Факторът Чърчил

Глава дванадесета Няма слава в клането

Войната е баща на всичко, казва Хераклит. Войната със сигурност е баща на героя Чърчил. Но дали самият Чърчил е бил баща на войната? И дали той наистина е бил толкова невъздържано и дори радостно готов да води битки, както твърдят някои?

Нека се върнем обратно към "войната, която трябва да сложи край на всички войни". Датата е 9 август 1918 г. и макар че в онзи момент никой не го вижда по този начин, най-срамната война в човешката история е напът да влезе в последните конвулсии на масовото клане. С помощта на 600 танка Британският експедиционен корпус е пожънал ослепителни победи в Амиен, като преминава през бодливата тел и гази през калта и разкъсаните трупове цели… чакайте да видим… цели осем мили само за един-едничък ден. Хиляди германци са убити, хиляди пленени.

Както често по онова време, сварваме Чърчил във Франция, отседнал в Шато Вершок. Привидната причина е той да може лично да наблюдава разпределението на боеприпасите — каквато е работата му като министър на боеприпасите. Всъщност обаче вероятно е там, защото не може да понесе мисълта, че е далеч от центъра на събитията. Движи се с кола към щаба на Четвърта армия и преминава край пет хиляди пленени германци: очите им още са празни от преживения шок, главите са сведени, кожата им още е почерняла от взривовете. Докато ги подминава, Чърчил отбелязва, че "не може да не ги съжали в окаяното им тежкото положение и след като са вървели толкова мили през бойното поле без храна или почивка, и то след като са преживели ужасите на битката".

Това може да прозвучи малко странно. Британските успехи са забележителни — но няма никаква причина да се смята, поне през август 1918 година, че те са решаващи. Самият той не е оптимист за продължителността на войната и предрича, че тя няма да свърши преди 1919 година. Германците все още имат сили да причинят огромни беди на британците. И всъщност това и правят до самия последен ден на войната.

Гледката на толкова много победени и пленени вражески войници би трябвало да го изпълва с бодрост, с огромно удоволствие, че германецът най-сетне е обърнат в бяг. Вместо това обаче той им съчувства в тяхното нещастие. Става все по-ясно, че изгледите за изхода на войната не са в полза на германците. Берлин наистина губи войната, вече почти напълно е победен — а Чърчил реагира по начин, който споделят само добрите политици.

В него няма никакво желание за отмъщение. Там, където другите политици са дребнави, той е великодушен. Когато те искат възмездие, той настоява за мир. През ноември 1918 година, на единадесетия ден от единадесетия месец, германците подписват примирието. Страната е потънала в хаос. Кайзерът е избягал, върлува тежък грип, комунистически бунтове парализират градовете — отчасти в резултат на британската блокада на германските пристанища, където цялото население е на прага на истински глад.

Една ноемврийска вечер Чърчил се оказва на вечеря в Лондон с неговите приятели — Ф. Е. Смит, главния прокурор, и Лойд Джордж, премиера. Донасят им новината за глада в Германия. Лойд Джордж иска да остави бившия враг да страда, Чърчил казва, че незабавно трябва да се изпратят дванадесет кораба с хранителни припаси.

Лойд Джордж заявява, че трябва да застрелят кайзера. Чърчил твърдо отказва. Четири месеца по-късно, през 1919 година, положението в Германия е още по-лошо — а Чърчил се оплаква пред Камарата на общините, че е отвратително да се използва гладът като оръжие срещу жени, деца и старци. Настоява блокадата да се вдигне възможно най-скоро и да се подпише мирен договор с Германия.

Накрая се подписва Версайският договор — с британски искания за огромни и на практика непосилни репарации от Германия. Чърчил влиза в противоречие с Лойд Джордж и Удроу Уилсън, президента на САЩ, тъй като вижда глупостта на стореното. Условията на договора са прекалено тежки. "Икономическите клаузи на Версайския договор са зли и глупави до степен, която ги прави очевидно безсмислени", казва той по-късно. Това не е само далновидно, то ни казва много неща за характера и инстинктите му.

В предговора към написаната от него история на Втората световна война Чърчил ни дава своята известна максима, че една нация трябва да покаже "по време на война решителност; по време на поражение — бунтовен дух; при победа — великодушие, а по време на мир — добра воля". И това не са само думи. Те наистина ни разкриват какъв е бил той самият. Една от най-тежките клевети, насочвани някога към Чърчил, е, че той е твърде войнствен, кръвожаден, агресивен, че буквално сумти и диша тежко, рие земята и върти очи като див бик при самата мисъл, че има и най-малката възможност за военна схватка.

Лесно е да се види защо хората са останали с такова впечатление за него. Присвийте очи за миг и се опитайте да си спомните наистина великите събития от първата половина на двайсети век — която можем да наречем "Чърчиловата епоха". Всичко е в сянката на Първата и Втората световна война, двата най-срамни и разрушителни конфликта, в които е било въвличано човечеството. Първата световна война оставя общо 37 милиона жертви по целия свят, включително около един милион британци. Цяло едно поколение талантливи млади мъже е ликвидирано по полетата на Фландрия — много от тях разкъсани на парченца или зарити в гигантски анонимни костници като тази при Вердюн.

Втората световна война погубва още повече — 60 милиона мъртви, от които половин милион британци. Британия е била физически и емоционално смазана. Страната е загубила една четвърт от своето богатство. И когато се вгледате в мащаба на тези катастрофи, ще трябва да си зададете въпроса кой е бил зад руля по това време. До степен, която почти сме забравили в днешно време, Чърчил е важен участник не само в единия конфликт, но и в двата. И наистина, отдалечавайки се от нас във времето, те изглеждат все повече като едно и също събитие. Битките се водят на едни и същи места, по един и същи начин, причините са сходни, а в нашия, британския, случай всичко се оглавява от един и същи човек. През тези единадесет години на касапницата той формира политическия и военния интелект на нацията, която започва века като най-голямата военна сила на земята; и която доживява края на Втората световна война с почти всичко в жестоко намален мащаб — с изключение на репутацията на министър-председател. Той е човекът, който подготвя флота за Първата световна война и който замисля и насърчава единствения стратегически принос на Британия (който завършва в още по-голяма катастрофа). Той лично ръководи действията през Втората световна война, и то по начин, който ни се струва доста смахнат в днешно време.

Чърчил води страната по време на война и точно заради това му излиза име на войнолюбец — човек, който толкова се радва на войната, че едва ли не помага да се провокира конфликтът, който го прави толкова известен. Именно такова е съмнението на съпругата на един консерватор, която пише, че той е досущ като Гьоринг, воден от жажда за кръв. Такъв е и страхът на депутат от Консервативната партия, който пише през 1934 г., че Чърчил е изключителна личност — "човек с такава сила, че представлява определена опасност за мирните решения на много проблеми, пред които тази страна е изправена".

Днес ние мислим за него като за въплъщение на моралната правота — човек, който е имал смелостта да се опълчи срещу тиранията и въпреки това да остане добронамерен, хуманен, демократичен, весел, дълбоко човечен и истински англичанин в своята умереност. Това е в общи линии вярно, но в навечерието на войната той излъчва за много хора някаква тъмна харизма, сатанински оптимизъм за възможностите, родени от насилието; и дори и днес има хора, които вярват, че под веселия образ се крие истински Дарт Вейдър — или може би дори император Палпатин.

Не бе толкова отдавна, когато в списъка с бестселъри на Ню Йорк Таймс се появи една любопитна филипика от Пат Бюканън, в която той обвинява Чърчил във "войнолюбие" през 1914 г. и привежда аргумента — ако можем да го наречем така — че Британия е трябвало просто да седи със скръстени ръце през 1939 г. и да гледа как нацистите поробват останалата част от Европа. Бюканън казва, че Чърчил е далеч по-милитаристичен от кайзера или някой от послушните му юнкери, и добавя (може би правилно), че през 1914 г. "Чърчил вече е видял повече война, отколкото който и да е войник от германската армия".

Или пък нека погледнем възгледите на друг един консерватор от динозавърското поколение, сър Перегрин Уърсторн, бивш редактор на Сънди Телеграф, който неотдавна написа: "рядко е имало държавник, който толкова талантливо да прославя войната и да е изпълнен с толкова неприлично желание за водене на война като Уинстън Чърчил. Всички негови творби демонстрират любовта му към войната, разнасят нейната слава и не обръщат внимание на ужасите й". Сър Перегрин има право да бъде уважаван; той действително се бие във Втората световна. Но се страхувам, че възгледите му някак се разминават с реалността — или поне с комплексността на природата на Чърчил.

Съгласен съм с това: войната наистина му носи вълнение. Чърчил има една естествено емоционална и романтична реакция към драмата, към мащабите на събитието. Когато сър Едуард Грей изнася речта си пред Камарата на общините на 3 август 1914 г. — в навечерието на Първата световна война, когато лампите угасват в цяла Европа — Чърчил заплаква. Министър-председателят Аскуит отбелязва това му настроение, при това с известно неодобрение: "Уинстън е облякъл военните одежди и копнее за една истинска морска битка… всичко това ме изпълва с тъга". Малко по-снизходително реагира съпругата на Аскуит — Марго, която казва: "Уинстън копнее да е в окопите — мечтае за война, голяма, жизнерадостна, даже щастлива. Той е роден войник". Чърчил даже изтърсил пред Марго, че смятал войната за "сладка" — като веднага след това я моли да не споделя с друг тази забележка — и даже е чут да казва, че мирът е последното нещо, за което би се молил. Много други отбелязват неговата енергия, отскока в походката му, блясъка на целеустременост в очите му.

Безспорно е вярно, че Чърчил обича войната в този очевиден смисъл че без война не може да има и слава — няма реална възможност да подражава на Наполеон, Нелсън или неговия праотец Марлборо. Той знае как войната и нейните рискове са издигали други мъже и са обвивали с цветовете на славата съвсем ежедневните им дела. Ето защо, още като младеж, той е готов да се хвърли с главата напред в битката — като същевременно с крайчеца на окото си следи как вестниците ще отразят участието му. Войната пуска адреналин в кръвта му и разбира се, когато се бие — когато кръвта шуми в ушите му — той иска да удари врага колкото може по-безмилостно. Още в "Хароу" съдиите по фехтовка отбелязват склонността му да напада напористо. Чърчил вярва — и то съвсем правилно — че когато влезеш в битка, трябва да накараш врага да знае, че губи, и да му набиваш това в главата по всякакъв възможен начин. При упражняването на насилие той наистина е безмилостен.

Съвсем скоро проведохме дълбокомислен международен дебат за ползваните от съвременна Сирия химически оръжия — една практика, която всички съвсем правилно осъдиха остро. По време на този дебат обаче едва ли някой се сети да спомене ролята на националния ни герой в насърчаването на използването на отровен газ по време на Първата световна война. Той първо иска газова атака срещу турците при Галиполи, а една от най-големите му заслуги като министър на боеприпасите е да осигури — в рамките само на един месец през 1918 г. — една трета от снарядите, изстреляни от британски оръдия, да са заредени с иприт. Той е такъв горещ привърженик на газа като оръжие, че генералите му трябвало буквално да го усмиряват да не настоява за използването му и през Втората световна война.

Чърчил не само изпраща хиляди да умрат при Галиполи ("баща ти уби моя край Дарданелите", както казва един съученик на сина му Рандолф в "Итън", когато той пристига в училището). Чърчил нарежда разрушаването на френския флот през 1940 г., той заповядва масирани бомбардировки на Германия — изобщо Чърчил взема решения, които един съвременен политик би определил като немислими — и прави всичко това с въодушевление и самочувствие. И все пак няма как да не е очевидно, че има огромна разлика между човек, който се бие с всички сили, когато е нападнат, и друг, който е толкова войнствен, че той самият става причина за конфликта. Има разлика между агресия и съпротива; или поне между атака и контраатака.

Разбира се, че той е търсил лична слава през последните имперски войни на викторианската епоха. Това обаче не означава, че е одобрявал каузите, за които се бие. Нека си спомним отвращението му от начина, по който Кичънър се отнася към гроба на Махди, или пък атаката му срещу "престъпната и страхлива" война на северозападната граница. Той мрази непровокираните от нищо империалистическа агресия и шовинизъм. Не вярва във войната единствено и само заради колониалната експанзия. Тези либерални възгледи той пренася от викторианските бойни полета в правителството от епохата на крал Едуард.

Една сутрин през февруари 1906 г. той работи в кабинета си като заместник-министър в Колониалната служба, когато внезапно го прекъсват. Отвън чака посетителка. Еди Марш се е опитал да я отпрати, но тя настоява. Гостенката се оказва висока, доста хубава жена на име Флора Лугард — нещо като Бодичея на Британската империя. Бивш редактор на Таймс за колониите, тя всъщност е едноличен автор на името Нигерия, което използваме и до днес за тази огромна страна, и е прочута с упорития си и чепат характер. Малко преди срещата, за която разказвам, се омъжила за печално известния навремето касапин на туземци на име сър Фредерик Лугард, а основната цел на идването й е да каже на младото "момче" (както тя описва Чърчил) как, по дяволите, се управлява Западна Африка. А ето го и правилният отговор според мисис Лугард: да даде територията като владение на мъжа й и на нея самата, за да могат да се развихрят така, както си знаят: понякога от Лондон, понякога на място, но винаги с щедро използване на най-добрите и най-добре смазани модерни оръжия.

Лугард обаче установява, че "момчето" знае точно коя е тя и знае всичко за мъжа й. Вече го е впечатлил начинът, по който постъпва мустакатият сър Фредерик: подпалените сламени колиби, хилядите беззащитни туземци, избити от снаряди и куршуми. Чърчил вече е писал, че тези кръвопролития са "абсурдни и обезпокоителни". "Цялото това предприятие вероятно ще бъде погрешно разтълкувано от хора, незапознати с имперската терминология, като криминално убийство на местните жители и заграбване на земята им", казва той. Затова обяснява на Флора Лугард — при това доста учтиво — че не одобрява подхода й. И така започва една идеологическа война. Той отхвърля плана семейство Лугард да бъдат "цар и царица" на "знойна Русия" в Западна Африка. Лугард набързо е изпратен в Хонконг. Флора Лугард протестира пред всеки, който е готов да я изслуша, че Чърчил греши; че властта произтича от дулото на пистолета, че нейният начин е единственият, по който може да се управлява място като Африка.

Чърчил заявява, че няма смисъл да се държат насила такива големи територии в Нигерия и че е готов да изведе британските войски оттам. Той със сигурност вярва в империята — и анексира част от Кения, когато се намира там през 1907 г. Само че го прави с молив в ръка, а не с оръжие. Той не се застъпва за завоевателни или агресивни войни — и със сигурност такава цел не може да бъде приписана на Британия нито през 1914, нито през 1939 г.

Вярно е, че Чърчил лично ръководи укрепването на флота точно преди Първата световна война — и решението му се оказва съвсем правилно. Но той не влиза в политиката като милитарист. През 1901 г. първата му реч в парламента кара мнозина тори скептично да повдигат вежди, защото звучи доста странно в защита на южноафриканските бури. "Ако аз бях от бурите, които са на бойното поле — казва той, — а ако бях от бурите, то със сигурност щях да се сражавам на бойното поле…" "Какви ги дрънка? — шепнат си от банките на торите, въртейки учудено очи. — Щял да се бие срещу нас, така ли?"

Още от самото начало Чърчил не одобрява прекомерните военни разходи — също като баща си — и от 1908 г. повежда кампания срещу увеличените разходи за бойни кораби, за да могат да се отделят повече пари за социални програми. Когато влиза в Адмиралтейството, той, естествено, променя тона по отношение разходите за отбрана: също като повечето министри и Чърчил попада в плен на желанието да се застъпва за собствения си ресор, а и по онова време проблемът с германската експанзия вече е очевиден. Отново Чърчил обаче прави всячески опити да намали малко скоростта в главоломното препускане към истинска война. Именно той предлага "ваканция" на военноморските сили — мораториум и от двете страни върху изграждането на бойни кораби.

Даже вече на прага на войната, пак той решава да направи лично посещение, за да убеди германския началник на флота, адмирал Фон Тирпиц, да намали темпото. От Министерството на външните работи обаче не го пускат. В самото навечерие на катастрофата Чърчил настоява за среща на европейските лидери — в такъв формат, който самият той по-късно ще кръсти "среща на високо равнище" — за да се постигне мирно решение.

Чърчил нито е мечтал за война, нито виждал слава в масовото клане. Когато се връща у дома след окопите през 1916 г. — видял какви ли не ужаси със собствените си очи — той се изказва пред Камарата на общините с отвращението на истински пацифист. Видял е мизерията и гробовете, разхвърляни безредно между окопите. Негова е задачата да пише с тежката вест до вдовиците на момчетата, които са загинали. Видял е ритъма на убийствата, равен като този на метроном. "Какво точно се случва, докато ние тук отиваме на вечеря или вкъщи, или си лягаме? — пита той своите колеги в парламента. — Близо 1000 души — англичани, британци, мъже от нашата раса — се превръщат в снопове от кървави парцали!"

Чърчил никога не е искал още една война, защото видяното му стига за цял живот. През 1919 г., като държавен секретар по военните въпроси, той се опитва да намали военните бюджети, като въвежда "десетгодишното правило": британското правителство да действа съгласно предположението, че през следващите десет години в Европа няма да има нова война. Вече като финансов министър, през 1920 г. той отново води кампания срещу разходите за отбранителни нужди, този път има и пряката власт да нареди намаляването на тези бюджети. Дотолкова, че в края на 30-те години на XX век привържениците на Чембърлейн продължават (несправедливо) да се опитват да хвърлят върху него вината за това, че страната не е подготвена.

В края на 30-те години на XX век той самият, естествено, вече призовава колегите си да харчат повече за отбрана, за да отговорят на експанзията на немските Луфтвафе. Но в никакъв случай не може да се опише отношението му като войнствено или кръвожадно, още по-малко като трепетно очакване войната да започне. Той говори като Касандра, като човек, който е съзрял костница в бъдещето. При чешката криза от 1938 г., след като Идън е подал оставка, той цяла нощ не може да заспи. "Видях слънчевите лъчи бавно да пълзят през прозореца и съзрях в съзнанието си образа на смъртта."

Историците и до днес продължават да обсъждат причините за Първата световна война, а истината е, че нито една европейска държава не излиза по-силна след този катастрофален епизод. Едно твърдение, което можем спокойно да направим, е, че Уинстън Чърчил не е един от виновниците и че вината идва най-вече — макар, разбира се, по никакъв начин не изцяло — от Германия и германския милитаризъм и експанзионизъм. Каквото и да се е случило в Сараево през 1914 г., то по никакъв начин не е оправдание за нападение от страна на кайзера върху Белгия и Франция. Великобритания няма абсолютно никакъв друг избор, освен да следва правилата на 500 години външна политика и да се опита да възпре една-единствена сила да доминира целия континент.

Втората световна война е причинена почти изцяло от маниакалния германски водач и параноичното му желание за отмъщение. Няма нито едно смислено доказателство в полза на полемистите, които поставят на равна нога в морално отношение Чърчил и кайзера или Чърчил и Хитлер. Чърчил се опита да избегне войната. Той се бори срещу нея.

Още една интересна и привлекателна негова черта е огромната енергия, която хвърля не само за да се опита да избегне войната, но и в създаването на технически и научни нововъведения, които да намалят въздействието й върху човека.

Войната наистина е баща на много неща, но ако говорим за Чърчил, при него важи по-скоро поговорката "Неволята учи".