Факторът Чърчил

Глава втора Вселената без Чърчил

Да се върнем към този момент на 24 май 1940 г., когато Хайнц Гудериан, един от най-страховитите командири на танкови подразделения в историята, е на път към изключителен триумф. След жестоки сражения неговите танкове пресичат канала Аа в Северна Франция. Те спират за кратък отдих, двигателите им просветват с розовеещи отблясъци под яркото слънце. Гудериан се готви за последното настъпление срещу британците.

Жертвите му са вече на по-малко от двайсет мили разстояние: 400 000 мъже от Британския експедиционен корпус, уплашени, треперещи, тихомълком подготвящи се за безславната капитулация. Гудериан трябва само да форсира мощните двигатели "Майбах", да ги поведе напред към Дюнкерк и британската армия ще бъде смазана. У дома съпротивителните сили на островитяните ще са прекършени. И точно тогава той получава телеграма от Берлин — едно решение, което по-късно ще нарече "пълен провал".

По причини, които така и не стават напълно ясни, Хитлер нарежда той да спре, да изчака. Макар вбесен от тази заповед, Гудериан й се подчинява. През следващите няколко дни — понеже евакуацията става мъчително бавно — британците са уязвими за атака — като сънна артерия, която пулсира ли, пулсира, с допрян до нея нацистки нож.

На фона на тези ужасяващи събития британският Военновременен кабинет размишлява как да постъпи. Да сключи сделка? Да се бие? А сега нека извадим Чърчил от уравнението.

Да използваме онези гигантски ръце, като в "Монти Пайтън", и да го измъкнем насила от задимената зала. Да предположим например че е загинал още на младини в един от многото случаи, когато така дръзко се е втурвал да надхитри смъртта. Да си представим, че огромният му късмет е свършил още преди много години и е бил пронизан например от копието на някой дервиш или застрелян от старата пушка на индийски воин, или пък е загинал при инцидент с любимите му "летящи машини", направени от въжета и брезент… или е намерил смъртта си в окопите.

И така, оставяме съдбата на Британия и на света в ръцете на Халифакс, Чембърлейн и представителите на Лейбъристката и Либералната партия. Дали те щяха да сключат сделка с Хитлер, както предлага самият външен министър? Струва ни се много, много вероятно.

Чембърлейн е вече физически отслабнал. Умира от рак само няколко месеца по-късно — а и целият смисъл с отстраняването му от премиерския пост е в това, че е невъзможно да бъде възприет като водач по време на война. Позицията на Халифакс ни е известна: той иска да преговаря. Другите нямат нито парламентарното влияние, нито войнствената нагласа да поведат страната срещу Хитлер, и то в такъв момент на ужасяваща опасност.

Чърчил — и само Чърчил — прави съпротивата срещу нацистите своя политическа мисия. В известен смисъл възраженията му срещу Халифакс са доста егоистични.

Той се бори за политическия си живот и авторитет — и ако отстъпи пред Халифакс, с него е свършено. Неговият престиж, репутацията му, перспективите, дори самото му его — а това са все неща, които са твърде важни за политиците — са впрегнати в каузата военните действия да продължат. Това е накарало някои историци погрешно да заключат, че извън личните му амбиции няма нищо друго, че не става дума за британските интереси.

През последните няколко години като грозна екзема избухнаха ревизионистични преразкази, в които се твърди, че Британия е трябвало да направи онова, което толкова много хора (от всички слоеве на обществото) са се надявали и за което са се молили: да се сключи сделка с нацистка Германия. Според техните аргументи Британската империя и нацисткият райх са били напълно способни на мирно съвместно съществуване — а и няма никакво съмнение, че Хитлер е казал доста неща, за да насърчи такива идеи.

През 30-те години той изпраща лично Рибентроп да омае върхушката на страната. Пожънатите от визитата успехи са доста сериозни. През 1938 г. Халифакс доста непредпазливо декларира пред адютанта на Хитлер, че "би искал да види като венец на собствените си усилия фюрерът да влезе в Лондон рамо до рамо с английския крал, бурно аплодиран от английския народ".

Както видяхме, има представители на висшата и средната класа, които са изразявали публично срамното днес влечение по хитлеризма — като сред тях е и бившият монарх Едуард VIII. Дори и сега, в злокобните дни на 1940 г., Хитлер от време на време прокламира възхищението си от Британската империя, както и мнението, че не е в интерес на Германия британците да бъдат смазани, тъй като от това биха се възползвали само техните съперници, такива като Америка, Япония и Русия.

Хората вероятно са си казали — е, да, ние, англичаните, също сме представители на арийската раса, може би не толкова генетично "специални" като тевтонския й вариант. Британия и нейната империя можели да оцелеят като някакъв допълнителен израстък — интересен от историческа гледна точка, но като цяло доста хилав. Нещо като Гърция, съпоставена с нацисткия Рим.

Мнозина тогава си мислят, че унижението е приемлива цена, ако би запазило империята и би избегнало клането. Хората не само че искат помирение и сделка с Хитлер: мнозина мислят, че това е неизбежно.

Поне за французите е точно така: адмирал Дарлан от френския флот е дълбоко убеден, че Британия ще загуби. През 1940 г. той се подготвя да мине на страната на Германия.

Същото важи и за мнозина американци: тогавашен посланик е скандалният американец от ирландски произход Джо Кенеди — контрабандист, мошеник и… баща на Джон Фицджералд Кенеди. Той непрестанно иска срещи с Хитлер и изпраща мрачни съобщения до Вашингтон. "С демокрацията в Англия е свършено", обявява той към края на 1940 г., малко преди да го отзоват.

Греши, разбира се, както греши и Халифакс, както грешат примиренците — и всички, опитващи се да преразгледат историята в днешно време, също грешат. Но за да можем да оборим глупостите им, трябва да се опитаме да разберем как точно щяха да се развият събитията, ако техните желания се бяха сбъднали.

Винаги съм приемал с резерви такива опити за "хипотетично" пренаписване на историята, тъй като ми се струва, че така наречената "верига на причинно-следствени връзки" никога не е много ясна. Събитията не са като топки за билярд, като едната удря другата и я задвижва — а и дори топките за билярд могат да ви подмамят доста.

Извадете само една пръчица от купчината фактори — и вече не можете да знаете как ще падне останалата част. Но от всичките версии "ами ако…" в историята тази е може би най-популярната. Някои от най-добрите съвременни историци са правили този мислен експеримент и са стигали до един и същи извод: че ако е бил сложен край на британската съпротива през 1940 г., това създава условия за необратимо бедствие в Европа.

Хитлер с почти пълна сигурност щеше да спечели. Тоест щеше да успее да пусне в ход операция "Барбароса" — нападението срещу Русия — много по-рано от юни 1941 г. Нямаше да му се налага да се разправя с досадните британци, които го тормозят в Средиземноморието и в пустините на Северна Африка, принуждавайки го да ангажира толкова много човешка сила и оръжия.

Щеше да може да насочи целия си бяс към Русия, както имаше намерение още от времето, когато, кръстосвайки пръсти зад гърба си, се бе съгласил на нацистко-съветския пакт — и почти със сигурност щеше да успее, преди военната му кампания да замръзне в ледения ад на руската зима. Постиженията на Вермахта наистина са удивителни: той успя да завладее милиони квадратни километри територия и милиони хора. Войниците на Хитлер почти превземат Сталинград и достигат до външните станции на московското метро. Представете си какво щеше да стане, ако бяха влезли и в Москва, обезглавили комунистическия режим и хвърли Сталин в паника, от която не може да се възстанови (той вече е преживял нервна криза, когато първите немски танкове пресичат руската граница).

Историците вече си представяли бързото сриване на комунистическата тирания (вероятно с помощ от жертвите на колективизацията и оцелелите останки на средната класа) и поставянето на власт на някакъв марионетен нацистки режим. И после какво?

Хитлер и Химлер, както и останалите от сатанинския им отбор, щяха да са свободни да използват това огромно платно — от Атлантика до Урал — за да нарисуват своите отвратителни политически фантазии. Когато Британия е извън играта, вече няма кой да ги спре или дори да ги прекъсне, никой няма моралната сила да ги отрече и зачеркне.

Изолационистите в Америка щяха да победят: ако Великобритания не иска да рискува живота на своите хора, то откъде накъде Щатите да го правят? В Берлин Алберт Шпеер щеше да изпълни умопомрачените си планове за нова световна столица, наречена Германия.

В сърцето й щеше да се издига Народната зала (Volk-shalle) — някаква извратена гранитна версия на римския Пантеон, сграда, която е толкова огромна, че куполът на лондонската катедрала "Сейнт Пол" спокойно се побира само в окулуса — кръглия отвор в горната част на купола. Народната зала трябвало да побира 100 000 души, а скандиранията се очаквало да са толкова продължителни и силни, че архитектът даже планирал естествени валежи в самата сграда заради кондензирането на топлите изпарения и падането им под формата над капки върху главите на пламенните фашистки тълпи…

Тази кошмарна конструкция щеше да бъде увенчана с огромен орел, така че отдалеч всичко да изглежда като някакъв космически пруски шлем, 290 метра висок (почти колкото небостъргача "Шард" в лондонското предградие Саутърк), а около нея — огромни символи на господството: арка, два пъти по-висока от Триумфалната в Париж, колосални гари, от които двуетажните влакове се стрелкат със 190 километра в час, пренасяйки немски заселници до Каспийско море и Урал, и други маршрути към Източна Европа, от която славянските Untermenschen[9] вече са изгонени…

Целият европейски континент, с изключение на Швейцария (макар че има таен план да навлезе и там), трябвало да е или част от Райха, или поне от послушни нацистки държави. Както мнозина исторически автори са отбелязвали, имало най-различни планове за превръщане на цялата територия в някаква зловеща версия на Европейския съюз.

През 1942 г. министърът на икономиката на Райха и президент на "Райхсбанк", д-р Валтер Функ, пише един документ, в който призовава за създаването на Europaische Wirtschaftgesellschaft — Общ европейски пазар. Той предлага единна валута, централна банка, обща селскостопанска политика, както и други добре познати ни днес идеи. Рибентроп предлага подобна схема, макар че, нека му отдадем дължимото, Хитлер се противопоставя с мотива, че не е достатъчно жестоко към останалата част от Нацисткия европейски съюз.

В този контролиран от Гестапо Нацистки ЕС властите щяха да са свободни да прилагат своята идеология, основана на расова омраза. Нацистите вече са започнали преследванията още през 30-те години и дълго преди Чърчил да дойде на власт — преди решението военните действия да продължат — те вече преселват огромни групи евреи и поляци.

Създават се гета в близост с железопътни центрове като прелюдия към "депортацията". Нека припомним, че по признанието на Айхман пред съда "депортация" всъщност означава ликвидация. Оставени без реална съпротива и дори без критици, нацистите биха се захванали вече сериозно със задачата физически да унищожават хората, които не одобряват: евреи, цигани, хомосексуалисти, психично болни, с увреждания.

Щяха да пуснат изцяло въображението си, докато извършват експериментите си с човешка плът: ужасни, извратени, нечовешки и арогантни дотолкова, че няма достатъчно силни думи, за да се опишат. Когато Уинстън Чърчил говори по-късно през лятото на 1940 г. за Европа, която потъва в "бездната на нови Тъмни векове, които са още по-зловещи и може би по-продължителни заради светлините на извратената наука", той е съвсем прав.

Най-вероятно по този начин би изглеждал алтернативният свят. Но дори ако Хитлер не беше успял в Русия, дори ако Сталин беше успял да отблъсне нападението — дали животът щеше да е много по-добър?

Тогава щяхме да видим Европа, разделена между две форми на тоталитаризма: от едната страна свят, тероризиран от КГБ и Щази, а от другата — поданиците на Гестапо. Накъдето и да се обърнеш, само огромни маси от хора, които живеят в ужас от почукването на вратата посред нощ, от произволни арести, от лагерите, без никакъв начин да протестират.

От около 200 страни в днешния свят за приблизително 120 може да се каже, че представляват някакъв вид демокрация: в тях важи правото на избирателите да определят собствената си съдба. Повечето от държавите по света поне на думи подкрепят идеята, че демокрацията, както веднъж остроумно отбелязва Чърчил, е най-лошата система на управление в света, с изключение на всички останали. Но ако Хитлер и Сталин бяха победили — или ако единият или другият беше победил — някой вярва ли сериозно, че демокрацията щеше още да бъде на "трона" си днес?

Със суеверния си навик да вменяват справедливост и правота на хода на историята, хората щяха да научат един зловещ урок: че боговете са се усмихнали с благоволение на потисничеството, а следователно нашият тъй недорасъл животински вид има нужда точно от тирания.

Ние, британците, щяхме да преглътнем този морален фалит — твърде лесно е да си представим как Халифакс (или Лойд Джордж, или който и да е) би могъл да убеди избирателите, че именно за такъв мир са копнеели — и все пак със сигурност тези политици биха заблуждавали дори сами себе си.

Мислите ли, че с такава страхливост Великобритания щеше да постигне мир с нацистите? Както Чърчил посочва пред Военновременния кабинет, всяка сделка с Хитлер задължително би означавала разоръжаване на флота и фатално отслабване на дългосрочната способност на страната да защитава бреговете си или да отвърне на военен удар.

А ето го и най-важното: няма сделка с Хитлер, на която изобщо да може да се разчита. Чърчил вече се е оказал трагично прав в предупрежденията си за нацизма — каквито отправя още от началото на 30-те години, когато пътува до Германия, за да види парадите на младежките фашистки организации. В безброй много статии във вестници и речи той заклеймява духовното зло, за което мнозина други предпочитат да си затварят очите, фундаменталния реваншизъм и агресия на нацисткия режим. Сега мнението му се потвърждава всеки ден: за Райнланд, за Чехословакия, за Полша и за отчаяната нужда Великобритания да се превъоръжи.

Мнозина историци посочват, че нацистите са били много по-напред от своите съперници в разработването на някои от най-смъртоносните оръжия на двадесет и първи век, защото първи създават реактивни изтребители и първи разполагат с бойни ракети. Представете си, ако тези германски учени толкова държаха да смачкат руснаците, че първи бяха произвели и атомно оръжие.

Помислете си каква щеше да е съдбата на Великобритания, всички вие, които сте изкушени от ревизионистките аргументи, вие, които тайно се чудите дали за страната нямаше да е по-добре да направи сделка и да избегне войната. Великобритания би била съвсем сама, изправена срещу един враждебен континент, смачкан от ботуша на зверски тоталитаризъм и с ядрени ракети, готови за пуск от полигоните на V2 в Пенемюнде. Това щеше да означава ново робство или дори нещо още по-лошо.

Хитлер не нарежда на Гудериан да спре танковете си на канала Аа, понеже е някакъв скрит англофил. Той не спира генерала заради топли чувства към събратята от арийската раса. Повечето сериозни историци са съгласни с Гудериан, че фюрерът просто е направил грешка, че самият той е бил изненадан от скоростта на завоеванието си и се е страхувал от контраатака.

Истината е, че Хитлер не вижда в лицето на Великобритания потенциален партньор, а свой враг, и макар понякога одобрително да бърбори за Британската империя, той същевременно призовава за пълното унищожаване на британските сили. Фюрерът не отменя мащабните си планове за нахлуване на Острова (операция "Морски лъв"), защото иска по някакъв начин да предпази британците.

Прави го, защото операцията е станала твърде рискована и защото в същото време друг един човек се обръща към сънародниците си да се бият "на бреговете и по хълмовете, и по десантните площадки" и казва пред министрите от своя кабинет, че предпочита да умре, повален на земята и давейки се в собствената си кръв, отколкото да се предаде.

Операция "Морски лъв" на Хитлер е проект не само за военна инвазия, но и за постигане на пълно подчинение. Той смята да свали колоната на Нелсън от площад "Трафалгар" и да я постави в Берлин. Гьоринг пък крои планове да плячкоса цялата колекция от Националната галерия. Възнамеряват дори — позор на позорите — да върнат мраморите на Елгин обратно в контролираната от нацистите Атина. Нацистите вече са изготвили черен списък на британци, известни с антинацистките си настроения, за които съдбата е хвърляне в затвора или разстрел; в един момент Химлер предлага да бъдат избити или поробени 80 процента от британското население.

Ето такива щяха да бъдат плодовете от "сделката", която Халифакс предлага. Британците не само щяха да станат съучастници в тоталитарната тирания, погълнала цяла Европа, а изглежда поне възможно, ако не и съвсем вероятно, самите те да бъдат смазани и унищожени.

Ако Великобритания се бе съгласила на мир през 1940 г. — и това е последният и най-важен аргумент — освобождаване на континента нямаше да има. Страната ни нямаше да се превърне в убежище на съпротивата, а щеше да е поредната мрачна клиентска държава от ужасяващия Нацистки ЕС.

Нямаше да има полски войници, които се обучават с британската армия, нямаше да има чешки пилоти в Кралските военновъздушни сили, нямаше да има "Свободни французи", които чакат и се надяват да дойде краят на техния национален срам.

Но преди всичко нямаше да има програмата "Заем-наем", нямаше да ги има "корабите на свободата"[10], нито лъвските усилия на Чърчил да убеди Америка да изостави своя изолационизъм и разбира се, нямаше да има дори надежда за Десанта в Нормандия (прословутия D-Day), нямаше да има героизъм и саможертва на Омаха Бийч, нямаше да има надежда, че Новият свят ще настъпи с цялата си мощ и може да спаси и освободи Стария.

Американците нямаше никога да се включат в европейския конфликт, ако Великобритания беше толкова безразсъдна или толкова заслепена, че да направи сделката през 1940 г. Невероятно е да хвърлим поглед назад и да осъзнаем колко близо сме били и на каква сериозна подкрепа се е радвала тази идея.

Не знам дали е правилно да се мисли за историята като за влак, който се движи по своите релси, но нека си представим историята на Хитлер като един от онези огромни и неразрушими двуетажни експресни тренове, каквито той бе поръчал, как с огромна скорост се носят през нощта със своя товар от нови немски заселници.

Представете си този локомотив, който пуфти по пътя към окончателната победа. А след това си представете как някакво хлапе се изкатерва по парапета на железопътния мост и пуска един лост, който блокира стрелките и изпраща цялото това блестящо чудо по дяволите — от него остава само обезобразена, съскаща купчина метал. Уинстън Чърчил е точно този метален лост, пратен от съдбата. Ако той не бе на мястото, на което беше, ако не се беше опълчил, нацисткият влак щеше просто да профучи нататък. Наистина донякъде е чудо — като се има предвид житейската му история до този момент — че изобщо е оцелял, за да се намеси в събитията.