Гадна работа на улица „Гансън“

16 Разходка по тротоара

Студът нападна. Когато излязоха на паркинга, Бетингър крачеше до Доминик, който отново се беше отнесъл незнайно къде, пъхнал ръце в джобовете си. Треперейки от студ, детективът се дивеше, че на места, където е достатъчно студено, за да мрат неподходящо облечените homo sapiens, има разположени градове. Бизнесменът, който се застреля в Аризона, сигурно беше пряк наследник на идиота, заселил се в Аляска.

Вдишвайки въздух с температура минус девет градуса, който би могъл да бъде смъртоносен, Бетингър се замисли за Карибите, но накрая насочи мислите си отново върху случая.

— От вторник насам валял ли е дъжд или сняг?

— Не.

— Тогава може би ще открием нещо по пътя.

Доминик изпръхтя.

— Наблюдавай за следи от борба — махна детективът към заобикалящия ги бетон. — Следи от влачене, драскотини, кръв. Часовник, обеци. Нещо, което може да падне от портмоне или джоб.

— Например пистолет с етикетче с името на собственика?

— Ако го намериш, ще може цял ден да слушаш рап.

Стигнаха до тротоара и закрачиха в източна посока.

Дълга черна кола със затъмнени прозорци беше паркирана в края на пряката по средата на пътя. В колата бумтеше музика, а ритмичните избухвания ехтяха като дълбоководни мини.

Като не изпускаше от очи подозрителния автомобил, Бетингър оглеждаше и района наоколо за доказателства.

— Апартаментът й далече ли е?

— Десет-единайсет преки.

Черната кола се събуди, потрепери и потегли напред, превръщайки един от гълъбовите трупове на каша от гнилоч и пера.

— Във Виктъри има много мъртви птици.

— Много си наблюдателен.

Между полицаите и пълзящия автомобил оставаха петнайсет метра. Басите блъскаха с четирийсет и два удара в минута.

— Защо? — попита Бетингър.

— Какво защо?

— Защо има толкова мъртви гълъби из града?

Музиката спря и това подейства като предупреждение, което детективът усети с врата си. Колата продължаваше бавно да се приближава към тях, тиха като акула.

Доминик хвърли мръсен поглед към нея и отпусна ръка върху дръжката на пистолета. Гумите изсвириха и дългият четириколесен организъм се стрелна покрай полицаите.

Бетингър се вгледа в регистрационния номер на колата и го записа в бележника си.

— Това са само няколко негра, които няма какво да правят.

— Вероятно — съгласи се детективът, — но няма вреда, ако пуснем номера през базата.

— Тук можеш да ги купиш за десет долара.

— Регистрационните табели?

— Да. — Доминик поведе партньора се през улицата. — Веднъж арестувах едно негро, което имаше повече от триста в бърлогата си. Взимал метала от строежи и автомобилни гробища и карал баба си да рисува номерата.

— Този арест с Такли ли го проведохте?

До този момент нито един от двамата не беше произнасял името на бившия партньор на Доминик — ниския мъж с витилиго, който си бъркаше кафето с нож.

— Забравил съм.

Стигнаха до края на улицата и Доминик махна с ръка на юг, променяйки посоката на разходката по улица с високи стени, метални врати и големи жилищни сгради. Бетингър заобиколи една отворена шахта и се върна на тротоара, за да прекрачи мъртъв гълъб, притиснат в бордюра. От перата му стърчаха червени неподвижни крака като на танцьорка.

— Някаква идея какво убива тези животни?

— Птиците могат да ходят където си искат, нали? — Доминик махна към небето. — Само да си размаха крилете и ще се озове в Хавай или може би дори в Париж, за да сере върху странни шапки. Така излиза, че онези, които остават във Виктъри, са увредени.

— Психически?

— Мисля си, че е нещо с радара им или каквото е там. Каквото и да е, това продължава вече с години. Птиците просто си падат.

На детектива му хрумна нещо, свързано със случая Илейн Джеймс.

— Кой е най-добрият технически сътрудник в управлението?

— Нямаш голям избор.

— И така кой?

— Айрин.

Бетингър си спомни една старомодна жена на средна възраст със замръзнала от студеното къдрене коса, заради която главата й приличаше на астероид.

— Онази с косата?

— Точно тя.

— Може ли да се разчита на нея?

— Имаш ли някаква представа колко плащат на тези хора?

Докато минаваха край една бетонирана детска площадка, детективът си свали ръкавицата и извади от джоба мобилния си телефон, който беше стар модел с вид на сметачна машинка.

— В Аризона май не плащат добре, а? — отбеляза Доминик.

— Не влагам пари в малотрайна техника.

— Видях колата ти.

— В град като този класифицирам колата като малотрайна техника.

— Тогава сигурно живееш в богаташка къща.

Бетингър натисна бутона за бързо набиране и долепи телефона до ухото си.

Жената от приемната вдигна на второто позвъняване.

— Управление на полицията Виктъри.

— Здрасти Шарън, обажда се детектив Бетингър.

— Здрасти, детективе — жената говореше престорено официално.

— Моля, свържи ме с Айрин.

— Тя обича да бъде наричана госпожица Бел.

— Ще уважа желанието й.

— Изчакай.

Връзката премина в сладникав ду-уап5 и от слушалката се понесе негърски фалцет, който почти наподобяваше птиче чуруликане. Заслушан във фалцетната история за изгубена любов, детективът последва Доминик на Маргарет Драйв. Един куплет точно се разля в хор и певецът повтори припева: „Сложи своята любов в моята кутия за сандвичи“, когато детективът забеляза счупена улична лампа и се спря.

— Уилямс…

Доминик погледна партньора си.

— Трябва да…

— Госпожица Бел слуша.

— Ало, госпожице Бел. Обажда се детектив Бетингър. Видяхме се по-рано.

— Да, помня. Добър ден. — Жената говореше като робот, още не получил чип със самоличност.

— Добър ден. Запозната ли си със случая Илейн Джеймс?

— Госпожа Линднър събра досието. Да ви прехвърля ли?

— Бих предпочел, ако нямаш нищо против, ти да ми помагаш.

Клавиатурата изтрака като автоматен откос.

— Убита. Изнасилена постмортем.

След тази прокламация последва мълчание.

— Търся „студени досиета“, които биха могли да бъдат свързани с този случай.

— Госпожа Линднър не откри обещаващи съвпадения. Некрофилията е много рядка дори във Виктъри.

Бетингър състави внимателно въпрос, надявайки се, че няма да обиди сътрудничката.

— Възможно ли е да имаме неразкрито убийство, където е имало акт на некрофилия, но е останал незабелязан?

По линията се чу щракане и детективът се запита дали роботът не е прекъснал връзката.

— Ами… възможно е — отговори госпожица Бел, а в гласа й се доловиха човешки нотки.

— Тогава бих искал досиетата на всяка жена, умряла във Виктъри през последните осемнайсет месеца — нещастни случаи, естествена смърт, жертви на убийства. С една дума, всички. Умрелите през последните шест месеца нека са най-отгоре. А проститутките на върха.

— Информацията, която поиска, ще бъде на бюрото ти днес до пет часа. — Роботът отново се беше върнал. — И ще изпратя електронните досиета на твоя имейл.

— Много благодаря, госпожице Бел.

— Хубав следобед.

— На теб също.

Бетингър прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. Пъхна измръзналата си ръка в ръкавицата и започна да оглежда счупената улична лампа. Парченца строшена пластмаса още стояха в арматурата, напомняйки бебешки зъби. В нея имаше още птиче гнездо и няколко камъка.

Детективът обхвана с жест на ръката тротоара, платното и паркинга на двуетажната синкавозелена сграда.

— Когато се е прибирала, целият този район е бил тъмен.

— Да, черен като теб.

— Много си умен.

Бетингър влезе в паркинга, оглеждайки синкавозелената сграда, на която имаше табелка с надпис „Общински център Христос Спасител“. Бледо лице се появи на един от прозорците, притежателят му явно бе около метър и осемдесет висок. Скоро към него се присъединиха три по-малки, които едва стърчаха над долната част на рамката на стъклото. Безмълвно и неподвижно децата и техният наставник наблюдаваха нарушителите.

Детективът извади значката си и започна да я върти насам-натам, докато не видя отражението й върху стъклото.

Изведнъж зяпачите изчезнаха.

— Не горят от нетърпение да помогнат.

Доминик също влезе в паркинга и двамата заедно претърсиха района. Сивият асфалт не им поднесе нищо ценно.

— Нищо не открихме — подхвърли едрият мъж, когато той и партньорът му се върнаха на тротоара.

Двамата продължиха на юг и скоро стигнаха до добре поддържана висока сграда от червени тухли, която носеше яркия номер 84 на ревера си. Бетингър се насочи направо към желязната врата, огледа таблото със звънците и намери този на управителя. Доминик, който беше наблизо, се облегна на един от железните стълбове, който приличаше на копие.

— Да, кой звъни? — Гласът, който заговори от решетката на високоговорителя, сякаш принадлежеше на възрастен човек.

Бетингър отново натисна бутона за връзка.

— Полиция. Искаме да видим апартамент петстотин и дванайсет.

За миг настъпи тишина, последвана от пукота на статичното електричество.

— Вече идва полицай. Огледа наоколо и си свърши работата.

Детективът си спомни името на полицая, който беше провел огледа на жилището.

— Полицай Лангфърд?

— Жена ми каза, че приличал на някакъв киноартист.

— Искаме да огледаме отново апартамента.

Последва дълго мълчание.

— Защо?

— Защото искаме да проверим повторно.

— Значи първият не си е свършил работата както трябва?

— Просто искаме да проверим отново.

— Ааа…

Една жена прошепна нещо. От решетката се чу влажен пукот, последван от мълчание.

Детективът натисна отново бутона за връзка.

— Сър? Можем ли да огледаме апартамент петстотин и дванайсет?

— Там има хора.

— Какви хора?

— Мексиканци. Семейство.

Детективите се спогледаха и Бетингър отново натисна бутона.

— Дал си го под наем?

— Хората искат да живеят в тази сграда, а и… не знаехме.

— Никой не каза на нас или на собствениците, че не можем да го правим — защити жената на управителя съпруга си.

От решетката отново се чу пукот на статично електричество.

Бетингър издиша облак пара и пак натисна бутона.

— Какво направихте с вещите на Илейн Джоунс?

— Дарихме ги на благотворителна организация — каза възрастният човек. — Нямаше кой знае какво.

— Благодаря за отделеното време.

— Другият полицай трябваше да ни каже. Не знаехме, че ще дойдете отново.

— Благодаря за отделеното време.

— Няма защо. Всичко хубаво.

Статичното електричество отново изпука.

Детективът погледна Доминик.

— Полицай Лангфърд малък ли е?

— Бръсне се веднъж годишно.

— Боже мили!

Бетингър отново се обърна към домофона, огледа звънците и натисна този на апартамент 512.

Отново запука статичното електричество и един малък мучачо развълнувано попита на испански:

— Кой е?

Разстроеният детектив обърна гръб на желязната врата и закрачи обратно към „Сечуански дракон“.

— А сега накъде? — попита Доминик, който следваше своя партньор.

— В управлението.

— А не на Хаваите?

Бетингър се надяваше, че в досиетата на госпожица Бел ще има нещо полезно, защото студените ветрове на Виктъри току-що бяха замразили случая.