Факторът Чърчил

Увод Кучето на име Чърчил

Когато бях малко момче, никой нямаше и капка съмнение по този въпрос: Чърчил беше — ни повече, ни по-малко — най-великият държавник, който Британия е раждала в историята си. Още от детските си години имах доста ясна представа какво е постигнал — че е превел моята страна по тежкия път до победата, изправен срещу превратностите на съдбата и може би най-отвратителния тираничен режим, който светът е преживявал.

Познавах много от подвизите му. Двамата с брат ми Лео четяхме и препрочитахме биографичната книга Живот в снимки от Мартин Гилбърт толкова често, че бяхме научили наизуст надписите под фотографиите.

Знаех, че е бил блестящ оратор, а баща ми (сигурно като бащите на мнозина други от моето поколение) често ни повтаряше наизуст някои от най-прочутите му изказвания. Знаех също — още в онези години — че изкуството на риториката постепенно си отива. Знаех, че е бил забавен, дързък до непочтителност и "политически некоректен" даже по тогавашните, далеч по-либерални, стандарти.

По време на вечеря татко обичаше да ни разказва апокрифни анекдоти. Например как Чърчил бил в тоалетната и в същото време го информирали, че Lord Privy Seal[1] желае да го види, а той отвърнал, че е sealed in the privy[2], и т. н.

Знаехме също, че когато социалистическата депутатка Беси Брадок му заявила, че е пиян, той с изумителна прямота, отвърнал, че тя пък е грозна, но той поне на следващата сутрин ще изтрезнее.

Ако правилно си спомням, така научихме и историята за министъра от Консервативната партия и гвардееца. Сигурно сте я чували, но ще ми простите. Съвсем наскоро имах удоволствието да се насладя и на "каноничната версия" — лично от сър Никълъс Соумс, внук на главния герой, докато двамата обядвахме в "Савой".

Макар да съм сигурен, че Соумс, който е брилянтен сладкодумец, няма как да не е поукрасил нещата, историята все пак звучи много истинска и ни казва много за основната тема в тази книга: неповторимия дух на Чърчил.

Ето и разказът на Соумс:

"Един от министрите консерватори беше малко нещо мека китка, ако ме разбираш какво имам предвид — казва Соумс на такъв висок глас, че почти всички в ресторанта започват да обръщат глави, — макар че беше добър приятел на дядо ми. Горкия непрекъснато го хващаха "в крачка", но в онези дни, разбира се, журналистите не се вряха навсякъде и всичко оставаше скрито-покрито. Един ден обаче късметът съвсем му изневерил — хванали го да се забавлява с някакъв гвардеец на пейка в Хайд Парк в три през нощта, и то не кога да е, а през февруари. Това било незабавно докладвано пред председателя на парламентарната група, който пък се обадил на Джок Колвил, личния секретар на дядо ми.

— Джок — рекъл парламентаристът, — боя се, че имам много неприятни новини за еди-кого си. Пак обичайният проблем, но този път журналистите са го спипали и няма как да се покрие скандалът.

— Леле-мале — отвърнал Колвил. — Май ще се наложи лично да съобщя на министър-председателя.

— И аз така мисля.

И така, шефът на парламентарната група потегля за Чартуел (графство Кент) и влиза в кабинета на дядо ми, където той работел до старомодното си бюро.

— С какво мога да помогна? — обърнал се и попитал домакинът.

След което му била представена цялата злощастна хронология.

— Няма как да го оставим на поста — завършил притесненият гостенин.

Последвала дълга пауза, докато Чърчил замислено пушел пурата си. После рекъл:

— Дали ви чух правилно, че еди-кого си го били хванали с някакъв гвардеец?

— Да, господин премиер.

— В Хайд Парк?

— Да, господин премиер.

— На пейка?

— Точно, господин премиер.

— И то в три през нощта?

— Съвсем правилно, сър.

— В този студ! Божичко, човече, как да не се гордееш, че си британец!"

Знаех, че като млад е бил невероятен смелчага, че е видял немалко кръвопролития със собствените си очи, че по него са стреляли врагове на четири различни континента, че е бил сред първите хора, дръзнали да се качат на самолет. Също тъй знаех, че в престижното частно училище "Хароу" не блеснал с бог знае какви умения, че бил висок само метър и седемдесет, с тесен гръден кош и че сам успял да пребори заекването, депресията и безобразния си баща, за да влезе в историята като най-великия англичанин.

Усещах, че има нещо свещено и магично у него, защото дядо ми и баба ми почтително бяха запазили първата страница на Дейли Експрес от деня, когато той си отиде на деветдесетгодишна възраст. Радвах се, че самият аз съм се родил предната година: колкото повече научавах за него, толкова по-горд се чувствах, че макар и за кратко, двамата все пак сме се засекли на този свят. Затова ми се струва още по-тъжно и странно, че днес — близо петдесет години след смъртта му — сякаш има опасност той да бъде забравен или поне да не бъде запомнен така, както заслужава.

Онзи ден тъкмо си купувах пура от летището на една близкоизточна държава, чиято територия сигурно е била "разкроена" точно от Чърчил. Забелязах, че пурата носи марката "Сан Антонио Чърчил", и попитах продавача в безмитния магазин дали знае кой е този Чърчил. Човекът внимателно прочете името, а аз му показах как се произнася.

— Шършил? — рече той, явно това нищо не му говореше.

— През войната — поясних аз — Втората световна.

Стори ми се, че нещо започна бавно и засега доста неясно да изплува в спомените му.

— Стар лидер, да? — попита човекът. — Да, може би, струва ми се. Не знам. — Той сви рамене.

Рекох си — няма какво да му се смея, след като днешните британски ученици знаят почти толкова за Чърчил. Младежите, които внимават в час, остават с впечатлението, че той е "онзи, дето водил война с Хитлер, за да спаси евреите". Обаче много повече млади хора, както показва наскорошно проучване, смятат, че Чърчил е името на… кучето от една популярна британска реклама на застраховки.

Намирам това за много срамен факт — и то най-вече защото съм сигурен, че колоритен чешит като него със сигурност би се харесал на днешните младежи. Ексцентрик, устат, с фрапантен вкус към облеклото, който днес би го превърнал в модна икона — и на всичко отгоре неподправен гений от главата до петите.

Точно за тази гениалност бих искал да разкажа на вас, които може би не сте знаели, че съществува, или пък сте я забравили. Естествено, разбирам, че тези ми претенции звучат чак нахално.

Не съм професионален историк, а като политик, не съм достоен да му вържа обувките — та даже и обувките на Рой Дженкинс, който написа великолепната му еднотомна биография. Като изследовател на Чърчил, съм на светлинни години назад от Мартин Гилбърт, Андрю Робъртс, Макс Хейстингс, Ричард Той и мнозина други.

Добре знам, че за нашия герой излизат по стотина книги всяка година — и въпреки това вярвам, че е време за нова оценка, защото не можем просто да приемаме репутацията му за даденост. Онези, които бяха войници през Втората световна война, си отиват един по един. Напускат ни хората, които си спомнят как е звучал гласът му, и се страхувам, че сме поставени в опасност — и то поради умствена леност — да забравим мащаба на стореното от него.

В днешно време ние, британците, доста малоумно вярваме, че Втората световна война е спечелена с "руска кръв и американски пари" — и макар в това да има известна доза истина, не по-малко истина е да кажем, че без Чърчил насреща си Хитлер почти със сигурност щеше да спечели войната.

Завладяването на Европа от нацистите можеше да се окаже необратимо. Днес с право се оплакваме от недостатъците на Европейския съюз, но явно сме забравили за пълния ужас на онзи страшен свят, който е бил толкова възможен.

Точно днес трябва да го помним — и трябва да помним как британският премиер-министър помогна за създаването на света, в който живеем и досега. Навсякъде по земното кълбо, от Европа, през Русия, Африка и Близкия изток, виждаме следите от онова, което бе оформено с неговия ум.

Чърчил е важен днес, защото спаси нашата цивилизация. А най-важното от всичко е, че той и само той можеше да го постигне.

Чърчил е живото доказателство и звучният шамар в лицето на всички марксистки историци, които смятат, че историята е просто разказ за развитието на някакви огромни и безлични икономически сили.

Цялата поука от фактора Чърчил е, че понякога един човек може да обърне историята.

Отново, отново и отново през седемте десетилетия на участието му в обществения живот ние виждаме отпечатъка от неговата личност върху света и върху събитията, много от които са потънали в забвение.

Чърчил играе ключова роля за раждането на социалната държава в началото на XX век. Той помага британските работници да се сдобият с трудови борси, задължителна почивка през работния ден и помощи при безработица. Негово дело са Кралските военновъздушни сили и танкът, какъвто го познаваме днес, освен това играе абсолютно решаваща роля в развитието на военните действия и победата на своята страна през Първата световна война. Чърчил е незаменим участник в основаването на държавата Израел (и не само), както и в кампанията за обединена Европа.

В няколко важни исторически момента той е язовецът, който загражда с бент реката и спира потока на събитията — а най-дълбоко отразилото се негово участие в хода на историята се развива през 1940 година.

"Характерът е съдба", казват древните гърци и аз съм съгласен с тях. Ако това е така, то по-дълбокият и най-интригуващ въпрос е: "Какво оформя характера?".

Какви са елементите, които правят точно него способен да изиграе тази титанична роля? В коя леярна и в коя ковачница са се родили този остър като бръснач ум и тази желязна воля?

както (тук леко перифразирам) пише Уилям Блейк. Та ето това е въпросът.

Нека обаче първо да се опитаме да постигнем съгласие върху направеното от него.