Факторът Чърчил

Глава петнадесета Игра на рулетка с историята

Трудно е даже човек да си го представи. Уинстън Чърчил наистина е преживял какви ли не опасни моменти — но когато се съгласява да се поразходи и да почака в кафенето на един мюнхенски хотел, той не е имал и най-малка представа за риска, който поема. Разминава се на косъм с един фотографски кадър, който би променил живота му, с едно ръкостискане, което вероятно щеше да провали цялата му дълго градена репутация.

Говорим за юли 1932 г., когато той пристига в Германия, за да прави проучвания за бойното поле на Бленхайм и да добави някои по-истински нюанси към биографията на Марлборо, която пише в момента. Отседнал е в един от най-фамозните хотели в града — "Регина Палас" — на същото място, между другото, където Невил Чембърлейн и неговата окаяна делегация ще отседнат, когато дойде време за срещата на върха от 1938 г.

По улиците на Мюнхен вече текат паради на фашистката младежка организация — дори точно пред хотела. Представете си картината на младежи с кожени шорти и яки бедра, маршови оркестри и червено-черни флагове със свастики, които плющят на вятъра. Представете си усмихнати момичета в тиролски носии, които разнасят преливащи от пяна халби в хотелската Biergarten, с преплетени като козунаци руси плитки, увити около ушите.

И накрая добавете самия Чърчил с блеснал от дяволито любопитство поглед, който гледа от отворения прозорец и обръща очи насам и натам, за да не пропусне нещо. Синът му Рандолф, вече журналист, го придружава при това пътуване, също нетърпелив да научи колкото може повече за нацистите. Именно той представя баща си на един прелюбопитен човек на име Ернст (Пуци) Ханфщенгел. Този Пуци е висок и слаб като върлина американски бизнесмен от немски произход, на възраст към четиридесетте. Образованието си е получил в Харвард, така че говори отличен английски език. Подобно на Франклин Делано Рузвелт, и той е бил член на клуба "Хейсти пудинг", където е развил таланта си на пианото. Всъщност този човек е автор на някои от най-известните харвардски песни.

Той е словоохотлив шегаджия с доста язвителен хумор, облечен в спортен костюм от туид и вратовръзка, която се спуска, по модата на деня, само наполовина по предницата на ризата.

Освен това е и един от водещите нацисти и близък съратник на Хитлер, за когото изпълнява ролята на нещо като международен пиар специалист.

Една вечер Уинстън, Рандолф и Пуци Ханфщенгел остават до късно в бара около пианото; и макар да не става ясно дали Чърчил е последвал обичайния си навик да припява с пълен глас и съвсем фалшиво, той със сигурност се е радвал, че Пуци знае много от любимите му мелодии. Към края на това приятно самодейно изпълнение Пуци започва да възхвалява Хитлер и неговите успехи за съживяването на Германия.

Чърчил веднага задава въпрос за антисемитизма на Хитлер. Пуци се опитва да успокои страховете му. Както по-късно пише самият Ханфщенгел: "Опитах се да представя нещата възможно най-внимателно, като казах, че основният проблем е притокът на евреи от Източна Европа и прекомерното представителство на техните едноверци в някои важни професии".

"Хм — казва Чърчил, — кажете на шефа си от мен, че антисемитизмът може да е добър аперитив, но за основно ястие не става." Какъв невероятен израз! Това е учтивият начин на човек от британската висша класа да каже, че като тръгва срещу евреите, Хитлер всъщност залага на губещ кон.

"Вижте какво — казва Пуци на Чърчил, — добре би било да се срещнете с Хитлер." Това можело лесно да се уреди.

Оказва се, че Хитлер идвал точно в този хотел всеки следобед около пет часа.

Двамата можели да се опознаят, докато похапват от прочутата торта "Черна гора", приготвяна в сладкарницата. Пуци е сигурен, че фюрерът ще бъде "много доволен" да се срещне с англичаните.

Журналистическото любопитство на Чърчил е възбудено — а Рандолф със сигурност е чакал с нетърпение точно такава среща. Както Чърчил казва по-късно в спомените си: "По това време нямах никакви национални предразсъдъци срещу Хитлер. Почти нищо не знаех за неговата доктрина или историята му — и със сигурност нищичко за неговия характер".

Чърчил и Рандолф чакат два дни, понякога в "Американския бар", понякога в слънчевата Biergarten отвън. Малко зловещо е даже да си помислим за нашия герой, който се размотава като кореспондент в някакъв хотел в Мюнхен и чака да му даде аудиенция един човек, който е четиринадесет години по-млад от него… и който един ден ще стане най-големият му враг.

Представете си, ако се бяха срещнали. Чърчил щеше да влезе в групата на сконфузените британски депутати и аристократи, хванати в кадър точно с човека, чието име ще се превърне в синоним на злото. Халифакс, Чембърлейн, Лойд Джордж, Едуард VIII — всички те успяват да направят тази глупост. (Единственият човек, който съумява да излезе от тази ситуация, като жъне овации вместо позор, е парламентарният сътрудник на Чърчил, Боб Бутби, член на парламента, който отговаря по незабравим начин на мегаломанския поздрав на Хитлер "Хайл Хитлер!" с единствената логична реакция: "Хайл Бутби" — така му отговаря той.)

Ако Хитлер беше дошъл в кафенето или в бара на този хотел, Чърчил щеше да е принуден да се държи най-малкото учтиво, ако не и топлосърдечно с него — а това никак не би изглеждало добре през 1940 г.

Интересният въпрос е защо Хитлер все пак решава да не се появи? В Мюнхен той се е срещал с мнозина други. Той успява да впечатли Юнити Митфорд например и даже я черпи чай. Защо не е пожелал да се види с един човек, който е известен в цяла Англия, заемал е повечето от най-важните държавни постове и има внушителна репутация на международната сцена?

Преди Пуци да тръгне да урежда тази паметна среща, той моли Чърчил да му даде някаква тема, с която разговорът да започне. Дали има някакви въпроси, които англичанинът иска да зададе, които да послужат за основа на разговорите? Да, отвръща Чърчил. И се връща отново към темата, която най-много го вълнува.

"Защо шефът ви е толкова агресивно настроен срещу евреите? Бих разбрал, ако е гневен на евреите, които са извършили нещо лошо или са против държавата, разбирам и да се изправи срещу тях, ако се опитват да монополизират властта в която и да било обществена група, но какъв е смисълът да си против някого само заради произхода му? Как може, който и да било човек да отговаря за потеклото си?"

С тези непоклатимо либерални, хуманни и чисто чърчиловски думи Пуци се връща при фюрера и от уж готвената среща не излиза нищо.

"И каква роля играе Чърчил? — подигравателно попитал нацисткият ръководител. — Той е в опозиция и никой не му обръща внимание."

На което Ханфщенгел отвърнал: "Хората казват същото и за вас".

Смятам, че Хитлер е решил да заобиколи Чърчил не само защото смятал, че той е приключил в политиката, капут, финито. Причината е била по-скоро защото не са му харесали думите на този приказлив и своенравен англичанин, който толкова ревностно говори за демокрацията и е така мистериозно гнуслив по отношение на антисемитизма.

И така, Хитлер отбягва хотел "Регина Палас", докато Чърчил не си заминава. Така за втори път в историята — след 1916 г., когато са били само на няколкостотин метра един от друг в окопите — двамата мъже са толкова близо, но така и не се срещат. По-късно, разбира се, Хитлер отпраща множество покани да се срещне с Чърчил на публично място, когато такава среща би била очевидно в полза на нацистите, а Чърчил неотменно отказва.

Още в началото на кошмара на Германия, преди Хитлер дори да е станал канцлер, Чърчил съзира злото в нацистката идеология. Има нещо невинно в начина, по който той оформя въпроса си към Пуци: "Какъв е смисълът да си против някого само заради произхода му?". През следващите месеци и години недоумението на Чърчил ще се превърне във възмущение и гняв.

Докато нацизмът упорито си остава на мода в някои части на британското общество, Чърчил с нарастваща ярост води кампания срещу малтретирането на малцинствата от страна на Хитлер. Това, че е бил в Германия, много му помага. Той лично е усетил атмосферата, с очите си е видял редиците от млади мъже и жени, яки, със здрав загар на лицата, изпълнени с реваншистка възбуда.

На 23 ноември 1932 г. той изнася една особено далновидна реч пред парламента. В нея отбелязва, че "всичките тези групи яки тевтонските младежи, които маршируват по улиците и пътищата на Германия с поглед, блеснал от желанието да страдат за Отечеството, не са тръгнали да търсят слава. Те търсят оръжия". А когато се сдобият с оръжия, предсказва той, те ще ги използват, за да си поискат обратно загубените територии. Франция, Белгия, Полша, Румъния, Чехословакия, Югославия — всички са в опасност, казва Чърчил. Навсякъде в Европа се развива "военен манталитет". Време е да се каже на британския народ истината за опасността, казва той. Британците са с як корен, упорит народ, те могат да приемат тази истина, заявява Чърчил. Другите, разбира се, го обвиняват в параноя, във войнолюбие.

Шест години по-късно става ясно, че той е бил убийствено, поразително прав в анализа си. Ето на това ляга високата му репутация през 1940 г.: че правилно е разгадал Хитлер почти от самото начало. Чърчил залага на антинацизма — и то още отрано, в момент, когато тази позиция не е популярна — и неговият залог в крайна сметка печели по зрелищен начин.

До известна степен всички политици играят хазарт със събитията. Те се опитват да предвидят какво ще се случи, за да застанат "от правилната страна на историята", да извлекат максимална полза от това, че са направили добра преценка. Още през 1902 г. Чърчил отбелязва, че един политик трябва "да може да предсказва какво ще се случи утре, следващата седмица, следващия месец и следващата година. И да има способността после да обясни защо предсказаното не се е сбъднало".

Той обича да залага репутацията си по същия начин, по който обича всичко, което носи риск — да лети със самолет, да язди на фронта при Малаканд, да пълзи по корем в ничията земя между окопите. Всичко това му дава възможност да изпитва отново и отново егоцентричната си теза, че той не е като другите, че е специален, че куршумите някак ще се разминат с него, че над главата му кръжи и го пази ангел пазител — или демон? — че Съдбата е на негова страна и даже той е сред нейните любимци. Той залага пари на комар по масите в казината на Довил и Льо Туке, а един от секретарите му описва как скочил от таксито и нахлул в казиното в Монте Карло като вятъра — а малко по-късно излязъл с достатъчно спечелени пари, за да купи билетите за влака за обратно.

Няма друг политик, който да е заемал толкова привидно рискови позиции, никой друг политик не се е замесвал в толкова конфузни ситуации, от които обаче да излезе още по-процъфтяващ. Дори е учудващо, че през 1932 г., когато го сварваме в мюнхенския хотел, той изобщо има някаква останала репутация.

Сега е моментът да се вгледаме малко по-подробно в зловещата серия от истински бедствия, с които по традиция са пълни разказите за неговата кариера преди 1940 г. Нужно е да поразсъждаваме върху взаимодействието между Чърчил и тези събития — степента, до която той носи отговорност за тях, а всъщност и степента, до която те в действителност са "бедствия". Затова нека започнем с:

"Грешката от Антверпен".

Понякога бъдещите поколения са по-благосклонни, отколкото съвременниците. През октомври 1914 г. германските войски като скакалци поглъщат Ниските земи. Чърчил се заема лично да измисли защитата на Антверпен — едно пристанище с такава стратегическа важност, че Наполеон навремето го нарича "пистолет, насочен към сърцето на Англия". Пресата жестоко го напада заради резултатите. Морнинг Поуст го обявява за "скъпа грешка, за която г-н Чърчил трябва да бъде държан отговорен". Дейли Мейл пише, че става дума за "грозен пример на лошо управление, което ни струва скъпо в човешки живот". Колегите му от кабинета смятат, че Първият лорд на Адмиралтейството е обезумял напълно: стреля по Антверпен и тича напред-назад в пелерина и яхтена шапка, докато германците го бомбардират.

В един момент той даже иска правото да се оттегли от кабинета и да поеме военното командване. Иска да бъде генерал Чърчил, така казва той пред Аскуит — едно предложение, според Аскуит, което накарало колегите му да се превиват от смях.

Накрая Антверпен капитулира, а хиляди британски войници са пленени. Чърчил се връща в Лондон, където неговата Клементин го приема доста хладно, тъй като е пропуснал раждането на Сара, третото им дете. Но дали идеята наистина е била толкова ненормална?

Нека си спомним какво се случва през есента на 1914 г. Германците устремно са се спуснали към пристанищата на Ламанша. Загубата на Остенде и Дюнкерк би била катастрофална, защото изпращането на войски и припаси към Фландрия става много трудно. Смисълът на мисията в Антверпен е бил да се убедят белгийците да удържат атаките в продължение на десетина дни — за да се получи глътка въздух и да се защитят другите пристанища.

Нещата се развиват така, че Чърчил е успял да удържи фронта в продължение на шест дни. Но това е достатъчно. Другите пристанища били спасени. Така че нека да оценим "грешката при Антверпен" по скалата от 1 до 10. Аз бих казал, че по ФАКТОР ФИАСКО оценката е 2, тъй като операцията всъщност е успешна, а също и че ФАКТОРЪТ ЧЪРЧИЛ е 9 от 10, тъй като е почти невъзможно да си представим, че белгийците биха издържали толкова дълго, ако той не е бил там.

Винаги обаче е било далеч по-трудно да се намери оправдание за:

"Катастрофата при Галиполи".

На пръв поглед поне това е един от най-големите военни провали в рамките на една война, преливаща от всякакви провали. Към края на 1914 г. окопите вече са очертали дълга линия от Швейцария до Ламанша. Чърчил търси начини едновременно да използва флота, който в този момент не участва активно, и да заобиколи някак кланицата на Западния фронт. Къде биха могли да отидат тогава? Първо обмислят Балтийско море, но там германците вече са сложили тежък ботуш. Тогава му хрумва концепцията, която и в бъдеще често ще използва: "да ударим в мекото, в корема". Решава да нападне съюзника на Германия — Турция.

Смята да използва флота, за да пробие през Дарданелите — тесен пролив между Средиземно море и Черно море, да завладее Константинопол; да изхвърли османците от войната; да облекчи натиска върху Русия, да привлече Гърция, България и Румъния на страната на Съюзниците — и готово! (тук можем да си представим как Чърчил триумфиращо удря с пръст по картата) — ще бъде открит пътят да се атакуват германците и от двете страни. Но нещата не се развиват добре.

Цялата операция най-сетне е прекратена през 1916 г., като през това време загиват около 180000 съюзнически войници, повечето от които са покосени от болести по бреговете и носовете на полуостров Галиполи, без изобщо да се доближат до Константинопол.

Толкова много австралийци и новозеландци губят живота си, че Галиполи става причина за дълбоко вкоренена омраза и отчуждение от имперската власт сред хората от колониите. Ирландските полкове са тъй жестоко смазани, че според мнозина тези събития разпалват още повече борбата за независимост. Чърчил на практика е уволнен от Аскуит през май 1915 г. и почти изчезва от сцената.

"Мислех, че ще умре от мъка — споделя по-късно Клементин. — "Свършен съм", стенеше той."

Има ли какво да се каже за Дарданелите?

Да — кампанията е поне опит да се прекъсне окопната война на Западния фронт. Все някой е трябвало да излезе с алтернатива на "дъвченето на бодлива тел във Фландрия", казва Чърчил и със сигурност е прав в това си мнение.

Няма особен късмет с адмиралите, един от които изпада в тежка нервна криза, няма късмет и с колегите си — особено с лорд Фишър, престарелия началник на флота с жабешко лице, който ту се въодушевява от операцията, ту напълно губи интерес, а накрая взривява всичко, като хвърля оставка в най-важния момент. Той няма късмет и в това, че няма контрол върху времето на провеждане на операцията, нито успява да сложи началото й с устрема, който е необходим.

Но дори и когато вземем предвид този лош късмет, трябва да признаем, че целият първоначален замисъл вероятно е бил сгрешен. Изглежда, той е основан на поредица от героични предположения какво ще се случи, ако Константинопол в крайна сметка падне, както и на абсолютно непредвидимия резултат от Балканската кампания. Заради този необуздан свръхоптимизъм Чърчил трябва да поеме своята вина.

Каквото и да се говори, потопени са кораби, адмирали губят разсъдъка си, войници падат като снопове по бреговете, покосени от картечници и дизентерия, а Мустафа Кемал се превръща в герой на турската нация заради ролята си в отблъскването на Британската империя. Затова нямаме друг избор, освен да дадем на Дарданелите ФАКТОР ФИАСКО от пълни 10 точки, както и ФАКТОР ЧЪРЧИЛ отново от 10, тъй като със сигурност кампанията нямаше да се случи без него. Всичко можеше да завърши и с успех — ако една дълга поредица от събития се беше случила в наша полза — но ужасяващото бедствие убеждава много хора, че Чърчил не само има слаба преценка, но че е и напълно ненадежден заради суетата си и желанието по някакъв начин лично да участва в действията.

Разбираме доста за неразбиваемото му его, тъй като още в края на 1919 г. той отново е в играта и участва в едни събития, които са останали в историята като:

"Руският гаф"

Във враждебността си към комунизма Чърчил достига почти до неконтролируема ярост. За него той е чума, мор, духовно изродство. Той често споменава "грозната диващина" на болшевизма, а на 26 ноември 1918 г. казва пред своите избиратели в Дънди, че "цивилизацията е напълно изтрита от лицето на гигантски области, докато болшевиките подскачат и лудуват като свирепи павиани насред развалините на градовете и труповете на жертвите си". Човек почти започва да се чуди защо Чърчил е имал такова лошо мнение за павианите.

Повечето хора са забравили, че през първите няколко години след революцията от 1917 г. Ленин и Троцки още не са успели да хванат властта с железен юмрук. Страната е залята от контрареволюционери — белогвардейци, американци, французи, японци, чехи, сърби, гърци и италианци, както и значителен брой британски войници, които Чърчил аплодира неистово от военното министерство.

След доста предпазливо първоначално отношение той решава, че тази война може да се спечели, и казва на дълбоко скептичния Лойд Джордж, че комунистите са подвили опашка в бягство. Насърчавани от британските офицери, финансирани и подкрепяни от Чърчил, белогвардейците печелят някои забележителни победи. "Сега вече нищо не може да спаси болшевизма или болшевишкия режим", хвали се той пред Лойд Джордж. В един момент даже решава окончателно да разреши въпроса, като снабди британските войници с нов вид — да, правилно се досетихте — отровен газ, а през октомври 1919 г. вече е толкова въодушевен от напредъка на белите генерали, че се готви лично да замине за Русия.

Билетите вече са закупени и Чърчил е напът да се появи в страната също като Ленин, обаче с точно обратната вест, и да обяви завръщането на бляскавата демокрация. Цялата история, уви, страхотно се обърква. Троцки организира динамична контраатака. "Няма да се примиря да ме бият павианите!", крещи Чърчил, но всъщност става точно това.

Белогвардейците са обърнати в бяг. Британските войски са позорно евакуирани. Комунистическата тирания започва — вече наистина. Павианите триумфират.

Големият карикатурист от онова време, Дейвид Лоу, рисува портрет на Чърчил като некадърен ловец на едър дивеч. "Ходи на лов за лъвове, но се връща с котки", гласи надписът. Четири от котките имат имена: Сидни Стрийт, Антуърп Блъндър (Грешката при Антверпен), Галиполи Мистейк (Грешката при Галиполи) и Рашън Бънгъл (Руският гаф).

Но дали гафът е чак толкова голям? Успехът всъщност е бил наистина близо. Белият генерал Юденич почти достига Петроград, Деникин е само на 70 километра от Москва. Ако беше получил възможност да даде на експедицията пълната подкрепа, която иска — ако Лойд Джордж и кабинетът не бяха толкова подозрително настроени — може би комунизмът наистина щеше да бъде пресечен още в началото. И тогава народите на Русия и Източна Европа щяха да са пощадени от седемдесет години тирания; нямаше да има нито ГУЛаг, нито червен терор, нито убийства на кулаци, нито масови кланета. Можеше и да не успее, но със сигурност е било правилно да опита.

И така, "Руската експедиция" получава: ФАКТОР ФИАСКО 5; ФАКТОР ЧЪРЧИЛ — 10. Поне е имал правилна обща идея — нещо, което не можем да твърдим за:

"Провала при Чанаккале",

чрез който той съумява с един удар да свали правителството, да сложи край на политическата кариера на Лойд Джордж, да размаже Либералната партия, към която се е присъединил през 1904 г., и да загуби мястото си в парламента.

През септември 1922 г. избухва криза, тъй като армията на Мустафа Кемал (Ататюрк) заплашва британските и френските гарнизони на полуостров Галиполи. Те са разположени в Чанак, или Чанаккале — турски град почти до руините на древна Троя. Министър-председателят Лойд Джордж е силно антитурски и прогръцки настроен, а освен това нетърпелив да поведе християнска война срещу мохамеданите. Според него Чанаккале е отличен претекст да се смачкат турците.

По причини, които не са съвсем ясни, Чърчил решава да направи завой на 180 градуса във възгледите си и да обяви, че Лойд Джордж е прав. Това е доста странно, тъй като Чърчил като цяло е по-скоро протурски настроен, също като баща си. Освен това би било справедливо да се каже, че във външната политика, както и в живота, той не е бил мотивиран от каквито и да било религиозни съображения. Опасявам се, че изглежда, единственият му истински мотив в желанието да се бие срещу турците при Чанаккале е да отмъсти за Дарданелите, за да излекува собствената си психическа рана, останала от тази трагедия — а това никога не е добър съветник.

За щастие, и Лойд Джордж, и Чърчил успяват напълно да оплескат нещата. На 15 септември 1922 г. Чърчил публикува едно злокобно прессъобщение, в което обявява, че за военните действия се разполага с подкрепата на Канада, Австралия и Нова Зеландия — без поне да е съобщил новината на правителствата на тези страни. Те не са никак доволни и нямат особено желание да изпращат още войници на фронта, за да участват в организирани от Чърчил кланици — като тази при Дарданелите.

Пресата и цялото общество са разтревожени. Заглавието в Дейли Мейл е "Спрете нова война!", което в общи линии добре изразява обществените настроения. Консерваторите решават, че вече наистина им е дошло до гуша и от Лойд Джордж, и от Чърчил. На свое заседание в клуб "Карлтън" те решават да сложат край на Коалицията (тогава се ражда и т. нар. Комитет от 1922 г. — дискусионен клуб на депутати консерватори от британския парламент). Андрю Бонар Лоу заявява, че Великобритания не може да бъде полицаят на света; Болдуин прави заявка да поеме властта.

Кризата заради Чанаккале се решава с дипломатически средства, но британското правителство пада, а Чърчил временно напуска сцената. Чанаккале получава скромен ФАКТОР ФИАСКО от 4 и ФАКТОР ЧЪРЧИЛ от 5, тъй като този път споделя авторство с Лойд Джордж. Но политическите последици са като след мощно земетресение.

Точно това прави завръщането му на политическата сцена двойно по-забележително. Когато се вгледа в този период (1922–1924 година), човек наистина остава с усещането, че той е нещо като природна стихия в британската политика, твърде мащабен, за да потъне с унищожаването на неговата Либерална партия, твърде голям, за да се игнорира. Съвсем скоро Чърчил започва разговори с Болдуин за връщането си в партията на торите — двайсет години след като я е изоставил. През ноември 1924 г. — въпреки че току-що е спечелил с голямо мнозинство — Болдуин протяга ръка към четиридесет и девет годишния "ренегат" и го кани за министър на финансите. Смаян от този жест, той приема поста. "Изключително ми беше трудно да убедя жена си, че не се шегувам с тази новина", споделя Чърчил по-късно.

Всеобщо е мнението, че престоят му на този пост — независимо от някои добри действия — е помрачено от неправилното

"Връщане към златото",

и то при неправилен обменен курс. Днес всички приемат, че това е била катастрофална грешка. Стойността на стерлинга се фиксира към предвоенната ставка от 4.87 щатски долара — което означава, че лирата е надценена, и то с фатални последици за британската промишленост. Износът става твърде скъп, за да се конкурира на световните пазари.

Фирмите се опитват да намалят разходите, като съкращават персонала или намаляват заплати. Следват стачки, безработица, хаос — а след това и борсовият срив от 1929 г. — и въпреки това няма спасение от тежкия режим на Златния стандарт.

В края на краищата британската лира принудително скъсва със златото през 1931 г. с поредица от спекулативни атаки на валутните пазари — по същия начин, по който е изхвърлена от Европейския валутен механизъм през 1992 година. Чърчил опира пешкира за цялото бедствие, а Джон Мейнард Кейнс пише остро критичната "Икономическите последствия от г-н Чърчил". Действително решението е негово и като финансов министър той не може да избяга от вината.

Можем само да споменем някои аспекти, които донякъде я смекчават. Първо, той самият инстинктивно не приема връщането към Златния стандарт. Вижда какви проблеми ще създаде прекалено силната лира за британския бизнес и промишлеността. През февруари 1925 г. той се противопоставя на плана: "Бих предпочел да видя финансите по-смирени, а индустрията по-доволна". Преди да вземе решението, той пише дълги писма до свои колеги и подчинени, като ги моли да обяснят защо подкрепят Златния стандарт; остава твърде недоволен от неясните им отговори.

Специалистите твърде уклончиво говорят за "стабилност". Но как това ще помогне на британските производители, ако техните стоки станат твърде скъпи и бъдат изтласкани от пазара. Той често — и с одобрение — цитира пламенната критика на Златния стандарт от 1896 г., написана от Уилям Дженингс Брайън: "Няма да стиснете около челото на трудещите се този венец от тръни; няма да разпънете човечеството на кръст от злато".

И тогава е абсолютно прав. Проблемът е, че Чърчил е бил заобиколен от много умни хора, които си мислят, че знаят всичко за икономиката — и всички те са на мнение, че Златният стандарт е просто невероятно добра идея. Най-самоуверен от всички тях е управителят на Централната банка на Англия, прочутият със спретнатото си облекло Монтагю Норман. "Ще те превърна в Златния министър", казва той на Чърчил. Норман обаче не е сам в своите заблуди.

Всички в Ситито са горещо "за"; Лейбъристката партия го подкрепя, самият Стенли Болдуин смята, че най-лесно ще бъде просто да се захванат и да го направят. Накрая Чърчил дава една прочута вечеря на Даунинг Стрийт № 11 на 17 март 1925 г., като кани Кейнс специално да дойде и да представи обратната гледна точка. Уви, Кейнс е настинал и не е във форма за събитието. И така Чърчил, скептично настроен към Златния стандарт, се оказва малцинство и с неохота се съгласява.

Онова, на което искам да наблегна, е, че той се връща към Златния стандарт въпреки собствената си разумна преценка — която е доста по-смислена от тази на цяла плеяда набедени финансови експерти. За онези, които си спомнят по-скорошната финансова история на Великобритания, той е бил в точно същото положение като г-жа Тачър, която беше успешно баламосана (от Найджъл Лоусън и Джефри Хоу) да присъедини страната към Европейския валутен механизъм през 1989 година — едно истинско бедствие.

И Чърчил, и Тачър имат правилни инстинкти за огромните ограничения, които налага един фиксиран валутен курс; и двамата обаче — след дълга съпротива — в крайна сметка приемат възгледите на "експертите". Връщането към Златния стандарт получава ФАКТОР ФИАСКО 10, с оглед на тежките икономически последствия от него, но няма как да му дадем оценка, по-висока от 2, по ФАКТОРА ЧЪРЧИЛ, тъй като всеки друг министър щеше да стори същото без капка колебание, а ако не друго, той проявява поне това — колебание.

Донякъде в резултат на икономическата бъркотия, за чието създаване той доста помага, Чърчил и торите са изритани отново от властта през 1929 г.; за първи път лейбъристите изпреварват торите по брой депутати в парламента. Това го изпраща "в пустинята" за повече от десет години. Чърчил търси нов политически кон, на който да заложи, нова кауза, за която да се бори. Скоро намира начин да вбеси почти всички, включително и ръководството на Консервативната партия, управлявана от Стенли Болдуин. От всичките му погрешни решения онова, което изглежда най-лошо и до ден днешен, е

"Грешната преценка за Индия".

Чърчил си втълпява, че е негова мисия да се противопостави на всеки опит за самоуправление в Индия — и го прави по начин, който изглежда обиден и надут до почти невероятна степен.

През 1931 г. изрича останалите в историята думи за Ганди, описвайки го като "полугол факир". Освен това заявява, че е "отвратително" този пионер на ненасилствена съпротива едновременно да се занимава с организирането на гражданско неподчинение и да участва в преговори с "представителя на краля император" — т. е. лорд Ъруин (който по-късно ще стане търсещият мир с Хитлер сър Халифакс) — като че ли Ганди е някакъв терорист. Това е една абсурдна реплика от устата на човек, който сам няма никакви скрупули да преговаря с тежковъоръжени ирландски националисти.

Чърчил пророкува кръвопролития. Говори с апокалиптични думи за невъзможността индийците да се самоуправляват, за мизерията на далитите[28] и неизбежността на вътрешното насилие. Така Чърчил застава начело на едно движение от непоправими империалистически романтици — упорити защитници на раджата и на даденото от Бога право на всеки бял англичанин да седне на верандата си, да отпива уиски със сода и да се радва, че притежава цяла Индия.

Даже сред привържениците му започват да говорят, че явно си е загубил ума. Всички партии се обявяват в подкрепа на по-голяма независимост на Индия — даже Консервативната. А на него какво му става? Боя се, че мотивите му не са особено безкористни. Със сигурност го възмущава перспективата от загубата на Индия и последвалият удар по "престижа" на Британската империя, да не говорим за загубата на пазари за износ на ланкаширския памук. В този смисъл целите му изглеждат егоистични и шовинистични.

Той всъщност не е особено страстен любител на Индия — за последен път е бил там през 1899 г., когато като млад военен прекарва повечето от времето си да окопава розите си, да събира пеперуди, да играе поло и да чете Гибън.

Дори не е особено просветен по темата. Когато се явява пред комисия на Камарата на общините, той като че ли — твърде необичайно — се ограничава само до риторични общи приказки. Ужасната истина е, че цялата история с Индия е обикновен пример за политическо позициониране.

Стремежът му е да наследи Стенли Болдуин като лидер на торите — иска да се "докара" пред дясното крило в партията, където нямат много високо мнение за тази "фурнаджийска лопата", изневерила им с либералите. Индия се оказва идеалната тема, за да се представи Чърчил в светлината на реакционер. Започва да прави дълги и пищни речи на митинги, при които — подобно на днешните националисти — сякаш се наслаждава на това, че той и неговите поддръжници са третирани като смахнати и лунатици. "Ние сме нещо като нисша раса — с умствена изостаналост и съставена основно от полковници и други нежелани елементи, които са се били за Великобритания", хвали се той.

Тази стратегия се проваля. Законопроектът за Индия е успешно приет. Лейбъристкото правителство успява да наложи — със съгласието на торите — и да предостави по-голямо самоуправление на една страна, която към днешния ден е най-голямата демокрация в света и процъфтяващ икономически център. Чърчил е отритнат — опроверган от самите събития. Най-доброто, което може да се каже по тази тема, е, че приема поражението с характерното си великодушие: през 1935 г. изпраща послание до Ганди с най-добри пожелания. "Постигнете успех и ако го направите, лично ще се застъпя да получите още по-голяма независимост." Важно е да се има предвид, че пророчествата му не са изцяло погрешни: краят на британското управление, който най-сетне настъпва през 1948 г., е наистина придружен от ужасяващи изблици на вътрешно насилие, при което загиват около един милион души, а проблемите на кастовата система продължават да съществуват и до днес.

Но това не е достатъчно, за да се оправдае една политика, която сега изглежда парадоксално ретроградна. Така че нека да дадем на погрешната преценка за Индия ФАКТОР ФИАСКО 5 и ФАКТОР ЧЪРЧИЛ 10.

През 1935 г. Болдуин се завръща като премиер — но този път Чърчил е отишъл твърде далеч в своята непокорност — не на последно място и заради Индия — така че за него няма място в кабинета. Явно всички са очаквали отново да направи някоя беля. Дали ще може да намери друга някаква кампания, друга кауза, чрез която да се промъкне успешно до средата на сцената, точно под прожекторите? Дали ще може да сътвори още някой грандиозен гаф? Разбира се!

"Кризата с абдикацията"

В късната есен на 1936 г. гръмва новината, че крал Едуард VIII има любовна връзка с една разведена американка на име Уолис Симпсън. За нас днес може да звучи доста странно, но навремето подобно поведение е било абсолютно непростимо. Кроткият Стенли Болдуин, който редовно ходи на църква и предпочита да пуши лулата си, отколкото да кипи в светски събития, изпада в тих ужас. Той решава, че кралят наистина може да се ожени за разведена жена — но първо трябва да абдикира.

Положението на младия крал е отчайващо. Той усеща как ледовете се разместват под краката му. Осъзнава, че времето му на трона става все по-кратко. Нужен му е някой, който да го ръководи, някой опитен, чиято дума се чува в, обществените дела. И той се обръща — към кого другиго? — Към Чърчил. Двамата се познават от по-рано, кралят е отсядал в Бленхайм, двамата с Чърчил си допадат, като политикът даже е писал някои от речите му.

И така, Чърчил вечеря с краля в Уиндзор, след което му пише едно комично (и вероятно сътворено на пияна глава) писмо, в което му обяснява как да оцелее, отбелязвайки — съвсем разумно, между другото — че сега не е време да напуска страната. Чърчил става неофициалният водач на "кралската партия", а на 8 декември, след един особено весел англо-френски гуляй, той решава да каже пред Камарата на общините какво мисли по въпроса.

Основното, заявява той, е, че става дума за лични, сърдечни проблеми, но че кралят си е крал, и че ако министрите имат проблем с мисис Симпсън, то тогава те, а не монархът, трябва да се оттеглят.

Уви, той съвсем погрешно е разчел настроението на Камарата на общините. Депутатите го изпращат с дюдюкане, тъй като повечето от тях са прекарали последните няколко дни да слушат заядливото и пуританско мърморене на своите избиратели точно по този повод.

Дюдюкането става толкова силно, че в крайна сметка се налага Чърчил да си седне, без да е довършил речта си. Ето как си спомня събитията Харълд Никълсън: "Уинстън се срина напълно в Камарата вчера… За пет минути успя да развали всичко, което търпеливо възстановяваше цели две години". Мнозина — включително и негови приятели — решават, че този път с него наистина е свършено. Нека дадем на кризата с абдикацията ФАКТОР ФИАСКО 6 и ФАКТОР ЧЪРЧИЛ 10, въпреки че съвременните хора, разбира се, биха приели тезата на Чърчил.

Съвременният електорат даже не би повдигнал вежди, ако монархът реши да се ожени за разведена жена (нека напомним, че както днешният престолонаследник, така и съпругата му имат предишни бракове). Но навремето на тези неща се е гледало твърде различно. И така, Чърчил отново е "отписан": неговият прогресивен и състрадателен инстинкт се разглежда като проява на мухлясал ултрамонархизъм.

Той вече е на шейсет и една и изглежда като някакво древно огромно морско създание от епохата на Едуард, изхвърлено на брега, което безпомощно пляска с перки по пясъка и от отверстието на главата му вместо въздух изскача струя празни приказки. В този момент почти никой нямаше да ви повярва, ако речете, че само след три години и половина Чърчил ще бъде премиер на страната.

Нека разгледаме този списък с провали — най-богатият и най-смайващ, с който може да се похвали който и да било политик. Какво ни казват те за характера на Уинстън Чърчил? Най-първо се набива на очи, че е притежавал в сериозни дози онова, което навремето са наричали просто "характер". Всеки един от тези грандиозни скандали — дори сам по себе си — би смазал един обикновен политик. Това, че Чърчил не се отказва, е истинско доказателство за силата му за самосъхранение, сякаш притежава някакво супервещество, с което успява да изолира егото си и високия си дух.

Разбира се, естествената му екстровертност и желание да общува със света много помагат. Той не се затваря в черупката си след всяко поражение и — с изключение на Галиполи — не се самоизяжда от чувство за вина и угризения. Той не допуска тези тъй многобройни и живописни провали да променят фундаменталното му мнение за самия себе си; а нека напомним природния мързел на човешките същества, заради който околните са склонни да отсъждат за вас главно според собствената ви преценка за самите себе си.

Той се възстановява тъй бързо след всеки удар, защото има толкова много неща, в които вярва. Мнозина лекомислено и даже дразнещо твърдят, че ако Чърчил беше пропуснал звездния момент през 40-те години на XX в., щеше да остане в историята като "неудачник" — един човек, който така и не успява да постигне нещо особено в живота си. Това е абсурдно.

Нито един съвременен политик не може да се сравнява с усилията, които той е положил: той е основател на социалната държава, той реформира затворите, той изгражда морския флот, той участва в това Великобритания да спечели Първата световна война, става финансов министър и т. н., и т. н. — при това говорим за периода, през който за него се казва, че се е "провалил", преди Втората световна война. Той се захваща с толкова много дела и инициативи, че не е никак изненадващо, че е имало и провали, но успява да се съвземе от тях, защото хората инстинктивно разпознават нещо важно в поведението му.

Не е само заради това, че за много неща е възможно съвсем лесно да се докаже, че е бил прав: в идеята му за Галиполи всъщност има доста добра стратегия; съветският комунизъм наистина е варварски режим; Златният стандарт му е "натресен" почти насила и така нататък. Какво забелязвате в класическите провали на Чърчил; кой е ключовият аспект, който го отличава от провалите, с които завършват кариерите на не толкова способните политици?

Забелязахте ли го?

Никога и никой не си помисля — даже докато Чърчил едва изпълзява от димящите развалини на поредната взривена позиция — че той е бил по някакъв начин лично корумпиран.

Никога не се появява и най-малката сянка за скандал. Нито един от тези провали не докосва личната му почтеност. И тук не става дума само за факта, че не е тичал по фусти (макар напоследък да се явяват някои съмнения в тази точно област). Не за това е думата.

За него няма дори най-бегло твърдение, че е излъгал или е мамил, или е бил непочтен — камо ли да е бил мотивиран от финансова печалба. Той заема всички тези позиции, защото (а) те му се струват правилни и (б) защото е преценил, че те служат за напредъка в кариерата му. В крайна сметка и в двата мотива по-горе няма нищо срамно: Чърчил смята, че те ще бъдат политически полезни, защото са правилни.

Той стига до решенията си не просто по случайно хрумване, а след сериозно изследване и размишление — и именно огромният обем информация, който преминава през него, му е помогнал инстинктивно да се насочи в правилната посока. През 1911 г. — три години преди избухването на войната — той пише дълъг меморандум за Комитета за имперска отбрана, като предсказва точно протичането на първите четиридесет дни от конфликта — къде и как французите ще ударят на камък, кога ще спрат германците.

Генерал Хенри Уилсън заявява, че документът е "нелеп и фантастичен — един глупав меморандум". Но всяка дума от него се сбъдва — до ден. Германия губи битката при Марна на четиридесет и първия ден и тогава започва окопната война. Той не пише научна фантастика, той не разсъждава теоретично, взирайки се през прозореца и дъвчейки молива си.

Чърчил казва, че войната ще продължи четири години, докато другите твърдят, че ще свърши преди Коледа. Той вижда слабостите на Версай. Ориентира се правилно, защото е по-добре информиран от почти всеки друг политик. Още в средата на 30-те години той получава секретни брифинги от хора в Уайтхол и военните, които са ужасени от идеите за помирение — Ралф Уиграм и други, които отчаяно търсят някого, който да вдигне тревога за Германия.

Понякога той знае повече от самия Болдуин, а в един конкретен случай публично унижава министър-председателя, като демонстрира по-добри знания за силата на Луфтвафе (нацистите разполагат с много повече самолети, отколкото твърди Болдуин). Той внимателно следи какво се случва в Германия; непрекъснато привлича вниманието на парламента към преследването на евреите — от 1932 г. нататък — и предупреждава за нацистката идеология. Когато Хитлер получава 95 на сто от гласовете през ноември 1933 г., Чърчил заявява, че за нацистите "войната е славно дело" и че "насаждат у децата си невиждана кръвожадност като част от образованието им, каквато не се помни дори от варварски и езически времена".

Бие камбаната за опасност все по-силно и по-силно, понеже с ужасяваща яснота вижда какво ще се случи. Прозира истината за Хитлер по-ясно дори и от бедния стар Пуци Ханфщенгел, с когото са пирували заедно в Мюнхен.

Този "политически магьосник" в крайна сметка разваля отношенията си с Гьобелс, а Юнити Митфорд го ковлади пред Хитлер, че правел непатриотични забележки. През 1937 г. Пуци получава няколко ужасяващи заповеди: трябва да се качи в самолет и да скочи с парашут над разкъсваната от войната Испания, да се добере зад линиите на републиканците и да работи под прикритие, за да помогне на фашистките сили на генерал Франко.

Очевидно е, че не се очаква той да се завърне жив от тази мисия. Пуци се подчинява — най-вече защото предполага, че в противен случай просто ще го застрелят. Самолетът излита и се насочва към Испания, часове наред бръмчи в небето, а Ханфщенгел седи отзад с поставен на гърба парашут и се тресе от страх.

Не се бои само от самото скачане. Дори и да оцелее след него, той е сигурен, че испанските републиканци ще го хванат — и вероятно ще го разкъсат на парчета. В крайна сметка самолетът каца с неизправност на двигателя — и Пуци открива, че все още се намират в Германия. Всъщност през цялото време летели в кръг.

Всичко се оказва ужасна шега, замислена от Хитлер и Гьобелс. Пуци решава — съвсем разбираемо — завинаги да се откаже от нацизма, заради което бяга първо в Англия, а след това в Америка. Чърчил вижда онова, което личният съветник на Хитлер се е опитал да скрие от самия себе си — дълбоката диващина на този режим.

Разликата между Чърчил и другите е, че той не се бои да последва своите прозрения. Той не само разсъждава върху онова, което се случва, а се опитва да го промени. Повечето политици се носят по течението на събитията. Те виждат онова, което им изглежда неизбежно, а след това се опитват да вървят в крак с неизбежното и накрая (обикновено) се опитват да представят ситуацията, извъртайки я така, че да си припишат заслугите за случилото се, независимо какво е то.

"Истината за Хитлер", статия от Чърчил, публикувана в The Strand Magazine, ноември 1935 г.

Чърчил, от друга страна, има някои доста твърди представи какво би трябвало да се случи: запазване на Британската империя, насърчаване на демокрацията, засилване на британския "престиж" — и след това впряга херкулесовската си сила, за да измени хода на събитията, така че да отговарят на тези идеали. Нека си спомним случая, когато отбива реката и проверява коритото камък по камък, за да намери часовника на баща си.

Ето защо в политическото му битие има толкова много епични провали: защото има смелостта да се опита да промени самата история. Той е човекът, който нахлува в кабината и се опитва да поеме управлението на поразения самолет. Той, е стърчащият як пирон, на който съдбата често закача палтото си.

Последното, от което Великобритания и светът се нуждаят през 1940 г., е мижитурка, някакъв човечец, който седи отстрани и оставя нещата да се развиват от само себе си. Напротив — те се нуждаят от човек с почти свръхчовешка воля и смелост, за да застане с гърдите си между света и бедствието. Чърчил споменава за облекчението, което изпитал при встъпване в длъжност през 1940 г., защото този път — за разлика от Галиполи или Руския гаф — ще има пълната власт да ръководи събитията. Именно заради това той решава да бъде едновременно министър-председател и министър на отбраната.

До този момент се опитвах да докажа, че Чърчил, в сравнение с конкурентите си в страната и чужбина, е като някаква непобедима карта в играта Star Wars Top Trumps. Той е най-добрият като продуктивност, като риторични умения, чувство за хумор, прозорливост. Побеждава съперниците си по отношение на техническа оригиналност и чиста, дръзка храброст. Ако някога сте играли тази чудесна игра, вече знаете какво искам да кажа: той е героят с най-големия Force Factor. Време е да видим как разиграва тази карта по време на Втората световна война.