Факторът Чърчил

Глава трета Опърничавият

В днешно време вероятно би било вярно да се каже, че активните млади консерватори — и особено мъжете сред тях — смятат Уинстън Чърчил за някакво божество. Тези честни момчета може би са лепили по стените на стаята си като тийнейджъри плакати с Чърчил в костюма му с характерно райе, с оръжие в ръка или просто вдигнал два пръста срещу немците.

Влизайки в университета, те сигурно са членували в общества "Чърчил" или клубове "Чърчил", чиито заседания се провеждат в зала "Чърчил", в която портретът му с мрачно изражение присъства на безкрайните им разговори и спорове, подклаждани с много портвайн. Даже може би носят папийонки на точки като неговата.

Когато влязат в парламента, те със страхопочитание прокарват пръсти по лявата обувка на бронзовата статуя, която е поставена в кулоарите — надявайки се да получат някакъв магически заряд, преди да се изправят за реч от трибуната. Когато на свой ред станат премиери от партията на торите и се окажат изправени пред някаква трудност (което неизбежно се случва), те установяват, че изказванията им се получават най-добре в клуба "Сейнт Стивън", където камерите ги хващат в един кадър с образа на стария военновременен водач: с розово лице, свил устни в характерна гримаса, гледайки надолу към своя приемник с гордо — или поне така предполагаме — изражение.

Торите са много ревниви към връзката си с Чърчил. Това е въпрос на емблема, на политическо чувство за собственост. Те мислят за него така, както гражданите на Парма мислят за formaggio parmigiano.

Той е най-големият им коз, най-ценната им собственост, звездата, спечелила световната купа с хеттрик, най-великият капитан на отбора на торите. Така че понякога се чудя дали хората са напълно наясно с подозрението и съмненията, с които той е бил посрещнат от торите, когато е станал министър-председател през 1940 г. — и дали знаят за отровната злоба, с която торите просъсквали името му.

За да поведе страната си по време на война, Чърчил е трябвало да се справи не само със сериозните "мюнхенци" — Халифакс и Чембърлейн — а и със стотици тори, които са облъчени да мислят за него като за опортюнист, предател, дърдорко, егоист, негодник, простак, страхливец, а в няколко добре отразени от медиите случаи — и откровен пияница.

Видяхме как те аплодираха бурно Чембърлейн и почти не реагираха на появата на Чърчил при влизането му в Камарата на общините за първи път като министър-председател на 13 май 1940 г. (събитие, което разтърсва дори самия Чърчил: "Няма да се задържа дълго", казва той при напускането на пленарната зала). Враждебността продължава. От мястото си в парламентарната галерия за медиите Пол Айнциг, кореспондентът на Файненшъл Нюз, успява добре да вижда торите и ясно забелязва неприятното им отношение.

Поне два месеца след встъпването му в длъжност Айнциг си записва, че депутатите консерватори седят в "мрачно мълчание", когато Чърчил става да говори, дори и след като е завършил някоя от исторически прославените си речи. Докато даже лейбъристите аплодират, торите продължават да заговорничат как да се отърват от него. Около 13 май Уилям Спенс, председател на създадения през 1922 г. Комитет на редовите депутати от торите, казва, че три четвърти от членовете на неговия комитет са готови да изритат Чърчил на секундата и да върнат Чембърлейн на поста.

От почти същото време е запазено писмо от Нанси Дъгдейл, съпруга на депутат — привърженик на Чембърлейн, което обобщава едно настроение на претенциозно възмущение. Тя пише на мъжа си, Томи Дъгдейл, който вече е на служба във въоръжените сили:

По възгледите на тези уважавани граждани поддръжниците на Чърчил не са нищо повече от "гангстери". Това са хора като Боб Бутби, депутат, бисексуален непрокопсаник, и по-късно приближен на престъпниците — близнаците Крей; Брендън Брекън, червенокосият ирландец фантазьор, а по-късно притежател на Файненшъл Таймс; Макс Бийвърбрук, дълбоко ненадеждният собственик на групата "Експрес", изобщо една сбирщина от нелоялни и користни "лъскави момчета", водени от "опърничавия". Те цъкат възмутено с език за пиенето на Чърчил ("Иска ми се да не му личеше толкова много, че здравата се е наквасил", почти гнусливо казва Морис Ханки, старши държавен служител), но не от някакъв стремеж към въздържаност, а по-скоро защото им харесва чувството за морално възмущение.

Някои от най-гръмогласните противници на Чърчил всъщност се радват на чудесни кариери: ако не беше убит от Харълд Макмилан през 60-те години, Раб Бътлър можеше спокойно да стане министър-председател. През 1940 г. той е заместник-министър и твърд застъпник за примирието с Германия. Ето какво мисли той за издигането на Чърчил: "Добрата чиста традиция на английската политика беше продадена на най-големия авантюрист в съвременната политическа история — казва той. — Отстъпването пред Уинстън и неговата паплач беше катастрофа, при това ненужна" — с която бъдещето на страната ставало заложник на "американски мелез, чиято основна подкрепа идва от непрокопсани, но приказливи хора като него самия".

Това са доста силни думи. Сега разбирате защо хората са се чувствали лоялни към Чембърлейн, смятан от мнозина за почтен човек, който всъщност според социологическите проучвания е предпочитан пред Чърчил в началото на 1940 г.; виждате и че са се почувствали смутени от възшествието на Чърчил и "неговите хора" — това е било възприемано от съвременниците почти като дворцов преврат; Чърчил е избран за министър-председател на общи избори едва през 1951 г. Но в коментарите звучи една завладяваща злост.

Лорд Халифакс се оплаква, че трябвало да слуша гласа на Чърчил, който "е просмукан от портвайн, бренди и сдъвканата му пура". Друг наблюдател пък заявява, че премиерът приличал на "дебело бебе", когато люлеел спуснатите си крака от първия ред на скамейките в парламента и се опитвал да не се смее на трудно справящия се Чембърлейн.

Та ето какво мислят навремето уважаваните тори за Уинстън С. Чърчил: близнак на Гьоринг, авантюрист, мелез, предател, дебело бебе и катастрофа за страната. Напомня ми на писъците, които се надигат от балната зала, докато пиратът нахлува с извадено оръжие по мостика.

Как да се обясни това истерично отхвърляне на най-големия ни герой от двадесети век?

От гледна точка на консерваторите, за жалост, всичко е твърде разбираемо. В хода на своята четиридесетгодишна парламентарна кариера Чърчил е показал пълно презрение към самата идея за политическа лоялност, да не говорим за лоялност към партията на торите.

От момента, когато претенциозният червенокос двайсет и пет годишен младеж влиза в парламента през 1900 г. — когато кралица Виктория все още е на трона! — той прави от своята нелоялност истински лозунг и стратегия за самореклама. Напада водещите политици на торите, задето харчат твърде много за отбрана. ("Няма ли вече бедни в страната?", пита Чърчил.) Напада ги и заради мерките за социална защита — по онова време кауза на левицата, защото означава по-евтини храни за трудовия човек. Ядосва партийните старейшини толкова много, че в един момент целият актив на торите се изнася показно от парламента, когато той става да говори.

През януари 1904 г. Чърчил вече е мишена на първите опити на торите да го отстранят като официален кандидат на Консервативната партия за неговия избирателен район в Олдъм. През април той решава да премине в друга партия — и доста открито споделя мотивите си. Според него торите са се запътили към изборен разгром. "Моята прогноза — казва той през октомври 1904 г. — е, че [лидерите на торите] ще прережат собствените си гърла и ще доведат партията си до пълно унищожение… и че либералите ще завоюват огромна победа на изборите."

С други думи, той не е това, което хората биха нарекли "принципен човек" — той е преследващ славата опортюнист, който гони целта си с охота на ловджийска хрътка. И така, той преминава от другата страна на пленарната зала, сяда до Лойд Джордж и заслужено бива наречен "продажния плъх от Бленхайм".

Собствените му чувства към торите не са никак по-мили. "Аз съм английски либерал — пише вече той. — Мразя консервативната партия, хората в нея и нейните методи." Разбира се, две десетилетия по-късно отново се връща в "партията майка" — когато либералите губят сили и влияние — и го прави зрелищно, като циркаджийски номер с прехвърляне от седлото на един кон върху гърба на друг, докато и двата се носят в галоп. Такова чудо не е виждано дотогава в британския парламент. През десетилетието след 1930 г. Чърчил затвърждава репутацията си, като продължава да напада ръководството на Консервативната партия за всяко негово действие, безочливо опитвайки се да наложи собствената си кауза.

Така че нищо чудно, че в редиците на торите го гледат с недоверие — същото важи и за всички останали политически кръгове. Става ясно, че противниците на Чърчил през 1940 г. имат цял поменик причини да не го харесват.

Даже докато още учи в "Сандхърст", го обвиняват в престъпни деяния. Първо той и неговите колеги са обвинени, че са нагласявали резултатите на надбягвания с пони. Нека не забравяме и неприятната история с Алън Брус, новопостъпил в училището, когото Чърчил и неговите другари се опитали да прогонят от полка. Има дори предположения (от Брус), че Чърчил бил "последовател на Оскар Уайлд" (известен със своята хомосексуалност) — безпочвени обвинения, които водят до скъпо дело за клевета, заведено от майка му, но както казват, "неприятното чувство остава".

Има и една странна афера в Претория, когато той избягал от бурите, като нарушил условията на пускането си под гаранция, и изоставил другарите си. А що се отнася до политическата му кариера — майчице мила, там са нанизани гаф след гаф: ако сте противник на Чърчил, можете да започнете обвинителната си тирада например от работата му като министър на вътрешните работи заради тежките стачки от 1910–1912 г. Всъщност можете да го атакувате и от едната страна на политическия спектър, и от другата, тъй като торите например смятат, че той като цяло е твърде мекушав към стачниците, а в същото време лейбъристите го обвиняват, че наредил "да стрелят на месо" по невъоръжените миньори в уелския град Тонипанди — което всъщност не е вярно, тъй като най-сериозното оръжие на полицията при тази операция представляват навити на руло дъждобрани.

След това през 1911 г. избухва фарсът с обсадата на Сидни Стрийт, когато той лично поема ръководството на яростна престрелка в Ийст Енд между полицията и мистериозен гангстер, наречен Питър Бояджията, който така и не бива открит и в действителност може никога да не е съществувал.

Чърчил се вижда на различни фотографии от събитието как занича иззад ъгъла по посока на предполагаемите анархистки терористи — всъщност цилиндърът на главата му е може би най-забележителният елемент от тези фотографии.

"Разбирам какво е правил фотографът — с провлечения си глас го подиграва консерваторът Балфур пред Камарата на общините, — но се питам какво е правил там многоуважаемият господин?" Репликата се посреща с бурен смях в залата.

Отговорът, както всички знаят, е, че многоуважаемият господин просто се е опитвал да попадне в кадър.

Това обаче е нищо пред епичните провали по време на Първата световна война, които противниците на Чърчил знаят наизуст. Първо се случва "гафът" с Антверпен, или "фиаското" от месец октомври 1914 г., когато Чърчил си навива на пръста, че Антверпен трябва да се спаси от германците и че само той може да го спаси.

В продължение на четири или пет дни лично води отбраната на пристанището и дори има условен контрол върху цялата територия на Белгия. Един журналист успява да запечата наполеоновското поведение на този "мъж, загърнат в наметало и с моряшка шапка на главата. Той мълчаливо пушеше голяма пура и наблюдаваше развитието на бойните действия под дъжд от шрапнели… Усмихваше се и изглеждаше доволен".

Малко след това Антверпен пада и в общи линии остава възприетото тогава схващане, че намесата на Чърчил е била безсмислен егоистичен акт, който демонстрирал — по думите на Морнинг Поуст — че той е "негоден за поста, който заема". Негоден или не, той все пак остава на поста си — Първи лорд на Адмиралтейството — достатъчно дълго, за да организира едно, според противниците му, епично и безпрецедентно военноморско бедствие — истински подвиг на некомпетентността, което кара военните неудачи от Кримската война да изглеждат като брилянтно планирана операция. Това е опит да се заобиколи по фланга оформилата се мъртва точка на Западния фронт, който завършва не само с унижение за британските въоръжени сили, той струва живота на толкова много австралийци и новозеландци, че до ден днешен експедицията им към Турция, състояла се през 1915 година, е основна причина за антибритански чувства и нападки срещу "старата родина" от другата страна на океана.

Галиполи, или Дарданелите, е вероятно причината за най-яростни атаки срещу Чърчил, а през 1940 година спомените вероятно са още достатъчно пресни, за да повлияят на отношението към него и да събудят съмнения дали той е подходящият човек да поведе страната по време на война. Дори и онези, които смятат, че е брилянтен лидер — а повечето хора все пак виждат това — често остават смаяни от привидната липса на разсъдливост, склонността му да преувеличава, да се вълнува прекалено много, достигайки дори до истерия. През 1931 г. той толкова остро реагира на перспективата за независимост на Индия, че нарича Махатма Ганди "полугол факир" — и тези думи със сигурност не са забравени в Индия и до днес.

Чърчил разтълкува погрешно общественото мнение в отношението му към абдикацията през 1936 г., като открито защитава тезата, че кралят на Англия може да се ожени за всяка жена, която му е на сърце, независимо дали е разведена американка, или не — инак какъв изобщо смисъл има да е крал? В един момент той пламенно говори в защита на Едуард VIII — който, доста парадоксално, е пронацистки настроен и съответно би създал всякакви проблеми на Чърчил, ако бе останал на трона — когато с освиркване прекъсват изказването му и той губи контрол върху Камарата.

Враговете му го обвиняват в титаничен егоизъм, желание да яхне всяка вълна или дори вълничка, до която може да се докопа, и да се носи по нея толкова дълго, че даже не забелязва как тя отдавна се е превърнала в пяна на плажа. Когато враговете на Чърчил го слушат да се "пени" срещу Хитлер и опасностите от превъоръжаването на Германия, те просто го възприемат като човек, който се е пенил преди и няма да спре да го прави и в бъдеще — и това "пенене" се е превърнало в част от пейзажа — подобно на дърдорковците в Хайд Парк, които винаги намират за какво да произнасят речи.

Трябва да признаем, че тази му репутация не е съвсем незаслужена. Има си причина да го смятат за арогантен и "малко чалнат", защото до известна степен това е вярно: поведението му наистина е водено от готова да се изправи дори срещу смъртта вяра в самия себе си, а понякога и склонност да отиде в крайности, които почти никой не смята за разумни. А защо се държи по този начин?

През ранната си кариера той не просто се смята за неблагонадежден, а за неблагонадежден "по рождение". Роден е под доста съмнителна звезда.

Само преди дни се озовах в самата стая, точно до леглото, където се е случило това знаменателно събитие. Един коридор (всъщност няколко коридора) ме делеше от зала, където се вихреше огромно тържество по случай шестдесетата годишнина на финансист, известен като "царя на хедж фондовете" на 21-ви век.

— Само да попитам — казах аз, докато ни приканваха към първата стройна редичка сервитьорки, понесли табли с шампанско, — дали бихте ни показали стаята, в която е роден Чърчил?

Една мила икономка ни преведе по страничния коридор и влязохме в малка квадратна стая на приземния етаж.

Със затварянето на вратата шумовете от тържеството заглъхнаха и аз ясно си представих, че сме се върнали 140 години назад във времето, към шума и блясъка на друго пищно тържество. Ако премрежиш очи, почти виждаш газови лампи вместо електрическите, на стената са същите тапети с флорални мотиви, същият весел огън в камината, същите купи и кани, украсени с родовия герб на Марлборо.

Виждах всичко с перфектна яснота: палтата на празнуващите, набързо избутани от леглото, каните, пълни с топла вода, а на леглото — наедрялото тяло на Джени Чърчил с такива силни родилни болки, че са се отказали да се опитат да я качат на горния етаж. Тя е само на двайсет години, но вече известна като една от най-красивите млади жени в лондонското висше общество.

През целия ден домакините и гостите са били на лов в околността, според някои информации тя се подхлъзнала и паднала, други говорят, че прекалила с бурните танци. И така, в един и трийсет след полунощ, на 30 ноември 1874 година тя ражда детенце, което съпругът й описва като "чудно красиво и много здраво".

За да разберем психологическата атмосфера, изградила характера на Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил, трябва да обърнем внимание както на мястото, така и на времето. Стаята, в която се ражда, се намира нейде в недрата на двореца Бленхайм — ненужно огромния родов дом на херцога на Марлборо. В сградата има 186 стаи, като само застроената площ заема седем акра (без да броим езерата, лабиринтите, колоните, парковете, триумфалните арки и т. н.). Това е единствената сграда във Великобритания, която не е собственост на кралското семейство или църквата и въпреки това официално се нарича "дворец".

Макар да има своите зложелатели, според мен тя е най-големият шедьовър на английската барокова архитектура — с огромните си крила, които се издигат и спускат симетрично до най-дребния детайл, и със своите чудесни в пълната си непрактичност парапети и орнаментални шпилове, изградени от камък в светложълт цвят, Бленхайм е една декларация, направена с езика на архитектурата, и тя гласи: аз съм голям, по-голям и по-величествен от всичко, което някога си виждал.

Сградата е подарена на един от династическите предци на Чърчил, Джон Чърчил, херцог на Марлборо, като награда за отличния му принос за смачкване на французите и превръщането на Англия от осемнадесети век във водеща европейска държава. А Чърчил е роден в нея по една простичка причина — тя е неговият дом: новороденият е внук на седмия херцог, племенник на осмия херцог и първи братовчед на деветия херцог — и ако този любим братовчед не се бе сдобил с наследник (което доста дълго време изглежда вероятно да се случи), то самият Чърчил щеше да стане херцог на Марлборо.

Това е важно: Чърчил не е просто богат, той е от благородническо семейство — и принадлежността му към династията на един от най-големите военни герои на тази страна е завинаги на преден план в съзнанието му и начина, по който вижда себе си.

Що се отнася до датата на раждането му — и тук имаме доста интересен момент. Той се появява на бял свят два месеца преждевременно, едва седем месеца след сватбата на родителите си. Това винаги е било причина за известни съмнения. Макар че е възможно наистина да се е родил преждевременно, най-простото обяснение е, че всъщност се е родил съвсем навреме, но майка му е забременяла преди брака.

Ако е вярна втората версия, това едва ли би учудило някого, защото родителите му, по свой собствен начин, са не по-малко своенравни и нетрадиционни от своя син. Най-важният им принос към цивилизацията е в това, че и двамата не обръщат никакво внимание на детето си.

Майката на Чърчил е дъщеря на преуспял американски бизнесмен на име Ленърд Джером, който в един момент от кариерата си държи мажоритарен дял в Ню Йорк Таймс, притежава състезателни коне и опера и върти любовни афери с най-красивите оперни диви. Джени имала (както твърдят злите езици) малка татуировка на дракон на китката си и (това, второто — несъмнен факт) привличаща мъжките погледи фигура с едър бюст, тънка талия и женствен ханш. На нея приписват изобретяването на коктейла "Манхатън", а възхищението заради остроумието й и красотата "като на пантера" е толкова голямо, че през годините тя има десетки любовници, сред които и принцът на Уелс. Омъжва се общо три пъти, като един от съпрузите й е по-млад от собствения й син.

"За мен тя блестеше като Зорницата — пише Чърчил по-късно. — Обичах я много, но само отдалеч." Писмата му от училище преливат от жални увещания за повече обич, пари… и посещения. Но всъщност баща му действително го оформя като личност — първо, като се държи с него просто отвратително, а след това и с преждевременната си смърт.

Когато човек чете писмата на Рандолф до сина му, започва да се чуди какво толкова лошо е направило горкото дете, за да заслужи подобно отношение. Например му нарежда да спре да го нарича "тате". "Отче" било по-добро обръщение, заявява Рандолф. Той, изглежда, дори не може да си спомни дали синът му учи в "Итън" или "Хароу", но въпреки това пророкува, че момчето щяло да стане "поредният пройдоха, един от стотиците неудачници, учили в скъпо частно училище, изпаднал до бедняшки нещастно и безсмислено съществуване".

Може би най-трагичният пример за това как Уинстън се опитва да угоди на баща си, е историята с часовника. Рандолф подарява на сина си нов часовник, когато младежът става курсант в "Сандхърст", и един ден Уинстън го изгубва в дълбок вир на реката. На няколко пъти се гмурка, за да го извади, но му пречи ледената вода. След това се опитва да го открие с драга през реката, а когато и това не успява, наема двадесет и трима колеги кадети, за което им плаща по цели 3 лири, за да направят бент на потока, да го отклонят по друго трасе и всъщност да пресушат коритото на реката. Най-сетне намират часовника.

Писмо от Чърчил до майка му, 1890 година.

Тези херкулесовски усилия обаче изобщо не впечатляват побеснелия от яд Рандолф, който нарича сина си "млад глупак", на когото "определено не може да се има доверие". Напълно е възможно това крайно поведение да се дължи на медицински причини: лорд Рандолф Чърчил бавно умира от сифилис.

Неотдавнашни научни разследвания правят опит да опровергаят версията с венерическа болест и предполагат, че всъщност е бил болен от тумор в мозъка — но дори и да е така, самият Рандолф смята, че има сифилис, съпругата му смята, че е сифилис, а също и личният му лекар. Същото смята и Чърчил, който в юношеството си става свидетел на ужасното политическо падение на своя баща — от бляскава и обещаваща звезда до черна дупка — а след това и на смъртта му, бавна и мъчителна, обществено известна, от такава срамна болест.

Така че той израства с две много силни и едновременни чувства към баща си: че самият той е разочарование за Рандолф и че съдбата някак е успяла да отнеме на Рандолф величието, което е заслужавал. Ето защо младежът иска да постигне две неща: да се докаже пред баща си и да защити името му.

Едва когато човек се разрови дълбоко в отношенията с Рандолф и хипнотизиращия пример, който той дава на сина си, той започва да разбира защо Чърчил се е държал по този особен начин. Той е трябвало да му подражава — как инак би могъл действително да се докаже в очите на Рандолф? Освен това трябва да подражава на живота му и на неговия модел на поведение, защото това е единственият начин да го оправдае в очите на всички останали.

"Той е напълно неблагонадежден, какъвто беше и баща му", отсича лорд Дерби през 1916 г. Теодор Рузвелт нарича и двамата "циркаджии".

Има си причина за тази репутация и тя е, че до голяма степен Чърчил умишлено се захваща да направи от живота на баща си програмата и рамката за своя собствен живот.