Факторът Чърчил

Глава седма Той мобилизира английски език

Сварваме нашия герой изправен в Камарата на общините. Той ритмично изнася реч, която никога няма да забрави. Това е един случай, който ще се запечата завинаги в паметта му — моментът, в който открива нов начин да грабне своите слушатели, да ги остави зашеметени, без дъх.

Датата е 22 април 1904 година, а младокът вече е влязъл дълбоко в играта. Той е на двадесет и девет, с розови бузи, с пухкава червеникава коса, която още не дава признаци на оплешивяване. И буквално прелива от оживление. Само през тази година той вече се е изказвал десетки пъти, нетърпелив като ученик да привлече вниманието на председателя в какви ли не дебати — от военния бюджет до Брюкселската конвенция за захарта и принудителния труд в Китай; постепенно започва да му излиза име.

Портретът му често се появява във вестниците, а статиите за него обикновено са изпълнени с възхищение. Виждаме го как удря с юмрук по дланта си, говори с ръце на кръста или прави прословутото си отвесно движение и с двете ръце, все едно сече нещо. А като се имат предвид яростните му атаки срещу собствената му партия и очевидното затъване на торите в небитието, всички отбелязват, че на младежа му предстои блестящо бъдеще. Либералите се готвят да му осигурят място в парламента; той вече надушва и възможността да стане министър…

Затова без милост "сече" колегите си от Консервативната партия — като енергичен хлапак, който поваля с пръчка израснали магарешки бодили. Торите са "ерзац", казва той. Те са забравили предписанията на консервативната демокрация, обръща се той към Балфур, който вече се е изказвал в същия дебат. Човек почти си представя как Балфур го слуша и невъзмутимо го поглежда изпод огромните си клепачи.

А около него торите съскат, почесват се ядно и всячески се опитват да го спрат. Междувременно от редовете на партийния враг — от лейбъристите — го аплодират и в това няма нищо учудващо, като се има предвид какво говори от трибуната.

В думите му няма нищо, което един съвременен привърженик на торите би разпознал като консерватизъм. Думите му просто биха вбесили Маргарет Тачър. Всъщност днес няма даже и лейбъристко правителство, което би се съгласило с нещата, за които Чърчил пропагандира в онези години. Той например обяснява, че трябва да се разреши на големи групи стачкуващи работници да ходят по домовете на онези, които не стачкуват, и на практика да ги принудят със сила да се присъединят към протеста. Иска профсъюзите да бъдат защитени от съдебно преследване, така че да не могат да бъдат глобени даже ако техните членове нарушат закона по време на агитационната си дейност.

Това даже не е социализъм, а някакъв неоанархосиндикализъм! Но преди да се разстроят днешните тори, нека не забравят и контекста на случващото се: Чърчил говори в една епоха, когато бедността е много по-дълбока и когато работещият човек все още може да стане жертва на потисничество от "господаря", и то по начин, който днес вече ни е непознат. Чърчил говори вече цели четиридесет и пет минути и речта му тече добре.

Така стига до кулминацията на изказването си и остро охулва цялата Камара на общините заради скандалната липса на представители на всички класи. "Къде са работниците? — пламенно пита тази издънка на стария аристократичен род от Бленхайм. — Вижте влиянието на директорите на дружества, на учените, на служителите, на железницата, интересите на земевладелците и производителите на алкохол", казва той и можем ясно да си представим величествения жест, с който е замахнал с ръка, обхващайки всички, включително печално взиращите се в него тори.

"Трябва да се признае, продължава Чърчил, че влиянието на трудещите се е смешно малко. И това зависи от тези, които…" — казва той, след което млъква.

Няколко чифта очи с любопитство се обръщат към него. От кого зависи? Какво зависи? Какво и от кого зависи? Всички в залата на парламента чакат.

Минава цяла секунда. Чърчил се опитва още веднъж: "Зависи от тези, които…". Но вече на всички е ясно, че нещо се е случило.

Изглежда, че той е станал жертва — по ирония на съдбата — на някакъв психически саботаж — нещо като внезапни стачни действия на собствената му памет.

Или ако продължим метафората, в огромното товарно отделение на неговия мозък носачите изведнъж са обявили стачка. Конвейерната лента на езика му се върти усилено, но празна. От нея не излиза нито думичка. Опитва отново, но без успех. За нищо на света не успява да си спомни какво е искал да каже.

Стои така цели три минути, докато торите започват да подвикват подигравателно, а от редовете на либералите реагират съчувствено. Три минути! Даже и в най-спокойни моменти Камарата на общините е доста жестока екосистема: едно леко препъване или грешка, продължили няколко секунди, и вече са готови да те разсипят от подигравки. А нашият Чърчил не може да изрече и дума вече толкова време, колкото ви е било нужно да прочетете главата дотук.

Това е кошмар за парламентариста, това е жива смърт. Присъстващите започват да шепнат помежду си и смутено да гледат в пода. Така стана и с Рандолф, спомнят си те. Горкото момче, тръгнало по пътя на баща си — и то страда от тази ужасна преждевременна сенилност. Най-сетне той си сяда. "Благодаря на Камарата, че ме изслуша", произнася Чърчил с отчаяние в гласа и покрива главата си с длани.

На следващия ден във всички вестници пише за този грандиозен провал на мистър Чърчил, като даже има интервю с известен невролог, който да диагностицира причината. И лекарят се произнася: това било медицински случай на "дефектна мозъчна дейност". Е, едва ли има човек в света, който да не е имал пристъп на "дефектна мозъчна дейност" — доста удачно име на това разстройство — но това не е проблемът, който мъчи Уинстън Чърчил в онзи паметен ден.

Ако можем да се обединим около едно непоклатимо и инстинктивно мнение за него, то е, че Чърчил е най-великият оратор на последните сто години; определено най-големият оратор, който Великобритания е раждала, а може би дори би победил Мартин Лутър Кинг за първото място в световната класация. Той е единственият политик, чиито речи и стилът на говорене все още се пародират от хора от всички възрасти.

О, Чърчил ли? — казваме ние, издаваме брадичка и започваме да рецитираме с познатото напевно ръмжене как "ще се бием с тях на брега". По отношение на риторическото майсторство Чърчил е това, което е Шекспир в драматургията — най-добрият, някаква смес между Перикъл и Ейбрахам Линкълн, плюс неголяма, но неопровержима доза от Лес Доусън.

Възприемаме го като свръхестествено надарен, все едно е роден от брачния съюз на Зевс и Полихимния, музата на риториката. Но сме прави само отчасти.

Истината е, че той е по свой начин гениален, но всъщност не е роден с тази дарба. Той не е като Лойд Джордж; той не е като Лутър Кинг, поне в смисъла, че не може да импровизира така, както го правят родените сладкодумци — а когато говори, речта му съвсем не излиза "право от сърцето" на буйни вълни, с лекота, създадена от природата дарба.

Напротив, речите на Чърчил са триумф на усилията и подготовката, в тях всяка фраза е редактирана и старателно оформена с огромно усърдие. Пред очите му винаги се мержелее мрачният образ на бащината репутация. Израствайки, в поведението му се усеща все повече напрежение и стремеж да достигне висотите, но да избегне провала.

Като ученик в "Хароу" той шумно се изказва в дебат, където участват само ученици от по-горните курсове. След постъпването си в "Сандхърст" пък прави страстна защита на правата на някакви проститутки да посещават бар "Империята" на Лестър Скуеър. "Дами на Империята! — провиква се деветнадесетгодишният девственик, изпъчен на един стол насред подхилкващите се свои другари. — Аз защитавам свободата!"

На никого не става ясно защо именно тази тема — свободата на проститутките да упражняват професията си — е причина за първата публична реч на най-великия британски държавник.

Нямаме исторически доказателства да е получил награда за пламенната защита — нито плътска, нито друга. Отговорът е, без всяко съмнение, че става дума за шега. Момчето иска да привлече внимание към себе си. И успява. Речта е отразена във вестниците.

На двадесет и три годишна възраст вече се смята достатъчно опитен оратор, за да напише есе по темата "Скелето на риториката". Това един възхитително знаменателен и преливащ от самоувереност документ, който така и не вижда бял свят през живота на автора си, и в него младежът нашироко анализира своите (поне по собственото му убеждение) големи успехи. "Понякога едно леко и не неприятно заекване или запъване помага да се осигури вниманието на публиката", отбелязва той.

Този извод вероятно е свързан със собственото му забележимо фъфлене и физическия проблем с "обструктивно срастване" на езика, който твърди, че има, макар такъв проблем да е неизвестен за анатомията и да не е регистриран при друго човешко същество.

По-нататък Чърчил описва последиците от предписаните от него методи върху човешкото стадо: "Възгласите стават по-силни и по-чести; ентусиазмът бързо нараства, докато аудиторията не бъде обхваната от силни емоции, които не е в състояние да контролира, и е разтърсена от страсти дотам, че губи връзка с реалността". Това със сигурност е един трик, който някои оратори са умеели да правят. Точно това е дарбата, която съдбата е отредила на най-големия му враг — германския диктатор, срещу когото ще трябва да води риторична война през 1940 г. и след това.

Чърчил на 18 години, 1892 г.

Баща му Рандолф.

Майка му Джени Джером.

Лорд и лейди Рандолф в Япония по време на околосветското им пътешествие през 1894 г. Рандолф умира само месец след завръщането им в Англия, едва на 45-годишна възраст.

Уинстън (вдясно) и Джак, на 14 и 9 години, с майка си. 1889 г.

Заедно с майка му в Деня на Армадата, 29 юли 1912 г.

Пленник на бурите, Претория, ноември 1899 г.

Тази фотография е публикувана в книгата на Чърчил, озаглавена "моето африканско пътешествие", издадена от Hodder & Stoughton през 1908 г.

Януари 1911 г. Обсадата на Сидни Стрийт. Секретарят му Еди Марш застанал до Чърчил (и двамата са с цилиндри) заедно с полицаи и група шотландски гвардейци.

Заедно с френските войници в Нюпорт, Белгия 1916 г., близо до мястото на битката при Ипър.

Оглежда пораженията от попаденията на германски бомби в Камарата на общините, 1941 г.

На среща преди частичните избори в Уестминистърското абатство, 1924 г. Кандидатира се като независим и губи от другия претендент само с 43 гласа.

На обиколка в Бристол след въздушно нападение на германците над града през април 1941 г. Заедно с него е съпругата му Клементин и американският посланик Джон Гилбърт Уинант.

Приема подарената му пура от лондонска работничка по време на посещение за повдигане на бойния дух заедно с австралийския министър на външните работи, д-р Еват, 1942 г.

Среща с преките избиратели: юли 1957 г., градинско парти на Консервативната асоциация в Снеърсбрук.

Чърчил (вляво) по време на ежегодния мач по поло между Камарата на общините и Камарата на лордовете, 1925 г. Отборът на Чърчил от Камарата на общините побеждава с 6:2.

На плажа в Довил, 1922 г.

На почивка в Маракеш, февруари 1959 г.

Но дали Чърчил наистина е имал такова умение? Дали аудиторията наистина е реагирала като трепетлика на всяка негова дума? Дали е била обхващана от емоции, които не може да контролира? Първото му изказване от трибуната в парламента по принцип се приема като успех и въпреки това поне един наблюдател сред съвременниците му определя речта като малко калпава — "твърде напомпана с научни фрази и без въздействие". Хората неизбежно правят сравнения с Рандолф и те невинаги са в полза на сина.

"Мистър Чърчил не е наследил гласа на баща си — ако не се брои лекото заваляне на някои звуци — нито пък маниера на баща си. Акцентът, стилът, външният вид — всички те съвсем не му помагат", пише в един коментар по темата. Друг журналист отбелязва в инак доброжелателния си очерк, че "мистър Чърчил и красноречието още си говорят на "вие". И не смятам, че има изгледи да станат по-близки".

Такива критики вероятно са били дразнещи за Чърчил. Той изключително се гордее с речите си, а в своя роман "Саврола", написан по време на престоя му в Индия, рисува една пищна и преливаща от самомнение картина на собствените си (т. е. на Саврола) методи за писане на речи.

Този откъс ми харесва, защото съм сигурен, че показва как е писал речите си в началото, освен това насочва и към абсолютното първенство на интереса му към формите на езика. Най-важното са думите, а после удоволствието от сглобяването им, за да се получи желаният ритъм и ефектът, който той търси.

Сякаш мелодията на речта е по-важна от логиката или съдържанието. Важно е уханието, а не гозбата.

И точно такива са били обвиненията срещу него — фаталното предположение, че сам не вярва в това, което казва. Има много простичка причина за грандиозния провал през този априлски ден на 1904 година. Той не говори от сърце, не говори с дълбокото и близко познаване на материята, придобито от годините на съприкосновение с профсъюзите.

Той говори по памет. Написал е речта, следвайки описаните в "Саврола" методи, а след това я е научил наизуст дума по дума, като папагал. И след четиридесет и пет минути подхвърляне на унизяващи реплики от страна на торите той просто забравя как върви речта по-нататък — или може би става жертва на подсъзнателното отблъскване към социалистическите убеждения, които изразява с това изказване.

Чърчил никога повече не прави същата грешка. Оттогава насетне винаги излиза да говори, въоръжен със сноп машинописни бележки, и никак не се срамува да ги поглежда от време на време през очилата си с черни рогови рамки. Речите на Чърчил са цицероновски по своя същностно литературен характер. Те представляват декламация на текст.

Той жъне много триумфи в Камарата на общините — вижте например речите му като финансов министър, сбити и ясни изказвания по икономически въпроси така, както той ги разбира — и все пак през по-голямата част от кариерата му слушателите често казват, че има нещо, което липсва. Да, словесната пиротехника наистина му се удава, но къде е чувството, къде е истината, къде е автентичното? Лойд Джордж заявява през 1936 г., че Чърчил е "умел в риториката, но не и оратор. Той мисли само за това как звучи фразата, а не как би могла да повлияе на масовия слушател". През 1909 г. либералният депутат Едуин Монтагю пише до Аскуит: "Уинстън все още не е министър-председател, а даже и да беше, той не е опасен. Той възхищава и гъделичка, той дори ентусиазира аудиторията, пред която говори, но когато излезе от залата, с него си тръгва и целият спомен за думите му".

Дори най-запалените му привърженици виждат този недостатък. Лорд Бийвърбрук е един от хората, които го изстрелват към властта през 1940 г., но през 1936 г. той е казал за него, че "му липсва онази нотка на искреност, която би накарала страната да се вслуша".

Сценарий за радиообръщение на Чърчил, 27 април 1941 г.

Както често се случва, Чърчил с готовност признава собствените си недостатъци. Той знае, че е склонен да се увлича, когато говори, и сам го признава. "Не ме е грижа толкова за принципите, за които се застъпвам, колкото за впечатлението, което произвеждат думите ми", споделя той на едно място.

Вероятно така и щеше да остане в историята — като старомоден и хиперболичен майстор на бомбастични изказвания, от онези говорители, които намират за много симпатично да нарекат една лъжа "терминологична неточност" или да отбележат — в крайно необмислен и зашеметяващ изблик на предразсъдъци — че индусите са "нечестива раса, защитена чрез собствената си плодовитост от гибелта, която заслужава".

Можеше да остане в историята и като човек, чиято привързаност към пищните изрази далеч превишава добрия вкус, като човек, на когото липсва тази тъй важна нотка на искреност — и следователно, на когото липсва силата да убеждава.

Всичко това се променя през 1940 г., тъй като по това време събитията действително достигат най-високата точка в собствената си хипербола. Кризата, пред която е изправена Британия, достига екзалтацията, позната от речите на Чърчил. Изведнъж казаното от него вече не звучи пресилено, нито архаично по маниер, защото от него се иска да събуди древните инстинкти — дълбокото желание на островитяните да отблъснат завоевателя; а опасността е толкова силна и толкова очевидна, че вече не може да има никакво съмнение в искреността му.

Чърчил реагира на историческите събития с може би най-великолепните речи в човешката история. Те не всички са шедьоври на ораторското майсторството. Поставете Хитлер и Чърчил един до друг — погледнете записи на речите им в You Tube — и веднага ще се убедите, че когато става дума за чистата сила на демагогията, нацисткият лидер води с няколко обиколки.

Вярно е, че той използва Гьобелс като "подгряващ изпълнител", който предварително докарва публиката до антисемитска ярост; освен това използва чисто сценични ефекти: прожектори, музика, факли — всичко това, с цел да подчертае настроението в речите му. Но тайната не е само в това. Погледайте реч на Хитлер, ако можете да издържите, и ще забележите качествата му на хипнотизатор. Първо дългата, мъчителна пауза, преди да заговори, а след това вижте как започва речта си — кротко, със скръстени ръце и после ги разгръща, докато гласът му зазвучава все по-силно, вижте и ужасната перфектност на жестовете му, точно синхронизирани и замислени да засилят кресчендото на речта.

Пред него на масата винаги има някакъв лист хартия, но той почти не го поглежда. Изглежда, че говори, без да се води от никакви бележки. И вижте ефекта върху аудиторията — щастливите усмивки на лицата на младите жени, одобрителни викове от мъжете, начина, по който всички като един вдигат ръка за хитлеристки поздрав, като пипалата на някакво огромно морско животно.

Послушайте как успява да ги доведе до нещо като колективна кулминационна точка: с кратки фрази без нито един глагол — граматически безсмислени, но преливащи от сугестивна мощ. Това се превръща в изключително важна техника, копирана през годините — наред с мнозина други — и от Тони Блеър.

А сега погледнете, от друга страна, добрия стар Чърчил. Ето го и него — с листа с бележки в ръка, подредени на страницата като стихотворения хайку, макар че всяка от тях представлява пълно и граматично издържано изречение, задължително с глагол. Неговите жестове изглеждат доста "дървени" в сравнение и сякаш малко извън синхрон — от време на време сякаш ръкомаха на нелогични места.

По отношение на изпълнението: тъжното е, че нямаме записи на изказванията му пред Камарата, затова трябва да се задоволим с архивите от радиото и телевизията. Наистина в гласа му често се чуват заплашителни ниски тонове, но той със сигурност не говори нито настъпателно, нито истерично. Напротив, някои фрази дори завършват с низходящ, примирителен тон. Вероятно в изказванията си от парламентарната трибуна си е позволявал повече емоции, но все пак виждате защо речите му невинаги са срещани с блестящи отзиви.

В действителност, както Ричард Той показва в отличната си творба Рева на лъва, донякъде е мит да се мисли, че страната се е "вдигнала като един под водачеството на Чърчил". Ето го отново нашия стар познайник Ивлин Уо, който използва смъртта на Чърчил през 1965 г., за да уязви репутацията му. "Вдигнал нацията като един, как ли не! През 1940 г. бях редовен войник. Как само мразехме ораторските му излияния."

"Чърчил беше "знаменитост от радиото", която е превалила разцвета на силите си", казва още Уо. Някои се оплакват, че бил пияница или вече уморен, или твърде стар, че се престарава и така убива ефекта от думите си. Биографът Той вади на бял свят оценката на А. Н. Джерард, чиновник от Манчестър, който казва за Чърчил, че "той създава впечатление, когато говори, че добре осъзнава как от него се очаква да "достави каквото са му поръчали", и че се опитва да направи речи с такова качество, че да влязат в златните анали на потомството като речта на Линкълн при Гетисбърг. Според мен опитите му са пълен провал".

Същият биограф открива войници, които слушали речите му, ранени в болницата, и крещели "гаден лъжец" или "що за глупости". В края на едно от радиообръщенията му лелята на един малко известен хроникьор на име М. А. Прат казва: "Хич не го бива да изнася речи, нали?".

Има хора, които не го харесват, защото е твърде консервативен или твърде антикомунистически настроен, или пък твърде войнствен. Те свободно споделят мнението си като част от финансирано от правителството социално изследване, наречено "Наблюдение на масовите нагласи" (Mass Observation) — и точно когато човек се замисли за всички тези несъгласни, които без умисъл удрят по репутацията на великия военен лидер в един момент на истинска опасност за страната, изпитва изкушение да обърне аргументите на Той точно в обратна посока.

Разбира се, че репутацията на Чърчил не намалява от това, че сериозно го е критикувала голяма част от общественото мнение. За какво се води войната — поне според него? За какво сме се били в тази война?

Посланието на Чърчил към нацията е, че войната се води в защита на цяла група традиционни английски свободи — и много високо сред тези свободи е правото да кажеш какво мислиш за правителството без страх от произвол и незаконен арест. Разбира се, че част от хората са намирали някои от речите му дразнещи. Но това е вярно на практика за всяка велика реч, произнасяна някога.

Можеха примерно да напомнят на хапливия в коментарите си А. Н. Джерард, който сравнява Чърчил с Линкълн, по какъв начин Таймс коментира Линкълн през 1863 г. "Церемонията в Гетисбърг се превърна в нелепо събитие заради някои злощастни ораторски напъни на горкия президент Линкълн."

Истината е, че недоволните никак не са малко, и то съвсем справедливо — по начин, който нацистите никога не биха допуснали. Но вижте статистиката в края на книгата на Той: огромната аудитория на радиопредаванията, рейтинга на одобрение, който изглежда космически за днешните стандарти. Хората са се чувствали възвисени, окрилени, въодушевени от думите му.

Хората настръхват и се просълзяват от вълнение, а когато Вита Саквил-Уест го слуша една вечер по радиото, усеща тръпки да пробягват по гърба й — не от отвращение или срам, а от вълнение и убеденост, че ораторът е прав.

По време на войната той намира точните думи, които стигат право в сърцата на хората по един начин, който вероятно наистина му е убягвал през предишните години. Невинаги казва истината точно както е. Ако цитираме Харълд Никълсън, в един момент "сметките на премиера за размера на британския флот включваха и търговските параходи, плаващи по езерата на Канада".

Капитан А. Дж. Талбът отговаря за кампанията срещу немските подводници. Той получил следния отговор, когато имал дързостта да постави под съмнение статистиката на Чърчил за унищожаването на германските подводници: "Има двама души, които унищожават немски подводници в тази война, Талбът. Ти ги унищожаваш в Атлантическия океан, а аз ги унищожавам в парламента. Проблемът е там, че при теб унищожаването върви двойно по-бавно, отколкото при мен". Но като цяло хората смятат, че той е честен с тях относно предизвикателството, пред което е изправена страната.

Шегите му също се харесват, защото смехът им дава отдушник от тревогите на ежедневието. Неговият колега, депутат Чипс Чанън, е сред тези, които смятат "лекомислието" му за неуместно — но обществото като цяло одобрява премиерът да нарича нацистите нарцисти, Хитлер — хер Шикелгрубер (по името на бабата на Адолф по бащина линия, която ражда баща му като извънбрачно дете), а Петен — Peetayne[13]. Преди всичко обаче той говори на хората на език, който те веднага разбират. Харълд Никълсън обобщава всичко това през 1943 г.: "Печелившата формула е съчетание от умопомрачително високо красноречие с внезапно спускане в сферата на интимното и разговорната реч. От всичките негови похвати точно този никога не му изневерява".

Той се връща към едно от ключовите предписания на есето му от 1897 г., "Скелето на риториката" — използването на кратки думи. Чуваме младия Чърчил да поучава десетилетия по-възрастния от него военновременен премиер, шепнейки в сбръчканото ухо на шестдесет и пет годишния си аватар.

"Слушателят предпочита кратки, простички думи, които често се използват — казва той. — Най-кратките думи във всеки език обикновено са и най-старите. Тяхното значение е по-дълбоко вкоренено в националния характер и по-лесно се разбират от обикновения човек, отколкото думите, които по-късно са навлезли от латински или гръцки."

И този полезен урок дава живот на най-великите му военни речи. Ако погледнете ръкописа на словото му за "звездния час", ще видите, че той е зачеркнал думата liberated и е сложил на нейно място freed.[14]

По отношение на най-добрия пример за съчетаването, споменато от Никълсън, а именно спускането от висшето към обикновеното, нека се вгледаме в тези безсмъртни редове, посветени на битката за Британия. Датата е 20 август 1940 г. и войната за небесното пространство е в своя апогей. Стига се до момент, в който Британия няма никакви останали резерви — на практика всички самолети, без изключение, са във въздуха в отчаян опит да отблъснат германците.

Генерал Хейстингс (Пъг) Исмей, военен секретар на премиера, описва прекарания заедно с Чърчил следобед, наблюдавайки военните действия от бункера на Кралските военновъздушни сили при Ъксбридж. "Не бях на себе си от страх. С настъпването на вечерта и стихването на сраженията двамата тръгнахме с кола към Чекърс. Първите думи на Чърчил бяха: "Не опитвай да говориш с мен. Никога в живота си не съм бил толкова развълнуван". След около пет минути той се наведе напред към мен и каза: "Никога в полето на човешкия конфликт толкова много хора не са дължали толкова много на толкова малко воини"."

Чърчил не просто е помолил за тишина, за да може изцяло да изпита емоцията, но и за да може да направи това, което всички добри журналисти правят при такива обстоятелства: словесно да изрази и да постави в думи тази емоция.

Той започва с "високо" говорене — "полето на човешкия конфликт" е помпозен и типично чърчиловски евфемизъм за "война". След това обаче бързо се спускаме до най-простичките думи в английски език. Вижте колко много работа се очаква да свършат тези няколко думи.

"Толкова много." Какво е това, което някой дължи другиму в такова голямо количество? Има предвид благодарност: за защитата на Англия, за топлата бира, тихата провинция, крикета, демокрацията, обществените библиотеки, всичко, което прави страната специална и което е поставено в смъртна опасност от Луфтвафе.

"Толкова много хора." Кои са тези "много" хора? Иска да каже цялата страна, както и онези, които не са в Англия, но разчитат на нея, за да оцелеят; победените французи; американците; всеки, който се надява Хитлер да не спечели тази война.

"Толкова малко воини." Схващането за особения героизъм в борбата на малцина смелчаци срещу многобройния враг е много древно. "Да, ний, дружинка смели, шепа братя"[15], казва Шекспировият Хенри V, а да не забравяме, че в паметта на Чърчил са и всичките 1200 реда на "Песни за Древния Рим" на Маколи, включително речта на Хораций Кокъл, който удържа нападенията на етруските орди. "По правия ти път хиляда души могат да бъдат спрени и от трима само!", извиква той.

Ако се върнем към думите на Чърчил, всеки слушател веднага разбира, че той има предвид "дружинката смели" пилоти от Кралските ВВС — в сравнение с милионите други, които носят оръжие — които се издигат в небето (и твърде често не се връщат оттам), но които решават хода на войната.

Епиграмата на английски език е излята, съвършена — човек я запомня веднага, щом я чуе, тя е смислово стегната и ритмично перфектна. Ако трябва да използваме технически термини от риториката, това е класически низходящ триколон с анафора, или повторение на ключовите думи. Всеки "колон" е по-кратък от предишния.

Ако искате класически възходящ триколон, то погледнете ето този несравним цитат от 1942 г., след победата при Ел Аламейн.

Когато Чърчил произнася тези думи по време на официалния банкет при кмета на Лондон, аудиторията избухва в смях от удоволствие и изненада. Причината е, че в този случай последният колон е разкрасен от хиазъм, при което "начало" и "край" са сменили местата си, а това кара слушателя хубавичко да напрегне мозъка си — и отново е създаден знаменит цитат, който е изцяло етимологично англосаксонски по характер.

Спирам се по-пространно на тези риторични "трикове", понеже е важно да се признае, че всички велики речи до известна степен зависят от тях. Още от времето на софиста Критий се води спорът за това, че красноречието винаги носи доза съмнение, че точно то прави слабия аргумент силен, че буквално зашеметява аудиторията.

Ако послушате няколко речи на Хитлер в YouTube, сигурено ще забележите, че изказванията му — и по тема, и по структура — силно напомнят Чърчиловото "ще се бием с тях на брега". "Никога няма да се отпуснем, никога няма да се уморим, никога няма да загубим вяра" и т. н., и т. н.

И все пак само трябва да направите сравнението, за да видите как Хитлер потъва в небитието.

Какво иска той? Да завладява и отмъщава. Какви емоции събуждат речите му? Параноя и омраза. Какво иска Чърчил? Е, това е доста добър въпрос — защото, ако не броим оцеляването, има една неяснота около неговата телеология, колкото и да е въодушевяваща тя.

Той иска "по-обширни земи и по-добри дни", по собствените му думи, или "широки, огрени от слънцето възвишения" — харесва му идеята за "определено по-мащабна епоха". По-мащабна епоха? Това пък какво е? Звучи като нещо, свързано с борбата със затлъстяването. И какво има предвид с неговото "по-обширни земи"? Да не би Норфолк?

Според мен той всъщност не знае какво иска (проблем, който ще придобие политическа острота след края на войната), освен в най-общ смисъл някаква добродетелност и щастие, мир и… запазването на стария свят, в който е израснал. Що се отнася до емоциите, които речите му предизвикват — те са съвсем здравословни.

Да, наистина има много скептици. Но за милиони хора — и учени, и не чак толкова — той разгръща ораторските си умения, за да вдъхне смелост в сърцата им и да ги накара да вярват, че могат да преборят тази заплаха, по-смъртоносна от всяка друга в историята досега.

Хитлер показа, че чрез изкуството на риториката може да се твори зло. Чърчил показа как тя може да помогне за спасяване на човечеството. Чувал съм да се твърди, че разликата между речите на Хитлер и речите на Чърчил е в това, че Хитлер сякаш те кара да вярваш, че е всесилен; Чърчил пък те кара да вярваш, че ти самият си всесилен.

Светът е имал късмет, че Чърчил го е имало в този момент, за да нададе лъвския си рев. Речите му успяват да му създадат безсмъртна репутация и нестихваща популярност. Харесвало му е да го аплодират, разбира се. До известна степен изнасянето на речи много напомня страстта му към адреналина във физическата смелост.

Той търси риска, търси вниманието, търси тръпката и славата. Мнозина са като него в това отношение и мнозина стават изпълнители, които живеят само за публиката. Множеството ги обича, но често, ако ги опознаеш отблизо, те са истински чудовища.

Това категорично не важи за Чърчил. Той не само увлича обществото като цяло, но печели и предаността на онези, които са най-близко до него.