Факторът Чърчил

Главав четвърта Факторът Рандолф

На седемдесет и три годишна възраст Уинстън Чърчил пише едно прелюбопитно кратко есе, което не е имал намерение да публикува — поне не и преди смъртта му. В него разказва за едно мистериозно преживяване от зимата на 1947 г. Славните дни на войната и на премиерския пост са вече зад гърба му и той е сам в ателието си в къщата в Чартуел.

Готви се да рисува, когато го обхваща много странно усещане — обръща се и вижда баща си, седнал в креслото. Очите на Рандолф блестят весело и той премята в ръце кехлибареното си цигаре точно както Чърчил си го спомня от онези редки моменти, когато е бил едновременно очарователен и нежен към сина си.

Есето продължава с един сърцераздирателен разговор. Всичко се върти около това, че петдесет и две години след като умира в политическа изолация и сифилитично отчаяние, Рандолф не знае какво се е случило в света. Затова Чърчил му разказва.

Казва му, че на престола е крал Джордж VI, че надбягванията в Дерби продължават и че старият му джентълменски клуб е "ОК", както и че "ОК" е нов американски израз. Разказва на Рандолф, че бившият водач на торите, Артър Балфур, в крайна сметка се е провалил — един доста приятен спомен, тъй като и двамата не се разбират особено с високомерния стар Балфур. После споменава за възхода на социализма. Обяснява, че е имало две световни войни и във всяка от тях са загинали около тридесет милиона души и че руснаците имат нещо като нов цар, по-зловещ и кръвожаден от всички предишни.

Но най-интересното в есето е, че Рандолф така и не разбира какво е постигнал синът му. Бащата разбира само, че синът му е нещо като любител художник, не особено талантлив, че явно живее в малка къщичка и така и не се е издигнал над чин майор в кавалерията.

В края на доста мрачния разказ на Чърчил за съвременния свят Рандолф изглежда донякъде впечатлен колко добре осведомен е синът му. С невероятна ирония той казва: "Разбира се, вече си твърде стар да мислиш за такива неща, но като те слушам, се чудя защо не се захвана с политика. Можеше доста да постигнеш. Можеше даже да се прочуеш".

В този момент той се усмихва, драсва клечка кибрит и при краткия й блясък привидението изчезва. Много историци възприемат това кратко писание — което семейството на Чърчил нарича "Съня" — като изключително откровение за психологическата конструкция на Уинстън Чърчил. То със сигурност е откровение.

Есето е елегично, тъжно, в известен смисъл скръбна въздишка на копнеж от един мъж, който винаги е искал да впечатли баща си и никога не е успял да го стори. Както Уинстън Чърчил обичал да разказва на собствените си деца, той самият никога не бил провел повече от пет разговора с баща си — или поне не смислени разговори — и винаги имал чувството, че не успява да изпълни очакванията му.

Пораснал е с пълната убеденост, безмилостно натривана на главата му от Рандолф, че няма как да е толкова умен, колкото баща си. Рандолф завършил "Итън", а за сина си Уинстън сметнал, че е по-безопасно да го изпрати в "Хароу" — отчасти поради здравословни причини (въздухът в това хълмисто място се считал по-полезен за слабите му дробове, отколкото влажният въздух покрай Темза), но всъщност в онези години "Хароу" се смятало за училище, където "изкласяват" и не особено умните.

Освен това Рандолф учи в Мертън Колидж в Оксфорд и се дипломира почти с отличие по право. Цитира наизуст цели пасажи от Хораций. Чърчил, от друга страна, се проваля на изпитите и едва се справя с учението в "Сандхърст".

Докато Уинстън се бори с жалката си студентска кариера, той с удивление наблюдава мълниеносното издигане на баща си, назначаването му за финансов министър, начина, по който доминира Консервативната партия; а след това съдбата жестоко принуждава младия Уинстън да стане свидетел и на шеметния му провал. Младежът търси трескаво из вестниците пасажи с негови речи и е свирепо верен на баща си. Той отказва да приеме, че умът му вече е замъглен, че думите започват да излизат заваляно от устата му, че вече го няма някогашният ораторски плам; а когато веднъж се намира сред аудиторията и някой подсвирква подигравателно на баща му, юношата се обръща и изсъсква яростно: "Престани веднага, малоумен радикал такъв".

Когато Чърчил навършва двадесет, отношенията с баща му преминават един последен златен момент. Той се оказва поканен на обеди с велики и известни мъже като Джо Чембърлейн, Хърбърт Хенри Аскуит и лорд Роузбъри и прави доста добро впечатление. "Много е поумнял — отбелязва баща му — и е станал по-стабилен… В "Сандхърст" са направили чудеса с него." По собствените му спомени, Чърчил мечтаел да бъде политически полезен на баща си, да работи с него в парламента, да се бори за неговата кауза — и точно тогава той си отива, умира само на четиридесет и пет, преди синът му да е получил такава възможност.

И така, ако се върнем към "Съня", баща му е пред него и най-сетне е дошъл моментът да обясни на своя гневен родител, че друг един, по-важен от училищен директор, има да сподели съвсем други вести за успеха на неговия Уинстън: че той вече не е пройдоха и безделник, а най-великият жив англичанин и спасител на своята страна. Но точно тогава — пуф! — Рандолф отново изчезва, преди да е чул добрата новина.

Разказът завършва с меланхолична нотка. Чърчил вече се чувства твърде уморен, за да продължи да рисува. Пурата му е угаснала и пепелта е паднала по боите. Поне на пръв поглед се очаква читателят да изпита съжаление към него и към викторианската дистанцираност в отношенията му с Рандолф. Аз обаче не мога да се въздържа да не споделя впечатлението си, че в това есе има и някаква доза самодоволство.

Той не само търси посмъртно одобрението на баща си. Той тайничко се хвали — пред Рандолф и пред читателя — че се е опълчил срещу тези мизерни очаквания и всъщност е изпреварил баща си в почти всяко отношение.

"Видя ли сега! — сякаш казва Уинстън Чърчил на изчезващия призрак на баща си. — Иди и хубавичко си помисли, демагог такъв с изпъкнали очи и щръкнали мустаци. Нямаше никакво право да си толкова критичен към мен!" Това е посланието към Рандолф и подтекстът на цялото есе.

Какво се е опитвал да направи Чърчил в ателието си в Чартуел, когато се появил духът на баща му? Той всъщност реставрира стар маслен портрет на Рандолф, който бил повреден в някакъв клуб в Ълстър. Работи по този образ и използва собствените си бои и собствените си умения, за да го поправи.

Според мен именно тук е метафората, която описва целия смисъл. Чърчил казва, че целта му е да "защити" баща си — и това е вярно. Но освен това прави и още една стъпка нататък. Той взема този олющен и пожълтял от никотина образ и го разкрасява.

Именно Рандолф започва семейната традиция да изкарва пари с журналистика. Както Чърчил отбелязва в "Съня", Рандолф отива в Южна Африка, за да работи за Дейли Гиафик, и печели там колосалната сума от сто лири за всяка статия. А как се захваща с кариерата си Чърчил?

Също заминава за Южна Африка (наред с много други места) и става най-високоплатеният журналист на своето време, и също като на Рандолф му става навик да вбесява хората, които са му помогнали да постигне амбициите си.

А какъв урок дава Рандолф на своя син за това как да влезе в парламента? Той показва шокираща нелоялност към торите и създава група, наречена "Четвъртата партия", чиято мисия е да напада Гладстон, но същевременно и да не дава мира на ръководството на торите в лицето на сър Стафърд Норткот.

Рандолф и неговите другари го наричат Козела, но скоро на Козела му идва до гуша и той пише лично до Рандолф с молба да не се държи с него така идиотски. Рандолф му отговаря също писмено, с блажено снизхождение, като заявява: "Откакто съм в парламента, винаги съм действал и говорил от свое собствено име и ще продължа да го правя".

Оттук младият Чърчил също взема пример: когато влиза в парламента през 1900 година, първата му работа е да създаде собствена група от бунтарски настроени млади тори — наречени "хюлиганите" в чест на Хю Сесил, един от групата — и започва да лази по нервите на "висшето командване на торите" с присъщите за Рандолф инат и дързост.

Именно Рандолф демонстрира за първи път целенасочено презрение към самата идея за партийна лоялност. Както синът му го описва по-късно, предпочитаната от бащата стратегическа позиция била "да гледа на ръководствата на парламентарните групи и от двете страни, както и на всички партии в Камарата на общините, с впечатляваща безпристрастност".

А как се отнася Чърчил към политическите партии, които представлява? Ако използваме собствените му думи с такава откровеност, която би била просто непоносима и днешния мумифициран политически свят: изборът на политическа партия е като избора на кон в състезание — просто избираш този, който ще те откара най-далеч и за най-кратко време. Както видяхме от собствения му пример, той прави точно това — избира кон и скача от гърба му точно преди да грохне и да умре; възкачва се на "либералиия" кон, а когато и той е напът да опъне петалата, той рипва отново на "консервативния кон", но този път нов и як. Никой друг — нито преди, нито след него — не е проявявал липса на лоялност по толкова пищен начин и без капка съжаление.

Чърчил решава още на много ранен етап в кариерата си, че ще създаде политическа позиция, която някак си е над лявото и дясното, като обединява най-добрите завоевания и на двете страни и по този начин въплъщава волята на нацията. Гледа на себе си като на гигантския ключов камък в арката, като всички по-малки камъни са логично подредени, за да подкрепят позицията му. Той си има собствена "полуидеология" — нещо като левичарски консерватизъм — империалистична, романтична, но на страната на работещия човек.

Това също е взел от Рандолф. Формулата на Рандолф се нарича "консервативна демокрация". Идеята му е доста мъглява (когато се обръщат към него с молба да я дефинира, Рандолф отговаря, че става дума "предимно за опортюнизъм"). Но консервативната демокрация галванизира и оживява партията на торите през 80-те години на XIX век и със сигурност дава мощен тласък в кариерата на Рандолф Чърчил.

Неговият син също подема темата. Рандолф води кампании служителите да имат право на компенсация при промишлени аварии, а в същия дух Уинстън става автор на важни социални реформи: понижаване на възрастта за пенсиониране до шейсет и пет години, създаване на трудови борси, задължително осигуряване на почивки за работниците и така нататък, макар че през цялото време остава твърд привърженик на свободния пазар.

Чърчил наследява политическото си позициониране от Рандолф и най-вече наследява неговия стил, неговата автопроекция. Рандолф се слави като най-прочутия оратор на своето време; човекът, който може да изпразни цяло кафене, когато се изправи да говори, и чиито почитатели от работническата класа го наричат Малкия Ранди и Нахалния Ранди. "А така, хубаво им го рече, Ранди!", подвикват те, докато политикът говори ли, говори пред гимназията "Мар" почти в изстъпление, с изпъкнали от напрежение очи — нещо като озъбена версия на героя на П. Г. Удхаус, Гъси Финк-Нотъл, от знаменитата сцена с раздаването на годишните награди в училището в Маркет Снодсбъри.

Той е забележителен автор на крилати фрази, като например репликата му по адрес на Гладстон, че е "стар човек в нужда". Когато говори за навика на Гладстон да търси отмора, като сече дърва в Хардън Касъл, той казва: "Горите плачат, за да може мистър Гладстон да се изпоти". Чърчил възприема същите ораторски техники — често пише изцяло пълния текст, а след това се опитва да запомни наизуст колкото може повече от него. И се превръща в един от най-надарените политически говорители не само на собствената си епоха, но може би на всички епохи.

Но откъде, може би ще попитате, самият Рандолф е наследил тази дарба? Кой е бил неговото вдъхновение?

И двамата Чърчил — бащата и синът — следват традицията на най-великия от всички магьосници и опортюнисти, излезли от партията на торите: Бенджамин Дизраели. Рандолф е ученик на Дизраели и негов наместник на земята. След смъртта на Дизраели Рандолф помага за създаването на "Лига на игликата" в негова чест, защото игликата е любимо цвете на великия лидер и прословут денди от викторианската епоха.

Както Рандолф казва на сина си в "Съня", "Винаги съм вярвал в Дизи, старият му евреин. Той виждаше в бъдещето. Той трябваше да постави британския работник в центъра на картината". Двамата Чърчил — баща и син — се смятат, по думите на Уинстън, за "носители на мантията на Илия", наследниците на Дизраели.

Връзките наистина са много поразителни и далеч надхвърлят интереса към социалната реформа. Друга обща точка между Дизраели и двамата Чърчил е журналистиката (а в случая с Уинстън — и романистиката), склонността към показното, риторичните изблици, чувството за историчност, империалистическите влечения, монархизмът, известното театралничене и непоправимият опортюнизъм.

В днешно време, изглежда, Дизраели е заплашен от известно историческо затъмнение. Дъглас Хърд написа една хубава, но леко назидателна биография, в която задава въпроса какво реално е постигнал Дизраели в сравнение с "ефективни" конформисти като Пийл.

Това не е справедливо спрямо Дизраели, разбира се, но е част от важна традиция в британската политика. Ако не беше Дизраели, нямаше да имаме Рандолф Чърчил, а ако не бяха примерът и моделът, създаден от Рандолф, нямаше да имаме и Уинстън Чърчил. Каква е била радостната реакция на Чърчил, когато премиерът Стенли Болдуин го назначава за министър на финансите? "Още пазя официалната тога на баща ми!"

Изобщо не искам да кажа, че Чърчил е бил някакъв близнак на баща си или пък имитатор. По много начини — и то важни — той е много различен и много по-качествен човек.

Рандолф с призрака на Дизраели.

Първата реч на Чърчил в Камарата на общините с призрака на Рандолф зад него.

Рандолф се проявява като негодяй по начин, който Чърчил никога не достига. Трудно е да си представим Уинстън болен от сифилис. И двамата му родители са "известни със секса", ако използваме думите на писателката Мюриъл Спарк, и то по начин, който е твърде далечен за Чърчил.

Със сигурност не можем да си представим Чърчил толкова побеснял, че да посегне на собствения си прислужник, както е правил Рандолф, нито пък да пише отвратителни писма на децата си. А и Уинстън никога не би се държал по налудничавия начин, демонстриран от Рандолф през 1873 г., когато се опитва да изнудва принца на Уелс, който след това го предизвиква на дуел.

Тази странна и отвратителна история вече е избледняла съвсем, посипана с прах, на старите лавици с книги; но когато Уинстън Чърчил едва започва кариерата си, има хора, които още я помнят — и сигурно са се чудили колко далеч е паднала крушата от дървото.

Всичко тръгва от това, че по-големият брат на Рандолф, граф Бландфорд, се оказва замесен в доста сериозна извънбрачна афера с жена на име лейди Идит Ейлсфорд. Тази Идит изглежда доста дългоноса на снимките, но тя трябва да е била някаква сексбомба за времето си. Тя поддържа едновременно връзка с Бландфорд, със съпруга си и с Бърти — едрия и скучаещ от бездействие наследник на трона. В онези дни така се е правело, нали разбирате?

Идит решава, че иска развод от съпруга си, лорд Ейлсфорд, за да се събере с Бландфорд. По причини, които така и не стават ясни, Рандолф решава, че брат му не бива да се замесва в такива неща. Даже само да те споменат в дело за развод, това би било истински позор за семейството, смята той.

Затова му хрумва да накара принца на Уелс — който задава моралния тон в обществото — да забрани този развод. После открива някакви писма от принц Бърти до Идит. Доста разгорещено четиво, смята Рандолф. В тях се подразбирало за интимна връзка между принца и лейди Идит, а ако това се разчуе — ами че Бърти никога няма да се възкачи на престола!

Той заплашва да ги публикува. Назрява епичен скандал. Всичко стига до знанието на кралицата. Налага се да се намеси Дизраели, който в това време е премиер. Ядосаният Бърти призовава Рандолф на дуел, при което Рандолф пише писмо и образно казано, показва среден пръст на наследника на трона, като посочва, че никой поданик не може да бъде призован да постави в риск живота на един бъдещ монарх.

Накрая се налага цялото семейство Чърчил да бъде заточено в Ирландия, като херцог Марлборо изпълнява там ролята на вицекрал, а Рандолф служи като негов личен секретар. Именно заради това Уинстън прекарва първите години от детството си в Дъблин. Що се касае до различните бракове и любовни афери, всички те, по един или друг начин, завършват с фиаско.

Изрових тази злощастна история като доказателство за едно качество на Рандолф, което Уинстън със сигурност е наследил, и то не е неговият калпазанлък, а граничещата с безразсъдство смелост или по-скоро желание да поема рискове. Наистина е смахнато Рандолф да си мисли, че е можел да спре развода на брат си, като изнудва принца на Уелс.

Не по-малко смахнато е в края на кариерата си да си въобрази, че няма кой да го замести на поста финансов министър и затова няма нищо страшно да блъфира, че ще подаде оставка.

"Бях забравил за Гошен", признава той, след като назначават Гошен на негово място. (Всъщност Джордж Гошен, първи виконт Гошен, е запомнен най-вече с това, че е бил забравен от Рандолф.) Но този комарджийски темперамент той предава на сина си — и този факт е от огромно значение.

По времето, когато Уинстън Чърчил идва на власт през май 1940 г., има много хора, които са изумени, и мнозина, които са отвратени, но също така и мнозина, които смятат, че възходът му е бил неизбежен. Още през 1936 г., макар да му отказва място в кабинета, Стенли Болдуин отбелязва, че ще трябва да държи Чърчил "в резерв", за да служи като военновременен министър-председател.

През 1939 г. в Лондон има кампании с плакати с лозунга "Кога най-сетне Чърчил?". Кандидатите за вторични избори също издигат искания за връщане на Чърчил на поста. През май 1940 г., малко преди дебата за Норвегия, неговият помощник, Харолд Макмилан, приближава до Чърчил във фоайето и казва: "Трябва ни нов премиер и това трябва да си ти".

Както Чърчил споделя по-късно за момента, когато най-накрая поема кормилото на държавата: "Имах чувството, че ходя рамо до рамо със съдбата. Целият ми живот е подготовка за този час и за това изпитание". Той наистина изглежда сякаш предопределен за тази длъжност — и не само в собствените си очи.

Никой друг няма толкова дълъг опит във воденето на битки — и като политик, и като войник. Никой друг не изглежда скроен в същия мащаб като Чърчил, нито по-подходящ от него за нивото на събитията. А има и още една причина, поради която толкова много хора гледат на него като на най-естествения избор за този момент.

Всички знаят, че през невероятните възходи и падения в живота си той продължава традицията на Рандолф — не само в благородническото пренебрежение към партийната принадлежност или омировската му жажда за слава, но и в готовността му да защитава идеи и да поема рискове, които никой друг не би поел.

В мирно време такова поведение би могло да е истинска катастрофа. Но война не може да се спечели, ако не се поемат рискове, а човек не може да поема рискове, ако не е смел. Това, в крайна сметка, е качеството, което хората виждат в Чърчил. Именно заради това мнозина очакват с нетърпение намесата му въпреки снизходителното отношение на основните играчи в Консервативната партия и привържениците на примирието с Хитлер.

Цялата му кариера до момента е доказателство за тази изначална добродетел — добродетелта, както посочва той самият, която прави възможни всички останали. За огромната физическа и морална смелост на Чърчил не може да има никакво съмнение.