Факторът Чърчил

Глава седемнадесета Ухажването на Америка

Още от самото начало на премиерството си той знае какво трябва да направи. Рандолф Чърчил е записал в спомените си как на 18 май 1940 г. влиза в спалнята на баща си в сградата на Адмиралтейството. Заварва министър-председателя пред умивалника как се бръсне със старомодния си бръснач "Валет".

Да оставим настрани речите, колкото и да са възвишени и пламенни. Да оставим настрани стратегическите решения, някои от които днес не изглеждат особено съвършени. Ако искате да разберете как е спечелил войната, обърнете особено внимание на начина, по който той с увещания и настояване съумява да си проправи пътя към Вашингтон, както и на начина, по който внимателно — но все пак осезаемо — манипулира приоритетите на американците.

Използва един инструмент на дипломацията, който е също тъй старомоден и хаотичен като самата човешка натура. Нарича се "очарование". Ето това е тайната на успеха на Чърчил. Задачата не е лесна, а в много моменти изглежда, че няма да завърши с успех.

Нека превъртим още една година напред във времето: до първата му военновременна среща с Рузвелт, в едно отдалечено и рядко населено пристанище, наречено Плацентия Бей, в Нюфаундленд. Датата е 10 август 1941 година. Два големи артилерийски катера се доближават към скалистия бряг, потънал в мъгла и борове — природата е съвсем непокътната още от времето, когато първите европейци пристигат в Северна Америка. Като в някаква модерна версия на Полето на златната тъкан[31] владетелите са дошли да преговарят.

Единият кораб довежда адмирали и генерали, водени от вече прикования в инвалиден стол президент на Съединените щати. Те са донесли подбрано пушено месо, лимони и други деликатеси, които отдавна липсват във военния Лондон.

На другия кораб пристига притеснената британска делегация, водена от Уинстън Чърчил. Те са донесли деветдесет яребици в трюма, както и деликатеси от известната сладкарница "Фортнъм и Мейсън". Чърчил е прекарал цялото пътуване, четейки един след друг три романа за Хорнблоуър, а и няма какво особено друго да прави, защото военните му възможности са на привършване.

Британците пристигат твърде рано. Забравили са да си превъртят часовниците към американско време, затова се изтеглят от пристанището и известно време безцелно плават в района, след което се завръщат за срещата. Спускат лодка от британския кораб, наречен "Принцът на Уелс".

Сниманите по онова време кадри показват как американците чакат на палубата на "Огъста". Вижда се Рузвелт, изправен и опасан с колани, за да стои в това положение, което го кара да изглежда изключително висок.

Отдолу се забелязва движение. Британците са пристигнали. Минават по мостчето — и ето, в кадър влиза той. В момента, в който Чърчил се появява на сцената, просто не е възможно човек да отдели очи от него.

Облечен е с късо двуредно палто и яхтена шапка, леко килната над едното око, което му придава вид на подпийнал автобусен кондуктор. Той е единственият на записа с пура в уста и очевадно по-нисък от другите мъже — всички останали са по военному изпънати и стегнати в униформите си, само Чърчил изглежда с широки рамене.

Той незабавно заема централно място в хореографията на събитията, досущ като боксьор или танцьор. Представя присъстващите един на друг, козирува, ръкува се, отново козирува, усмихва се широко… и тогава настъпва моментът, който е чакал през всичките девет дни на презатлантическото плаване. Идва негов ред да се ръкува с Франклин Д. Рузвелт, президента на Съединените щати. Това е първата им лична среща от 1918 г. насам.

Още веднъж отправя военен поздрав, а след това, заставайки на известно разстояние така, че Рузвелт да трябва да се наведе надолу и към него, за да могат да се здрависат, той протяга ръка. Чърчил добре знае колко висок е залогът от тези разговори.

Войната, меко казано, не върви добре. Британските сухопътни сили са преглътнали серия от унизителни поражения. Те са отблъснати в Норвегия, изхвърлени от Франция, изгонени от Гърция — а в един особено тежък епизод се е наложило да предадат Крит, притиснати в ъгъла от далеч по-малобройна група немски парашутни десантчици. Блицкригът вече е отнел живота на повече от тридесет хиляди цивилни. Подводниците поразяват жестоко британските кораби и даже дебнат из морските пространства чак тук, край бреговете на Канада.

Съвсем наскоро Хитлер за пореден път е прекрачил обещанието си и е нападнал Русия; а ако Русия падне, което изглежда вероятно, има всички изгледи германският диктатор да стане безспорен господар на континента от Атлантическия океан до Урал. Ако това се случи, Чърчил знае, че самият той ще падне от власт, а Великобритания — по един или друг начин — ще се примири с фашизма.

И така, докато протяга елегантната си бяла ръка, той знае, че посяга към единственото останало спасително въже — и въпреки това нищо в поведението му не показва колко мрачно е цялото положение. Напротив, лицето му внезапно разцъфва в усмивка — детинска, неустоима.

Рузвелт също се усмихва, двамата стискат ръце, които остават сплетени в този поздрав сякаш цяла вечност, като че ли никой от двамата не иска първи да прекъсне ръкостискането. През следващите два дни Чърчил продължава упоритото ухажване. Не знаем точно какво си казват един на друг при тази първа Атлантическа конференция — прекия предшественик на НАТО, но знаем, че Чърчил дава всичко от себе си. Неговата мисия е да изгради усещане за обща съдба, да въздейства върху естествените инстинкти на Рузвелт и да превърне Щатите от далечни и състрадателни роднини в истински съюзници в кръвопролитието.

Още преди да отплава към Канада, Чърчил вече се е опитал да създаде това настроение. "Току-що отплавахме — жизнерадостно съобщава той на Рузвелт в кабелограма. — Точно преди 27 години швабите започнаха последната си война. Този път е задължително да свършим нещата както трябва. Два пъти е повече от достатъчно."

"Ние" да свършим, а?

Че и "два пъти"?

Това сигурно е прозвучало доста високопарно в Белия дом. Никой във Вашингтон не е поемал никакви ангажименти да вкара страната в още една световна война, да не говорим за изпращане на американски войници.

Но Чърчил усърдно работи по тази идея: за двата народа, обединени от един език, идеали, култура. Не е ли естествено да бъдат обединени и срещу общ враг?

В неделната сутрин се провежда богослужение. Екипажите на двата кораба многозначително са омесени и в един глас пеят химни — избрани от Чърчил — които изразяват точно това общо наследство: два предимно протестантски народа, заедно изправени срещу един злокобен и преди всичко езически режим.

Те пеят "Напред, Христови воини" и "О, Боже, помощ в древността". Накрая заедно изпяват традиционната молба за божествената милост към онези, поели с кораби по моретата: "За тез страдалци в морската шир" (For Those in Peril on the Sea). Британските моряци от този кораб знаят много неща за страданията в морската шир.

Едва преди няколко месеца корабът е участвал в преследването на германските бойни кораби "Бисмарк" и "Принц Ойген". Матросите, които пеят химна в този ден, са видели с очите си как другият кораб в операцията, HMS Худ (същият, който откри огън срещу французите в Оран) избухва в огромна огнена топка. Те са толкова близо до ударения кораб, че се налага да променят курса и да минат право през останките на "Худ" — едно бедствие, което коства живота на 1419 офицери и екипаж. "Принцът на Уелс" също е ударен и неколцина от екипажа загиват. Съвсем неотдавна по палубите му се е ляла човешка кръв — и все пак ето ги палубите днес, с разпънати по тях маси и ястия с дивеч.

Ето това е посланието от Великобритания до Америка: ние се бием, ние умираме, но сме достатъчно корави да го понесем. А вие?

От уважение към обездвижения Рузвелт двамата лидери пеят и се молят заедно седнали. Чърчил е сложил очилата си с черни рогови рамки, за да вижда текста. Стотици матроси са строени под огромните 14-инчови оръдия на този обречен кораб. Гърлата са свити от вълнение, а в очите на мнозина има сълзи. Репортерите споделят помежду си, че в момента са свидетели на историческо събитие.

Най-накрая срещата на върха приключва. Публикува се комюнике, високопарно озаглавено Атлантическа харта. Чърчил поема на бурното плаване обратно към Великобритания, донасяйки със себе си… какво?

Ужасната истина — която той майсторски се опитва да скрие от парламента и от обществото — е, че въпреки цялата пищна драматургия той няма почти нищо реално, което да покаже.

Британският кабинет светкавично одобрява Атлантическата харта. Конгресът на САЩ обаче отказва даже да хвърли един поглед върху документа, камо ли да го ратифицира. Ето как военният аташе на Чърчил, Пън Джейкъб, обобщава унинието на британската делегация, докато тя се носи обратно към родината по сивите вълни на Атлантическия океан: "Нито един американски офицер не показа и най-малкия интерес да участва във войната на наша страна. Те са очарователни хора, но изглежда, живеят в свят, който е много различен от нашия".

Андрю Шивиъл, британски държавен служител от Стоктън, записва в дневника си, че се почувствал "в някаква безтегловност, когато всичко свърши, с неясно чувство на неудовлетвореност". От цялото това начинание британците получават само 150000 стари пушки; но не и американски войски — нито даже помен от обещание да бъдат изпратени такива.

Поглеждайки назад, ни се струва почти невероятно, че е било нужно толкова много време — цели две години и четири месеца — преди САЩ да се присъединят към Великобритания във войната срещу Хитлер. А на завладяния континент евреи, цигани, хомосексуалисти и други групи вече са задържани и убивани, макар все още не системно.

Нацистката политика на расистки убийства все още не е толкова добре известна на обществото, колкото става по-късно, но не е и държана в тайна. Как са можели американците да останат настрани и да бъдат в мир със своята чест и съвест?

Отговорът на този въпрос е да го погледнем от обратната страна. Това е една война, която все още не застрашава жизнени американски интереси, на един далечен континент, където още помнят неотдавнашните кланета, засрамили цялото човечество. Как може който и да било политик правдоподобно да обясни на майките в Канзас, че е тяхно задължение да изпратят синовете си на смърт в Европа? И при това за втори път?

Още от наставленията на самия Джордж Вашингтон водещ принцип на американската политика е републиката да стои далеч от забъркване в чуждестранни конфликти. Мнозина американци все още не могат да простят на Удроу Уилсън, задето ги въвлича в Първата световна война; мнозина американци са скептични за Великобритания; мнозина други се отнасят с открита враждебност.

Колкото и странно да изглежда днес, тогава има много хора, които смятат британците за сбирщина арогантни империалисти, които са подпалили Белия дом през 1814 г. и които явно имат таланта да успяват да убедят други хора да се бият за тях.

И кой се е опитвал да покаже обратното? Със сигурност не ужасният Джоузеф Кенеди, който е отзован в края на 1940 г., след като достатъчно е навредил на британската позиция, нито пък британският посланик във Вашингтон. Защото той не е друг, а нашият стар познайник граф Халифакс: върлинестият привърженик на примирието, който лично ходи на лов с Гьоринг.

Халифакс е британският пратеник, натоварен да намери тънката струнка на съчувствието в Съединените щати — и никак не се справя с тази задача. Говорят, че малко след пристигането си отвъд океана той седнал и се разплакал от отчаяние заради преживения културен шок. Така и не успява да преживее американската неформалност, навика им да говорят по телефона или да се "изтърсват" в дома му непоканени.

През май 1941 г. аристократичният възпитаник на "Итън" преживява поредното мъчение, след като го замъкват на бейзболен мач на "Чикаго Уайт Сокс" и го подканват да опита хотдог. Той отказва. След това го замерят с яйца и домати жени от една група, наречена "Американски майки". Въпреки всичките му прегрешения, това наистина е ужасно наказание. Няма как горкият Халифакс да накара американците да се откажат от своя изолационизъм.

Остава Чърчил. Първо, той е наполовина американец — и някои от неговите съвременници у дома смятат, че точно това е причина за нетипичната му оживеност и даже склонност към циркаджийство. Беатрис Уеб например казва, че той е повече американски спекулант, отколкото английски аристократ. На второ място, той вече е пътувал до Щатите четири пъти преди войната с обща продължителност пет месеца. Познава страната и с времето е изпълнен от дълбоко уважение и възхищение към американците.

За първи път прекосява океана през 1895 г., когато гостува у един приятел на майка му на име Бърк Кокран, чийто риторичен стил, казват, че възприел. Пътува дотам отново през 1900 г. по време на лекционното си турне след Бурската война, на което американците не го посрещат особено радушно и смятат, че той е еманация на колониалния манталитет. Публиката му е доста рехава, а след като изслушвали разказите му за различни героични епизоди, някои от тях заставали на страната на бурите. Преживяното може би влияе на отношението му през 20-те години на XX век, когато той е вбесен от опитите на Америка да измести британските военноморски сили, особено в Карибския басейн. Когато Еди Марш го укорява заради неговата империалистическа нагласа, като казва, че трябва да "целуне Чичо Сам и по двете бузи", Чърчил отговорил: "Да, но само бузите на лицето!".

Антиамериканските му настроения се засилват дотам, че в един момент дори споменава възможността да се тръгне на война и според Клементин така отрязал шансовете си да стане външен министър. Пътува до Щатите отново през 1929 г. и лично вижда краха на Уолстрийт (един човек се хвърля от небостъргач пред очите му), и съвсем разбираемо, е потресен от сухия режим.

Един активист за забрана на алкохола му казва, че "спиртното питие беснее и хапе като змия". На което Чърчил отговорил: "Точно такова питие съм търсил цял живот".

Но най-важното пътуване се случва през 1931 г., когато е извън правителството и когато започва може би най-"десният" период в цялата му политическа кариера. Вижда американския предприемачески дух и разбира, че най-добрите отвъд океана по-често се захващат с бизнес, а не с политика. Тогава съзира, че Америка постига il sor-passo — изпреварва Великобритания и всички други европейски сили, превръщайки се в най-мощната икономика в света. И тогава признава, че икономическото възстановяване на света зависи от американските експанзия и растеж.

С Чърчил американофоба е приключено, изчезват всякакви помисли да се сложи край на това предизвикателство. Сега той започва да формулира нова доктрина — на двете нации с общо минало и обща традиция, общи настойници и пазители на англосаксонските идеи за демокрация, свобода и равни права под върховенството на закона.

Така започва неговото упорито популяризиране на концепцията за "англоговорещите народи", като собствената му англо-американска личност е (естествено) въплъщение на този съюз. Той предлага общо гражданство. Предлага дори лирата и доларът да се обединят в единна валута и стига дотам да изготви интересен символ за новите пари.

Ето този "нов" Чърчил потегля да ухажва Америка през 1940 г. Той тръгва от едно положение, което е известно на всеки влюбен представител на човешката раса, което бихме могли да определим като "романтична асиметрия". Тоест връзка, която означава много повече за него, отколкото за Вашингтон.

Както по-късно се изразява самият той, никой любовник не е изучавал тъй внимателно капризите на възлюбената си, колкото внимателно Чърчил изучавал Франклин Рузвелт. Тъй като президентът навремето също е служил във флота, той подкупващо се обръща към него "като един бивш моряк към друг". Използва всяка възможност за телефонни разговори с Белия дом. Започва да търси връзки с американски журналисти и ги кани в Чекърс.

Насочва речите си специално към американската публика, която все по-масово го слуша по радиото. Голямата му реч от 4 юни 1940 г. завършва с директен призив:

Проект на Чърчил за т. нар. Commodity Dollar

Забележете споменаването на Господ — който е значително по-голям играч в американската политика, отколкото в британската. Използва същата формула при кулминацията на речта си за Оран през юли: оставя действията си на преценката "на Съединените щати".

Чърчил бавно започва да постига напредък, но всичко става трудно и много скъпо. Първо идва сделката "разрушители срещу бази". Великобритания предава свои бази в Тринидад, Бермудите и Нюфаундленд в замяна на петдесет извадени от нафталина разрушители. Старите корита едва се държат на вода — само девет от тях са в реална експлоатация към края на 1940 г.

След това американците се съгласяват да продадат известно количество оръжия, но предвид условията на Закона за неутралитета, Великобритания е задължена да плати веднага в брой. През март 1941 г. американски крайцер е изпратен в Кейптаун, за да вдигне оттам последните останали 50 тона злато на страната, досущ като съдия-изпълнител, който идва да прибере плазмения телевизор от дома на длъжника. Британски фирми в Америка се продават за жълти стотинки. Когато британците започват да протестират, че са разорени, американското правителство тръгва да проверява реалната платежоспособност на Великобритания като експерт от социалните служби, дошъл да провери дали пенсионерката наистина има нужда от помощ за отопление, или още крие някъде бижута, които би могла да продаде.

По отношение на сделката "наем-заем", чрез която доставките продължават срещу обещание за бъдещи плащания, Чърчил наистина я нарича публично "най-ненечестния акт в историята". Пред близките си обаче споделя, че така американците свалят и последната риза на Великобритания. Съгласно условията на споразумението американците настояват за намеса в международната търговия на Великобритания и например принуждават Острова да спре да внася много необходимото в момента говеждо месо от Аржентина.

Законът за "наем-заем" продължава да пречи на Великобритания да управлява своята собствена политика за търговската авиация даже след края на войната. Доста е стряскащо човек да си помисли, че този уж безкористен и "ненечестен" акт на правителството на САЩ е довел до плащания, които завършват едва на — изчакайте да разберете — 31 декември 2006 г., когато господин Ед Болс, по онова време икономически секретар на Държавната хазна, подписа последния чек за 83.3 милиона долара, или 42.5 милиона лири, придружен с благодарствено писмо до правителството на САЩ. Има ли друга страна по света, която е била толкова робски педантична при изплащането на своите военни дългове?

Някои твърдят, че Америка е получила толкова много пари от Великобритания в ранните етапи на Втората световна война, че тази ликвидност в крайна сметка извадила САЩ от депресията. Първите колелца на военната машина на САЩ са задвижени с британско злато — и все пак, въпреки отличните условия, които са си осигурили, много американски политици в началото на 1941 г. все още смятат, че сделката е твърде щедра към британците. Законопроектът е приет в Конгреса с 260 гласа срещу 165 против. Какво точно са си мислели тези 165 сенатори, които отказаха да хвърлят на Великобритания тази изключително скъпа спасителна жилетка? Дали са искали просто да наблюдават как старата им родина потъва? Е, истината е, че може би за някои от тях е било точно така, поне донякъде.

И именно това са хората, които Чърчил трябва да спечели на своя страна. Действително се случва така, че преди да е изтекла годината, същите тези конгресмени вече са напълно съгласни с него. На втория ден на Коледа 1941 г. сенатори и членове на Камарата на представителите се събират на общо заседание в препълнената зала и аплодират на крака Уинстън Чърчил още преди той да се е изправил да говори. Какво е променило мнението им?

Първо, разбира се, трябва да споменем Пърл Харбър и непровокираната с нищо агресия от страна на Япония, към което да добавим и взетото в явно умопомрачение решение на Хитлер няколко дни по-късно да обяви война на Америка. Това може би е помогнало най-накрая конгресмените да се идентифицират по-тясно с Великобритания. Интересният въпрос е защо фюрерът решава да направи тази колосална стратегическа грешка. Защо обявява война на Америка в един момент, когато все още е напълно възможно Америка да остане извън европейската война?

Отговорът е: защото той вече е стигнал до заключението, че Америка е застанала на британска страна. До есента на 1941 година САЩ помагат при ескортирането на конвоите, имат свои войски в Исландия, помагат с обучение и доставки от всякакъв вид. Да, Чърчил е успял в стратегическата си мисия, която толкова точно обяснява пред сина си Рандолф осемнадесет месеца по-рано. Към края на 1941 година той вече е един от най-слушаните хора по американските радиостанции, на второ място единствено след самия президент. С хитрост, чар и понякога неприкрито ласкателство Америка вече е "въвлечена".

Три дни след Пърл Харбър той получава ужасяваща новина. "Принцът на Уелс" е бил потопен от японски торпеда край бреговете на Малая, при което са загинали 327 души от екипажа. От британските войници, които са били заедно с него при първата среща с Рузвелт, почти всички са мъртви. Корабът "Репълс" също е потопен.

Решението е на Чърчил — и единствено негово — да не се поддаде на скептицизма на военноморските шефове и да изпрати тези кораби в Далечния изток. Никой не знае каква е целта на мисията, какво точно Чърчил се надява да постигне със своите "замъци от стомана"; а може би истината е, че не е имало реална стратегическа логика.

При отплаването на британската флотилия Чърчил пише до Рузвелт, възхвалявайки нейната огнева мощ. "Нищо не може да се сравни с тези кораби, които могат да заловят и убият всичко", пише той.

Те обаче не успяват да заловят японските самолети, въоръжени с торпеда, и умират заради този типично чърчиловски изблик. Целта със сигурност е политическа: да покаже на американците още веднъж силата на британската решителност и голямата огнева мощ. А сега този жест изглежда напълно безсмислен: американците вече участват.

Въпреки това Чърчил трябва да е абсолютно сигурен. Още щом научава за Пърл Харбър, той звъни на Рузвелт; а веднага след това започва да се готви за пътуване към Вашингтон. След рандевуто на канадското крайбрежие Рузвелт вече ясно е разбрал, че Чърчил е от онези, сякаш "надуваеми", личности, които започват да изпълват стаята още с влизането си и сякаш притискат всички останали до стената. Затова предлага да се срещнат на Бермудите, вместо в Белия дом. Чърчил обаче е категорично несъгласен.

В продължение на три седмици той е неудържим гостенин на президента и г-жа Рузвелт, през което време успява да се появи гол-голеничък пред държавния глава на САЩ ("Британският премиер няма какво да крие от президента на Съединените щати!"), да получи малък сърдечен удар и да се отдаде на виртуозни изпълнения на англо-американската сладникава сантименталност, завършвайки с речта си пред двете камари на Конгреса.

Проявите му са наистина несравними. Той споменава покойната си майка, цитира Псалтира, обръща се към Бога, пародира Мусолини, просвещава публиката с великолепните си архаични фрази. "Sure I am…", казва той, а не "I am sure" ("Сигурен съм"), сякаш давайки идеи на създателите на Йода от "Междузвездни войни". Размахва ръце в отривисти жестове. Забива юмрук във въздуха, драматично подръпва реверите си, мръщи се, прави свирепи физиономии и стиска челюсти точно по начина, който публиката е очаквала.

Германците, японците, италианците, пита той публиката си: "Що за хора ни смятат те?". Забележете — що за хора смятат "нас", един общ народ, американците и британците. "И ето ни тук заедно — казва той. — На два пъти в нашия живот дългата ръка на съдбата се протегна през Атлантика, за да постави Съединените щати в челните редици на битката…" Само че в този случай "дългата ръка" е не толкова на съдбата, колкото на самия Чърчил. Той е този, който "поставя" през Атлантика.

Както по-късно пише Харолд Макмилан: "Никой друг, освен него (и то само с извънредно търпение и умение), не можеше да примами американците в европейската война".

Струва ми се, че това мнение не е преувеличено. Светът наистина дължи много на Фр. Д. Рузвелт, който в крайна сметка трябваше да вземе решението да ангажира американски войски и финансови средства. Но без участието на Чърчил аз наистина не виждам как това би могло да се случи. Никой друг британски лидер нямаше да си постави тази стратегическа цел — да въвлече Америка — и да я преследва с такова неотслабващо упорство.

Всеки, който е готов да критикува САЩ, задето толкова са забавили намесата си, трябва да отиде в американските гробища на Омаха Бийч. Да се разходи сред хилядите бели каменни кръстове (и тук-там гробове, украсени с Давидовата звезда), които са разположени с такава перфектна симетрия по хълмистите зелените морави; да разгледа имената и родния щат: Пенсилвания, Охайо, Тенеси, Канзас, Тексас — всеки щат, без изключение. Съмнявам се да можете да удържите сълзите си.

Днес, когато пиша тези думи, са изминали седемдесет години, откакто тези войници са принесли живота си в жертва с такъв мащаб и храброст, каквито моето поколение намира за невъобразими. Американските конгресмени, които предупреждават за тежките последици от намесването в още една европейска война, съвсем не са грешали. Съмненията им са напълно разумни и именно Чърчил успява да ги преодолее.

По-късно той описва как в нощта на Пърл Харбър, "наситен и преситен с емоции и усещания, си легнах и спах съня на спасен и благодарен човек".

Той успява в ключовата си стратегическа цел — но все още не е победил.