Факторът Чърчил

Глава осемнадесета Гигантът на смаления остров

Кралят е в състояние на възбуда, граничещо с лека паника. Вече е 10 часът вечерта в петък, а той все още не е получил вест от своя най-важен и в някои отношения най-непокорен поданик. Затова звъни на личния си секретар. Някакви новини от Чърчил? Не, няма новини.

Датата е 3 юни 1944 г. и на теория остават само два дни до деня на Десанта в Нормандия. Цялата война зависи от тази операция, най-голямото и най-сложно военно начинание в историята. Съдбата на света сякаш виси на косъм — а Чърчил се държи просто невъзможно!

Шейсет и девет годишният ветеран от войните на четири континента упорито настоява да се впусне в поредното диво приключение. Решил е да се възползва от правото си като министър на отбраната да бъде превозен на борда на HMS Белфаст до крайбрежието на Нормандия, където лично да ръководи първата бомбардировка на германските позиции! Не иска да отиде нито на втория ден след десанта, нито по-късно: чисто и просто планира вече да е там с първата вълна кораби и войници, да види как морето кипи от преобърнати машини и кръв, да чуе взривяването на снарядите.

Идеята е абсолютно безумна! Това със сигурност е и мнението на кралския личен секретар, сър Алън (или Томи) Ласълс. Първият път, когато чува за това ново начинание, е на 30 май, когато кралят се появява от обяд тетатет с Чърчил в Бъкингамския дворец. Чърчил споделил, че възнамерява да замине и да наблюдава събитията от британския боен крайцер. Кралят веднага отговорил, че и той също ще отиде, а Чърчил не прави нищо, за да го разубеди.

"Това не може да се допусне", помислил си наум личният секретар. Отначало се опитал да говори спокойно по темата. Ще бъде ли честно спрямо кралицата, попитал той. Би било необходимо да се посъветва младата принцеса Елизабет за избор на министър-председател при напълно вероятния случай както британският държавен глава, така и ръководителят на правителството да приключат живота си на дъното на Ламанша. Освен това съвсем не е справедливо, добавил Ласълс, спрямо горкия капитан на "Белфаст", който ще трябва да се притеснява за важните личности на борда насред адските пламъци.

Хм, отговорил кралят, който нямал никакво желание да го обвинят в егоизъм. Но виждал логиката в думите на секретаря си. В рамките на няколко минути придворният успял да разубеди суверена. Обаче Чърчил?

Ласълс бързо изготвя писмо и го дава на краля — а Джордж VI покорно го преписва на ръка — и отпрашва към Даунинг Стрийт.

Това елегантно кралско вето обаче не постига нищо. Чърчил държи на своето. На следващия ден се провежда среща в Залата с картата в бомбоубежището на Даунинг Стрийт до Сторис Гейт. Адмирал сър Бертрам Рамзи е спешно призован и помолен да обясни на краля и Чърчил как Чърчил може да присъства на Деня "Д". Рамзи полага всички усилия да го разубеди. Корабът изобщо няма да се приближи на по-малко от километър от френския бряг, казва той. Чърчил няма да може да види нещо, а и честно казано, ще знае по-малко за случващото се от останалите в Лондон.

След това молят Рамзи да напусне залата. Когато се връща, му казват, че планът се е променил. Операция "У. Ч." ще се състои, но заедно с краля. Рамзи направо се побърква, или както Ласълс го е записал в дневника си: "При това горкият човек, съвсем естествено, реагира доста бурно".

На този етап Чърчил вече вижда, че ще е трудно и кралят да го придружава, затова решава да съкрати загубите. Той обявява "по най-оракулския си начин", че ще се нуждае от съгласието на кабинета да се разреши на краля да дойде с него на борда на "Белфаст", както и че той няма да може да препоръча даването на такова съгласие. Докато продължава тази тирада, на Ласълс му става ясно, че Чърчил все пак е решил самият той да отиде, при което си позволява изражението на лицето му да отрази ужасено неодобрение.

Или както го описва кралят: "Лицето на Томи се удължаваше все повече и повече". Чърчил очевидно нищо не забелязва, затова — макар с известни затруднения — Ласълс прекъсва отново разговора, обръщайки се към краля:

— Мислех си, сър, че няма да Ви е никак лесно да търсите нов министър-председател в средата на военна операция.

— А, това вече е уредено — делово отвръща Чърчил. — И без това не мисля, че рискът е 100 към 1.

Следващият ход на Ласълс е завоалирано да обвини Чърчил, че нарушава Конституцията: нито един министър на Короната няма право да напусне пределите на страната без съгласието на суверена. Съвсем по йезуитски Чърчил отговаря, че "Белфаст" не се брои "извън пределите", тъй като е британски военен кораб. Ласълс контрира, че все пак съдът ще се намира далеч извън британски териториални води, но и това не помага. Все едно да се опиташ да задържиш мъжки слон, като го дърпаш за опашката.

Ласълс напуска срещата с чувството, че "този път непокорството му е чист егоизъм". Всички са против идеята: персоналът на Даунинг Стрийт, Пъг Исмей, Клементин — но Чърчил е абсолютно твърдо решен: иска да помирише барута, да види пръските солена вода, докато снаряди и бомби избухват около него в морето. Какво да прави горкият Ласълс? Той решава, че единственият отговор е още една молба от страна на монарха. Затова сяда и написва второ, доста по-строго писмо от краля до Чърчил.

Спорът вече е прераснал в конституционна криза. Има само един човек, който може евентуално да попречи на Чърчил да отиде, и това е кралят; а за да бъде изпълнена молбата му, се налага Джордж VI да пише два пъти, а най-накрая дори да предупреди Чърчил, че е напът да наруши всички кодекси на вярност, които е длъжен да спазва: вярност към короната, вярност към кабинета, вярност към въоръжените сили и вярност към самата Великобритания. Наистина доста тежки думи.

Накрая в събота, 3 юни, Чърчил най-сетне отстъпва, макар и с недоволно мърморене. Имам право да отида и да наблюдавам всяка битка, която преценя, протестира той. Нали все пак е военен министър. Въпреки това намусено приема основния довод на краля — че е несправедливо да попречи на самия монарх да пътува до Нормандия, а след това да отиде той самият и да го измести от светлината на прожекторите. "Това със сигурност е силен аргумент", съгласява се той.

Този епизод хвърля интересна светлина върху острите отношения в правителството в навечерието на важния десант, както и върху променящите се отношения между министрите и Короната — вероятно е един от малкото примери от XX век на министър-председател, който е конкретно призоваван от краля да не върши нещо. В лицето на Томи Ласълс виждаме сивите кардинали и придворни, които вземат толкова много от решенията, на които политиците явно не са способни (което не се е променило и до днес).

Писмо от Джордж VI до Уинстън Чърчил, 2 юни 1944 г.

Но наистина вълнуващият въпрос е защо Чърчил толкова много е настоявал, защо е бил тъй крайно решен да се изправи отново в предната линия на битката. Има няколко очевидни отговора и първият със сигурност е, че той очаквал деня на Десанта в Нормандия с нервна тревожност.

Днес ние имаме предимството да знаем, че операцията протича успешно. Това обаче съвсем не е било толкова сигурно към онзи момент. Например Алън Брук смята, че тя може да се окаже "най-ужасната катастрофа на цялата война". Атмосферните условия са можели съвсем лесно да изиграят лоша шега. Или Ромел внезапно да е изпратил подкрепления в зоната. Айзенхауер е абсолютно готов да поеме отговорност за евакуация, ако нещата тръгнат срещу съюзниците.

Това е операцията по вода и суша, за която съюзниците са се готвили в продължение на години — това е техният единствен шанс да си отвоюват обратно заграбения континент. А Чърчил има горчив опит от рисковани операции по вода и суша. Настоява лично да е там, защото в спомените му още гори трагедията при Галиполи — а една от всички грешки на Дарданелите, за която изпитва най-горчивото разкаяние, с право или не, е невъзможността му да присъства там лично. Сега е шансът му да прогони демоните на този позор, да подражава на примера на знаменития си предшественик, който повежда войските си лично в битка, и да покаже на света, че наистина е Марлборо, а не… "Марлборо лайт". Трябва да е там, за да се увери, че момчетата няма да закъсат в пясъците, така както се е случило при Галиполи и на Западния фронт по време на Първата световна война.

Има и още една причина Чърчил да настоява да се качи на този кораб — един мотив, който вече не би ни изненадал днес, но който Ласълс със сигурност долавя. Ако използваме думите на кралския личен секретар, с които той обобщава цялата история: "Кралят в действителност просто се опитваше да спаси Уинстън от самия него, защото истинските мотиви, които го вдъхновяваха да излезе в морето на борда на "Белфаст", са неговата неудържима, макар и в момента вече съвсем неподходяща за възрастта му любов към приключенията и страхувам се, неговата суетна, макар може би подсъзнателна склонност да се появява на първа страница на вестниците".

Ето в този аспект, сигурен съм, Ласълс много добре е преценил нашия човек. Чърчил сигурно е виждал заглавията, виждал е фотографиите на самия себе си, застанал в невъзмутимо спокойствие на мостика с вечната пура между зъбите, как командва парада изпод 12-инчовите оръдия на "Белфаст", диригента на най-шумната и най-експлозивна увертюра в историята на балистиката. Вижда и как ще изглежда всичко отстрани — човека, натоварен от съдбата да нададе рева на британския лъв; но този път ревът е под формата на артилерийски залп, а не само риторика.

Ето защо отначало на него му харесва идеята кралят също да дойде — интересът към цялата история тогава ще е още по-голям: британският монарх и британският министър-председател, неустрашими и непреклонни след пет години на война, лично ръководят възвръщането на континента! Ето това са "първите страници", към които се стреми, и в известен смисъл не става дума само за него самия и за егото му, за личните му постижения. Става дума за Великобритания и нейното положение в света.

В моята невинна младост вярвах, че Великобритания е "спечелила войната" не само чрез руската саможертва и американските пари, но благодарение и на героизма на британския боец. Четях комиксите "Командо", в които мъже с вълнени шапки и огромни бицепси се нахвърляха срещу свитите от страх германци с викове "Да те видим сега, Фриц", излизащи от огромните им челюсти, и цял залп куршуми, излитащи от дулата на пистолетите им.

Ясно си спомням, че ми преподаваше един великолепен привърженик на класицизма, който е бил военнопленник при японците, освен това си бях изградил впечатление, че битката при Ел Аламейн е била повратна точка във войната. Монти удари яко Ромел, а след това швабите почнаха да отстъпват, нали? Затова за мен беше доста шокиращо години по-късно да разбера какво всъщност се е случило.

Оказва се, че битката при Ел Аламейн в края на месец октомври 1942 г. не е била чак толкова ключова в историята, колкото смятах. Всъщност се намират британски историци, които даже я наричат "ненужната битка". Операция "Факел" предстои само няколко седмици по-късно — съюзнически десант, целящ изгонване на германците от Северна Африка. Изглежда, че Ел Аламейн е не толкова решителна военна победа, колкото жизненоважно политическо смокиново листо.

До есента на 1942 г. британската военна равносметка представлява една почти непрекъсната поредица от провали, евакуации, катастрофи и пълни поражения, често причинени от значително по-малобройни военни формирования. Сякаш страната е влязла в Премиършип с репутацията на "Манчестър Юнайтед", а в крайна сметка е играла като някакъв селски отбор. "Липсват ми победи — оплаква се Чърчил. — Точно победи тъй трудно се постигат."

Не само в Норвегия, Дюнкерк, Гърция и Крит британските сили усъвършенстват една маневра, която би могла да добие печална известност като "заек" — тоест стремглаво изоставяне на позициите и разбягване кой където му видят очите. 1942 година е още по-лоша, представлявайки печална серия от провали, която започва в Далечния изток с потъването на "Принца на Уелс" и "Рипълс". Следва и загубата на Сингапур, когато Чърчил специално пише на своите генерали и ги инструктира да се бият "до последния човек" и да изберат "смъртта пред безчестието".

Те обаче като цяло решават да не обърнат внимание на съветите му и преценяват, че безчестието все пак е далеч по-примамливо като перспектива. Рангун[32] е изоставен. Нападенията над Сен Назер и Диеп са шумно разтръбени за пропагандни цели, но всъщност постигат съвсем малко, а струват живота на много воини. После идва падането на Тобрук — една новина, която всъщност връчват на Чърчил на розов лист хартия, докато той провежда среща с Рузвелт в Белия дом. Той е абсолютно вцепенен — особено след като е издал лично и изрично разпореждане формированията да се бият докрай.

Това е поредният случай, при който британските военни са разбити от далеч по-малобройна германска част. Давани са какви ли не обяснения за това относително слабо представяне на Великобритания, която в миналото е имала славата на една от най-свирепите и най-успешни военни сили, които светът някога е виждал. В многобройните си брилянтни разсъждения по тази тема Макс Хейстингс не пести горчивите си критики.

Според Хейстингс нито един от генералите не е бил на място. Даже Монти според него не заслужава място в галерията на "великите капитани в историята". Онези, които не били просто глуповати по природа, често били мързеливи или самодоволни. Освен това на всяка цена искали да избягват риска и не желаели кръвопролития — което е разбираемо, предвид спомените от Първата световна война, но със сигурност не е преимущество на една военна сила. Сред по-низшите офицери пък имало твърде много неудачници, които са влезли в армията, за да си спечелят сигурна заплата и да си осигурят далеч по-лесен начин за прехрана, отколкото да ръководят фирми.

Оборудването е некачествено или поне със сигурност не толкова добро, колкото немското, освен това го има и ужасното подозрение, че погледнати човек по човек, британците просто не са толкова нахъсани, колкото враговете. Както се изразява Макс Хейстингс: "Мнозина британски офицери смятат, че у техните войници сякаш липсва волята и всеотдайността, демонстрирани от германците и японците". Или както Рандолф Чърчил доста неприятно извиква по време на дискусия през 1942 година на Даунинг Стрийт: "Татко, проблемът е, че твоите войници не искат да се бият".

Дали това е вярно, или не — а очевидно това е присъда, която влиза в противоречие с многобройните актове на лична храброст, извършвани от британските войски по света — важното е, че хората са го смятали за истина. Незадоволителното представяне на британските сили става повод за срам у дома и подигравки в чужбина. През юли 1942 г. едно проучване на общественото мнение в Америка задава въпроса коя нация полага най-много усилия, за да спечели войната: 37 процента отговарят САЩ, 30 на сто — Русия, 14 процента — Китай, и само 6 на сто дават висока оценка на усилията на британците.

Всичко това, разбира се, е огромно притеснение за Чърчил, за когото цялата политическа концепция е да се повиши престижа на Великобритания и Британската империя. След падането на Сингапур Чърчил политически достига най-ниската си точка по време на войната и е много вероятно да е обмислял подаване на оставка. Ядът му е съвсем очевиден, когато след новината за Сингапур той казва: "Имахме толкова много бойци, толкова много бойци. Трябваше да се справим по-добре". Когато чува за падането на Тобрук, той възкликва: "Поражението е едно нещо, но позорът — съвсем друго".

Егото му е дотолкова свързано и дори се идентифицира с британския военен успех, че той става силно уязвим за съперниците си. "Той печели дебат след дебат, но губи битка след битка", брутално отбелязва лейбъристкият депутат Анайрин Бивън в Камарата на общините. И наистина, общественото безпокойство става толкова остро, че вътрешното положение на Чърчил се оказва доста нестабилно.

Когато през август 1942 г. заминава за Москва, за да се срещне със Сталин и да обясни, че тази година няма да се отваря втори фронт, съветският лидер му се подиграва безмилостно: "Вас, британците, ви е страх да се биете. Не трябва да си мислите, че германците са свръхчовеци. Рано или късно ще трябва да се биете. Война не може да се печели без боеве".

Със сигурност е било изключително неприятно да чуе това точно от Сталин. Та нали Сталин е човекът, който дава възможност на цялата нацистка агресия през 1940 г., като одобрява пакта "Молотов-Рибентроп" и си поделя Полша с Хитлер. Сталин е толкова силно шокиран и ужасен от последвалото предателство на Хитлер, когато фюрерът се обръща към Русия и дава старт на операция "Барбароса", че пет дни се крие сам в една хижа със затъмнени прозорци. От само себе си се разбира, че Чърчил е безкрайно по-добър, по-смел и по-велик човек от него. Но въпреки това е дразнещо да чуе такива думи — а обидите са още по-нараняващи, защото съдържат елемент на истина.

Когато най-сетне се случва, победата при Ел Аламейн наистина възвръща престижа на британците: политическата заплаха за Чърчил затихва. Той вече не трябва да се тревожи — колкото и невероятно да ни изглежда днес — че Стафорд Крипс може да го замести като военен премиер. Обидният сарказъм на Анайрин Бивън също замлъква. Британското общество най-сетне получава победата, за която жадува. Но истината е безспорна: с напредването на войната Великобритания означава все по-малко и по-малко като световна сила.

През 1940 г. нацията е останала сама — един изстрадал паладин с издигнато високо знаме на свободата. През 1944 г. Великобритания допринася само една малка част от усилията на съюзниците. Американците дават парите, руснаците са се захванали с грозната задача да убиват германци — цели 750000 само в битката при Сталинград. Затова за Чърчил остава функцията физически и лично да се бори за правото на Великобритания да респектира, за него остава ролята на облицованата с олово боксова ръкавица, която дава възможност на страната да се бие в по-висока категория, отколкото теглото й позволява.

Това обяснява и привързаността му към срещите на високо равнище и неговите невероятни обиколки по време на Втората световна война. Сър Мартин Гилбърт е изчислил, че от септември 1939 до ноември 1943 г. той е пропътувал 111000 мили, прекарва 792 часа по море и 339 часа във въздуха — далеч над резултатите на всеки друг лидер. Виждаме изумителната му енергия при тези пътувания: един човек, който вече е почти на седемдесет години, седнал на куфара си, преди зазоряване, на студеното летище в Северна Африка, докато служителите от неговата администрация се опитват да разберат къде точно се намират. Виждаме го как подскача в разхерметизираните товарни помещения на бомбардировачи с кислородна маска, която е преправена така, че да има място и за пурата му. Самолети, които той е използвал, са сваляни само часове по-късно, докато летят по същите маршрути.

Сутринта на 26 януари 1943 г. той пристига в британското посолство в Кайро точно навреме за закуската. За удивление на съпругата на посланика, той си поискал чаша студено бяло вино. Алън Брук отбелязва в мемоарите си, че чашата била пресушена наведнъж, след което гостът облизал устни и се обърнал към Жаклин с думите: "А, това е много приятно, но да знаете, че вече съм изпил две уискита със сода и съм изпушил две пури тази сутрин"!!! Часът, за който говорим, е малко след 7:30 сутринта. Цяла нощ е пътувал почти без никакви удобства, изминавайки 2300 мили в полет, продължил над 11 часа, част от който на височина над 11000 фута — след което се явява, свеж като репичка, и обръща едно вино след вече изпитите две уискита и две пури!!!

Докато Хитлер и Сталин стоят в бункерите си, Чърчил прави всичко възможно, за да е по-близо до военните действия. Ето защо той толкова иска да се качи на кораба заедно с краля: за да покаже на света — и особено на американците — че Великобритания и Британската империя все още значат нещо: защото той и кралят, лицата на тази империя, лично са присъствали на спасяването на Европа. Със същия мотив той настоява, че британските и канадските сили трябва да получат славата да представляват половината от тези огромни окупационни сили — въпреки че тази операция е водена от американците и въпреки че в крайна сметка повечето реални боеве са тяхно дело.

Когато най-сетне наистина пристига в Нормандия — шест дни след Десанта и със съгласието на краля — той настоява корабът, на който се намира, все пак да "изстреля един" срещу германците. Капитанът с радост се подчинява и се изстрелва залп в посока на нацистите. Това е напълно абстрактно упражнение, но Чърчил въпреки това е въодушевен. Той става Първи лорд на Адмиралтейството още през 1911 г., а за цялото това време за първи път присъства на залп от корабно оръдие!

Сякаш той може да направи по-величава британската военна атака, като участва в нея, сякаш засилва британския принос със собственото си присъствие и авторитет. През август 1944 г. отива лично да наблюдава десантчиците в Сен Тропе, а още през същия месец вече е в Италия, където лично стреля с гаубица към Пиза. Участва в пикник в италиански замък, докато германците стрелят срещу него от разстояние около 500 метра.

През декември 1944 г. той дава начало на своята изцяло лична мисия за спасяване на Гърция от комунизма — в която успява — и дава пресконференция в Атина под звуците на артилерийския огън отвън. През пролетта на следващата година отива в Германия, за да наблюдава настъплението на съюзниците. В началото на март стига до линията "Зигфрид" — огромни бетонни зъбери, които трябва да служат за непроницаема граница, зловещи и символични пазители на немския Фатерланд. Чърчил ги оглежда внимателно — но това някак си не е достатъчно, Нужно му е да изрази абсолютния екстаз на триумфа си.

Затова подрежда генералите: Брук, Монтгомъри, Симпсън, около двайсетина — и един репортер от американското военно издание Звезди и ивици. "Хайде да го направим на линията "Зигфрид" — казва Чърчил, а след това се обръща към фотографите: — Това е една от операциите, свързани с тази велика война, която не трябва да се възпроизвежда в графичен вид."

След което си разкопчава ципа и се изпикава върху защитната стена на Хитлер, а същото правят и колегите му. Както по-късно пише Алън Брук: "Никога няма да забравя детинската усмивка на абсолютно задоволство, която грееше по цялото му лице, когато погледна надолу в критичния момент". Всеки, който е склонен и на най-малкото неодобрение, нека само си помисли за нещата, които Чърчил е преживял. Ако някое куче има право да бележи новата си територия, то това е Чърчил.

Няколко седмици по-късно той настоява да мине по още държаната от немците страна на Рейн, в областта Бюдерих, след което се оказва под обстрел, като снарядите избухват във водата на около стотина метра от него. Американският генерал Симпсън се приближава до него и казва:

— Господин премиер, пред вас има снайперисти, обстрелват и двете страни на моста, а сега започнаха да стрелят и по пътя зад вас. Не мога да поема отговорност за присъствието ви тук и трябва да ви помоля да се отдалечите.

Алън Брук наблюдава как Чърчил прегръща една усукана греда на моста. "Изражението на лицето на Уинстън беше като на малко момче, което гувернантката вика, отделяйки го от пясъчните му замъци на плажа." Чърчил прави точно това, което вече сме го виждали да прави през целия си живот, от първия ден, в който попада под обстрел в Куба. Опитва се да влезе в разказа за войната — и този път целта му е политическа.

В човешка сила и боеспособност Великобритания вече е изместена от сцената заради Русия и Америка. Както се изразява самият той, един дребен малък лъв върви между огромна руска мечка и гигантски американски слон. Но въпреки това още е там, още е сред "голямата тройка". Той все още води войната по начин, който никой друг политически лидер не би могъл и да си представи. Никой друг военновременен шеф — нито Рузвелт, нито Хитлер, нито Сталин, нито Мусолини — няма неговото натрапчиво желание да участва лично в битката и да влезе в хрониките.

Само благодарение на силната си личност той си извоюва правото на равенство в конферентната зала, където се бори със Сталин за съдбата на Източна Европа. Докато Чърчил получава почит и уважение, същото може да се каже и за Великобритания и империята, или поне той така си мисли. В крайна сметка, разбира се, се оказва, че приоритетите му не са докрай споделени от британците или даже от британската армия.

Те не се интересуват толкова, колкото той самият, от "слава" или "престиж" — и това може би не е лошо нещо. Какви ли не неласкави думи са казвани за бойния дух на британските войски, но нека не забравяме нещо много важно: че допреди войната те всички са били цивилни мъже, родени в отдавнашна демокрация с богата история на свобода на словото. Те са добре научени да нямат сляпа вяра в заповедите, които им дават; Първата световна война добре се погрижва за това.

Те не влизат в битка, мотивирани от ужасна идеология за расово надмощие. Зад гърбовете им няма съветски комисари с готови револвери в ръка, които само чакат да им пръснат мозъка, ако покажат миг колебание. Може би парадоксът е, че самите свободи, които са имали, ги правят по-малко страховити като бойна сила. Освен това се чудя дали онези британци, които им се подиграват, не изпитват някакво перверзно удоволствие да омаловажават техните постижения — нещо като вкоренения (и самозащитен в психологически план) национален песимизъм за английския национален отбор по футбол.

Всъщност представянето на британската армия съвсем не е толкова лошо. За цялата война е рядкост германците да бъдат победени от когото и да било, освен при числено превъзходство, и то двукратно или трикратно. Ел Аламейн е значително постижение заради това, че прави десантите в Северна Африка много по-лесни и помага да се отклони важната германска въздушна подкрепа от Сталинград; освен това има и много други велики постижения, не на последно място важният факт, че британците не се отказват и завършват войната на видно място от страната на победителите.

Както беше казал някой, англичаните губят всяка битка без последната. Може би на тях понякога — макар със сигурност невинаги — им липсва фанатичният дух на почти самоубийствена кръвожадност, но на мен това съвсем не ми се струва отрицателно качество.

Чърчил достига до дълбините на душите на хората, когато Великобритания е сама, когато страната се бори за оцеляване, и той успява да намери път към тях и да ги успокои по начин, по който никой друг говорител не би могъл да го направи. Неговият език — вълнуващ и старомоден — е подходящ за този исторически момент. Но когато страната наближава края на шест дълги и изтощителни години война, хората се нуждаят от нов език, от нова визия за следвоенна Великобритания. И умореният Чърчил не успява да я намери.

С наближаването на общите избори през 1945 г. той казва на своя лекар, лорд Морън: "Имам много силното чувство, че моята работа е свършена. Нямам какво да кажа. Преди имах. Сега само казвам "борете се с проклетите социалисти. Аз не вярвам в този прекрасен нов свят". На сутринта на 21 юли, четири дни преди да съобщят изборните резултати, той е в Берлин за Парада на победата.

Хитлер е мъртъв. Бункерът на фюрера е в руини заедно с целия омразен апарат на нацисткото управление. Европа очаква една нова ера на мирна демокрация и всички знаят дълбоко в сърцето си, че това е негово постижение, че без неговата желязна решителност в критичните моменти победата не би била възможна. Той беше обещал това и се бори за него.

Чърчил и Атли се движат в отделни джипове сред строените отстрани ликуващи британски войници. Личният секретар на Чърчил, Джон Пек, веднага забелязва нещо особено.

"Направи ми впечатление, а вероятно и на други хора, макар че никой нищо не каза, че е много странно, дето Уинстън Чърчил, великият военен лидер, без когото никога и не бихме били в Берлин, беше посрещнат със значително по-тихо приветствие от мистър Атли, който — независимо от важния му принос към коалицията — дотогава не беше имал никакво забележително лично влияние върху войската."

Следобеда на 25 юли Чърчил си тръгва от Потсдамската конференция в Берлин, като и Сталин, и Труман изразяват увереност (както публично, така и в частни разговори), че той ще се върне в страната си като триумфално преизбран министър-председател. На следващата сутрин, с привършването на броенето, той се събужда преди зазоряване с "рязко пробождане на почти физическа болка".

До този момент "подсъзнателното убеждение, че сме победени, проби напред и напълно завладя съзнанието ми".

Оказва се прав. Лейбъристите са спечелили с колосалната разлика от 146 места преди всички други партии. Чърчил и консерваторите са изритани от властта. Външният свят е изумен и до ден днешен на хората им е трудно да разберат как Чърчил е могъл да бъде отхвърлен по този грозен начин.

Но със сигурност това не е изненадващо. Изборите не се печелят заради миналите постижения на един политик! А заради това, което е обещано за бъдещето. Именно Чърчил в едно от ранните си превъплъщения е помогнал за наливане на основите на социалната държава; а в речите си по време на войната пак той очертава ключовите реформи на следвоенното лейбъристко правителство. Но Атли е човекът, който успява да овладее дневния ред.

В самия момент на най-големия си триумф Чърчил плаща цената за уникалния си статут — една общонационална фигура, която надхвърля всички партии. В края на краищата точно той е човекът, дотолкова уверен в себе си, че е сменил не една, а две партии. Той не е в еднакво измерение с Консервативната партия, затова неговите постижения не се прехвърлят върху нея. "Аплодирай Чърчил, гласувай за лейбъристите!" — такъв е предизборният слоган на Лейбъристката партия. И той удря точно в десетката.

Вероятно самият Чърчил едва ли го е виждал по този начин навремето, но в известен смисъл самото му изборно поражение е поредният триумф. Той се е борил за британската демокрация и ето плодовете: свалянето от власт на един велик герой от войната и лидер, и то не чрез насилие, а чрез милиони малки и незабележими движения на молива по изборната бюлетина.

Съпругата му Клементин възкликва: "Може да се окаже, че вместо да ти извадят очите, са ти изписали веждите".

"В този момент — отговаря й Чърчил — не усещам изобщо да имам вежди."

Когато в разговор някой казва, че избирателите са били "неблагодарни", Чърчил отвръща: "Не бих го нарекъл така. Всички преживяха много тежки времена". Ето това искам да кажа, говорейки за неговото великодушие.

Той е унизен в най-славния си миг, но Чърчил завършва войната в съвсем друго измерение. Великобритания е уморена и глобалното й положение е свито. Чърчил също е уморен, но глобалното му положение е такова, каквото никой друг британски политик не е постигнал: един морален гигант. Не е зле за човек, който е бил описан през 1911 г. от Спектейтър като "слаб и риторичен, без каквито и да било принципи или дори поне един последователен възглед върху обществените дела".

Някой по-слаб човек сигурно би си събрал багажа и би се оттеглил в Чартуел да рисува. Но не и Чърчил! Той никога не се отказва и никога не се предава. Предстои да направи серия от действия, които променят света и чието въздействие е видимо и до днес.