на небостъргачите в Ню Йорк е въплъщение на промяната, случила се само в рамките на един човешки живот, и то живот, върху който той самият е поставил своя важен отпечатък. Тези небостъргачи не са просто нов модел на градския живот: те разказват историята за изкачването на Америка към величието през XX век… и как Великобритания е била засенчена. В известната си реч в "Меншън Хаус" от 1942 г. Чърчил заявява, че не е станал първият министър на краля, за да председателства ликвидацията на Британската империя. И въпреки това отстрани нещата изглеждат точно така.

Той усеща дълбоко разликата. В известен смисъл непрекъснатото споменаване от страна Чърчил на "англоговорещите народи" не е само за осигуряване на жизненоважния военен и политически англо-американски съюз, макар че това е една от целите му. Тази фраза е донякъде и психологически трик, механизъм за самозащита, сякаш опит за маскиране и рационализиране на унизителното положение на Великобритания. Важността на Великобритания е намаляла значително; но това западане донякъде се компенсира от възхода на тези близки братовчеди, тези англоговорещи братя, които споделят — както той постоянно повтаря — едни и същи ценности: езика, демокрацията, свободата на словото, независимата съдебна система и така нататък.

Чърчил сякаш се опитва да убеди себе си (и света), че американският триумф някак си е също и британски триумф и че славата на тези бивши колонии се отразява на страната майка. Това са все храбри предположения и разбира се, не всеки го вижда по този начин.

Много хора биха казали, че историята на живота на Чърчил е донякъде translatio imperii — преминаването на една глобална империя към друга. Така както персите отстъпиха на гърците, а гърците — на римляните, така и британците предадоха имперската факла на американците. А. Дж. П. Тейлър навремето казва, че Втората световна война е била "войната за британското наследство". И ако човек приеме, че този анализ е верен, то е очевидно кой печели; а седемдесет години по-късно е учудващо, че Америка — военно, политически, икономически — все още е най-мощната държава в света.

По време на вечерята в този ден на борда на "Кристина" сър Уинстън получава мистериозно телефонно обаждане. Неговият личен секретар Антъни Монтегю Браун е помолен да набере "Оператор 17" в Белия дом. Обажда се новият президент, Джон Ф. Кенеди, който учтива пита дали Чърчил би искал да се качи в президентския самолет и да се отбие във Вашингтон "да прекара няколко дни" с Джей Еф Кей. Налага се Браун да мисли бързо — и той решава да благодари на президента за любезната му покана, но да я отхвърли. Чърчил вече не е достатъчно подвижен, а освен това слухът все повече му изневерява.

Може би жалко, че те не се срещат, защото Чърчил все още има моменти на жизненост и ясна мисъл. Двамата вече са се срещали, но преди Кенеди да стане президент — веднъж на борда на "Кристина", когато очевидци твърдят, че Чърчил взел спретнато облечения Кенеди за сервитьор, и веднъж, когато провели много приятелски разговор за президентските амбиции на младия сенатор (Кенеди казал, че го притеснява дали католическата му религия няма да му попречи, а Чърчил отговаря, че това винаги може да се подреди, "ако просто остане добър християнин"). Това е последният шанс на Чърчил да седне в Овалния кабинет и да се срещне с действащия американски президент — а той се е срещал с повечето от тях, като се почне от Уилям Маккинли през 1900 г.

Ето ви Кенеди, лидера на "свободния свят", а ето го и Чърчил — физически западащ, но все още с проблясъци на остър ум. Може би вече има признаци, че старата империя може да успее да се прелее в новата — защото проблемите, пред които е изправен Джон Ф. Кенеди, със сигурност са познати на Чърчил.

Та нали Чърчил е един от авторите на архитектурата на Студената война и политиката на противопоставяне на съветския комунизъм. А сега тази политика трябва агресивно да се преследва от младия президент: в Берлин, Куба — навсякъде. Чърчил е бил в авангарда на движението за обединена Европа — една кауза, която все още се подкрепя от САЩ и от Кенеди. Освен това има цяла арена на геополитиката, където американците са нямали друг изход, освен да играят императорската роля, след като Великобритания едва излиза от войната, а след това се срива в Суецкия канал. Това е една област, в която ролята на Чърчил вече почти не се помни и все пак е била решаваща.

Уинстън Чърчил е един от бащите на съвременния Близък изток. Затова има причина да се твърди, че той е помогнал за създаването на политическата катастрофа номер едно в света, а след това е предал това "наследство" — като запалена граната — на Америка, която поема отговорността. Точно Джон Кенеди първи осигурява американската гаранция за сигурност на Израел. Има много хора, които обвиняват британците — и най-вече Чърчил — за създаването на териториалното неравновесие, което направи тази гаранция необходима. Виновен ли е той? И ако не, то кого да обвиним?

Докато пиша тези думи днес, Израел бомбардира позициите на арабите в Газа, "Хамас" изстрелва ракети срещу Израел; жертвите в Сирия нарастват с всеки ден, фундаменталистки фанатици са завладели големи части от Северен Ирак. Чърчил е оставил своите отпечатъци по цялата световна карта.

Да погледнем картата на Йордания — какво виждате?

Най-впечатляващо е това странно триъгълно отклонение, изпъкналост с дължина 400 мили от Саудитска Арабия към съвременна Йордания. Някои казват, че този географски факт води началото си от един от "течните обеди" на Чърчил. И до ден днешен тази географска странност се нарича "грешката на Уинстън". Историята може да е вярна, а може и да не е. Но никой не оспорва, че Чърчил е участвал в рисуването на тази граница. Крива или не, тя е оцеляла до ден днешен.

Той е неразделна част от създаването на съвременната държава Израел и точно на него се пада в един важен момент от раждането на тази нация — да се опита да придаде смисъл на трагично непоследователните ангажименти на британското правителство. Той е човекът, който решава, че трябва да съществува такова нещо като "държавата Ирак"; именно той прави общ "пакет" от трите османски вилаета Басра, Багдад и Мосул — шиитски, сунитски и кюрдски. Ако искате да обвините един-единствен човек за агонията на днешен Ирак, ако искате да обвините някого за свиването на територията му в момента, то, разбира се, можете да посочите с пръст Джордж У. Буш и Тони Блеър, и Саддам Хюсеин — но ако искате да схванете същността на проблема за това ужасно състояние, то няма как да се пропусне ролята на Уинстън Чърчил.

Епичната му кариера се пресича с историята на Близкия изток в няколко ключови точки (и не забравяйте, че на него се приписва пускането в употреба за първи път на самия термин "Близък изток"), но най-важна е неговата роля като министър за колониите. Той е малко изненадан, когато му предлагат този пост в края на 1920 г., но не е трудно да се види защо Лойд Джордж е преценил него като правилния човек за тази работа. Вече е показал огромна енергия и динамизъм като министър за боеприпасите, като е оборудвал армията с танкове, самолети и други технологии, които помагат за спечелването на войната. Като държавен секретар за войната, майсторски провежда стратегията за демобилизация: потушава тлеещите метежи, като уверява бойците, че онези сред тях, които са служили най-дълго, първи ще се върнат при своите семейства. Демонстрирал е таланта си на личен чар и умения за убеждаване при преговорите в Ълстър преди войната — а този талант става все по-необходим. Първата световна война оставя като наследство няколко много сложни проблема — и особено в Близкия изток.

Постът "министър за колониите" може да не звучи толкова престижно като "външен министър" — една роля, която все още се заема от Джордж Натаниел Кързън. Но нека не забравяме мащабите на Британската империя през 1921 г. Първата световна война е конфликт за придобиване на територии, а Великобритания влиза с изричната цел да не разширява империята си. Но както посочва Уолтър Рийд, между 1914 и 1919 г. територията на света, управлявана от Великобритания, нараства с 9 на сто.

Когато Чърчил поема кормилото на Министерството за колониите, той заема най-високия пост в една империя, която включва петдесет и осем страни, обхващащи 14 милиона квадратни мили, и носи отговорност — по един или друг начин — за живота и надеждите на 458 милиона души. Това е със сигурност най-голямата империя, която светът някога е виждал — шест пъти по-голяма от Римската империя в нейния апогей по времето на император Траян. Британският флаг се вее над една четвърт от сушата на планетата, а почти няма море или океан, чиито води да не се патрулират от мощта на британския флот — един флот, за чиято модернизация Чърчил има огромен принос.

Ако разгледаме нещата от тази гледна точка, вече не е толкова изненадващо, че Чърчил се хвърля с устрем в работата. Той се обгражда с най-добрите и най-известните експерти, по-специално арабистите Т. Е. Лорънс и Гертруд Бел. Започва да се занимава с някои доста неясни досега (за него) въпроси като разликата между шиити и сунити. Първата му стъпка е да свика конференция в Кайро, на която демонстрира възхитително умение.

Пресата се отнася скептично към това начинание. Коментира се, че Чърчил искал да направи "дурбар" — великолепно и церемониално събиране на императорския двор. Обвиняват го, че иска да управлява "по ориенталски маниер". Истината е, че някой трябва да поеме отговорността, защото ситуацията в Близкия изток е пълен и невъобразим хаос.

С възможно най-добри намерения и мотиви Великобритания прави редица обещания по време на Първата световна война, а сега тези обещания трудно се съчетават едно с друго — и с реалността. Може би донякъде бихме смекчили вината, ако кажем, че обещанията са направени от една държава, изпаднала в тежко положение, чието население рискува да започне да гладува заради кампанията с немските подводници.

Дадени са три британски обещания. Първото е към арабите, под формата на кореспонденцията Макмеън-Хюсеин от 1915 г. Става дума за поредица от доста високопарни писма от сър Хенри Макмеън, британски върховен комисар в Египет, до краля на Хашемитското царство Хюсеин — брадат и достоен старец, чието семейство има претенции, че директно продължава кръвната линия на пророка Мохамед. Същината на писмата е, че британското правителство изцяло поддържа създаването на една голяма нова арабска държава — простираща се от Палестина и Ирак до границите с Персия, като на престола ще бъдат поставени Хюсеин и семейството му. Надеждата е, че това обещание ще накара арабите да се вдигнат на бунт срещу турците, които по онова време са съюзници на Германия. Писмата свършват работа — в смисъл че действително се състои такъв бунт, едно стратегически доста глупашко начинание, увековечено и преувеличено до неузнаваемост във филма "Лорънс Арабски".

Следващото обещание е към французите, които дават ужасяващо много жертви на Западния фронт. Смятало се за много изгодно да се нарисува пред тях картина на бъдещата френска слава, след като войната приключи: и така, съгласно условията на тайното споразумение от 1916 г. "Сайкс-Пико", Франция е трябвало да получи зона на влияние, която се простира от Сирия до Северен Ирак и включва Багдад — една ивица земя, между другото, която има някаква прилика с халифата, провъзгласен през 2014 г. от фанатиците от Ислямска държава на Ирак и Сирия (ИДИС). Изобщо не става ясно по какъв начин тези тайни договорки с французите биха могли да се съчетаят с далеч по-публичните договорки с арабите — честно казано, това на практика е напълно невъзможно.

Третото и най-трагикомично в своята непоследователност обещание е така наречената Декларация Балфур. Това всъщност представлява едно писмо от А. Дж. Балфур до лорд Ротшилд с дата 2 ноември 1917 г., което съдържа, оформена като изискан шедьовър, цялата глупост, която Министерството на външните работи може да сътвори…

Друг начин да се формулира същата идея, е примерно да се каже, че британското правителство гледа благосклонно на идеята еврейският народ да хапне парче торта, като в същото време не се прави нищо, което и най-малко да накърни правата на нееврейските общности, докато те в същото време похапват от същото това парче торта.

Какво е довело до тази странна декларация? Отчасти причината е идеализъм. Движението да се намери родина за евреите, набира скорост още от грозните погроми през деветнадесети век в Русия. В един момент британците дори сериозно обмислят да заделят територия в Уганда, но Палестина, земята на евреите от Стария завет, очевидно е най-правилното място. Палестина все още е сравнително рядко населена, а до известна степен Балфур просто добавя официалното британско становище към общия хор, който иска да даде "една земя без народ на един народ без земя".

Балфур може да е имал и по-практични съображения: през Първата световна война има сериозни притеснения, че евреите може да прехвърлят симпатиите си на страната на германците, защото това е най-добрият начин да си отмъстят на руснаците за техния антисемитизъм преди войната. Както Чърчил впоследствие сам признава, Декларацията Балфур донякъде е предназначена да осигури еврейската подкрепа, особено в Америка — а цялата бъркотия възниква заради едновременното желание да не отчуждят милионите мюсюлмани (не на последно място в Индия), на чиито войски британската имперска армия много разчита.

Погледнете тези три обещания заедно и у вас няма да остане и капка съмнение: Великобритания е продала една и съща камила три пъти.

Ето с тази неразбория трябва да се справя Чърчил, заради което през март 1921 г. той свиква всички ключови играчи във великолепния хотел "Семирамида" в Кайро — по онова време, разбира се, неформална част от Британската империя. Скоро фоайето се изпълва с възбудените гласове на събраните арабисти.

— Герти! — вика Т. Е. Лорънс, когато забелязва елегантната, но малко мъжествена фигура на Гертруд Бел.

— Милото ми момче! — посреща го Гертруд Бел.

Чърчил влиза с решителна стъпка под протестните викове на неколцина араби отвън, някои от които носят плакати "а bas Churchill" (долу Чърчил). Той носи в ръцете си статив, а след него върви служител на хотела с бутилка вино в кофа с лед.

Чърчил се настанява в градината и започва луда творческа дейност, която произвежда достатъчно картини за цяла изложба; но най-голямото и най-драматично платно е създаденият тогава политически пейзаж на Близкия изток.

В един момент от събитието той организира пътуване до пирамидите и цялата група позира, качена върху камили, пред статуята на Сфинкса. Макар и опитен ездач, Чърчил успява на два пъти да се изхлузи от камилските гърбици. Тъй като решава, че важният гост е в опасност, местният водач му предложил да замени камилата с кон.

— Тръгнах на камила и ще се върна на камила — отсича той и със същата решителност ръководи цялата среща.

Преди приключването на конференцията в Кайро той вече донякъде е успял да внесе известен смисъл в странната кореспонденция Макмеън-Хюсеин. От четиримата синове на крал Хюсеин Файсал получава престола на Ирак (французите са го изхвърлили от Сирия), а Абдула получава престола на Трансйордания, днешна Йордания, където семейството му си остава и до днес. Т. Е. Лорънс решава, че срещата на върха е преминала като изключителен успех, а единадесет години по-късно пише на Чърчил, за да отбележи, че със своите тогавашни действия вече е осигурил повече от едно десетилетие на мир — което никак не е лошо.

Работата на Чърчил не е приключила. Сега той трябва да потърси начин да се справи и с несъответствията на Декларацията Балфур. Следващата спирка е в Ерусалим, където той провежда срещи със соломоновска мъдрост и безпристрастност.

Състоят се две последователни аудиенции, първо с арабите, а след това с евреите. Първата група, която влиза при него, се нарича Изпълнителен комитет на Арабския палестински конгрес. Те не правят добро впечатление на Чърчил, освен това нека не забравяме, че за него е още съвсем пресен споменът как палестинците не са се присъедини към останалите араби в бунта срещу турците.

В общи линии палестинците имат кратко послание — евреите да си гледат работата. Декларацията Балфур трябва да се анулира, казват те. "Евреите са сред най-активните защитници на разрушението в много страни… Евреинът е привързан към рода и необщителен и не може да живее добре със съседите си… евреинът си е евреин по целия свят" и така нататък. Те с нищо не показват, че са готови да направят компромис или и най-малка отстъпка за заселниците. Съвместно съжителство, споделено управление, съвместен суверенитет, федерално решение — нищо от това не е приемливо. Евреите да си ходят и толкова. Както Аба Ебан отбелязва по-късно, "палестинците никога не пропускат възможността да пропуснат възможност", и така те продължават по същия начин, по който са започнали.

Чърчил слуша внимателно, след което отговаря с практически съвети. Той подчертава двете страни на Декларацията Балфур — защитата, която тя предвижда за гражданските и политическите права на съществуващите народи. Отбелязва също, че в декларацията се говори за "национален дом за евреите", а не за "националния дом", като нечленуваната форма показва, че това ще е една споделена обител, а не изключително еврейска собственост.

"Ако едното обещание ще се спази, то ще се спази и другото, затова ще ни съдите, когато изпълним и двете", успокоява ги той. Няма обаче как изцяло да се заобиколи онова, което Балфур е обещал на евреите, обяснява Чърчил.

След това той изслушва и еврейската делегация. Тяхното изказване, както може би и очаквате, е формулирано с думи, които много повече допадат на Уинстън Чърчил.

"… Нашата еврейска и ционистка програма поставя специален акцент върху създаването на искрена дружба между нас и арабите. Еврейският народ, завръщайки се към своята родина след 2000 години на изгнание и преследване, не може да бъде подозиран, че би желал да отрече на друга нация нейните права…"

Чърчил отвръща сериозно, с тона на римски проконсул, който решава важен спор. Едното племе може да е по-напреднало, по-цивилизовано — но те имали задължение към онези по-непослушни племена, които са изправени пред перспективата да бъдат изгонени от земите си. Еврейските заселници трябва да показват "разумна предпазливост" и "търпение", предупреждава той. Те трябва да успокоят тревогата у другите, независимо колко неоправдана е тази тревога.

По-късно в своя реч пред Еврейския университет той повтаря своето послание. Евреите имат голяма отговорност, казва той. Те наистина имат възможност да създадат земя, където текат мляко и мед. Предупреждава, че "всяка ваша стъпка трябва да бъде в морална и материална полза на всички палестинци".

След това му дават дърво, което символично да засади. Съвсем символично дървото се чупи. Нямало какво друго да му дадат да засади, освен една палма, а и тази фиданка не оцелява.

Някои специалисти днес твърдят, че Чърчил е бил наивен в делата си по арабско-еврейския въпрос, а други — че е бил неискрен. През март 1921 г. той взема решение, че западният бряг на река Йордан категорично не попада в условията на договорките Макмеън-Хюсеин. Тази територия няма да бъде част от кралството на Абдула, сина на Хюсеин.

Така се слага началото на създаването на еврейската родина, обещана от Балфур — и при вземането на това решение много хора обвиняват Чърчил, че е станал инструмент на голямата глобална еврейска конспирация.

Има щураци, които ще ви обяснят, че майката на Чърчил, Джени Джером, е от еврейски произход (тя не е, баща й е потомък на хугенотите; възможно е във вените й да тече индианска кръв, но не и еврейска). Малко по-правдоподобно други ще ви разказват, че неговите възгледи са били сериозно изкривени от големите дарения, които е получил от еврейските банкери и финансисти: Ърнест Касел, сър Хенри Стракош, Бернард Барух. Съвършено вярно е, че личните финанси на Чърчил в днешно време не биха преминали теста на изданието Private Eye. Няма да изглеждат добре, ако попаднат на първа страница на Гардиън. Наистина той е вземал пари от тези хора, понякога значителни суми. Но онези времена са били много различни, когато парламентаристи и министри са получавали мизерни заплати — и от тях се е очаквало да имат частни доходи, като в никакъв случай не е било необичайно политици да получават финансова подкрепа от своите почитатели.

По една случайност аз не смятам, че тези дарения изобщо са променили възгледите на Чърчил за еврейството, нито пък неговите решения за Палестина. Той по принцип обича евреите, също като баща си Рандолф, и такива са били възгледите му цял живот. Той се възхищава на еврейските черти, които споделя в такова изобилие: енергия, самоувереност, упорита работа, семеен живот.

Както пише в статия в един вестник през 1920 г.: "Някои хора харесват евреите, а други не, но едва ли има мислещ човек, който да изрази съмнение, че те със сигурност са най-впечатляващата и най-забележителна раса, която някога се е появявала на света". От време на време го обвиняват, че имал някои расистки настроения — като например една непубликувана статия, в която той се опитва да каже, че евреите може би са донякъде виновни за негодуванието, което събуждат, както и собственото си усещане, че те са "еврейски кръвопийци". Авторството на статията обаче се оспорва (предполага се, че е писана от друг човек от името на Чърчил), а и със сигурност е важно да се отбележи, че тя никога не е публикувана.

Както сър Мартин Гилбърт доказа отвъд най-малкото съмнение, Чърчил се е възхищавал на евреите, наемал е евреи, била му е приятна компанията на евреите и наистина вярва, че те трябва да имат своя страна. Той не е ционист, както веднъж сам казва, но е "женен за ционизма".

Всичко това е вярно. От друга страна обаче, то не значи, че Чърчил, в какъвто и да било смисъл, е антиарабски, камо ли антимюсюлмански настроен. Напротив, има моменти — както през 1904 г., така и през 1920 година — когато цялостната му "склонност към ориентализма" го кара започне да носи роби в арабски стил. Той се прекланя пред Лорънс Арабски с неговата традиционна украса на главата, а както Уорън Доктър посочва в новото си изследване "Уинстън Чърчил и ислямският свят", той никога не забравя, че Британската империя е най-голямата мюсюлманска сила на земята: през 1920 г. в нея живеят 87 милиона мюсюлмани.

Чърчил страда заради загубата на Индия не само заради удара по британския престиж, но и защото се притеснява за бъдещото потисничество от страна на хиндуистите над мюсюлманите; и тъй като мюсюлманските войски са безценни за империята, добрата воля на мюсюлманите е от огромно значение. Той често застава на страната на турците срещу гърците, въпреки че турците са сред враговете на страната му през Първата световна война.

Не забравяйте какво направи той в най-тежката, 1940 г., когато Великобритания най-отчаяно търси приятели: успява да намери 100000 лири за изграждане на джамията в Риджънтс Парк в Лондон — един жест, целящ да привлече вниманието на мюсюлманския свят.

Така че, когато Чърчил проправя пътя за еврейското влизане в Палестина — и в своята "Бяла книга" от 1922 г. насърчава по-голяма имиграция — това е, защото той искрено смята, че това би било най-доброто за тази инак безводна и пренебрегвана част на света и че би било най-доброто и за двете общности. Той наистина вижда евреи и араби да живеят в мир заедно.

Той си представя как сръчният с техниката Шломо ще помогне на готовия да се учи млад Мохамед с трактора и ще го научи на изкуството на напояването. Вижда цъфтящи овощни градини в пустинята и благоденствие за всички. Действително Чърчил получава известна подкрепа за това си видение от стария крал Хюсеин, който пише в своето издание Ал Кибла, че Палестина е "свещена и любима родина на първите си синове — на евреите". Хашемитският крал прави точно същото оптимистично предсказание като Чърчил.

"Опитът е доказал тяхната способност да успяват в усилията и работата си… Връщането на тези изгнаници в родината им ще се превърне, материално и духовно, в едно експериментално училище за арабските им братя на полето, във фабриките и търговията." Уви, нещата не тръгват по този начин. С течение на годините напрежението само нараства, а еврейската имиграция се увеличава особено след като започват гоненията на нацистите.

Историята показва, че Чърчил е бил твърде оптимистичен относно духа на братска обич и споделяне, носен от ранните ционисти. Те не са склонни да наемат араби във фермите си. Избухват арабските бунтове и протести, а горките войници от британския мандат се оказват между чука и наковалнята, принудени да стрелят по араби, докато в същото време мнозина във Великобритания започват да чувстват, че се извършва сериозна несправедливост.

През 1937 г. положението се влошава дотолкова, че е взето решение да се създаде комисията Пийл, за да се проучи какво точно в Палестина не е както трябва. Чърчил свидетелства пред тази комисия при закрити врата — и от думите му пред нея разбираме какво точно си е представял той, когато е открил пътя пред значителната еврейска имиграция и е създал родина на западния бряг на река Йордан.

"… Ние приехме идеята, че някой ден, по някакъв начин, далеч в бъдещето, при условията на справедливост и икономическо благоденствие там наистина може да изникне голяма еврейска държава, в която живеят милиони, което значително надхвърля настоящите жители на страната…" (Днес виждаме, че тази визия се е сбъднала. Има повече от осем милиона израелски граждани, от които 75 на сто са евреи.)

Разбира се, че е правилно да се защитят арабите, казва той пред комисията Пийл, и че не е правилно евреите да не ги наемат на работа; но той считал ционисткия проект за нещо изначално прогресивно, просветено и цивилизационно. Няма логика да се позволи на арабите да застанат на пътя на този напредък, когато в крайна сметка той ще бъде от полза за всички.

"Не искам да кажа, че кучето в яслите има върховно право върху тези ясли", казва той. Това е все едно да обявиш, че Америка трябва да се запази само за местните индианци или Австралия — за аборигените. Това, по негово мнение, е абсурдно — едно истинско престъпление срещу отколешните му концепции за социално подобрение.

Във всеки случай той отрича да е внасял "чуждестранна раса" в Палестина. "Ни най-малко", казва той: точно арабите са били завоевателите. Чърчил посочва, че по времето на Христос населението на Палестина е много повече — и хората са били предимно евреи. Всичко това се променя през седми век след новата ера. "Когато започва настъплението на мохамеданството в световната история и ордите на исляма превземат тези места, те всичко разбиват, всичко унищожават. Виждали сте терасите по хълмовете, които са били обработвани, но които при управлението на арабите са се превърнали в пустиня."

Комисията притиска Чърчил: кога според него тази тенденция може да се обърне? Кога евреите ще станат отново мнозинство? "Британското правителство е съдията и би трябвало да си запази властта да бъде съдия."

Ето я поредната му проява като прекален оптимист, а защо не романтик — и самият той донякъде е знаел това. Великобритания просто не е имала необходимата мощ да остане в Палестина достатъчно време, за да осигури траен мир между евреи и араби.

Когато Чърчил става министър за колониите през 1921 г., той носи отговорност за най-голямата империя, която светът някога е виждал, но чиито финанси вече са опънати до скъсване. Каква е била неговата мисия при изпълнението на британския мандат в Месопотамия? Да, отчасти целта е била да осигури петролните интереси — макар че е интересно да отбележим, че близкоизточният петрол все още не е имал днешното господство в британското стратегическо мислене. През 1938 г. 57 на сто от британския петрол идва от Америка, а само 22 на сто — от Близкия изток.

Неговата основна цел е да се намалят разходите за осигуряване на охраната на едно място, което той описва по начин, който едва ли би зарадвал днешните иракски власти — като "двайсетина кирпичени села, притиснати между блатиста река и зловеща пустиня, обитавани от няколкостотин полуголи семейства, които обикновено гладуват". За какво да хабим пехота заради тази дупка, казва той, когато пехотата може да е в Индия? Затова той орязва значително военните разходи и решава да използва Кралските ВВС, които могат лесно да изпълнят британски цели чрез бомбардировки. Това води до някои много грозни епизоди по-късно, за които той не е пряко отговорен и за които изразява искрено съжалените, при които британските самолети бомбардираха цивилни.

Освен това той настоява (точно така, както се досещате) за използването на газ — точно грехът, заради който светът най-силно намрази Саддам Хюсеин. За щастие, тази му амбиция не се осъществява, въпреки че той протестира: "Не мога да разбера защо трябва да се смята за съвсем нормално да се убиват хора с куршуми, а същевременно да е варварство, ако ги накараш да се разкихат".

Каквото и да реши Великобритания да направи в Месопотамия, той винаги настоява то да стане възможно най-евтино: дори в един момент предлага Багдад да бъде напълно изоставен и да се намалят разходите до само 8 милиона лири на година чрез ограничаване на мандата до Басра в южната част.

Въпросът е, че Великобритания не иска да продължи да държи тези територии само заради някакво желание за престиж или колониално перчене. Преди още да стане министър на колониите, Чърчил предлага през 1919 г. мандатите и за Месопотамия, и за Палестина да се прехвърлят на Турция, а след това, когато има вече известен опит с Ирак, той казва: "Мразя Ирак и ми се иска никога да не бяхме стъпвали там. Това е все едно да живееш върху кратера на неблагодарен вулкан" — думи, на които ръководените от САЩ коалиционни сили можеха да обърнат малко повече внимание преди нахлуването през 2003 г.

Британската мисия в Ирак и Палестина била да се въведе мир в района, доколкото това е възможно при затрудненото финансово състояние, в което се намирали тези страни: да се изпълни мандатът, а след това да се гарантира, че поемащият властта режим е приятелски настроен към Великобритания, отново доколкото е възможно, заради намалената мощ за военно участие в чужбина. Мандатът в Ирак официално продължава до 1932 г., макар че британското влияние остава много по-дълго. Към края на Втората световна война става ясно, че британските усилия да се удържи Палестина, са обречени.

Еврейската имиграция става морално и физически неудържима; и тъй като арабската реакция е също толкова жестока, колкото винаги е била, британските войски се оказват в положение, при което отчаяно се опитват да отстояват принципите на Балфур и да бъдат справедливи и за двете страни. Британците все още се опитват да ограничат темпа на еврейската имиграция, при което възникват ужасни сцени с жертви на нацистките концентрационни лагери, задържани този път от британците — в организирани лагери, за да не бъдат допуснати в Палестина.

Еврейските терористи обръщат своите оръжия и бомби срещу самите британци — същите тези хора, които са създали "родината". Те убиват лорд Мойн, британския министър в Палестина, на чиято яхта Клементин Чърчил е плавала из Южните морета с елегантния търговец на картини Терънс Филип. Убиват и британски войници, които просто си вършат работата, което довежда до ярост Ърнест Бевин, външен министър на лейбъристите.

Дори Уинстън Чърчил се разколебава по отношение на ционизма. Той определя нападенията като "омразен акт на неблагодарност". Отношенията му с Хаим Вайцман, родения в Манчестър баща на ционисткото движение, непоправимо се изострят. Накрая британците просто се изнасят от Палестина, буквално оставяйки ключа под изтривалката. Знамето е свалено и се ражда една нова нация.

Същата процедура се повтаря — макар и с малко повече достойнство — в Индия през същата година; това става и по света — голямото оттегляне, което бележи последната фаза от живота на Чърчил. По цялата планета британският флаг слиза от пилоните — от Малая до Малави, от Сингапур до Суец — където американците най-накрая издърпват килимчето през 1956 г., прекратявайки военните претенции на обезсилената стара империя.

Както той казва с горчивина към края на живота си: "Постигнах много, за да не постигна нищо накрая". Това, разбира се, не е вярно (и той добре го е знаел). Помислете дори само за постиженията му в Близкия изток.

Йордания е невероятно стабилна държава — от онези дни, та чак до днес, макар че ръката му явно е трепнала, докато е чертаел картата й. Ирак като цяло остава в британската сфера на влияние в продължение на четиридесет години след конференцията в Кайро, а иракският петрол се оказа безценен в подпомагането на Великобритания да оцелее и да спечели Втората световна война. Що се отнася до раждането на Израел, при което той също акушира — тук мнението ви ще зависи от екзистенциалния въпрос дали вярвате в стойността на еврейската държава.

Ако сте сред тези, които твърдят, че Декларацията Балфур е най-голямата грешка на британската външна политика, тогава очевидно ще смятате, че Чърчил е сгрешил, като е тръгнал да изпълнява договореностите. От друга страна, ако мислите, че е справедливо след 2000 години на преследване да се даде на евреите родина на едно място, където някога предците им са живели и към онзи момент е сравнително рядко населено; ако мислите, че е визионерска идея човек да се надява, че техният талант ще помогне пустинята да разцъфне, ако смятате, че не е лоша идея да има поне една демократична държава — независимо колко е несъвършена — в тази част на света, то тогава може би смятате Чърчил за герой.

Не е имало как да знае през 1920 година, че неговата визия за една земя, "където текат мляко и мед", ще бъде предадена заради късогледството и егоизма на двете страни. Не може да бъде обвиняван за срамния начин, по който израелците се отнасят към палестинците, нито за палестинския тероризъм, нито за ужасното качество на палестинското ръководство. Нито пък можем да го обвиняваме за очевидното разпадане на Ирак, ако наистина това е процесът, който наблюдаваме в момента.

Идеята, добра или лоша, има за цел да обедини трите вилаета след разпадането на Османската империя. Именно това арабските водачи заявяват, че искат — и това е, което им е обещано: силна единна арабска държава. Едва ли Чърчил може да бъде винен, че така и не се появява иракски лидер, който да е достатъчно мъдър и щедър да обедини страната.

Чърчил със сигурност разбира и отхвърля опасностите на ислямския екстремизъм, но той не може да бъде обвиняван за провала на арабското лидерство. Може би единственият начин да се сложи край на вътрешния и религиозния конфликт в сложната схема на Близкия изток, е да се създаде нова Римска империя заедно с безмилостното насилие на проконсулите и система за задължителна лоялност към централната власт. Това би било неприемливо по много причини — а и не действа добре още за самите римляни (които отнасят страхотен пердах близо до Багдад).

Всъщност идеалите на Чърчил помагат не да се продължи Британската империя, а да се гарантира, че тя напуска териториите по относително достоен и ефективен начин. Един от парадоксите на живота му е, че Чърчиловите цели за свободата и демокрацията се възприемат от самите народи на империята, които повеждат кампания за собствената си независимост.

Както посочва Ричард Той, Атлантическата харта от 1941 г. може да не е направила особено впечатление във Вашингтон, но е била чута от Нелсън Мандела и други африкански лидери.

Когато застава на борда на яхтата през 1961 г., определено има аргументи да се твърди, че Чърчил и страната му вече са по-мънички. Той е стар и немощен; Великобритания е фалирала от войната и със значително намалена финансова и военна мощ — резултат, който със сигурност е бил очакван от американците.

В собствената му страна милионерите са вече толкова малко на брой, че трябва да разчита на гостоприемството на кариерист с не особено чисто минало като Аристотел Онасис. Той стои под дългата сянка на Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк, пред която Биг Бен в Лондон изглежда като детска играчка — също толкова, колкото американският бюджет за отбрана кара тези на цяла Западна Европа, заедно с Великобритания, да изглеждат нищожни.

Той знае, че съдбата на света вече лежи в ръцете на Америка — и е прав. В рамките на нашия живот на американците се падна отговорността да се опитат да удържат положението в Палестина, да преговарят с израелците, да се опитат да се справят с неблагодарния вулкан, наречен Ирак. Като британски империалист той неизбежно се проваля. Като идеалист обаче напълно успява.

Тази удобна концептуална елизия за "англоговорещите народи" помага идеите на Чърчил да достигнат до цял свят. Англоговорещите народи сега са далеч по-многобройни от народите на старата Британска империя — може би 2 милиарда, и продължават да се увеличават всеки ден. Има повече англоговорещи хора от китайски произход, отколкото англоговорещи в Англия, дори и Комисията на ЕС през последните десет години неофициално прие английския език за работен.

По света има повече демократични държави и по-малко войни. Каквото и да е отношението ви към водената от САЩ империя на свободните пазари и свободната търговия, те успяха да отърват милиарди хора от бедността. Това са все идеали, за които Чърчил се е борил и които той определя като общи за Великобритания и Америка.

Тези нощи на борда на "Кристина" са последният път, когато той вижда родината на майка си. На следващия ден го откарват до летище "Айдълуайлд"[39] и той се качва на полета за дома. На борда са осигурени две бутилки коняк, седем бутилки вино, една бутилка бренди и килограм сирене "Стилтън". Сигурно са му били достатъчни.

Яхтата "Кристина", между другото, беше продадена от закъсалото за пари гръцко правителство. Сега можете да я видите на док в Източен Лондон.

Могат да я видят и хора от целия свят в един град, където се говорят 300 езика. Чърчил не само промени голяма част от света; по времето, когато напуска поста, той вече е започнал един процес — вероятно не съвсем умишлено — за създаване на съвременна мултикултурна Великобритания.