Факторът Чърчил

Глава първа Предложението на Хитлер

Ако и вие търсите един от най-решителните моменти през последната световна война и повратна точка в историята на света, то елате с мен. Нека да влезем заедно в една овехтяла стая в Камарата на общините — нагоре по стълбите, през скърцаща стара врата, в дъното на слабо осветения коридор — ето, пристигнахме.

Няма да я откриете на картата на Уестминстърския дворец по очевидни съображения за сигурност, а и обикновено гидовете не биха ви я показали. Всъщност точно стаята, за която говоря в момента, вече не съществува, понеже била разрушена през войната. Във възстановения си вид обаче е достатъчно близо до оригинала.

Това е една от стаите, използвани от министър-председателя, когато искал да се срещне с колеги в Камарата на общините. За интериора й не ви трябва да знаете много, защото е съвсем скучен и предсказуем.

Представете си навсякъде зелени кожени тапицерии с месингови кабари, тежка дъбова ламперия, тапети на Пюджин[4] и няколко офорта, закачени леко накриво. Представете си също, че е толкова задимено, че да ловиш лисици — понеже говорим за следобеда на 28 май 1940 година, а в онези години мнозина политици (включително и нашият герой) рядко са без пура или цигара в уста.

Почти със сигурност може да се каже, че през двукрилните прозорци не е успявала да проникне много светлина, но повечето хора лесно биха разпознали главните герои. Те са общо седмина на брой и по-известни като Военновременния кабинет на Великобритания.

Заседанието им продължава вече три дни почти без прекъсване, което казва достатъчно за сериозността на ситуацията. Това е деветото заседание от 26 май насам, но още не са стигнали до отговор на екзистенциалния въпрос, пред който са изправени самите те и целият свят.

На стола е седнал министър-председателят Уинстън Чърчил. От едната му страна е Невил Чембърлейн, с характерната висока яка, леко скована стойка и остри подстригани мустаци — бивш премиер, когото Чърчил доста безцеремонно е заместил на поста. Дали справедливо, или не, но Чембърлейн често е обвиняван за фатално подценяване на заплахата Хитлер и за провала на "умиротворяването". Когато нацистите успяват да избутат британците от Норвегия по-рано същия месец, точно Чембърлейн "опира пешкира".

В стаята е също и външният министър, лорд Халифакс, длъгнест и с бледо лице, скрил в черна ръкавица лявата си ръка, увредена още от раждането му. Присъства и Арчибалд Синклер, лидер на Либералната партия, от която Чърчил неотдавна се е отказал. Тук са също Клемент Атли и Артър Грийнууд — представители на Лейбъристката партия, срещу която Чърчил е отправял в миналото някои от най-истеричните си нападки. Присъства и секретарят на кабинета, сър Едуард Бриджис, който води бележки.

Въпросът, на който заседанието трябва да отговори, е изключително простичък. Над него мислят и премислят вече от няколко дни, докато новините стават все по-лоши с всеки изминал ден. Никой не го казва на глас, но всички знаят за какво става дума. Трябва ли Великобритания да влиза във война? Разумно ли е млади британски войници да загиват в една война, която, по всичко личи, е почти загубена? Или е по-добре да се сключи някаква сделка, която би могла да спаси живота на стотици хиляди?

Ако тогава беше постигната сделка, а войната наистина беше свършила с излизането на Великобритания от нея, дали с тази сделка нямаше да се спаси и животът на милиони по целия свят?

Мисля, че малцина от моето собствено поколение (да не говорим за поколението на децата ни) напълно разбират колко близо сме били до такава развръзка. Как нашата страна можеше дискретно — и със съвсем рационално обяснение — да откаже да се намеси през 1940 г. И то на фона на сериозни и влиятелни гласове, които искаха да започнат "преговори".

Никак не е трудно човек да разбере защо позицията им е била такава. Новините от Франция са не просто лоши, а невероятно лоши… и няма ни най-малка надежда да се променят към добро. Германска войска настъпва към Париж, избутвайки френската отбрана с такава небрежна лекота, че наистина изглежда сякаш е формирана от някаква нова милитаристична "свръхраса", напомпана с несравнима смелост и ефективност. Танковете на Хитлер вече са прегазили не само ниските земи на Нидерландия, но и уж непроходимите дерета на Ардените, а смехотворната линия "Мажино"[5] вече е прекрачена.

Френските генерали изглеждат повече от жалки: побелели дядковци със смешните си цилиндрични шапки като на инспектор Клузо[6]. Всеки път, когато се оттеглят към нова линия на отбрана, разбират, че германците някак си вече са се озовали там; а пикиращите бомбардировачи "Щука" се спускат като подивели и танковете настъпват още по-нататък.

Британският експедиционен корпус е притиснат в малък анклав около пристанищата на Ламанша. Направили са кратък опит за контраатака, отблъснати са и сега чакат да ги евакуират при Дюнкерк. Ако Хитлер беше послушал съвета на собствените си генерали, можеше да ни смачка още тогава: щеше да изпрати генерал Гудериан с танковете срещу това все по-намаляващо и на практика останало без всякаква защита парче земя. Можеше да избие или плени почти цялата останала британска бойна сила и да лиши страната от физическата способност да се отбранява.

Неговите Луфтвафе обстрелват бреговете от нисколетящи самолети, труповете на британски войници се носят по водата. Оцелелите им другари без всякаква надежда стрелят със своите вече остарели пушки "Лий-Енфийлд" към небето, а отгоре бомбардировачите ги правят на кайма.

В този момент, на 28 май, на мнозина — и на генерали, и на политици, ако не и на широката общественост — им изглежда повече от възможно тези момчета в униформа да бъдат избити до един.

Военновременният кабинет е изправен пред най-голямото унижение на британските въоръжени сили от поражението в американските колонии насам — и по всичко личи, че път назад няма. Хладни тръпки полазват по гърба на всеки, който погледне картата на Европа така, както е изглеждала тя на масата пред този Военновременен кабинет.

Австрия е прегазена цели две години по-рано, Чехословакия вече не съществува, Полша е смазана, а през последните седмици Хитлер е добавил още няколко смразяващо важни скалпа на колана си. Превзел е Норвегия, като без усилие надхитрява британците (включително Чърчил), които месеци наред са разработвали един предварително обречен план да го изпреварят. Хитлер окупира цяла Дания за малко повече от четири часа.

Холандия сама се е предала, кралят на Белгия слабохарактерно вдига белия флаг в полунощ предната вечер; а с всеки изминал час се предават все повече френски военни единици — понякога след съпротива, белязана от безумна храброст, друг път с отчайваща, почти фаталистична лекота.

А ето го и най-важното геостратегическо съображение от месец май на 1940 година: Великобритания — Британската империя — е съвсем сама. Реалистична перспектива за помощ няма — или поне не в обозримо бъдеще. Италианците са срещу нас. Фашистът Мусолини вече е сключил "железния пакт" с Хитлер и — тъй като изглежда, че Хитлер няма как да загуби — се готви скоро да се включи във войната на негова страна.

Руснаците са склонили на ужасния пакт "Молотов-Рибентроп", чрез който се съгласяват да разделят Полша с нацистите. Американците се изприщват само при мисълта за още една европейска война, и то напълно разбираемо: загубили са над 56 000 свои войници през Първата световна война, а ако броим и починалите от инфлуенца, жертвите надвишават 100 000. Откъм другата страна на Атлантика се чува предимно съчувствен шепот и въпреки Чърчиловата реторика, откъм хълмовете не се задава тропотът на американската кавалерия.

Всички присъстващи в тази стая сигурно са можели ясно да си представят какви ще са последствията, ако битката продължи. Те познават отблизо войната, някои от тях са се били в Първата световна и ужасните спомени от тази кланица са само на двадесет и две години: исторически по-близо до тях, отколкото е войната в Залива за нас днес.

Почти няма британско семейство, което да не е покосено от скръб заради войната.

Дали е правилно, дали е честно да поискаш от народа си да го преживее отново? И защо?

От стенограмата на това заседание става ясно, че то е започнало с изказване на Халифакс. Той хваща бика право за рогата: излага същия аргумент, който е излагал през последните няколко дни.

Халифакс имал внушителна фигура. Бил висок, много висок — със своите близо два метра стърчал поне педя и половина над Чърчил… макар че това предимство, предполагам, не се вижда тъй ясно, когато си седнал до съвещателната маса. Завършил е "Итън", истински академичен ум, с високото чело, съвсем подходящо за завършил с отличие престижния колеж "Ол Соулс". (Нека не забравяме, че Чърчил даже не е учил в университет, а във военната академия "Сандхърст" го приели едва след третия опит.) Ако съдим от оцелелите от онова време записи, Халифакс е имал нисък и мелодичен глас, макар и със странно звучащото днес произношение, характерно за онази епоха и за собствената му класа. Носел кръгли очила с доста висок диоптър и сигурно е вдигнал дясната си ръка с леко стиснат юмрук, за да подчертае казаното.

Италианското посолство е изпратило послание, съобщава той, че сега е моментът Великобритания да потърси посредничеството на Рим. Информацията стигнала до него чрез сър Робърт Ванситарт — споменаването на това име е било хитър ход от негова страна, тъй като сър Робърт Ванситарт е дипломат, известен с антигерманските си настроения, и яростен противник на мира с Хитлер. Ето защо посланието било колкото може по-деликатно оформено, но значението било ясно и за слепеца.

Не ставало дума за обикновена авантюра на Мусолини: със сигурност сигналът идвал от истинската сила. Увивайки се като змия около Уайтхол и прониквайки право в сърцето на Камарата на общините, това било предложение от самия Хитлер.

Чърчил знаел много добре какво точно значи то. Той бил наясно, че изпадналият в отчаяние френски премиер в момента е в Лондон и даже преди часове е обядвал с Халифакс.

Мосю Пол Рейно знае, че Франция е победена, дълбоко в сърцето си е наясно с нещо, което британските му събеседници почти не могат да повярват: че френската армия е като изрязана от хартия — едно духване и цял полк пада и изчезва с почти магическа скорост. Рейно знае, че самият той ще бъде запомнен като една от най-трагичните фигури в историята на Франция, а също така вярва, че ако успее да убеди и британците да влязат в преговорите, то неговото унижение ще бъде споделено и донякъде оправдано — и най-вече, че ще може да договори по-добри условия за Франция.

И така се оформя цялото послание, предадено от италианците, подкрепено от французите и дошло право от квартирата на германския диктатор: че Британия трябва най-сетне да действа разумно и да приеме реалността. Не знаем точните думи, с които е отговорил Чърчил, разполагаме само с лаконичната и вероятно "напудрена" версия от резюмето на сър Едуард Бриджис. Не знаем с какви точно слова премиерът се е обърнал към колегите си този следобед, но това, което се досещаме, едва ли е далеч от истината.

Спомени на съвременници сочат, че Чърчил вече показвал признаци на умора. Самият той бил вече на шейсет и пет, но тормозел собствените си служители и генералите от армията "до откат" с навика си да работи до малките часове на нощта, подхранвайки се с бренди и ликьори, като звънял из Уайтхол да му носят документи и информация и на практика свиквал официални заседания по време на денонощието, когато повечето разумни мъже отдавна са в леглата до жените си.

Бил облечен в странните си викторианскоедуардиански одежди, с черната жилетка под сакото, златен часовник на верижка и с емблематичния раиран панталон — като някакъв едър и мъчен от махмурлук иконом от снимачната площадка на "Имението "Даунтън". Съвременници твърдят, че изглеждал нездраво блед — и това звучи съвсем разбираемо. Само да добавим пурата, задължителната пепел, посипала скута, и здраво стиснатите челюсти.

В общи линии той казал на Халифакс, че "тази няма да я бъде". Ето какво гласи стенограмата: "Министър-председателят заяви, че очевидно целта на французите е да се гледа на сеньор Мусолини като на посредник между нас и хер Хитлер. Той самият бил твърдо решен да не влиза в такава роля".

Чърчил схванал много точно какво означава това предложение. Британия е във война с Германия още от 1 септември на предишната година. Това била война за свобода и за принципи — да защити страната си и империята от омразната тирания и ако е възможно, да отблъсне германските войски от покорените вече държави. Да се влезе в "разговори" с Хитлер или неговите емисари, да се влезе в "преговори", да седне на една маса с него за каквито и да било обсъждания — всичко това означава едно и само едно.

Чърчил знаел, че в момента, в който Британия приеме италианското предложение за посредничество, силата на съпротивата веднага ще намалее. Над Острова ще се издигне невидимото бяло знаме и всяка воля за битка ще се изпари.

Затова той казва "не" на Халифакс — и мнозина биха решили, че това сигурно е било достатъчно: министър-председателят се е изказал вече по въпрос на живот и смърт за нацията. В някоя друга държава дебатът вероятно би приключил с тези думи. Но британската конституция гласи друго: министър-председателят е primus inter pares — пръв между равни, тоест до някаква степен трябва да спечели съгласието на колегите си. А и за да разберем истинската динамика на този разговор, трябва да си спомним колко крехка е била позицията на самия Чърчил.

Той е на премиерския пост по-малко от три седмици и съвсем не е толкова ясно кои точно са неговите съюзници около тази маса. Атли и Грийнууд, двамата лейбъристи, са като цяло в негова подкрепа — може би Грийнууд повече от Атли. Същото може да се каже и за либерала Синклер. Но техните гласове не са решаващи. Най-многобройната партия в парламента са торите. Именно на торите разчита той за мандата си… а торите съвсем не са толкова сигурни, че подкрепят Уинстън Чърчил.

От самата си поява на сцената като млад член на парламента, избран от листата на консерваторите, той не се притеснява да напада и осмива собствената си партия. След това я изоставя и се присъединява към либералите — и макар в крайна сметка да се връща отново при торите, мнозина от тях го смятат за безпринципен опортюнист. Само няколко дни по-рано консервативната група в парламента събужда вълна от спекулации, след като аплодира бурно влизането на Чембърлейн в залата, а след това замира в гробно мълчание при появата на Чърчил. А сега той седи на една маса с двама от най-влиятелните тори самият Чембърлейн, лорд-председател на Тайния съвет[7], и Едуард Ууд, първи граф на Халифакс и министър на външните работи.

И двамата в миналото са влизали в остър сблъсък с Чърчил. И двамата имат причини да го смятат не само за твърде вулканичен като енергия, но също (по собственото им мнение) за ирационален и дори опасен.

Като министър на финансите, Чърчил сериозно се дразни от Чембърлейн заради плана му да намали таксите от различни компании — което според Чембърлейн несправедливо ще ограничи приходите на местната власт, държана от торите — да не говорим за продължило месеци и дори години системното очерняне на Чембърлейн от страна на Чърчил заради слабостта му да се изправи срещу Хитлер. Що се отнася до Халифакс, той е бил вицекрал на Индия през 30-те години на XX век и поема най-силните удари на бомбастичната и непримирима опозиция на Чърчил срещу всичко, което дори далечно "намирисва" на индийска независимост.

Има и още друг аспект от политическата ситуация на Халифакс, който му дава — в тези мрачни дни на месец май — неизречена власт дори и над Чърчил. Чембърлейн е преживял фатален удар на 8 май, когато голям брой тори отказват да го подкрепят при дебата за Норвегия; а и при ключовата среща на 9 май точно Халифакс е предпочетен от напускащия поста министър-председател. Чембърлейн предпочитал Халифакс. Крал Джордж VI също предпочитал Халифакс. Мнозина в Лейбъристката партия, в Камарата на лордовете и най-вече в групата на торите биха предпочели да видят Халифакс за свой министър-председател.

Всъщност единствената причина Чърчил да бъде издигнат за поста е, защото Халифакс — след тежко двеминутно мълчание, последвало предложението на Чембърлейн към него — сам решава да излезе от състезанието: не само защото би било трудно да командва правителството от Камарата на лордовете, където никой не е избиран, но също и защото (както изрично подчертава) не вижда как би могъл да се справи с Уинстън Чърчил, който се търкаля като отвързано тежко оръдие по квартердека на държавния кораб.

И все пак сигурно е бил обхванат от някаква самоувереност, че поне за кратко изборът на краля за министър-председател е паднал върху него. Въпреки очевидното недоволство на Чърчил сега Халифакс се връща в играта.

Предложеното от него изглежда срамно днес, от дистанцията на времето.

Същината на въпроса е, че Британия трябва да влезе в преговори с италианците (с благословията на Хитлер) и да предаде различни британски активи. Макар Халифакс да не ги споменава изрично на срещата, смята се, че това са Малта, Гибралтар и дял от управлението на Суецкия канал.

Наистина трябва да признаем здравите нерви на Халифакс изобщо да предложи на Чърчил такъв начин на действие. Да възнаградиш агресията, като влезеш в преговори? Да предадеш британски територии на някакъв смехотворен тиранин с обратна захапка като Мусолини?

Чърчил отново повтаря своите доводи "против". Французите се опитват да ни "пуснат по пързалката" към преговори с Хитлер и капитулация. Ще бъдем в много по-силна позиция, твърди той, когато германците се опитат да ни завладеят и се провалят.

Но Халифакс не се отказва: бихме получили по-добри условия сега, преди Франция да е излязла от войната, преди Луфтвафе да връхлетят и да унищожат самолетостроителните заводи.

От днешна гледна точка на човек му се свива сърцето, като чете пораженческите думи на горкия Халифакс, но трябва да проявим разбиране и да простим грешните му схващания. И без това той става обект на огромна кампания, очернила образа му, още от излизането през юли 1940 г. на книгата Guilty Men[8] — острата филипика на Майкъл Фут срещу привържениците на мира с Хитлер по време на войната.

Халифакс прави едно посещение при Хитлер през 1937 г. — и макар в един момент (изключително остроумно) да обърква фюрера с лакей на служба в канцлерството, наистина трябва да признаем доста срамната фамилиарност на отношенията му с Гьоринг. Двамата споделят увлечението по лова на лисици, а Гьоринг дори свойски (някак отблъскващо свойски!) го нарича Халалифакс, защото "халали" е традиционен ловджийски вик в Германия. Но все пак е глупаво да мислим за него като за някакъв апологет на нацистка Германия или петоколонник, действащ в британския кабинет. Халифакс посвоему е патриот не по-малко от самия Чърчил.

Той е мислил, че съзира начин да се защити Британия, да се предпази империята и да се спасят човешки животи — и съвсем не е бил единствен! Британската управляваща класа буквално гъмжи от "умиротворители" и пронацисти. И не говорим единствено за прословутите сестри Митфорд или последователите на домораслия британски кандидат за титлата дуче — фашисткия водач сър Осуалд Мозли.

През 1936 г. лейди Нели Сесил отбелязва, че почти всичките й роднини "изпитват топли чувства към нацистите" — и причината за това е много проста. През 30-те години средностатистическото богаташко конте се страхува много повече от болшевизма и от стряскащата идеология на комунистите за преразпределяне на благата, отколкото от някакъв си Хитлер. Напротив, във фашизма съзират здрава опора срещу червените. И в тези си схващания имат политическа подкрепа на много високо ниво.

Дейвид Лойд Джордж се връща от посещението си в Германия толкова силно впечатлен от фюрера, че даже го сравнява с Джордж Вашингтон. Хитлер бил "роден за лидер", обявява заблуденият бивш британски министър-председател. Даже изказва пожеланието Британия също да има "човек с неговите превъзходни качества, който да е начело на страната ни днес". И тези думи излизат от устата на героя от Първата световна война! На мъжа, който е бил начело на Британия при победата й над кайзера!

А сега беловласият уелсец, истинско чудо в политиката, се оказва пленен от фалшивия чар на Хитлер. Бившият наставник на Чърчил в политиката се превръща в отявлен пораженец. До съвсем неотдавна вестниците шумно са му пригласяли. Дейли Мейл от години води кампания в подкрепа на това да се даде "свобода на действие" на Хитлер в Източна Европа, за да се смачкат болшевиките. "Ако Хитлер го нямаше — пише Мейл, — може би цяла Западна Европа щеше днес да търси под дърво и камък такъв герой."

В Таймс пък са дотолкова пристрастни към т. нар. "политика на отстъпки" (appeasement), че редакторът му, Джефри Доусън, описва как четял всички статии до последната буква, за да заличи всичко, което би могло да засегне германците. Вестникарският магнат Бийвърбрук дори уволнява самия Чърчил и спира редовната му рубрика в Ивнинг Стандарт заради това, че бил прекалено груб към нацистите. Уважавани представители на либералното мнение — театрали като Джон Гилгуд, Сибил Торндайк, Дж. Б. Шоу — всички настойчиво лобират правителството поне "да обмисли" провеждането на преговори.

Разбира се, настроенията са се променили през последната една година, антигерманските настроения — и тук няма изненада — са се втвърдили и са вече много по-широко разпространени. Опитваме се само да посочим, смекчавайки така вината на Халифакс, че търсейки мир, той има подкрепата на много британци, и то на всички нива в обществото. И в този тон споровете между Халифакс и премиера продължават до този решителен час.

Навън е топъл и прекрасен майски ден, цветовете на кестените в парк "Сейнт Джеймс" вече се отварят. А в заседателната зала продължава играта на пинг-понг.

Чърчил казва на Халифакс, че всякакви преговори с Хитлер са капан, който ще остави Британия на неговото благоволение, Халифакс отвръща, че не можел да разбере какво е толкова неприемливо във френското предложение.

Чембърлейн и Грийнууд се включват с (напълно безполезното) мнение, че и двете възможности — да се продължат военните действия или да се седне на преговори — са рисковани.

Наближава пет часът и Халифакс заявява, че нищо в неговото предложение не може в никакъв случай да се опише като капитулация.

Чърчил отвръща, че шансовете Британия да получи приемливи условия в такива преговори, са едно към хиляда.

Силите са напълно изравнени. И именно тук, според повечето историци, Чърчил изиграва най-брилянтния си ход. Той обявява, че заседанието временно се прекратява и ще продължи отново в 7 вечерта. След това свиква пълния състав на кабинета си, общо двадесет и пет души, министри от всички ресори, много от които за първи път ще го чуят да говори като министър-председател.

Нека видим неговото положение.

Той не е в състояние да убеди Халифакс, нито пък може просто да го смачка или да не му обръща внимание. Та нали едва предишния ден външният министър е бил дотолкова дързък, че да го обвини в "говорене на врели-некипели". Ако Халифакс хвърли оставка, Чърчил се оказва в слаба позиция: първите му действия като военен водач съвсем не могат да се нарекат триумф, тъй като Норвежката кампания, за която той е носил отговорност, се е превърнала в истинско фиаско.

Апелите му към проявяване на здрав разум не дават плод. Но колкото по-голяма е аудиторията, толкова по-сгорещена става атмосферата.

Затова сега той отправя апел не към разума, а към сърцето. Пред пълния състав на кабинета Чърчил изнася една възхитителна реч, в която няма и намек за интелектуалната сдържаност, каквато е бил задължен да демонстрира пред по-тясната група министри. Време е за "врели-некипели", и още как!

Най-пълният преразказ намираме в дневника на Хю Далтън, министър на военновременната икономика. Не виждам причина да не се доверим на неговата достоверност. Чърчил започва спокойно:

Речта му завършва с почти шекспировски плам:

В този момент мъжете в залата са толкова развълнувани — и това се потвърждава както от Далтън, така и от Лео Еймъри — че започват да ръкопляскат и викат одобрително, а някои дори стават от местата си, за да поздравят премиера. Чърчил безмилостно драматизира дебатите и ги прави лични.

И присъстващите разбират, че това не е някакъв дипломатически менует. Това е избор между защитата на родната страна или смъртта, "давейки се в собствената си кръв". Това е реч на водача в навечерието на битката — и тя се харесва на чулите я по някакъв първобитен, племенен начин. Когато Военновременният кабинет подновява заседанието си в седем вечерта, дебатите вече са приключени. Халифакс сам се отказва. Чърчил разполага с очевидната, при това доста шумна, подкрепа на кабинета.

Само една година след това решение да се воюва, а не да се преговаря, 30 000 британски мъже, жени и деца са убити, почти всички — от германците. Претегляйки тези алтернативи — унизителен мир или клане на невинните — е трудно да си представим, че който и да било от съвременните британски политици би имал куража да постъпи като Чърчил.

Даже и през 1940 г. няма друг, който би могъл да поведе страната по такъв начин: нито Атли, нито Чембърлейн, нито Лойд Джордж — а още по-малко най-сериозната алтернатива на Чърчил, третият виконт на Халифакс.

Чърчил дава на Халифакс остроумния прякор Holy Fox (Светата лисица) отчасти заради набожността му, отчасти защото наистина обича лова на лисици, но най-вече заради лисичите му хитрост и финес. Но макар лисицата наистина да е хитра за много неща, Чърчил знае едно нещо и то е голямо: готов е да плати "сметката на касапина", защото вижда нещата по-ясно от Халифакс. Чърчил има огромния и почти безразсъден морален кураж да съзре, че продължаването на военните действия е отвратителен избор, но капитулацията би била още по-отвратителна. И е прав. За да разберем защо, нека си представим май 1940 г. без него.