Факторът Чърчил

Глава двадесет и трета Факторът Чърчил

Истината е, че макар да обичам да пиша и размишлявам за Уинстън Чърчил, трябва да призная, че понякога ме обхваща истинско страхопочитание. Бързам да кажа, че винаги е изключително приятно, но когато човек се опита с няколко думи да отдаде дължимото на живота му, той остро осъзнава, че си има работа с гений, и то гений с невероятна енергия и плодовитост.

За онези от нас, които що-годе са се опитали да направят дори само някои от нещата, които е направил той, това е доста смазващо преживяване. Ако някога ви се е искало да станете политик или журналист, или историк, или дори художник — започвате да се чудите откъде, за бога, у него са се намерили всички тези таланти.

И ето, моят дълъг обяд с внука на Чърчил, Никълъс Соумс, вече е към своя край. Сервитьорката в "Савой" донася сметката — също доста чърчиловска по мащаби, и аз се опитвам да си отговоря на този последен голям въпрос. Дядо му е бил човекът, който промени историята, като започва да използва петрол вместо въглища в бойните кораби. Та какъв вид гориво е задвижвало Чърчил, различно от нас, останалите? Какво му е давало тази невероятна енергия?

Соумс поразмишлява малко, а след това ме изненадва с отговора, че дядо му бил обикновен човек. Правел това, което и други англичани обичат да правят: да се занимава с разни дреболии вкъщи, хобита и така нататък. "Знаеш ли, в много отношения той е съвсем нормален, семеен тип човек", казва.

Да, отговарям, но нормалните, "семеен тип" хора обикновено не успяват да публикуват текстове с обем, който надминава Шекспир и Дикенс, взети заедно, не успяват да спечелят Нобелова награда за литература, да убият безброй врагове във въоръжени конфликти на четири континента, да заемат почти всички важни постове в държавата, включително премиер (два пъти), да са почитани като основни фигури за победата в две световни войни, а след това картините им посмъртно да се продават за един милион долара. Опитвам се да открия къде в крайна сметка е източникът на цялата тази психическа енергия.

Какво всъщност искаме да кажем с думите "духовна енергия"? Това каква категория е — психологическа или физиологична? Дали е бил генетично или хормонално надарен с някакъв превъзходен процес на "вътрешно горене", или всичко произтича от психологическата му подготовка в детството? Или може би е смесица от двете. Кой знае — предполагам, това зависи от вашия отговор на въпроса "дух-тяло".

Спомням си, когато бях на петнадесет, четях едно есе от психолога Антъни Стор, в което той твърдеше, че най-голямата и най-важна победа на Чърчил е победата над самия себе си.

Неговата теза беше, че Чърчил винаги е осъзнавал, че е дребен, смятан за страхливец в училище — спомняме си епизода, когато другите момчета го замерят с топки за крикет, а той бяга. И така, със силата на волята си той решава да победи малодушието си и своето заекване, да стане 40-килограмовият слабак, който вдига гирички, за да постигне тялото на Чарлс Атлас. След като е успял да победи собственото си малодушие, казва авторът, вече е лесно да победи всичко останало.

Винаги съм смятал, че този анализ е съвсем приемлив, но някак ни вкарва в омагьосан кръг. Ето какво искам да кажа: защо е решил да овладее страха си? Дали наистина е бил страхливец? Дали страхлив ученик би могъл да нарита сламената шапка на ужасния директор, докато стане на парчета?

До този момент, предполагам, повечето читатели вече са събрали достатъчно информация, за да си създадат доста добра представа за психологията на Чърчил, така че може би и не е нужно да продължаваме с разясненията.

Та каква е основата, от която тръгва? Баща му е важен фактор, това няма съмнение. Болката от хладината и критиките на Рандолф, страхът да не изпълни очакванията, необходимостта след навременната му смърт (от гледна точка на Уинстън) да отмъсти и да го надмине. След това и майка му — леле, каква жена! Джени очевидно играе решаваща роля заради начина, по който побутва и помага на Чърчил, след като неговата слава е поне отчасти и нейна слава в края на краищата. Можем само да гадаем до каква степен тя е била причината за неговата храброст и героизма му при Малаканд, само като си помислим, че вероятно се е наложило майка му да спи с Биндън Блъд, за да го прати изобщо на това място.

Нека вземем предвид и общия исторически контекст, в който той се появява. Той е роден не само когато Великобритания е на върха на славата си, но и когато неговото поколение разбира, че ще са нужни свръхчовешки усилия и енергия, за да се поддържа тази империя. Самото това усилие прави викторианците някак си по-големи хора, отколкото сме ние сега, направени в по-голям мащаб.

"Те са били по-твърди, по-яки хора — казва Соумс. — Имайте предвид обаче, че за дядо ми винаги се е грижел някой, където и да отиде."

Нека не забравяме и естествения егоизъм, който в по-голяма или по-малка степен е важен за всяко човешко същество, както и желанието за престиж и самочувствие. Винаги съм си мислел, че Чърчил е действал по един таен силогизъм в главата си:

Великобритания = най-голямата империя на земята Чърчил = най-великият човек в Британската империя Следователно Чърчил = най-великият човек на земята.

Андрю Робъртс го е написал правилно, но някак твърде скромно. Правилният силогизъм би трябвало да бъде:

Великобритания = най-великата империя, която светът някога е виждал Чърчил = най-великият човек в Британската империя Следователно Чърчил = най-великият мъж в историята на света.

Това в известен смисъл е вярно, но по някакъв начин несправедливо по отношение на Чърчил. Той наистина притежава титанично его, но то е все пак смекчено от хумор и ирония, както и от дълбока човечност, разбиране и съчувствие към другите хора, от ангажираност към служенето в полза на обществото и вярата в демократичното право на хората да го изритат — както и правят — по време на изборите. Нека си спомним колко бързо прощава той както заради Дънди през 1922 г., така и след унижението от 1945 г.

Ето това искам да кажа, когато на няколко пъти повтарям думата "великодушие". Точно преди да си тръгнем, Соумс ми разказва една последна история за неговата сантименталност и щедрост.

Тази история, уви, не успях да потвърдя с документи нито в архива на Чърчил, нито другаде. Но тя илюстрира една фундаментална истина. Уинстън Чърчил обичал нещата да стават така, както той каже. И слава богу, че е било така.

Също както е с листата на дърветата, така е и с поколенията на човека, казва Омир. На мен това ми звучи доста вярно: на листата приличаме не само по това, че сме смъртни, но и по това колко сме подобни един на друг.

Винаги съм си мислел, че един извънземен, когато хвърли бегъл поглед на планетата ни, може да заключи, че ние, човешките същества, сме не толкова отделни индивиди, колкото част от същия организъм: като листа, свързани с невидими клонки и клони.

Изглеждаме доста подобно, шумолим заедно, брулят ни същите ветрове и така нататък. Лесно е да се разбере защо толкова много историци и историографи са възприели линията на Толстой — че историята на човечеството не е историята на велики мъже и блестящи дела.

В продължение на няколко десетилетия беше модерно да се казва, че тези така наречени "велики" мъже и жени са от второстепенно значение, ярки мехурчета по големите вълни на историята. Но истински важните събития, според тази гледна точка, са дълбоките икономически сили, технологичният напредък, промените в цената на соргото, преобладаващата тежест на безкраен брой ежедневни човешките действия.

Е, аз пък мисля, че историята на Уинстън Чърчил е чудесно опровержение на тази теория. Той и сам той променя света, в който живеем.

Лесно е да се сетим и за няколко други хора, които са имали колосално влияние върху световната история — но почти винаги за по-лошо: Хитлер, Ленин и т. н. За колко други можете да се сетите, които да са били движещата сила към по-доброто, които лично са наклонили везните на съдбата в посока на свободата и надеждата?

Сигурен съм, че не са много, и това е така, защото, когато историята се нуждаеше от това — през 1940 г. — само един човек притежаваше фактора Чърчил. И сега, след като посветих доста време на разсъждения по въпроса, аз заставам твърдо на страната на тези, които мислят, че не е имало човек като него, нито преди, нито след това.