Гадна работа на улица „Гансън“

14 Ти си го заслужи

Полицаите забързаха по коридора, заразен със същия пурпурен цвят, който беше превзел дванайсетия етаж.

— Ти си го заслужи! — изкрещя жена и едно дете, момченце или момиченце, започна да пищи.

Бетингър и Доминик заблъскаха по вратата точно под номер 1610 и извикаха:

— Полиция!

— Остави детето — добави детективът.

— Отвори веднага вратата, мамка му! — изрева Доминик.

— Не ми се бъркайте в семейството! — Жената в апартамента хриптеше и говореше носово и Бетингър заключи, че е дебела селяндурка. — Знам, че не сте истински ченгета.

Детето започна да ридае.

— Госпожо — започна Бетингър, — трябва да отворите тази…

— Оставете ме на мира. Това не е ваша работа.

— Наша работа е. Отворете вратата или ще влезем насила.

Жената прошепна нещо и детето изведнъж спря да плаче.

Доминик заблъска по вратата.

— Пет секунди или ще я разбием.

— Идвам.

В апартамента заехтяха стъпки. Полицаите вдигнаха значките си, а неколцина съседи показаха глави в коридора, за да наблюдават представлението. Един бял старец като че ядеше желирани бонбонки.

Сянка се мярна между прага и вратата, скоро потъмня и шпионката. Жената в апартамента измърмори:

— Мамка му!

Бетингър прибра значката си.

— Отвори вратата.

— Извинявам се за шума. Вече ще пазя тишина. — Гласът на жената звучеше тревожно.

— Пусни ни да влезем или ще те отведем в управлението.

Изтрака резе, после издрънча верига. Щракна езичето на бравата и вратата се отвори навътре. В розовото фоайе стоеше нездраво затлъстяла бяла жена по тесен син пеньоар, който разкриваше повече гола кожа, отколкото на две голи жени с нормални размери.

Бетингър надникна по-навътре в апартамента, но не видя детето.

— Къде е детето?

— В тоалетната.

— Заведи ни там.

Жената поведе полицаите по коридора, който миришеше на пръдня и мръсни чорапи. Скоро стигнаха до затворената врата.

— Как се казва?

— Питър.

Детективът почука на вратата.

— Питър?

— Какво? — Гласът на момчето беше неясен и разплакан.

— Добре ли си?

— Да.

Бетингър се обърна към жената.

— Как се казваш?

— Лиз.

— Лиз чия?

Жената се замисли за миг.

— Смит.

— Донеси шофьорската си книжка.

— Нямам.

— Тогава акта за раждане или здравноосигурителната карта.

— Нямам.

— Донеси нещо с твоето име на него. Кредитна карта или фактура. И вземи си облечи нещо.

— Облечена съм. — Лиз заприбира пеньоара си и размърда циците си, които приличаха на чували за смет. — Много жени се обличат така у дома си.

— Твоят тоалет се нуждае от допълнение — обади се Доминик.

— Не се срамувам от онова, с което Бог ме е дарил.

— Не бива да скромничиш. Заслугата не е само негова.

— Дръж си устата. — Бетингър огледа Лиз. — Моля, госпожо Смит. Намерете някакъв документ и си наметнете нещо.

Жената се обърна, понечи да тръгне, но се спря и погледна през рамо.

— Фамилията ми е Валески.

— Чудесно.

— Преди беше Смит.

— Разбира се, че е била. — Отговорът на Бетингър беше суров.

Доминик последва бялото туловище на Лиз в осеяната с боклуци всекидневна.

Останал сам в коридора, Бетингър се обърна към банята и почука на вратата.

— Питър?

Момчето не отговори.

— Аз съм полицай и трябва да говоря с теб. Сега ще отворя, съгласен ли си?

Нямаше отговор.

Бетингър отвори внимателно вратата. В средата на зиданата вана, полускрито от мухлясала завеса за баня, седеше потънало в сълзи момче.

— Питър?

Бледият овал, който представляваше лицето на детето, опъна мръсната тъкан на завесата.

— Казвам се детектив Бетингър. Можеш да ме наричаш Джулс. Трябва да говоря с теб. — Детективът влезе в покритото с плочки помещение, което силно миришеше на изпражнения. — Важно е да ми казваш истината, когато те питам за разни неща. Разбираш ли?

Насълзеният овал на лицето са размърда.

— Нищо не съм направил.

— Знам. Искам да говорим за това, което направи твоята майка.

— Върви си.

— Трябва да се уверя, че си добре.

Бетингър протегна ръка към завесата, но Питър го плесна по ръката.

— Удрянето на полицаи е противозаконно.

— Не съм длъжен да слушам някакъв негър.

Детективът си спомни скинарите, които висяха на уличния ъгъл, и си представи съдбата на момченцето.

— Питър, трябва да ти хвърля едно око, за да се уверя, че си добре. Ако отново ме удариш, ще си имаш неприятности.

Неясният овал не каза нищо.

Бетингър дръпна завесата и пред него се показа уплашено русокосо момче на около шест години по червени шорти и с розови натъртвания. По гърдите и лицето му имаше засъхнали късчета изпражнения.

— Доминик! — провикна се детективът от вратата. — Обади се за линейка!

— Слушам.

Бетингър грабна кърпата за лице от стената, пусна кранчето и навлажни плата. Клекна до ваната и избърса кафявите парченца от устните и брадичката на момчето.

— Забравих да пусна водата — призна Питър.

Детективът сгъна кърпата на две и продължи да почиства момчето.

— Затова ли майка ти те накара да го изядеш? Защото си забравил да пуснеш водата?

Питър кимна. Долната му устна започна да трепери и очите му се напълниха със сълзи.

Бетингър избърса изпражненията с цвят на охра от гърдите на момчето и запрати мръсната кърпа в ъгъла на банята.

— Питър, ти нищо лошо не си направил. Майка ти е била лоша. Извършила е нещо лошо. Разбираш ли това?

Питър започна да плаче. В банята притъмня от сянката в отвора на вратата и Бетингър изви глава. На вратата стоеше Лиз Валески с плик в ръка, облякла червена рокля с размерите на палатка.

— Излез — излая детективът.

Жената отстъпи назад.

Бетингър я последва в розовия коридор, затвори вратата и погледна Доминик.

— Повече няма да види момчето.

— Питър лъже. — Лиз започна да трепери. — Каквото и да е казал, лъже!

— Детето няма защо да чува това — отбеляза детективът.

Едрият му партньор избута жената нататък по коридора.

— Давай, все едно си лавина.

Бетингър ги последва в помещение, което беше толкова разхвърляно, че едва се познаваше, че е кухня.

— За колко време ще дойде линейката?

— Казаха петнайсет минути.

Детективът извади телефона си.

— Ще се обадя на социалните служби и…

— Не! — изпищя Лиз. — Не може да го напра…

— Млъквай. — Доминик посочи ярките късчета зърнена закуска, които покриваха пода. — Ако се обадиш още веднъж, ще те накарам да закусиш с тях.

Жената стисна зъби. Яростта и страхът се бореха в подлата й глава.

Едрият чернокож погледна партньора си.

— Какво е направила на детето?

— Пребила го е! Накарала го е да яде собствените си изпражнения, защото забравило да дръпне водата в тоалетната.

Лицето на Доминик потъмня.

— Синът ми лъже! — възрази Лиз. — Той… непрекъснато си измисля разни неща. Не можеш…

— Целият е в натъртвания — каза Бетингър, — устата му е пълна с лайна… а част от тях са още под ноктите ти.

Жената погледна мръсните си ръце.

Доминик въздъхна, докато се придвижваше към далечния край на кухнята.

— Днес е трудно да отглеждаш деца. Особено за самотна майка като теб…

Лиз изтри проблясващите си от гняв очи.

— Така е.

— Много трудно. — Превързаното ченге с бичи нос спусна щорите и откъсна една хартиена кърпа от ролката с домакинска хартия. — Истинско предизвикателство. — Използвайки бялата хартия, вдигна нож за масло за заобленото му острие.

Стомахът на Бетингър се сви.

— Полицай!

Доминик й подаде оръжието.

— Дръж това.

Ръката на жената обхвана дръжката.

Едрият чернокож изрева:

— Хвърли ножа! — и стовари юмрук в гърлото на дебеланата.

Лиз се блъсна в стената, зяпна за въздух и се стовари на задника си. Той й заби плесница с отворена ръка, която я повали.

Бетингър хвана ръката му.

— Достатъчно.

Едрият мъж с лекота го отмести настрана и се обърна отново към проснатата възнак мъчителка на деца.

— Спри — нареди детективът, заставайки между своя партньор и жената. — Слез долу и посрещни линейката. — Той се разкрачи в боксова стойка и сви юмруци.

Марлята по лицето на Доминик се раздвижи, показвайки протичането на някакъв мисловен процес.

— Слез долу на улицата — повтори Бетингър.

Доминик изръмжа като тигър, поклати глава и излезе от кухнята.

Лиз махна окървавено парче от зърнената закуска от лицето си и започна да плаче.

— Млъквай — нареди детективът.

Санитарите дадоха на Питър две дози активен въглен, качиха го на линейката и го откараха в баптистката районна болница „Йоан Кръстител“, където щяха да му изпомпят стомаха и да се срещне с представителите на Агенцията за защита на децата, които щяха да се погрижат за настаняването му.

Бетингър изнесе поставените в плик доказателства в пурпурния коридор и затвори вратата. Неколцина ококорени старци стояха наоколо и обсъждаха случилото се.

— Управлението на полицията иска да благодари на тези, които съобщиха за това престъпление.

Един от старците беше толкова възторжен, сякаш беше станал свидетел на възкресението на водевила. Глътна поредното желирано мече и отговори:

— Няма защо.

— Благодарение на вас Питър Валески ще отиде на безопасно място. — Бетингър каза това убедено, макар да изпитваше съмнение в системата от приемни семейства на място като Виктъри. Щом настаняха детето, щеше да го посети, за да прецени на място.

Детективът слезе по стълбите, прекоси фоайето и излезе на двора. Докато крачеше към сребристата кола, помаха на Рачешката глава, който отново се пързаляше със скейта по бетонираните алеи на двора.

Младежът му кимна в отговор.

Бетингър се качи в сребристата кола, затвори вратата и погледна към Доминик. Мислите на едрия мъж бяха на Юпитер.

— „Сечуански дракон“ — каза детективът, докато си слагаше предпазния колан.

Доминик натисна бутона на запалването, включи на скорост и завъртя волана. С мъркане луксозната кола се отдели от бордюра.

И двамата мълчаха, докато минаваха край общинските жилища и влязоха в района на центъра. Там Доминик избягна един умрял гълъб и на следващата пряка заобиколи неговите племенник и племенница.

— Зволински ще научи ли за това? — попита Доминик. Гласът му беше далечен и унил.

— Рачешката глава ми се стори наред.

— Рачешката глава?

— Ръката му изглеждаше наред. Тази, която изви.

— Нямах това предвид.

Бетингър продължи да се прави на глупак.

— А какво имаше предвид?

— Онова, което сторих на жената — въздъхна Доминик през носа си. — Зволински ще разбере ли за това?

— Разбира се, че ще разбере.

— Разбира се, че ще разбере — повтори едрият мъж с такъв вид, сякаш току-що беше глътнал хлебарка.

— Излезе ти с нож. Искаше да те наръга.

Изненадан, Доминик се обърна да го погледне.

— Това ли видя?

— Жълто. — Бетингър посочи светофара.

Едрият мъж натисна газта и профуча през кръстовището.

— Излязла ми е с нож и се е опитала да ме наръга?

— Точно това се случи — сви рамене детективът. — Нямаше друг избор.

Доминик се ухили и закима.

— Сечуан е за моя сметка.

— Благодаря, но няма нужда. — Бетингър се протегна към задната седалка, взе радиостанцията и я закачи отново на арматурното табло.

— Ти си голяма работа.

— Наричали са ме и с по-кофти имена.