Факторът Чърчил

Глава девета Мила моя Клементин

И така, нека сега се спрем пред храма на Артемида и да започнем да говорим със съскащия шепот като говорител от научнопопулярен филм. В разгара на август сме дошли в огромния и богат парк на двореца Бленхайм, известен "развъдник" на английската аристокрация. Вали лек летен дъждец. Вече е около десет сутринта. Във вътрешността на този грациозен мъничък храм с йонийски колони на входа ритуалът по "чифтосването", поне на теория, е достигнал своята кулминация.

На пейката до задната стена са седнали Уинстън Чърчил, на тридесет и три години, председател на Съвета за търговия, и една хубава жена с големи черни очи на име Клементин Хозиър. Забележете колко внимателно мъжът е избрал това място — двореца, с всички пищни доказателства за богатството и властта на неговото семейство, и гените, които може да предложи, гледката към езерото, за да събуди романтични чувства, и покритата с чакъл алея от другата страна, шумът по която веднага би го предупредил, че някой се приближава.

Важният въпрос вече е на върха на езика му, аха да го изрече. Клементин със сигурност разбира важното значение на този храм: Артемида е девствената богиня на лова, а именно тук тя, девицата, е попаднала в любовен капан.

Нека минем на пръсти по покритите с мъх плочи зад сградата и да разберем дали няма да може да "подслушаме" за минутка разговора им. Шшшт!

Чърчил започва да говори… и говори… и говори. Жената продължава да седи на пейката със сведени надолу очи.

Всъщност тя не гледа оживеното лице на мъжа до себе си, а един бръмбар на пода. Следи как бръмбарът бавно се придвижва от единия процеп между плочите към следващия — и вече започва, честно казано, да се чуди дали Чърчил изобщо някога ще заговори по същество. Двамата с него са насаме тук, в храма, вече повече от половин час, а той още не събира куража да зададе големия въпрос.

Всеки биолог, изучаващ романтичния живот на Уинстън Чърчил, би могъл с право да заключи, че при сравнителен анализ ухажването на мудната, инак гигантска, панда може да се нарече буйно и екзалтирано на фона на случващото се на пейката. Чърчил за пръв път се запознава с Клементин четири години по-рано и като цяло не оставя у нея изцяло положително впечатление. След това отново се срещат, нещата тръгват по вода — и напоследък той й изпраща няколко писма, от които става съвсем ясно какви са плановете му с нея. Той всичко е измислил отнапред, както прави за повечето важни неща в живота си.

Пет дни по-рано, на 7 август 1908 г., той й пише с покана да посети Бленхайм и прави един доста прозрачен намек в посланието си. "Толкова много искам да ти покажа това красиво място, а в неговите градини ще намерим много кътчета, където да говорим, и много неща, за които да говорим." На следващия ден й пише още едно писмо, в което обяснява кой влак да хване и споменава "тези странни загадъчни твои очи, чиято тайна тъй дълго се опитвам да разкрия".

После я предупреждава с тактическа самокритика, че намира за трудно да общува с момичета, тъй като е "глупав и тромав в това отношение, а също естествено самоуверен и самостоятелен в живота". По този път, признава той, успял да "се окаже в самота"… НАМЕК! НАМЕК! На Клементин ясно се дава да разбере — по всички форми и конвенции на старовремска Англия, където предбрачният секс е абсолютно табу за почтените момичета — че ще й бъде направено предложение.

И ето — тя гостува в Бленхайм вече три дни, а нищо не се случва! Чърчил не е направил решителната стъпка, не е направил лъвския скок, даже не се е прокашлял, докато двамата са заедно на дивана, нито е посегнал да обгърне с ръка красивите й рамене. Горкото момиче, почва да си мисли човек, сигурно вече се чуди дали пък не се е провалило на някакво важно изпитание, за което дори не знае. И ето, вече настъпва сутринта, когато тя ще си заминава, а Чърчил още не е станал от леглото! Всъщност (макар че тя не знае това) братовчед му, самият херцог Марлборо, се наложило да влезе в спалнята на Чърчил, за да го събуди и да му каже със строг глас, че ако иска да поиска ръката на това момиче, то най-добре веднага да става и да се размърда!

И така, вече в 11 преди обед Чърчил най-сетне я е открил, двамата са се разходили през градината с акуратно подстриганите храсти и голи гръцки статуи, завили са наляво, минали са покрай навеса за лодки, където водата мелодично се плиска под малкия кей. Разходили са се край всякакви кътчета с цветни лехи и японски градини — от онези, които сякаш са специално замислени, за да подканят човек да отправи предложение за женитба.

А сега седят в този храм, скрити от света, сякаш от цяла вечност — и все още нищо. По-късно тя пише за спомена си как наблюдавала бръмбара, който се движел също толкова мудно, колкото самият Чърчил. "Наум си рекох: "Ако този бръмбар достигне процепа, а Уинстън още не ми е предложил, то няма и да го направи"." Сигурно мнозина биха заложили на горкия бръмбар, познавайки Чърчил.

Ако отидете зад храма на Диана (или Артемида) в днешно време, по стената ще намерите надписи, оставени от хора, които са се радвали на спокойната му атмосфера през по-близкото минало. Някой умник е изрисувал свастика, но има и няколко пробити от стрела сърца. Съдейки по рисунките, сигурен съм, че "Дейв" едва ли е седял половин час на пейката, преди да разкрие чувствата си пред "Сара". Познавайки нас, британците, сигурно това място е станало неведнъж сцена на "любене на открито" и тези щастливи "блудници" сигурно биха били сериозно озадачени, ако им разкажа каква е била техниката на Чърчил.

Някои изследователи даже стигат дотам да твърдят, че няма доказателства на възраст от тридесет и четири години Чърчил даже да е загубил девствеността си; според тях това донякъде би могло да обясни неговата срамежливост при сцената в храма. Отдавна е широко разпространено мнението, че жените — или най-малко сексуалните контакти с жени — са били по-маловажни за Чърчил, отколкото за някои други световни лидери, или че е имал по-малко "женски скалпове на колана", отколкото би се очаквало от мъж, чийто апетит — за похвали, ядене, пиене, пури, адреналин и т. н. — е бил толкова титаничен. Докато се стигне до новината за годежа му, един вестник вече го описва като "заклет ерген"; тогава тези думи не са означавали същото като днес, но отразяват начина, по който го е виждало обществото.

"Непрекъснато ми казват, че никой не може да уличи Уинстън във връзка с определена дама — пише една съвременница в писмо до Лойд Джордж, — като всеобщото мнение е, че той "определено не е женкар"… и че гледал към жените по много любопитен начин. Уинстън ще стане милион пъти по-популярен, ако се заговори, че достатъчно харесва някоя жена, за да рискува дори малко да наруши спокойствието си заради нея. Може и да стане един ден, но малко се съмнявам."

Дали е бил женомразец? Една група жени, които със сигурност смятат, че той ги гледа по "любопитен начин", са суфражетките[18]. "Грубиян такъв! — извикала Тереза Гарнет, посягайки да го удари с камшик. — Защо не се отнасяш към жените както трябва?!" Суфражетките наистина не могат да забравят първоначалния му отпор към тяхната кауза. Те го удрят, събарят го на земята, безмилостно дюдюкат и прекъсват речите му, а понякога звънят със звънци, когато е негов ред да говори.

Чърчил реагира с неизменна учтивост; повечето хора вече приемат, че наистина противничките му са прекалявали. Първоначалните му резерви относно женското избирателно право, изглежда, са били мотивирани не толкова от мъжки шовинизъм, колкото от едно просто изчисление: избирателните анкети показват, че жените са по-склонни да гласуват за торите. Във всеки случай той в крайна сметка променя тона и през 1917 г. подкрепя разширяването на избирателното право, така че да са обхванати всички жени над тридесетгодишна възраст.

Повечето историци вече не приемат образа на Чърчил като някакво безполово същество от типа на Едуард Хийт — всъщност подобни твърдения са пълна глупост. През целия си живот той обича компанията на жени, цени тяхната красота, търси контакт с тях и се опитва да ги впечатли. Даже и когато е превалил шейсет години, той прави салта в морето в южната част на Франция, надявайки се, изглежда, да впечатли някаква незначителна холивудска актриса — което леко дразни Клементин даже и на тази възраст.

За човек, за когото се предполага, че не се е интересувал особено от жени, той има доста дълъг списък младежки флиртове и връзки от всякакъв характер. Ето например "красивата Поли Хакет", която се появява в живота му, когато той е на осемнайсет. Двамата излизат на разходки в парка и той й дава пакетче захаросани сливи — и после не бил романтичен, а?

След това задиря една танцьорка във вариете, момиче с особена репутация, на име Мейбъл Лав — макар че историята срамежливо мълчи за подробностите на това, което се е случило между тях. Влюбва се до уши в някоя си Памела Плаудън, дъщерята на губернатора на Хайдерабад, и обявява, че тя е "най-красивото момиче, което някога съм виждал". Води я на разходка на гърба на слон, прави всичко, което се полага — едва ли можем да обвиняваме него, че ухажванията му удрят на камък.

После има кратка авантюра с омъжена жена на име Ети Гренфел. Ухажва и Етел Баримор от известната династия в шоубизнеса. Сред избраниците му е и някоя си Мюриъл Уилсън, с която прекарва една седмица на пътешествие с автомобил из Франция, нека не забравяме и романса с Вайълет Аскуит, която, изглежда, е била влюбена в него и чувствата й били толкова силни, че му се налага специално да пътува до дома й, замъка Слейнс в Шотландия, и да я умилостивява само две седмици преди сватбата си с Клементин (вероятно се е страхувал, че ще има политически последствия, ако се отнесе зле към нея: все пак той зависи от баща й, за да напредне кариерата му).

Някои днешни изследователи смятат, че отношенията му с Вайълет са били много по-значими — и физически — отколкото се е допускало в миналото. Кой знае какво реално се е случило между тях? Или между Чърчил и останалите жени, чиито имена дори не сме чували? А и честно казано, кой се интересува от това изобщо?

Има всякакви причини, заради които съвременниците явно не са смятали Чърчил за някакъв Казанова, но най-очевидното обяснение е, че е бил прекалено зает за това. По навиците си той повърхностно прилича на герой на Бърти Устър — става късно, живее сам в апартамент, пуши пури с приятелчета в клубовете, заобиколен от красиви и интелигентни момичета, които никога не би могъл да брои като приятелки, а неговият доверен секретар Еди Марш кръжи наоколо като Джийвс. Но по отношение на трудолюбието и резултатите той е полярна противоположност. (Сигурно си спомняте, че славата на Бърти Устър като журналист се дължи изцяло на единствената му статия, озаглавена "Какво носи добре облеченият мъж", която се появява в списание, редактирано от неговата леля Далия, наречено Будоарът на милейди.)

Още преди да е навършил двайсет и пет години, Чърчил вече е написал пет книги, станал е депутат в парламента, работил е като репортер от множество военни зони, като е написал безброй статии и е дал десетки много добре платени лекции. Той и досега е сред първите пет-шест най-млади министри в британското правителство. В онези дни, когато сяда на съдбовната пейка с Клементин, той вече е автор на милиони думи, излезли в книги и статии — много от които приети много топло от публиката. Истинско чудо е, че изобщо му е оставало време да се вижда с момичета.

Прочетете неговата кореспонденция и ще намерите всякакви интересни намеци за ранната му романтична "кариера". Например какво точно има предвид Памела Плаудън, когато му пише през 1940 г., за да го поздрави за премиерския пост, и с нежност си спомня за "нашите дни във файтоните"? Не се е чувствал в безопасност в обикновено такси или как? Но в крайна сметка такива спекулации са не само нахални, те нямат никакъв смисъл.

Единственото важно е, че Чърчил все пак изпреварва бръмбара, предлага брак на Клементин и — ако използваме собствените му думи — "те заживели щастливо".

Тогава Клементин е на двайсет и две години, произлиза от семейство на обеднели благородници с малко особена репутация — в смисъл че нейната майка, лейди Бланш Хозиър, е имала толкова много любовници по време на брака си, че Клементин не е съвсем сигурна кой точно е баща й. Клементин се е сгодявала три пъти преди годежа с Чърчил и макар много от вестниците да коментират красотата й, нейната съперница, Вайълет Аскуит, е готова публично да я "захапе" за другите й качества.

Ето как гневната Вайълет пише за предстоящия брак до своя приятелка:

Ето това са думите на една наранена млада жена. Защото Клементин не е никакъв орнамент, а по-скоро е мъдра като цяло ято бухали, и от брака им произлиза не бедствие, а истински триумф. От нея Чърчил получава само най-истинска вярност и подкрепа, тя прави неговите постижения възможни.

В днешно време, малко или повече, сме се отървали, слава богу, от схващането за "жената на политика", която изпълнява ролята на нещо като "продължение" на съпруга си, оръдие за изпълнение на неговите амбиции. Но Клементин не само вярва в съпруга си и непрекъснато обсъжда с него политически въпроси. Тя му вярва дотолкова пламенно, че е готова да влезе в битка за него, понякога дори физически.

Писмо от Чърчил до Памела, графиня на Литън.

Когато една суфражетка се опитва да го бутне под влака, Клементин се намесва на мига и успява да цапне жената с чадъра си. А когато той лежи болен от апендицит по време на предизборната кампания през ноември 1922 г., тя пътува до Дънди, за да води кампанията от негово име.

Тя смело се опитва да убеди скептиците, че съпругът й не е подстрекател към война; и макар че кампанията се проваля (ако цитираме самия Чърчил, той се озовава "без пост, без място в парламента, без партия и без апендикс"), скоро след това Клементин отново се захваща да му помага в Западен Лестър. Отново тя се опитва да убеди дошлите да я чуят: "Много хора си мислят, че той е военен в същността си, но аз го познавам много добре и знам, че това изобщо не е вярно. Всъщност един от най-големите му таланти е талантът на умиротворяването".

Това със сигурност е много добре премислен призив към всеки в публиката, който познава важността на умението да постигаш мир — и не само в чужбина, но също в кухнята и спалнята. И докато Чърчил започва кариерата си като член на Консервативната партия и я завършва отново с торите (и той наистина дълбоко в себе си е консерватор), то Клементин има произхода и темперамента на убеден либерал. Тя няма нищо общо с неговото преместване в Либералната партия — това се случва много преди да се оженят, но съвсем справедливо бива хвалена, че успява да омекоти и укроти естествената агресия у съпруга си.

През 1921 г. тя му пише, за да го предупреди, че "винаги се чувствам нещастна и разочарована, когато виждам, че си склонен да приемаш за даденост, че грубият хунски начин с железния юмрук винаги успява". Тя го обича и го наблюдава — и е достатъчно уважавана от него — за да напише следното наистина превъзходно писмо. Годината е 1940 г., битката за Британия вече е в ход, тревогата сигурно е била страховита и това започва да проличава в поведението на Чърчил.

Тя се е подписала с малка рисунка на котка — едно напомняне за галените имена, с които се обръщат един към друг. Тя е pussie ("котенце"), а той е pug ("мопс") или pig ("прасчо") и съответно завършва своите писма с рисунка на прасенце. Даже когато Чърчил отваря вратата, за да влезе в Чартуел, двамата се поздравявали с приятни животински звуци — той с "уаууау", а тя с "мяу".

Оставаме с впечатлението за една жена, напълно свързана с живота и кариерата на съпруга си — не само любяща към него самия, но и готова войнствено да го защитава от зложелатели. Тя пътувала в железопътен вагон с група приятели през 1930 г., когато някой по радиото отправя пренебрежителна забележка към Чърчил. Една от групата — жена от висшата класа, която споделя широко разпространените тогава възгледи за постигане на мир с Германия, промърморва: "Точно, точно". Клементин веднага излиза от купето и отказва да се върне, докато не получи извинение. В друг случай тя присъства на обяд през 1953 г. с лорд Халифакс, който казва нещо обидно за състоянието на Консервативната партия. "Ако страната зависеше от вас — казва тя, удряйки жестоко отдавнашния застъпник на помирението, — сигурно щяхме да сме загубили войната."

Клементин Чърчил плаща цената за своята ангажираност към живота на Чърчил — и тя го знае добре. Веднъж казва, че епитафията на гроба й би звучала така: Тук лежи една жена, която винаги бе уморена, защото живееше в свят, където се изисква твърде много. Доверява на дъщеря си Мери, че е пропуснала радостта да отгледа и възпита собствените си четири деца (петото — Мариголд — умира още в ранна детска възраст).

Тя отдава почти цялото си време на Уинстън, който — по думите на Мери Чърчил — е бил на "първо, второ и трето" място в живота й. Това е саможертва и наистина може да се твърди, че както Клементин, така и нейните деца са страдали от чувството, че са само второстепенни небесни тела, осъдени на вечна орбита около roi soleil[20] от Чартуел. Той е толкова зает, че понякога тя се чувства пренебрегната.

Чърчил наистина й пише с безспорен плам (има запазено писмо, в което й пише, че иска "да я грабне гола от ваната" например); но има и едно тежко писмо, което тя му изпраща през март 1916 г., докато той е в окопите. "Ние още сме млади, но времето лети, открадва любовта и оставя само приятелството, което е много приятно, но не е нито стимулиращо, нито сгряващо сърцето." Леле, майчице…

Има и запазени свидетелства за поне един случай, в който тя го замеря с чиния, пълна със спанак. Като се има предвид огромната му способност да бъде напълно обсебен от себе си, предполагам, мнозина биха подкрепили тази й реакция, като същевременно се радват, че не е улучила. И двамата имат родители, които непрекъснато изневеряват на партньора си, и двамата са пораснали в семейства, които по един или друг начин са били нещастни. Дали Чърчил, или Клементин са изпитали някога изкушението да се отклонят от съпружеската вярност през своите петдесет и шест години брак?

Бих останал много изненадан — независимо от слуховете — ако се намерят доказателства, че Чърчил е сторил такова нещо. Той не само предано е обичал Клементин — не това е най-характерно за него. Има я например историята за Дейзи Фелоус, описана като "фигура на показност, шик и донякъде безсърдечна красота", която случайно се среща с Чърчил по време на Версайската мирна конференция през 1919 г. Тя го кани на чай "да види малкото й дете". Когато Чърчил се появява за обещания чай обаче, там не сварва малко дете, а шезлонг, на който била просната тигрова кожа, а върху тигровата кожа лежала просната… любезната домакиня. Без дрехи. Той направил кръгом и избягал.

Що се отнася до Клементин, там сякаш най-интригуващата останала история е тази за екзотичната гълъбица от Бали. Напрежението от живота с Чърчил е толкова голямо, че тя често пътува далеч за дълги ваканции — в Южна Франция, Алпите, Западна Индия. През 1934 г. тя предприема една истинска одисея — 30000 мили през Южните морета на борда на луксозна параходна яхта, която е собственост на наследника на Гинес — лорд Мойн. Пътуванията й включват Борнео, Сулавеси, Молукските острови, Нова Каледония, Новите Хебриди и остров Бали, откъдето тя пише на мъжа си: "Това е един омагьосан остров. Прекрасни храмове, сгушени всред зелена растителност, във всяко село. Прекрасни танцьори. Жителите водят идиличен живот. Работят по около два часа на ден — в останалата част от времето те свирят на музикални инструменти, танцуват, носят жертвоприношения в храмовете на боговете и правят любов! Идеално е, нали?".

По това време Чърчил води тежка битка с правителството заради законопроекта за Индия — прибира се у дома изтощен след вечерни обсъждания — и на всички става ясно, че животът, който той предлага на Клементин в този момент, никак не е приятен… а сигурно и ежедневните прояви на нежност и правенето на любов едва ли са били много високо в дневния ред в Чартуел, както явно стоят нещата сред щастливите племена в Бали.

При завръщането си през април 1935 г. тя носи всякакви сувенири в багажа си, отслабнала е и изглежда чудесно.

Донесла е красиви раковини, които поставят в декоративните езерца и които с времето стават жълто-зелени на цвят. Но най-ценната й придобивка е екзотичната гълъбица от Бали. Нейната дъщеря Мери я описва като приказна розово-бежова малка птичка с човка и крачета с цвят на корал. "Птичката живееше в красива плетена клетка, която приличаше на клетка за лов на омари. Тя гукаше и се покланяше с изискана ориенталска учтивост на всички хора, които й се нравеха." Гълъбицата е подарък от един мъж, който пътувал на яхтата заедно с Клементин. Той е търговец на картини на име Терънс Филип.

До нас е достигнал един намек за чувствата, които този човек е събудил у Клементин, защото, когато гълъбицата в крайна сметка умира, тя лично измисля надписа, който се прави на слънчевия часовник в розариума на Чартуел, до който е погребана птичката.

Тук лежи гълъбицата от Бали

Тези редове не са сътворени от нея, а заети — по предложение на писателя пътешественик Фрея Старк — от произведенията на литературния критик от деветнадесети век У. П. Кер. Според някои хора е доста очевадно какво значат тези строфи.

Чърчил е разумът, от който тя е "избягала", и признава, че е сгрешила. Но гълъбът — птицата на Венера, символ на любовта — е напомняне за онзи "друг живот", който тя почти преживява на далечния тропически остров. Гълъбицата е толкова тържествено погребана не само защото била весела малка птичка, а защото й напомняла за времето, когато самата тя е гукала от радост. Била е символ на нейния флирт — нейния първи, последен и единствен флирт.

Дали е така? Дали наистина е пламнало нещо между нея и търговеца на изящно изкуство? Предполагам, че не можем да го изключим, макар че други наблюдатели твърдят, че Терънс Филип по-скоро имал хомосексуални наклонности. Със сигурност знаем, че е гостувал няколко пъти в Чартуел през следващите две години, но каквото и да е имало между тях, то умира също като гълъбицата — а по-късно и самият Филип умира по време на войната, докато работи за търговеца на картина Уилдърстейн в Ню Йорк.

Може да е имало нещо малко повече от невинен флирт между Клеми и този изискан господин; а може и да е нямало. В историята с гълъбицата от Бали обаче има две важни неща. Първото е, че каквото й да е означавала тази птица, то Чърчил е знаел за него, разбирал го е и го е простил: инак защо би позволил в собствената му градина да се издигне цял паметник на този ваканционен романс?

Второто е, че каквото и да е означавал Терънс Филип за Клеми — каквото и да е изпитвала тя към него — това с нищо не променя любовната връзка между нея и съпруга й. Ето малък откъс от писмо, написано на борда на яхтата, вече на път за дома. "О, скъпи мой Уинстън, въздушната поща тъкмо ще тръгва и аз ти изпращам това като Йоан Кръстител, за да си готов за идването ми и за да ти кажа, че те обичам и копнея да потъна в обятията ти."

Това звучи ли ви като жена, която е лудо влюбена в друг мъж? Възможно е, разбира се, но в нейния случай, според мен, доста невероятно.

Ето какво й пише самият Чърчил:

От звученето на писмото се усеща, че Чърчил добре е знаел колко много товари съпругата си със своя начин на живот. Разбираме също, че наистина му е дошло до гуша от отсъствието й и вече отчаяно иска да си я върне. Защо Чърчил е простил флирта й с Терънс Филип, ако приемем, че такъв флирт действително е имало? Защото я обичал, ето защо. Светът дължи много на тази жена — нещо, което британското правителство признава след смъртта на Чърчил, присъждайки й лична благородническа титла.

Той нямате да успее без нея. Тя създава в живота му сигурен дом с дълбоки корени, и то не само като управлява имението Чартуел с деветимата му прислужници и двама градинари, не само като поема на плещите си огромното емоционално и физическо натоварване да отгледа четирите им деца. И в това отношение усилията й могат да се нарекат успешни.

Едва ли е било лесно да се отгледат четиримата — Даяна, Рандолф, Сара и Мери — и макар че не всички те са били щастливи в живота си, все пак без изключение стават забележителни и смели личности. Благодарност за това заслужават Уинстън (той е любящ баща, когато времето му позволява) и преди всичко Клеми.

Тя успява да обуздава крайностите в характера му, да го накара да мисли повече за другите хора, да бъде по-малко егоцентричен, и да извади на повърхността добротата и обичливостта му. През 1940 г. това е важно. Страната се нуждае от водач, когото обществото може да разбере, който е симпатичен, който е като цяло "приземен" и неподправен човек.

За да може Чърчил да поведе страната си по време на война, той трябва да намери път към хората и да ги разбира, така както и те да намерят път към него; а в случая с Чърчил се оказва особено полезно, че обществото отива даже още по-далеч и на практика обикновеният англичанин идентифицира себе си и страната си с неговата ярка личност.